Пол Кристофър
Евангелието на Луцифер (22)

21.

Отне им по-малко от три минути да стигнат дъното. Високо над тях се чуваха викове и тропот на крака. Хилтс стъпи в боклука, покриващ тясната уличка и изчетка прахта от дрехите си.

— Щура работа, но стана.

— Естествено, че ще стане — отсече Фин. — Да се махаме оттук, преди да са ни видели. — Запътиха се към края на уличката и изхода към виа „Локатели“.

— Имаме най-много пет минути, преди да са отцепили целия район — изрече Хилтс приглушено.

— Тогава най-добре да си плюем на петите — заключи Фин.

— Имам по-добра идея. — Хилтс посочи към очуканата стара „Веспа Спринт“, паркирана наблизо, завързана за една стара оловна тръба до стената на сградата с верига през кормилото.

Той се огледа. Тясната уличка беше пуста. От покрива отгоре се разнесоха още викове. Отиде до мотопеда, хвана тръбата и я дръпна силно. Тя се отдели от стената и се счупи на две. Хилтс махна веригата и я захвърли в уличката. Припряно започна да го оглежда.

— Къде е стартерът? — попита с раздразнение.

Фин го избута и се качи на мотопеда.

— Няма стартер, слагат само на моделите за износ. Цяла година съм карала такъв във Флоренция. Скачай!

Хилтс се намръщи, но се качи отзад на тясната извита седалка. Фин ритна два пъти крачната манивела и двигателят се събуди с пронизително кашляне. Дръпна смукача на нивото на коляното, ритна с пета подпората, натисна дясната дръжка за газта два пъти и потеглиха.

Зави наляво, отдалечавайки се от виа „Фабио Филци“ и полицейските коли, после отново наляво по виа „Витор Писани“, без да спира на червено. Пресякоха трите платна и трамвайните релси и накрая завиха наляво и нагоре по булеварда. Криволичеха между разярените шофьори, като целта им бе да стигнат до бялото мрачно туловище на Централната гара, осветена като коледна елха, на около километър в северна посока.

Фин извърна леко глава.

— Какво да правя сега?

— Карай към гарата.

— А после?

— Ще мине известно време, преди да се сетят, че сме се измъкнали.

— Няма ли да наблюдават гарите?

— Вероятно. Ще трябва някак да им се изплъзнем.

— Как?

— Ще измисля нещо, ти карай.

Фин насочи веспата на север по широкия модерен булевард с високи офис сгради от двете страни. Хилтс се приведе на седалката и се опита да надвика шума от двигателя на таратайката.

— Трябва ни аптека!

Фин видя неоновия зелен кръст, знак за farmacia, на първия етаж на една сграда отдясно. Отби между две паркирани коли и се качи на бордюра. Изключи двигателя от скорост, но не го загаси.

— Какво ще купуваш?

— Разни работи — отговори лаконично Хилтс. — Връщам се ей сега.

Тя остана отвън, като хвърляше тревожни погледи през рамо, а Хилтс изтича в силно осветената аптека. Фин бдеше за издайническите мигащи светлини и вой на сирени, но такива нямаше. Макар че беше късно, движението все още беше натоварено и тротоарите бяха пълни с туристи и местни. Точно отпред беше огромната блестяща сграда на железопътната гара. Опита се да успокои ужасното блъскане на сърцето в гърдите си, но напразно. Вергадора беше мъртъв и полицията ги търсеше. Би било най-разумно да включи мотопеда на скорост и да намери най-близкото американско консулство, но осъзнаваше, че чувството за сигурност да се намира на родна земя е илюзорно. Имаше неоспорими доказателства, че те са били във вилата на стареца и това бе повече от достатъчно, за да ги предадат на италианските власти. Цяла вечност нямаше да могат да се измъкнат от капана на системата. Дори по-лошо, ако Хилтс беше прав, влиятелните приятели на Адамсън щяха да ги намерят навсякъде.

Хилтс се появи с найлонова торбичка и се качи на мотопеда.

— А сега накъде? — попита припряно Фин.

— Трябва да намерим място, където да се скрием за час-два.

— Някое кино?

Две врати по-надолу от аптеката имаше кино. Според плаката вървяха ретроспективни прожекции на Франко Дзефирели. Тази вечер даваха „Безкрайна любов“. Фин някак не можеше да си представи Брук Шийлдс като актриса в ничия ретроспективна прожекция.

— Не, трябва да намерим по-уединено място.

— Друг хотел?

— Не. Не и когато физиономиите ни са изтъпанени във всички емисии на новините. — Той се огледа. — Мислиш ли, че в този град има закрити паркинги?

— Срещат се — отвърна Фин и кимна. Беше забелязала издайническия синьо-бял знак „Р“ в другия край на булеварда. Един от яркооранжевите градски трамваи мина с клатушкане и го закри за момент, но после тя отново го видя. — Ето там — посочи.

— Да вървим.

Като истинска италианка Фин наруши знака, забраняващ обратен завой, прекара мотопеда през бетонния бордюр, разделящ трасето на трамвая, и зави по булеварда. Мина на червено и влезе с рев в закрития паркинг. Пазачът в будката го нямаше и Фин просто заобиколи бариерата и мина по късото платно към сградата с лице към виа „Витор Писани“. При тази оскъдица за места за паркиране, хората, които бяха построили офис сградата, бяха изградили пететажен гараж във вътрешния двор.

— Търсим ван — съобщи Хилтс, докато се изкачваха по етажите.

Фин кимна и продължи да кара. Намериха това, което търсеха чак на покрива: яркожълт фиат „Дукато“, фирмен ван с надпис в червено „Марчело ди Милано“. Хилтс потупа Фин по рамото и го посочи. Тя спря мотопеда до вана и загаси двигателя. На покрива имаше още три камионетки, които приличаха на коли за доставка. На всички места имаше стандартни надписи „Запазено място“. Вероятно това беше платен паркинг за близките магазини.

— Как ще влезем?

Хилтс слезе от веспата и се огледа. Намери парче бетон до подпорната стена на покрива. Отиде до шофьорското стъкло и го строши с един удар.

— Ето така — отговори Хилтс, мушна ръка през дупката и отвори вратата.

— Много хитро! — Фин също слезе, пусна подпората и се качи във вана.

— Не можеше да получи по-добре! — възкликна Хилтс, като щракна лампата.

Каросерията на возилото беше пълна с дрехи. От едната страна имаше панталони и къси панталонки на закачалки, от другата вратовръзки и ризи в найлонови опаковки. Хилтс клекна и изсипа торбата с покупки: десетина шишенца с мръснокафяво на цвят съдържание, пътеводител за Милано, различни тоалетни принадлежности, между които паста и четки за зъби, самобръсначка, две евтини раници и шише моментален бронзант „Нютроджина“.

— За какво е това? — попита Фин.

— Няма как да махнем луничките и бялата ти кожа, само може да ги прикрием — отговори той и вдигна бронзанта. — Може също да боядисаме косите си. — Той разрови купчината с шишенца. — Ти по-тъмна, аз — по-светъл. — Започна да чете етикетите. — Кое предпочиташ, „Шоколадова страст“ или „Канела“?

Накрая тя се спря на „Лешник“.

Четирийсет и пет минути по-късно с подсушени коси в няколко от летните пуловери на Марчело, Фин и Хилтс се прехвърлиха на предните седалки на вана. Косата на Фин, вече тъмнокестенява, беше подстригана на момчешка прическа. Бронзантът „Нютроджина“ бе потъмнил лицето й значително, прикривайки издайническия тен на естествено рижите. Косата на Хилтс също бе подкъсена и вече не беше тъмноруса, а с изсветлели от слънцето кичури. И двамата носеха модно намачкани широки панталони и ризи в ярки цветове, зелена за Фин и доматеночервена за Хилтс. В евтините ранички бяха натъпкани по два комплекта за преобличане и тоалетни принадлежности. Фин и Хилтс носеха очила, тези на Фин големи и кръгли, авиаторски модел на него.

— Ето какво ще направим — започна Хилтс. — Ще постъпваме точно обратното на това, което очакват. Те очакват двойка, ние ще бъдем поединично. Те търсят американци, ние ще им дадем нещо друго. Какви чужди езици говориш?

— Прилично италиански и мексикански испански. Френски от гимназията.

— Как ти е френският?

— Знаеш как се учи френски в гимназията.

— Канадка.

— Какво?

— Сега си канадска студентка. Френскоговореща от Монреал. Казваш се… Кажи ми едно име на френскоговореща канадка?

— Селин Дион. Аланис Морисет.

— Идеално. Казваш се Селин Морисет и не говориш и думица италиански. Ако стане напечено, започни да плачеш и да крещиш на френски.

— Какво имаш предвид под напечено?

— Ако те хванат.

— Ами ти?

— Du er så grim at du gør blinde børn bange.

— Какво, по дяволите, значи това?

— „Толкова си грозен, че плашиш слепите деца“ на датски.

— Не знаех, че говориш датски.

Хилтс се усмихна, наведе се и целуна наскоро почернялата буза на Фин.

— Много неща не знаеш за мен. Освен това нямам нищо против слепите деца.