Пол Кристофър
Евангелието на Луцифер (27)

26.

Докато чакаха Пикс да направи документите, Симпсън им беше разказал за отношенията си с изчезналия монах и с мъжа, който го преследваше от години — Абрамо Вергадора. Според Симпсън Хилтс беше познал: не само че Вергадора някога е бил „саян“ на израелското разузнаване Мосад, но дори е бил активен член още преди то или самият Израел да са съществували. В края на трийсетте Симпсън се бе запознал с италианския евреин в Кеймбридж, където Вергадора четял лекции по антропология и археология под ръководството на Луис Кларк и Т. С. Летбридж, който беше уредник в отдела по англосаксонски антики в Кеймбриджкия археологически музей. С избухването на войната Вергадора избира да се присъедини към британското разузнаване в Швейцария пред завръщане в Италия и преследванията на Мусолини. Накрая влиза в така наречената Еврейска бригада, която внедрява немскоговорещи евреи в Германия към края на войната като шпиони или дейци на съпротивата. В работата си попада на историята на Дево и отколешния му враг Педраци и научава, че след изчезването на Педраци в Либийската пустиня Дево се е мярнал за кратко във Веноза, за да копае в старите катакомби и после отново избягал, този път в Америка. В даден момент по време на тези събития, вероятно с помощта на стари приятели във Ватикана, успял да промени името си на Питър Деверо и да се появи като помощник-уредник в Музея на античното изкуство „Уилкокс“ в Канзаския университет в Лорънс.

— Доста заплетено — беше отбелязал Хилтс.

— Заплетено, но пасва — беше отвърнал Симпсън, отхапвайки от хлебчето, намазано с прясно избито масло и пастет от гъши дроб. — Музеят „Уилкокс“ е посветен изцяло на гръко-римското антично изкуство и притежава една от най-забележителните колекции от римски монети и медальони. Също като монетата, която намерихте у Педраци.

Дево-Деверо с години живял, без да се набива в очи в университета, но според Вергадора продължил с проучванията си, като поддържал връзките си с института в Йерусалим. Според Вергадора, потвърдено и от Симпсън, зад фасадата на института по библейска археология се криело нещо повече; открай време той бил очите и ушите на Ватикана в една хронично размирна част на света.

Според неофициалната информация от приятелите му в Мосад Вергадора разбрал за новата самоличност на Дево. Проследявайки тази информация, според разказа на Симпсън, Вергадора на свой ред разбрал, че едновремешният ватикански археолог е направил откритие с изключителна религиозна и археологическа стойност: така наречените Евангелия на Луцифер, написани от самия Христос след разпъването на кръста. Евангелията, известни още като Изповедта на Христос, разказвали как в Гетсиманската градина мястото на Христос било заето от брат му Яков, който сетне бил „предаден“ от Юда на римските войници, нямащи си представа как изглежда в действителност Христос. Той с помощта на неколцина наскоро покръстени римляни бил заминал тайно нейде в Либийската пустиня, където живял дълго като монах отшелник. Митът за него с годините се преплел с тези за Изгубения легион, Зерзура и така наречените арийски пазители — синеоките и русокоси Рицари на свети Себастиан. Разбира се, всичко това напълно противоречало и поставяло под съмнение догмите, върху които са изградени католическата църква и християнството. Още по-странното е, че изглежда Дево-Деверо бил направил откритието си в Съединените щати. Според него евангелията са били пренесени от първите изследователи на тамплиерите навътре в централните щати на Америка, много вероятно заедно с най-голямото от всички съкровища — мощите на Исус. Мит или истина, не можеше да се отрече значимостта на тази история.

Откритието на Дево-Деверо довело до уговорка за среща, но на неутрална територия. Някогашният историк на Ватикана знаел, че неговата информация и доказателствата са колкото безценни, толкова и опасни. Срещата щяла да се състои в Насау, на Бахамите, удобно място и за двете страни, на борда на френския пътнически лайнер „Ил дьо Франс“, днес преименуван на „Акоста Стар“. Човекът, с когото щял да се срещне, бил учен на име епископ Аугустус Принчипе от Папския институт по библейски изследвания в Рим. За беда, наскоро, след като отплавали от Бахамските острови с Дево-Деверо на борда, на кораба избухнал пожар и той потънал. Бившият свещеник и епископ Принчипе загинали и тайната на Евангелието на Луцифер била изгубена. Първо Вергадора, а след това Симпсън успели да проверят голите факти и установили, че са верни. Наистина е имало оживена трикратно кодирана кореспонденция между института в Ерусалим и секретариата на Ватикана, а мъжът, известен в Лорънс, Канзас, като Питър Деверо е потънал заедно с „Акоста Стар“ някъде в Карибско море на 8 септември, четвъртък, в 23:22 часа.

И това било всичко. Историята, започнала сред горещите пясъци на Либийската пустиня, обърнала последната страница сред синьо-зелените води на Карибско море — пътуване, продължило две хиляди години и два пъти по толкова мили. Като много други, в пътуването били намесени думите и делата на много богове и било напоено с кръвта на невинни и грешни.

Останалата част от отсечката между Лион и Париж изминаха безпроблемно. Влакът пристигна на гара Лион по разписание и учтивият шофьор на таксито мина през целия град, за да ги закара до „Пти Пон“, прекоси Ил дьо ла Сите към левия бряг и ги остави пред пететажния хотел „Норманди“ на улица „Юше“ — тясна затънтена уличка, близо до „Сен Мишел“, който сякаш не се беше променил значително от времето на Наполеон и почти беше запазил вида си, откакто германски войници в отпуск бяха крачили по него в търсене на местен колорит в Града на светлината. Можеше да се видят месарница, пекарна, магазинче за цигари, още два пансиона като „Норманди“, магазин за ортопедични стоки и много частни магазинчета с разнообразни артикули, каквито има във всеки квартал. Кафене „Сен Мишел“ на ъгъла ги нахрани със свястна храна и бутилка вино, после двамата отидоха да си легнат, всеки в своята стая. На следващата сутрин, след справка в телефонния указател и картата откриха, че канадското посолство на улица „Монтен“ е недалеч и дотам може да се стигне пеша. Тръгнаха под яркото утринно слънце, прекосиха Сена по Моста на инвалидите, после се насочиха към Елисейските полета и горната част на дипломатическия квартал край улица „Фош“. Посолството се оказа дискретен комплекс от три сгради от времето на Наполеон III на засенчена с редица дървета улица без дежурния охранител в червена куртка на пост. Фин и Хилтс влязоха вътре със свити сърца. Интериорът явно беше подновен според директивите „анти Осама“, но в крайна сметка всичко се бе свело до баналните пластмасови столове, раздаването на номера и цивилизованите зигзагообразни опашки, каквито имаше по банките. Един час по-късно излязоха като притежатели на два канадски паспорта в синьо и златно.

— Това беше лесно — въздъхна с облекчение Хилтс.

Свиха по улица „Монтен“ обратно към хотела.

Операцията беше професионална, перфектно изпълнена и мина без засечка. На пътя им застана един мъж, облечен с джинси и тъмносиня памучна блуза, водеше ротвайлер на каишка. Зад него имаше двама въоръжени. Отляво спря зелен мерцедес и задната му врата се отвори. Единият от въоръжените мъже се приближи и опря нещо твърдо в гърба на Фин и я принуди да се качи в колата. Вторият стори същото с Хилтс, докато мъжът с ротвайлера запречваше пътя на евентуалните минувачи, а кучето ръмжеше гърлено. Единият от мъжете се качи в колата, а другият затръшна вратата и колата потегли. Всичко свърши за по-малко от двайсет секунди.

Фин успя да хвърли поглед през задното стъкло. Мъжът с кучето се разхождаше, сякаш нищо не бе станало, а другият се отдалечаваше в обратна посока.

Фин и Хилтс бяха притиснати по средата на задната седалка от двама мъже. Третият седеше отпред до едрия шофьор. Мъжът до шофьора се обърна. Имаше черна, късо подстригана коса. Лицето му бе скрито от брада и тъмни очила и държеше кожен портфейл с прочутото лого на Интерпол със земното кълбо, прорязано от меч и везните на Темида отдолу. Той го показа първо на Хилтс, после на Фин, без да каже и дума, после рязко го затвори и се обърна напред.

Фин скръсти ръце в скута си. Сърцето й биеше лудо. До нея Хилтс скръсти ръце пред гърдите си и заби ядосано поглед между шофьора и спътника му. Фин беше идвала в Париж само веднъж, и то за кратко. Пейзажът, който прелиташе край колата, не й говореше нищо — широки булеварди, статуи, дървета, дълги фасади, които вероятно датираха от един и същи период. Усещане за великолепие и мръсотия, за тълпи по широките тротоари и хаотичен трафик. Мерцедесът спираше и тръгваше, шофьорът ругаеше и надуваше клаксона като всички останали. Само че не ругаеше на френски; беше някакъв арабски диалект с гърлени накъсани звуци. Мъжът до него излая нещо и той млъкна.

Навлязоха с висока скорост в кръгово движение и Фин видя, че поемат по някакъв голям булевард. От дясната му страна, под сянката на дърветата на широкия тротоар имаше пазар с десетина сергии и колички на амбулантни търговци. Колата рязко зави, за да избегне една кола отляво и Хилтс блъсна мъжа до себе си. От силния удар във вратата мъжът изохка и се сви с изкривено от болка лице. Хилтс го притисна с всичка сила и вратата се отвори, после с един удар на рамото си го избута и той се изтъркаля с вик на пътя. Чу се ужасно тупване и скърцане на спирачки, но преди някой да успее да реагира, Хилтс направи светкавично движение с дясната си ръка и от врата на шофьора се показа десетсантиметровото острие на назъбения нож. Той изпищя, пусна кормилото и хвана с две ръце черната дръжка на оръжието. Колата закриволичи и започна да друса, после се вряза в нещо твърдо и спря.

Хилтс сграбчи Фин за ръката и двамата изпаднаха от колата върху купчина зелки.

— Хайде! — извика.

Изправиха се и със залитане се отдалечиха от смачканата машина. Мъжът до шофьора се мъчеше да се освободи от въздушната възглавница, а шофьорът беше извадил острието и отчаяно се опитваше да спре шуртящия фонтан кръв.

Фин и Хилтс хукнаха през пазарчето, като разблъскваха купувачите и прескачаха разпилени торби с покупки. Търговците сипеха след тях ругатни, някои се опитваха да ги сграбчат. Фин чу полицейска свирка и сирени в далечината.

Изведнъж проехтя равномерен пукот от автоматичен пистолет. Мъжът от колата стреляше по тях. Хората наоколо панически залягаха на земята или бягаха с викове и писъци. Фин усети някаква гореща струя на един сантиметър от бузата си, а после отново чу пукота на пистолета.

— Към метрото! — викна Хилтс и я повлече на една страна.

Намираха се в края на сергиите. Последната беше опряна до перилата на входа към подземното метро. Хилтс прескочи перилата, Фин също, като едва не се търколи надолу по стълбите и стресна една жена с пудел, която излизаше от тунела. Прескачайки по няколко стъпала наведнъж, слязоха долу и закуцукаха по дългия, облицован с бели плочки тунел. Претършуваха джобовете си за дребни, за да си вземат талони с билети от автомата и се мушнаха през широките пневматични врати тъкмо когато влакът навлизаше в гарата. Изчакаха го да спре, после се вмъкнаха веднага щом вратите се отвориха със съскане. Седнаха запъхтени и Фин видя как преследвачът им се вмъкна без билет през гумената бариера на пневматичните врати на входа към перона. Чу се сирена и мъжът беше принуден да се качи шест-седем вагона по-назад от техния.

— Качи се — прошепна тя на Хилтс.

— Видях.

— Какво ще правим?

— Мисля по въпроса.

— Мисли по-бързо.

Влакът потегли с тракане и навлезе в подземните тунели, прорязващи града. Колелетата скърцаха при всеки завой, вагоните се тресяха и накланяха. Возеха се по най-старата линия на парижкото метро и си личеше.

— Той ще се придвижва към нас на всяко спиране, може би с по няколко вагона наведнъж. Това означава три спирки, преди да ни стигне.

— Къде точно?

— А ние къде се качихме?

— Спирката се казваше „Сен Манде дьо нещо си“.

— Къде излиза, че трябва да слезем?

Фин провери картата над вратата.

— „Рьойли-Дидро“.

— Главна спирка ли е? От онези, на които можеш да се прекачиш?

— Не.

— Коя е следващата главна спирка?

— „Насион“ — отвърна тя. — След две спирки.

— Приготви се да слезем там. Трябва да му се изплъзнем.

— Откъде взе ножа?

— Твоят приятел Симпсън ми го даде в колата, докато ти спеше. Коварна малка джаджа — автоматично острие, произведение на изкуството. Италианско производство. Каза, че имал два.

— Кои бяха тези хора?

— Във всеки случай не бяха от Интерпол. Мъжът говореше арабски, а другият го наруга.

— Чух.

Мотрисата навлезе в следващата гара — „Порт дьо Венсан“. Няколко души слязоха и се качиха. Свирката прозвуча и влакът отново потегли.

— Да се приготвим за слизане — подкани я Хилтс.

Застанаха до дясната врата.

— L’autre cote — обърна се към тях възрастен мъж с шлифер и тъмносиня барета. Пушеше ръчно свита цигара точно под знака на прозореца, който гласеше „Пушенето забранено“.

— Какво? — не разбра Хилтс.

— От другата страна — преведе Фин. — Дотолкова мога да разбера. Мисля, че искаше да каже, че перонът е от другата страна. Усмихна се на мъжа. — Мерси!

— Parle a mon cul, me tete est malade^[1] — отвърна намръщено мъжът.

— Какво каза? — поинтересува се Хилтс.

— Стори ми се, че не беше нещо любезно — отговори Фин.

Влакът приближи с грохот станцията, която имаше много по-модерен вид от предишните, с няколко разклонения на тунелите. Избраха най-близкия и се промушиха напряко през тълпата пътници.

— Къде отиваме?

Фин провери маршрута.

— „Етоал“.

— Което ще рече?

— Триумфалната арка.

— Там, откъдето тръгнахме.

— Горе-долу.

Хилтс огледа тълпата, изсипваща се на перона, през рамото на Фин.

— Виждаш ли го?

— Още не.

Машинистът наду свирката и влакът навлезе в гарата. Зад тях пневматичните врати започнаха да се затварят. Спирачките изскърцаха пронизително и вратите на вагона се отвориха. Мравунякът от хора се раздвижи около тях.

— Ето го! — Фин забеляза брадатия с тъмните очила, който си пробиваше път към перона.

Един човек му изкрещя нещо и го напсува, но той не му обърна внимание.

Хилтс хвана Фин за лакътя и я насочи към най-близкия вагон. Последва я, като хвърляше погледи през рамо. Вратите се затвориха и брадатият остана на перона. Преди да го изгуби от поглед, Хилтс видя как мъжът извади телефона си.

— Обажда се за подкрепление. Мамка му!

— Не можем дълго да останем във влака — обади се Фин. — Може да е извикал хора, които да ни причакат.

Разгледа картата над вратата. Ако брадатият реагираше светкавично и беше достатъчно съобразителен, щеше да се сети, че може да ги изпревари, като се качи за една спирка с линия номер едно до Бастилията, после да продължи в тяхната посока с второстепенната линия номер пет, която свързваше Бастилията и южните станции. Парижкото метро беше изключително объркано и след повече от сто години на разширяване нямаше сграда в града, която да не отстоеше на петстотин метра от някоя метростанция.

Най-малкото, със сигурност някой щеше да ги причака на „Монпарнас-Бенван“, следващата главна спирка, където се пресичаха пет-шест други линии. Минаха Плас д’Итали. За късмет мъжът не бе реагирал достатъчно бързо, за да изпрати някого там. Според картата имаха само две възможности преди следващата голяма спирка. Трябваше да избират между „Данфер-Рошро“ и „Распай“. Фин не знаеше нищо за тях, но и двете бяха близо до Монпарнас, някогашния център на бохемския живот в Париж, който сега не бе нищо повече от занемарена туристическа забележителност с множество кафенета със съмнителни твърдения като „Любимият ресторант на Ленин“ или „Барът на Хемингуей“.

— Нека да е следващата спирка — реши Хилтс.

За пореден път се приготвиха за слизане. Спирачките заковаха влака с изскърцване и двамата се шмугнаха сред тълпата на перона. Докато влакът се изтегляше, Фин хвърли поглед към отсрещната страна на коловоза и срещна слисания поглед на мъжа, който ги бе вкарал в колата пред канадското посолство. За миг той замря със зяпнала уста, после хукна към изхода.

— По следите ни са!

Фин и Хилтс се затичаха към най-близкия изход и изкачиха безкрайното стълбище, без да поглеждат към успоредните ескалатори. Минаха през горната чакалня и напуснаха тичешком голямата станция през една от трите сводести входни врати. Едва си поемаха дъх, но продължиха да тичат по улицата, като внимаваха да не се блъскат в минувачите. Стигнаха до кръгъл площад с огромна бронзова статуя на поредния конник. Фин си помисли, че някога Париж е бил чудно място за притежателите на леярни.

— Накъде? — попита тя.

— Без значение. Трябва да му се измъкнем. Тичай!

Хвана я за ръка и хукнаха по улицата. До стоянката за таксита една кола спря рязко с изскърцване на спирачките. Беше мерцедес, син на цвят. От него изскочи мъжът с ротвайлера, този път без кучето. Зад тях преследвачът от перона прекоси улицата, криволичейки между колите. Свиха към тротоара и се втурнаха по изпречилите се пред тях няколко стъпала към някакви високи черни порти, които бяха отворени въпреки лятната жега.

Един мъж в униформа седеше на столче до вход, преграден с пропускателен механизъм тип въртележка по средата на голямо тъмно помещение с мраморен под. Имаше отегчено изражение. До вратата имаше табелка: „Десет евро“. Хилтс трескаво прерови джобовете си, намери няколко смачкани банкноти и ги напъха в ръката на служителя. Минаха бързо през въртележката и Фин погледна назад, за да се увери, че преследвачите не са ги настигнали. Засега нямаше помен от тях. Обърна се напред. Пред тях се изпречваше единствено кръгъл вход към стълбище, водещо под земята.

— Що за място е това? — попита Хилтс, загледан в черната спирала от стъпала. — Да не би да е туристическа обиколка на каналите?

Фин знаеше. Последния път, когато беше в Париж, бе прочела за това в туристическия справочник. Не бяха канали.

Това беше вход към парижките катакомби — от столетия последен пристан на мъртвите. Милиони покойници, скрити дълбоко под улиците на древния град.