Пол Кристофър
Евангелието на Луцифер (10)

9.

Двата двигателя на самолета „Чесна Караван“ мъркаха равномерно и го носеха през нагорещения въздух на ранния следобед над необятната, накъдрена от безброй дюни Либийска пустиня. Хилтс седеше на пилотското място, направляваше контролните уреди и си подсвиркваше тихичко под носа. До него седеше Фин Райън със слънчеви очила, които предпазваха очите от заслепяващото слънце. Зад тях се бяха настанили другите двама пасажери, шофьорът Ахмед, облегнал глава на сивата кожена облегалка, хъркаше шумно със затворени очи и отворена уста, а до него със заровено в книга лице, седеше монахът, отец Жан-Батист Лавал. Приличаше по-скоро на морски пехотинец, отколкото на експерт по коптски надписи. Старото, подвързано с кожа томче в ръцете му носеше заглавието Vita S. Antony, изписано със златни букви на гръбчето — „Житие на свети Антоний“. Зад двамата мъже товарното помещение беше запълнено с последните доставки от продоволствия за разкопките.

Досега полетът от гражданското летище в Гиза протичаше гладко. След краткотрайната, спираща дъха красота на пирамидите нямаше нищо, освен неравна пустиня и пясъци. Сега, докато летяха над Великото пясъчно море, монотонността на дюните изглеждаше също толкова безмилостно сурова като празния, брулен от вятъра океан. Ахмед заспа почти веднага след излитането, а монахът Лавал извади книгата секунди, след като си откопча колана. Не беше разменил и десет думи със спътниците си и нямаше изгледи да го стори в близкото бъдеще.

Фин погледна към Хилтс. Още не бе споделила с него за разговора си със загадъчния господин Симпсън миналата нощ. Според закръгления дребен мъж поне един човек от експедицията на Адамсън работеше за ЦРУ и по негово мнение вероятно разкопките бяха само прикритие на основната цел — шпионажа. Смяташе, че на никого не може да се има доверие, най-малко от всички на самия Адамсън. Симпсън знаеше много за живота на водача на експедицията, дори повече от Хилтс.

Според възпитаника на Кеймбридж Адамсън беше таен поддръжник на Десетия кръстоносен поход, крайна дясна организация, която вярваше, че християнството е застрашено и трябва да бъде защитено с военни действия. Фин смътно си спомняше, че бе чувала за тази отцепническа група, която, за разлика от повечето така наречени Патриотични милиции, извършваше насилствените си актове далеч от Съединените щати. През последните години Десетият кръстоносен поход с техния кръст и римски цифри върху емблемата им, бе поел отговорност за нападенията в Багдад, Техеран, Кабул и Белфаст.

Говорител на организацията беше полковник Джеймс Матун Джъд, носител на медал от Виетнамската война, а сега младши сенатор от Колорадо. Фанатичен десен фундаменталист, по всеобщо мнение Джъд бе напълно смахнат и два пъти предупреждаван от Сената заради расистките си подстрекателски изказвания. Фактът, че Адамсън има нещо общо с откачен като сенатор Джими „Божия меч“ Джъд, изненада много Фин.

Симпсън не беше съвсем сигурен, че връзките на Адамсън с Джъд имат нещо общо с разкопките, но според него тъкмо влиянието на Джъд из коридорите на властта беше осигурило достъп на експедицията на Адамсън до либийския обект. Това, че Джъд се движеше в кръгове, които бяха върли врагове на организации като Десетия кръстоносен поход, нямаше разумно обяснение, но според източниците на Симпсън беше неоспорим факт и правеше информацията още по-интригуваща.

След като Симпсън най-после напусна стаята й, Фин прекара един напрегнат час в тъмното, опитвайки се да намери смисъл в наученото и да намести в историята на дребния, дебел англичанин случилото се вчера в Града на мъртвите. Започналата като екзотичен летен ангажимент след дипломирането й работа, се превръщаше в нещо зловещо, тъмно и много опасно. Отгоре на всичко все още не можеше да разбере какви бяха интересите на Симпсън. Освен далечната връзка с покойния й баща нямаше причина този странен мъж да я посети посред нощ, за да я предупреди.

— Мили…!

Изведнъж чесната се наклони и се преобърна в небето като духнат от вятъра лист. Спуснаха се надолу като камък, заобиколени от острия вой на самолетни двигатели от двете им страни, които се появиха и изчезнаха само за миг.

— Кучи син! — разкрещя се Хилтс, като се бореше с щурвала с изпънато назад тяло. Хоризонтът се преобърна, завъртя се и накрая се успокои. — Какво, по дяволите, беше това?

Фин се опита да си върне стомаха там, където му беше мястото. Ахмед, съвсем разсънен, седеше ужасен зад нея.

Лавал с книгата в скута гледаше през оцветеното стъкло на прозорчето.

— Мисля, че бяха „Су-22“ — поясни. — Два. Вероятно са излетели от Ал Джуфра. Най-вероятно вече сме в либийското въздушно пространство. Предполагам, че са се опитвали да прочетат регистрацията на опашката.

— За божи служител знаете доста за руските военни изтребители — отбеляза Хилтс. — Да не говорим за либийските военновъздушни бази.

— Забравяте, че съм французин, господин Хилтс, а Франция няма лоши взаимоотношения с Полковника, за разлика от американците. През последните двайсет години много пъти съм посещавал тази страна. Запознат съм с мерките за безопасност.

— Сигурно е полезно — изрече Хилтс със заядлива нотка в гласа.

— Сигурно е смущаващо за човек като вас да осъзнае, че има хора, които биха предпочели да са граждани на света, отколкото граждани на Съединените щати.

Хилтс измърмори нещо под носа си.

— Извинете, господин Хилтс? Не ви чух.

— След колко време ще кацнем? — намеси се Фин. Мисълта за юмручен бой между двамата на шест хиляди километра над земята не допринасяше за душевното й спокойствие.

— Колкото и да е, за мен все ще е много — възнегодува Хилтс.