Пол Кристофър
Евангелието на Луцифер (2)

1.

Боинг 777 на Американските авиолинии кръжеше над древния град, невидим сред тъмнокафявата пушилка на мръсния въздух. Фин Райън се взря през прозореца на самолета и се намръщи. Първото й впечатление от земята на фараоните не предизвикваше възхищение. Питсбърг^[1] на Нил.

— Урина — изтърси мъжът, който седеше до нея. Беше източил шия, за да надзърне през прозореца. Трийсетинагодишен, с тъмна коса, привлекателен, ако си падаш по мъже с леко занемарен и небрежен външен вид.

— Моля? — стреснато го изгледа Фин. Тя беше по-млада от него, червенокоса и красива.

— Урина — повтори мъжът. — Първото, което забелязваш, след като слезеш от самолета. Целият град мирише на пикня.

— Благодаря, че ме осведомихте — иронично промърмори Фин.

Мъжът се усмихна и лицето му се озари.

— Не сте ли забелязали, че всеки град си има характерна миризма? Лондон мирише на влажна пура. Дъблин мирише съвсем като пивоварна… което, предполагам, отговаря на очакванията. Хонконг вони на пилчарник, а в Ню Йорк се долавя едва забележимата миризма на гниещи отпадъци.

— Нямам такива впечатления от Ню Йорк — отвърна Фин. Беше прекарала по-голямата част от живота си в родния си град Кълъмбъс, а после в Ню Йорк, където понастоящем живееше. Нямаше кой знае какъв опит в странство.

— Защото живеете там, нали? — предположи съседът й. — Свикнали сте, но миризмата я има, повярвайте ми. Прага мирише на престояло печено свинско. Женева на ароматизатор за стая. Париж на обувките на стара дама. В Сайгон ти се натрапва миризмата на рибена супа. Самата истина.

Фин се опита да си спомни дали Кълъмбъс имаше някаква характерна миризма. Припомни си само свежия полъх от реката през лятото и уханието на цъфнали ябълкови дръвчета през пролетта.

— Как мирише родното ви място? — поинтересува се тя.

— На гигантски пепелник. Лос Анджелис. — Той протегна ръка. — Казвам се Хилтс.

Тя стисна ръката му и отбеляза сухата длан и силното ръкостискане.

— Фин Райън.

— Фин. Съкратено от Файона, предполагам.

— Познахте — кимна изненадано. Биваше си го.

— Фин ми харесва повече. Файона е някак си… превзето.

Тя реши да не отговаря на забележката.

— Вие имате ли си малко име?

— Хилтс. Просто Хилтс. — Той посочи с брадичка към прозореца. — За първи път ли сте в Кайро?

Фин кимна.

— Всъщност, за първи път в чужбина. Току-що защитих магистратура. Имам чувството, че цял живот съм била студентка.

— На почивка?

— По работа. Технически илюстратор в една археологическа експедиция. — Харесваше й как звучи. Археологическа експедиция. Извикваше картината на мъже с тропически шлемове и гробницата на Тутанкамон. Загадките на Агата Кристи. Замръзна при мисълта за думата „загадка“. Беше се сблъскала с предостатъчно такива през миналата година, за да й стигне за цял живот. Спомни си умиращия мъж в стария тунел на криптата и потръпна.

— Интересно.

— Ще видим — сви рамене Фин. — В Либия е. За първи път от петдесет години насам разрешават на американци да правят разкопки.

— От доста време не сме в най-добри отношения с Либия — отбеляза Хилтс. — Западната пустиня е малко плашеща. Досущ прилича на замръзнало море. Представете си най-кошмарната пясъчната буря. Дюни като най-големите вълни за сърф в Хаваите, само че още по-огромни и по-опасни, но по други причини. — Той замълча със сериозно изражение, заменило безгрижната му усмивка. — Там, където няма дюни е още по-зле, прилича на безкраен каменист плаж без океан. През деня умираш от жега, а нощем става леденостудено. Данте оттам ще да е взел идеята си за ада.

— Били ли сте там?

Хилтс се засмя.

— Слънчице, бил съм навсякъде.

Тя го погледна. Не беше хвалба, просто отбелязване на факт. Обръщението „слънчице“ прозвуча като въздишка на отегчен пътешественик.

— И какво ви води навсякъде? — полюбопитства Фин.

— Фотограф съм — отвърна той.

Изведнъж самолетът рязко се наклони надясно. Фин затаи дъх. Разговорът беше прекъснат от гласа на стюардесата, която обяви, че подхождат към пистата. Приземяваха се.