Джон Конъли
Жътварите (31)

30

Трупа завиха в бял чаршаф и го положиха в каросерията на камион, който намериха зад къщата. На волана седна Ейнджъл, Детектива — до него. Луис се качи отзад при покойника. Бързо и безпроблемно стигнаха до мястото, където чакаха братята Фулси и Гарнър. Те видяха попилата в белоснежната материя кръв, но не посмяха да коментират.

— Никой не се е появявал — докладва Джаки. — Бяхме готови, но не стана нужда.

В това време, сякаш предизвикан от думите му, в далечината се появи кортеж автомобили. Отпред се движеха два черни експлоръра, следвани от три също черни форда. Настръхнали, Тони и Поли посегнаха към оръжието си.

— Оставете! — просто нареди Луис.

Колите спряха недалеч от тях. От първия експлорър излезе мъж в дълга черна връхна дреха и в движение сложи мека шапка, за да се предпази от дъжда. Луис тръгна насреща му.

— Май посещението е било ползотворно — вместо поздрав рече Милтън.

Луис го изгледа продължително, с безизразно лице. Двамата стояха на половин метър разстояние, но всъщност помежду им зееше огромна пропаст.

— Защо си тук? — запита Луис.

— Други хора задават въпроси. Току-така не се обявява война на човек като Артър Лийхейгън, че пък и никой да не забележи. Той жив ли е?

— Мъртви са и той, и синът му, и дъщерята на Никълъс Хойл.

— Аха. Не бих очаквал друг резултат от теб.

— И Блис също.

Милтън примига, но този път премълча.

— Сега ти отговори на въпроса ми — продължи Луис. — Защо си тук?

— Може би изпитвам угризения. Гузна съвест, знаеш.

— Ти изобщо нямаш съвест.

Милтън кимна, сякаш потвърждаваше думите на Луис.

— Ами тогава наречи го както искаш: професионална колегиалност. Услуга. Приключване на въпроса. Няма значение кое ще избереш.

— Ти ли поръча убийството на Джон Лийхейгън?

— Аз.

— Балънтайн за теб ли работеше?

— В дадения случай, да. Беше буфер между нас и теб. Винаги можем да го отречем.

— Гейбриъл знаеше ли?

— Предполагам, че подозираше истината. Но пък си даваше сметка, че няма да е много разумно да проверява.

Милтън погледна към къщата на Лийхейгън и за миг очите му се промениха, станаха далечни и някак отнесени.

— Всъщност нося неприятни новини. Гейбриъл почина през нощта. Съжалявам.

Кръстосаха погледи и се гледаха доста дълго, без да проговорят.

— Е, и какво сега? — запита най-сетне Луис.

— Нищо. Свободен си.

— А официалната версия?

— Мафиотска война. Лийхейгън се е сблъскал с неподходящи хора от конкуренцията. И без това беше затънал до гуша в престъпна дейност като наркотици и трафик на хора. Винаги можем да кажем, че са го ликвидирали руснаците. Едно птиченце ми каза, че и ти си ги познавал отблизо. Вярвам, че ти звучи напълно правдоподобно, нали?

— Ами оцелелите?

— Ще си траят. Пошушваме им някои нещица и готово. За това ни бива.

Милтън се обърна и махна с ръка към автомобилите. Първите два форда незабавно поеха към къщата на Лийхейгън.

— Чистачи си водиш… — замислено подхвърли Луис. — Имам още един въпрос.

— Вече отговорих на прекалено много въпроси. Фактически на всички, на които смятам да ти отговарям.

И Милтън закрачи назад към кортежа. Луис пренебрегна думите му и викна след него:

— Беше ти нужен някой да очисти Лийхейгън, нали?

Милтън се обърна. По лицето му заигра усмивка.

— Ако не беше ти, щеше да се наложи ние да се погрижим. Трафикът на хора е мръсен бизнес. Светът гъмжи от терористи, а те използват всяка появила се възможност. Лийхейгън и синът му не подбираха с кого въртят бизнес. А кой да оправя постоянните им издънки? Ние. Сега и след теб ще почистим. Но както виждаш, отиваш си по живо, по здраво. В крайна сметка изпълни още една поръчка за нас, нали? За приятелите ти няма да говорим. А, щях да забравя нещо.

Милтън махна с ръка към третия форд. Вратите му се отвориха, за да пропуснат двамата Хари.

— Местните ченгета са ги прибрали — засмя се той. — Вероятно по нареждане на Лийхейгън. Не знам дали си дават сметка, че при въпросните обстоятелства са извадили невероятен късмет. Е, хайде — води си ги у дома: и живите, и мъртвите. Тук свършихме.

Милтън се качи на експлоръра и той потегли след екипите на чистачите. Луис остана дълго време неподвижен под проливния дъжд. Бе вдигнал лице към небето, стоеше със затворени очи, като че пороят можеше да отмие вината му за всичко, което се бе случило.