Джон Конъли
Жътварите (19)

18

Заключиха вратите на сервиза. Изгасиха радиото, после и лампите около вдигнатите на хидравлични крикове две машини, които ремонтираха. Автомобилите останаха сами в мрака, две тъмни маси като забравени на операционните маси пациенти.

Уили и Арно се прибраха в малкия офис, задръстен с фактури, надраскани на листчета бележки и зацапани с машинно масло картонени кутии с резервни части. Тук имаше само един стол и на него се настани шефът. Помощникът, дребен, с несъразмерно едра глава, седна направо на пода. Уили си помисли, че прилича на гаргойл, фантасмагорична готическа гротеска, сякаш току-що свалена от покривните ъгли на някоя стара сграда. В ръцете им се появиха чаши, наляха си бърбън — „Мейкърс Марк“. Сега повече от всеки друг път бе време за нещо по-силно.

— А може да не е толкова зле, а? — замислено рече Арно. — И друг път са изпадали в кофти ситуации, пък са се измъквали…

Думите му не звучаха бодро, в тях се долавяше тревога.

Уили отпи глътка и направи физиономия. На вкус беше отвратително. Защо ли държеше такъв боклук? Подарък от доволен клиент, ама не ще да е бил сериозно благодарен, щом не е купил по-добро качество. Още навремето смяташе да изхвърли шишето, ама все си казваше, че може да му дойде ред. И ето — точно така се бе получило.

— В края на краищата няма ли начин да се обадим на ченгетата? — плахо добави Арно.

— О, не.

— Искам да кажа, ще измислим някакво обяснение изчелото на помощника се сбърчи в размисъл, сякаш вече съчиняваше нещо, което да звучи достоверно за пред полицията. — Иначе пък сами с нищо не можем да помогнем. Ти поне можеш да стреляш, а пък мен и за това не ме бива.

Уили кимаше тъжно в знак на съгласие.

— Виж, не ме разбирай погрешно — продължаваше Арно. — Бих направил всичко, което кажеш, но аз само от коли разбирам. С какво можем да бъдем полезни? Кажи де!

— Гади ми се от това! — избухна Уили и избута чашата встрани, но не стана ясно какво има предвид — уискито или ситуацията.

Сетне затвори очи и стисна глава с двете ръце, при което пръстите му почти побеляха от напрежение.

Арно се загледа в работодателя и по лицето му се изписа искрено съчувствие. Вярно би било да кажем, че го обичаше от все сърце. Безусловно и предано, макар че не би посмял да го изрече на глас, защото шефът не търпеше подобни лиготии. А му бе дал работа и му бе помагал стотици пъти. В сервиза се чувстваше като у дома си, дори повече, отколкото в претъпканото с книги и периодика апартаментче. Уили уважаваше уменията и знанията му, макар че рядко го показваше с жестове или с думи. Беше и най-добрият му приятел, всъщност и единственият. Когато майка му почина, беше се обърнал към него за помощ. Заедно отнесоха ковчега й до гроба, те бяха и единствените опечалени хора там, като изключим професионалните лица. Уили бе най-качественият механик, когото познаваше, беше и най-честният човек на света. За него би направил всичко, би дал всичко, ама просто всичко. И живота си дори.

Но не и за Луис или Ейнджъл. Втория харесваше, той винаги се държеше приятелски, човешки, естествено. Не и първият. Него не го харесваше, той имаше ужасяващо излъчване и го плашеше до полуда. Съзнаваше, че е човек, когото би трябвало да уважава — влиятелна, силна, при това смъртоносна личност. Само че далеч повече уважаваше Уили. Той бе спечелил този респект с делата и най-вече с човечността си. Луис внушаваше уважение, но и страх, все едно че имаш насреща си пантера, защото само идиот би пренебрегнал нещо толкова реално опасно. Но това не означаваше, че трябва да другарува или съжителства с такъв хищник.

Отлично помнеше разговора с Уили онази паметна сутрин. Пристигна в сервиза с нагласата, че този е последният му работен ден. Шефът обаче го посрещна с кафе и прясно изпечени понички, целият офис приятно ухаеше на тях. Сетне му разказа за Луис и неговото предложение и изложи убеждението си, че няма друг избор, освен да приеме. Точно така се бе изразил, отлично помнеше. Приема заема, защото няма как, но го прави с нежелание, кажи-речи насила. Уили бе достатъчно печен в житейско отношение, за да знае, че никой не прави подобни благодеяния безкористно и без определени условия. По онова време Арно изпитваше голяма благодарност, че запазва работата си, и не даваше и пет пари какъв е човекът, отпуснал заема. Ако ще да е и с рога и копита, голяма работа.

Това отношение се промени, след като се запозна лично с Луис и усети физическото му излъчване. А то щеше да хвърля постоянна сянка върху онова, което преди появата му бе напълно нормален, законен бизнес. Присъствието на Ейнджъл донякъде смекчи ситуацията, но страшната сянка остана и двамата с Уили работиха под хладното й було в продължение на много години. И по този повод Арно негодуваше постоянно, макар и тайно.

Сега Луис и Ейнджъл бяха в беда. Арно знаеше, че предприетите от тях действия са в отговор на случилото се по-рано. Разбираше, че не са имали особен избор в това отношение. Даваше си сметка, че сигурността на Уили и неговата собствена до голяма степен зависят от техния успех и собственото им оцеляване. А в същото време се страхуваше. Съзнаваше, че надвисналата заплаха е ответна мярка срещу минали действия на Луис. Никой не убива ей така, без нищо. И не искаше Луис и Ейнджъл да умират, но му беше ясно защо някой друг желае тяхната смърт.

Внезапно Уили се изправи и трескаво започна да рови в купищата бумаги по бюрото. Избута встрани кутия с болтове и гайки, тя падна на пода и се разсипа. С нея се разпиляха и цял куп неплатени сметки, но този път намери онова, което търсеше. Беше парцаливото тефтерче с адреси и телефони. Разлисти го и се спря на сектора Н–П.

— На кого ще се обаждаш? — любопитно запита Арно, дори се опита да се пошегува. — Да не би на някое ченге, а?

По лицето на Уили заигра странна усмивка. Това не се хареса на помощника, той си каза, че шефът май започва да изкукуригва.

— В известен смисъл на думата, да — бе тайнственият отговор.

Сетне взе химикалка и започна да пише номера — първо 1, сетне 2-0-7 и тогава Арно се досети с кого иска да се свърже. Наля си уиски, доля и на Уили.

— Е, късмет! — вдигна чашата той.

Ще вика Детектива, значи нещата определено ще загрубеят. Само дано да не пострада той или Уили.

Последният тръгна към бара на Нейт, за да се обади оттам. Опасяваше се, че ФБР подслушва телефонната линия на сервиза. А може да са му поставили скрит микрофон в офиса? Но пък въпреки ужасната бъркотия там познаваше до сантиметър своята територия. И най-малката промяна би привлякла вниманието му. Телефонът обаче бе съвсем друго нещо. Гледаше телевизия редовно, знаеше, че техниката от времето на студената война бе останала безвъзвратно в миналото. Отдавна вече нямаше нужда да пъхат разни устройства в слушалката. Сега разполагаха с невероятни възможности. Могат да познаят и какво си закусвал например — насочват някаква джунджурия към корема ти и готово. И с джиесема трябваше човек да внимава. Луис му бе обяснил колко лесно е да го засекат. Защото апаратчето действа като портативен електронен маяк дори и когато е изключено. Затова единственият номер да се направиш невидим е да извадиш батерията. Тези неща безпокояха Уили повече от всичко друго. Вярно, не би отишъл да живее някъде в изолация на майната си, но пък не му се искаше да улеснява копоите от явните и тайните служби. Ужасно ненавиждаше възможността някой да го подслушва и следи къде ходи. При това съзнаваше, че поради връзката му с Луис може да разследват евентуално и него. Значи си струваше човек да е предпазлив.

Когато влезе в бара, Нейт махна с ръка в знак на поздрав, но Уили отвърна само с гримаса, защото мислеше за друго.

— Едно кафенце? — предложи Нейт.

— Налага ми се да използвам твоя телефон — помоли Уили и кимна към задната част на бара, където бе насядала шумна компания млади жени в съседство със стенния монетен апарат. Нейт долови напрежението в гласа и изражението на новодошлия. Ясно бе, че има спешна нужда да води дискретен разговор.

— О, да. Разбира се, влез в офиса и затвори вратата.

Уили благодари и бързо се вмъкна в уютното помещение. Телефонът бе стар, с шайба и той изруга: веднъж да бърза и да му се случи такава антика! Първо набра службата за телефонни услуги и остави съобщение за Луис и Ейнджъл. Формулира го с точните думи на Милтън и термина „отказ“ с надеждата, че все някой от двамата ще провери дали има нещо за тях. Сетне се обади в Мейн. Детектива не си беше у дома, затова реши да го потърси в портландския бар, където работеше сега. Как обаче се казваше пустото заведение? Загуби време, но се сети — „Голямата изчезнала мечка“! Номера взе от 411. Отсреща отговори жена, каза му да почака. Някъде отзад приглушено звучеше музика, Уили се притесни още повече. След малко Паркър се обади.

— Уили Бру съм — рече механикът задъхано.

— О, здравей, Уили. Как я караш?

— Горе-долу, долу-горе. Не си ли чел вестници?

— Не съм, бях извън града за известно време, на открито. Току-що се връщам. Защо?

Уили му предаде накратко случилото се. Детектива слушаше търпеливо, без да го прекъсва. Биваше го за слушател, не задаваше излишни въпроси. При това бе удивително спокоен и в това ужасно приличаше на Луис.

— Знаеш ли къде се намират?

— В северната част на щата. Някъде около Масена. Човекът, който ме предупреди, спомена името Артър Лийхейгън.

— Имаш ли указания какво да правиш, ако нещо се обърка?

— Само за служба телефонни услуги. Оставям съобщение, те си го получават. По принцип, когато пътуват, проверяват на всеки дванайсет часа. Вече го направих, но не зная кога и дали са го получили. И виж… не зная как да постъпя… не е редно да седим и да чакаме.

Детектива отмина последните думи, при това дори и не запита за джиесеми. Просто знаеше.

— Повтори името, което са ти предали.

— Лийхейгън. Артър Лийхейгън.

— Добре. Ти в гаража ли си?

— Не, от Нейт се обаждам. Мисля, че ми подслушват телефона.

— А защо така мислиш?

Уили допълни предишния си разказ с фактите около посещението на федералните агенти.

— Хммм. Дай ми номера, откъдето звъниш.

Уили го продиктува, сетне затвори. В същия миг на вратата се почука тихо.

— Влез.

Показа се Нейт. Носеше чаша с два пръста бренди.

— Рекох си, че ще имаш нужда. Заведението черпи.

Уили благодари, но отказа алкохола.

— Не бива. Очертава се дълга нощ.

— Да не е убит някой?

— Засега не — отвърна механикът. — И дай Боже, нещата да останат в същото положение.

 

 

Час по-късно се завърна в сервиза. Арно беше в офиса, но бутилката с уискито бе прибрана и миришеше на прясно сварено кафе.

— Искаш ли? — запита помощникът.

— Разбира се.

Уили огледа лавиците — търсеше атласа на националната автомобилна асоциация. Намери го и разлисти картите на северните райони в щата Ню Йорк. Арно наля кафе в голяма керамична чаша, добави мляко и я побутна към дясната ръка на шефа.

— Е, и? — запита той.

— Налага се да пътувам.

— Там ли ще ходиш?

— Ами да.

— Смяташ ли, че идеята е добра?

Уили помисли секунда, две, сетне отсече.

— Не. Вероятно не.

— Детектива ще дойде ли?

— Да.

— С кола ли?

— Да.

— Не е ли по-добре да вземе самолет? За по-бързо?

— С оръжие на самолета ли? Не става, брат ми.

Арно премълча, а Уили се огледа. Какви дрехи да вземе? Да свали ли комбинезона? Но с него се чувстваше най-добре, затова реши да облече отгоре старото яке.

— Ти стой тук, чуваш ли? — нареди на помощника. — В случай, че се обадят.

— Вече ти казах, че никъде няма да мърдам. За такива неща не ме търси.

— Рекох си, че поне ще предложиш да помогнеш — поклати глава Уили. — Ей така. От кумова срама, ако не за друго. Както в уестърните.

— Недей така, шефе. Ти скандинавски уестърн гледал ли си?

— Май не — отвърна Уили и махна с ръка.

Излязоха през задната врата на сервиза. Там стоеше старото му шелби. На външен вид изглеждаше скапан, обаче и двамата знаеха, че едва ли в Ню Джърси има по-добре поддържан автомобил.

— Е, хубаво — рече Уили.

Арно кимна, но не посмя да направи нищо повече. Искаше му се да го прегърне, да го потупа по гърба, да каже една мила приказка. Но знаеше, че няма да се получи. Затова само стисна ръката му и го посъветва да бъде внимателен.

— Ти да се грижиш за сервиза — наставнически отвърна Уили. — И слушай сега внимателно: ако нещата се сговнят, просто заключваш и се разкарваш оттук. Сетне ще се обадиш на моя адвокат. Старият Фрийдман знае какво да прави. Споменат си в завещанието ми. Умра ли, няма да имаш грижи.

Арно се ухили.

— Ех, шефе, защо не си казал, бе? Де да знаех — досега да съм те гътнал!

— Ами. Щеше постоянно да мрънкаш да ти дам парите предварително, нали?

— Бог да те пази, шефе.

— Ще ме пази той. И да не плащаш сметки, докато ме няма, чуваш ли?

Уили се качи в колата и запали. Махна за сбогом от прозореца и натисна газта. Арно се върна в офиса и забеляза, че кафето му не е докоснато. Това го натъжи.

 

 

Пътят на север бе дълъг. Трябваше някъде да направи почивка. Блазнеше го да се отбие за кафе или нещо безалкохолно, но знаеше, че не може да разчита на пикочния си мехур. Сетне ще му се налага да спира на всеки двайсет минути, за да се облекчава. Слушаше радио с носталгия, докато сигналът започна да заглъхва. Порови в жабката, откри стара касетка на Тони Бенет и пусна нея.

В стомаха усещаше неприятно стягане. Отначало си каза, че е от страх, после реши, че е симптом на нетърпението, с което очаква развръзката. Прекалено дълго бе живял заседнало, без да променя динамичния си стереотип, без да се лишава от любимите неща, но и без да си позволи динамика, нещо извънредно, да речем по-палаво. Смяташе, че това време безвъзвратно е отминало, останало в младостта. И ето сега се задаваше възможност да го направи.

Опипа браунинга в джоба на гащеризона. Този път му се стори малък и лек за сериозна работа, в същото време като че излъчваше топлина и особена сила. Опита се да си представи как го използва. Знаеше, че е оръжие за убиване отблизо, само че досега не се бе случвало да гледа човек в очите и да стреля в него. Помисли за смъртта. Не че го беше страх, не, сигурен беше в това. Не го плашеше фактът, че няма да го има повече на този свят, обаче начинът на раздялата с живота е съвсем друго нещо. Е, какво толкова? Нали е на възраст, когато човек вече възприема смъртта като обективна реалност, не като абстрактно понятие.

Най-много се притесняваше да не подведе Ейнджъл и Луис или Детектива. Не биваше да става така. Молеше се Бог да му даде сили и кураж да се справи с всяко предизвикателство.

Бе изчислил, че са му нужни около шест часа от Куинс до мястото на срещата с Детектива. Пътят дотам минаваше предимно по магистрали, затова средната му скорост не падна под 80 мили в час. Сетне сви по шосе 87, където и теренът, и пътят бяха далеч по-лоши, затова трябваше да намали. По магистрала с шест платна човек просто не забелязва природата, там рядко може да се види и убито от автомобил животно. По второстепенните шосета природата те притиска от двете страни: дърветата сякаш протягат клони към колата, единствените светлини са твоите и отблясъкът на монтираните в настилката светлоотражателни тела.

По едно време заваля. Дъждовните капки почукваха в прозореца и играеха в двата лъча на фаровете. Нещо доста едро и тъмно на цвят прелетя ниско и без малко да се удари в предното стъкло. Помисли си, че е прилеп, но си даде сметка, че толкова големи прилепи няма, освен в научната фантастика и филмите на ужасите. После се досети, че сигурно е тръгнал на лов бухал. Изпита странно удоволствие — досега бе виждал такива птици само по телевизията или в зоологическата градина. Но дори и там не би могъл да си представи колко огромни изглеждат те в нощен полет на живо. Въздъхна с облекчение: добре, че се разминаха, иначе това чудовище току-виж отнесло предния прозорец, а с него и главата му.

Уили беше градски човек, по-точно нюйоркчанин. Прострялата се на шир и длъж зеленина наоколо бе за него сравнително рядка гледка. Не че бе лишен от нормалния човешки усет към природата. Но Ню Йорк бе различен от другите щати. Обликът му се определяше от гигантския едноименен град, за разлика от което и да е друго място в страната. Споменете ли Ню Йорк пред някого, било американец или чужденец, той тутакси си представя небостъргачи, жълти таксита, бетон и стъкло, но едва ли ще се досети за планините Адирондак, реката Сейнт Лорънс, водопадите, гъстите гори.

Хрумна му, че Ейнджъл и Луис са минали по същия път и сега той върви по дирите им. Мисълта дойде с прилив на прясна енергия и като че подсили решимостта му. Погледна километража и си даде сметка, че има не повече от час до мястото на срещата. Отново усети същото стягане в корема, а пистолетът сякаш натежа в джоба му.

Погледна напред и натисна газта.