Пол Кристофър
Евангелието на Луцифер (8)

7.

Хилтс предаде мотора на собственика му, после се върна по засенчената от редицата дървета улица до хотел „Лоншам“, където беше оставил Фин. Тя седеше на една уединена маса в ъгъла на терасата на втория етаж, отпиваше от чаша американско кафе и се наслаждаваше на гледката на богаташкия квартал на остров Замалек. В него нямаше нищо от ужасните гледки, на които бе станала свидетел. Нямаше тълпи, нито задушаващи облаци прах, само плавно движение по красивата улица, шумолящия вятър в короните на дърветата и далечното проблясване на реката през няколко пресечки. Спокойно би могла да се намира в Уестчестър или Маунт Върнън. На място като това Градът на мъртвите не беше нищо повече от блед, отдавнашен спомен. Хилтс седна до нея. Очите му бяха прикрити от слънчевите очила. Поръча си чаша студен чай, а после дълго седя, без да посегне към него.

Най-накрая Фин проговори:

— Току-що присъствах на убийството на едно момче и те видях да убиваш човек, все едно се упражняваше на мишена. Като че ли не ти е за първи път. Полицията търси извършителя, вече съм замесена и искам да знам какво, по дяволите, става!

— Трудно ми е да кажа.

— Ами мъжът, който ме преследваше? Кой беше?

— Не знам.

— Нямаше откъде да знае, че съм там, освен ако ти не си му казал.

— Не съм го виждал преди. Едно от момчетата на Бакир ме намери и ми каза, че си в беда. После дойдох.

— Въоръжен с пистолет.

— Точно така, въоръжен.

— Можеш ли да го обясниш?

— Това беше целта на разходката до Града на мъртвите. Вече не можеш като преди да прибереш пистолета в багажа си и да минеш през митницата.

— Мислех, че целта беше да снимаш.

— И това.

— Значи, ако се обадя в „Нешънъл Джиографик“, те ще знаят за какво им говоря.

— Потърси Ръс Тамблин.

— Все още не си ми дал обяснение за пистолета.

— Трябваше ми.

— Защо?

— Защото нямам доверие на Адамсън и не ми харесва нашата така наречена свръзка с либийското правителство.

— Коя е тя?

— Казва се Мустафа Хиснави. Представя се за археолог, но се говори, че е действащ полковник в Хаят амн ал Джамахирия, Организацията по сигурността в Джамахирията. Либийската тайна полиция.

— Откъде се сдоби с тази информация?

— Имам много приятели и както ти казах, чета доста.

— Явно и в стрелба доста се упражняваш.

— От време на време.

— Откъде придоби това умение? Едва ли е от четене на книги.

— Бойскаутите.

— Да бе!

— Вярно е. Получих значка за заслуги. Освен това изкарах няколко години във флота.

— Не знам дали да повярвам и на една твоя дума.

— Вярвай на каквото щеш. Знам само, че този тип имаше намерение да те разсече на две.

— Вместо това разсече на две Бакир.

— Закъснях. Съжалявам! Всичко бих дал да можех да го предотвратя.

— Може би нямаше да съжаляваш, ако не бе отишъл там да търсиш оръжие.

— Може би да, може би не.

— Как можеш да бъдеш толкова коравосърдечен? Едно дете загуби живота си!

— Не аз го убих. Кучият син с меча го стори. Трябва да отбележа, че този кучи син преследваше теб, не мен.

— Което ме връща към първоначалния въпрос: защо ще ме преследва?

— Заради нещо, свързано с експедицията?

— Какво например? Аз съм само технически илюстратор и картограф. Ще рисувам диаграми и артефакти на разкопките. Не стоя кой знае колко високо в йерархията.

— Някой стар враг?

— Нямам такива.

Хилтс помисли за миг.

— Кой те нае?

— От офиса на Адамсън в Калифорния.

— Имаше ли интервю?

— По телефона.

— От Нюйоркския университет им бяха изпратили няколко кандидатури. Включили са ме в списъка на титулярите, изпратих им автобиография и списък с препоръки, а после ми направиха петминутно интервю по телефона.

— С кого говори?

— Мъж на име Форест, отговорник по личния състав на Адамсън.

— Той нае и мен.

— Важно ли е?

— Не знам.

— Не обичам загадките.

— Нито пък аз.

— И защо този мъж ще ме преследва? — поклати глава тя. — Сигурно ни е следил известно време. Веднага щом се разделихме, той ме погна. Сякаш това е чакал.

— Невъзможно. Никой не знаеше, че ще ходим там.

— Ти го казваш — сви рамене Фин.

— Да не би да лъжа?

— Откъде да знам, че ми казваш истината?

— Защо ми е да лъжа? — отговори на въпроса с въпрос той.

— Този разговор не води доникъде.

— Очевидно. — Замълчаха. По някое време Хилтс проговори: — Алия — рече и кимна на себе си.

— Какво?

— Не какво, а кой. Алия е жената, от която наех мотора. Тя ме упъти къде да намеря пистолет в Града на мъртвите. Тя знаеше къде отивам.

— Мислиш, че е казала на някого?

— Не се сещам за друго.

— Защо й е да го прави?

Изражението му се промени.

— За пари. Те са движещата й сила.

— И на кого според теб е продала информацията?

— На Адамсън.

— Първо ни наема, после ни очиства? — Фин поклати глава. — Не ми звучи логично. Освен това не обяснява защо мъжът преследваше точно мен.

— Може би не е преследвал точно теб — предположи Хилтс и повдигна рамене. Прокара пръст по изпотеното стъкло на чашата. — Може би е планирал да очисти първо теб, а след това да ме причака при мотора. Така ще се отърве и от двама ни, както е искал поръчителят.

— Как обаче да открием кой е бил?

Хилтс вдигна чашата и я задържа в престорен тост.

— За утрешното ни ранно ставане и отлитане на вражеска територия.