Джон Конъли
Жътварите (28)

27

Пръв го забеляза Ейнджъл. Тъкмо преваляха дола, главата на Бентън се мярна на билото отзад. Потупа Луис по рамото, за да го предупреди за опасността. Двамата спряха и се обърнаха.

Отдалече личеше, че преследвачът е силно травмиран. Не беше стабилен на краката си, залиташе леко вляво, сетне коригираше посоката. Подтичваше някак си механично, със силно наведена глава, стиснал карабина в дясната ръка. Когато наближи, забелязаха обезобразеното лице, изгарянията по тялото. Ясно беше откъде идва.

— Един е оцелял — подхвърли Ейнджъл. — Изглежда лошо ранен.

— Обаче носи пушка — отвърна Луис.

— Няма вид на човек, дето ще свърши работа с нея.

Луис повдигна пистолета и закрачи назад към ранения.

— Вероятно си прав — късо рече той.

Бентън усети, че преследваните от него хора са спрели. Хрумна му, че е време и той да спре. Едва ли ще може да продължи, не тук и не в този живот. Странна беше тази мисъл. Предметите наоколо се клатеха и въртяха. Двамата отсреща се замъглиха, телата им като че се разляха. Опита да насочи карабината, но ръцете не го слушаха. Отвори уста да проговори, но от изгорялото гърло излезе само нещо подобно на мучене. Болката беше във всичко, дори и в трескавото желание за мъст. Нарушената мозъчна дейност и агонията го бяха довели до интелектуалното ниво на животно. В съзнанието му се въртяха гротескни образи на несвързани неща, те се появяваха и изчезваха, преди да е успял да ги разпознае. Мярна се жена, която би могла да бъде майка му; сетне друга, може би някогашна любима? Умиращ в дъжда мъж, кръвта му като размазани бои в картина…

Даваше си сметка, че карабината е в ръцете му. Напрегна сили да се съсредоточи върху нея. Успя да постави на спусъка показалеца на дясната ръка, с лявата все така стискаше цевта. Натисна, възпроизведе безполезен изстрел в земята. От здравото му око се търкулна сълза. Усети, че една от фигурите приближава. Тези хора… трябваше да ги убие, но вече не помнеше защо. Нищо не помнеше. Всичко се рееше в главата му като мъгла.

Изведнъж съзнанието му се избистри. Вероятно това бе последната мозъчна искра на яснота, проблеснала в преддверието на вечната забрава. Болката изчезна, гневът и усещането за загуба — също. Сега успя да фокусира приближаващия се мъж. Беше чернокожият. Повдигна лявата ръка, усети я стабилна. Затаи дъх, пръстът леко опъна спусъка. Казваше си, че всичко ще бъде точно.

Куршумът влезе в слепоочието малко над здравото му око и излезе през лявото ухо, отнасяйки немалка част от черепа. Беше 25-грамов „Мачкинг“, но това едва ли би означавало нещо за Бентън, дори и да беше жив.

Легнал върху мократа трева, от височината Блис видя как Бентън се сгъна и падна. Придвижи се малко вляво и отмести око от окуляра на снайпера, за да прецени обстановката. Другите двама вече тичаха, изкачвайки се по съседния скат с надежда да намерят прикритие в по-гъстите дървета отвъд билото. Това не беше хубаво, щяха да излязат от обхвата на карабината, макар и да беше далекобойната XL. Но Луис трябваше да бъде убит отблизо — лице в лице, за да знае кой е отмъстителят му. А партньорът нямаше значение, може да го довърши и сега, можеше и по-късно. Насочи оръжието, долепи око до снайпера, прицели се малко по-нагоре, прецени ъгъла и къде ще бъде мишената след части от секундата. Задържа дъх и натисна спусъка.

— По дяволите! — изруга Ейнджъл, стъпвайки накриво.

Загуби равновесие и политна наляво. Луис бе до него и се спря за миг, но Ейнджъл не падна, а само неволно смени посоката на движение. На мястото, където беше преди секунда, изригна гейзерче пръст и трева. Двамата се устремиха още по-трескаво, впили очи в сравнително безопасната гориста зона на метри пред тях. След малко се чу втори изстрел, но те бяха превалили малката височина и се намираха отвъд хребета, сред десетки дървета. Ейнджъл се хвърли по очи и запълзя към близкия дебел ствол. Прикри се зад него и свил колене, гълташе въздуха жадно, на големи глътки.

След секунда се огледа, но не видя Луис. Повика го по име, отговор нямаше.

— Хей, къде си? Добре ли си? — викна повторно, вече разтревожен.

Отново мълчание. Ейнджъл не помръдна. Трябваше да го намери, а всяко надничане иззад голямото старо дърво бе крайно опасно. Вероятно стрелецът го следеше и при подаване щеше да го убие.

Но трябваше да провери какво става с Луис. Мисълта, че може да е ранен, го жегна в сърцето. Прилепи се плътно към земята, преброи до три и рискувайки, надникна, като държеше главата си максимално ниско.

Първо видя приятеля си, който лежеше странично, напълно неподвижен, под върха на малката височина, спускаща се към гората. Едновременно с това избумтя пореден изстрел, куршумът удари дървото и отпрати тресчици към лицето му. Успя да се прикрие навреме. Ситуацията изглеждаше почти безнадеждна: беше обезоръжен; най-близкият му човек лежеше тежко ранен или убит, а той не можеше да помогне с нищо. Досещаше се кой е стрелецът. Блис, кой друг? Завладя го истинско отчаяние за пръв път от много години насам.

Щастливо попадение. Как другояче да го нарече? Не беше го планирал. Другият залитна, а Луис сам попадна на мушката и той дръпна спусъка. Никога не пропускаше подобни възможности. Помогнаха естественото движение на оръжието и случайността. Ясно видя как Луис загуби равновесие, краката му се преплетоха и той падна. Сетне изчезна от погледа му поради неравностите на терена. Обаче не бе сигурен дали раната е смъртоносна. Подозираше, че го е улучил някъде високо в гърба, но не и в сърцето. Но явно, че Луис беше още жив.

Трябваше да провери. На Лийхейгън бе обещал две неща. Първо, че Луис ще загине на негова земя, тя ще попие кръвта му. И, второ, че ще отнесе главата му като трофей на стария негодник. Втория ангажимент бе поел почти неохотно. Струваше му се прекалено. Интересно, че Хойл бе поискал от него същото за Кандич — първата му важна задача след завръщането в бранша. И с Кандич имаха лични сметки, резултат от стар конфликт на интереси. Обезглавяването не го обезпокои чак толкова. Но му отвори касапска и гадна работа. Освен това си даваше сметка, че личният елемент фигурира във всичките му нови задачи: беше огледален образ на някогашното си „аз“ и не се различаваше особено от сегашните си жертви. В известен смисъл това му даваше преимущества, макар че в друг го правеше уязвим. Най-добрите Жътвари бяха напълно лишени от емоции. Навремето и той беше такъв. Всяко емоционално отклонение бе слабост.

А поръчките, които приемаше, не оставаха тайна за професионалните кръгове в бранша. Съзнаваше, че постепенно се превръща в легенда, като твори собствена митология. Кандич, Били Бой, сега и Луис — те ще бъдат неговият завет. Ще го запомнят като Блис — убиец на убийци, терминатор на терминаторите. И след смъртта му едва ли ще има подобни нему.

А сега трябваше да довърши задачата. Луис беше въоръжен — видя пистолет в ръката му. За другия — Ейнджъл — не знаеше, но не забеляза у него оръжие. Сигурно ще предпочете да се спотайва зад онова дърво, за да не получи куршум в челото. Значи сега беше моментът да действа експедитивно: Ще скъси разстоянието помежду им, като се придвижва под удобен за стрелба срещу Ейнджъл ъгъл. Ще го убие, сетне ще довърши и Луис.

Блис вдигна карабината и потегли.

— Накъде са тръгнали според теб? — попита Уили.

Заедно с Детектива стояха недалеч от пожара. Джаки Гарнър оглеждаше разрушения силоз и се любуваше на резултата. Поначало имаше слабост към взривовете.

— Логичното е да се отдалечат максимално оттук и да напуснат района — отвърна Паркър. — Но говорим за Луис и Ейнджъл, а те са непредсказуеми. Дошли са да убият Лийхейгън. И въпреки несполуките и опасността може би не са променили решението си. Ако питаш мен, тръгнали са към къщата. Ще избягват пътищата, но няма да се откажат от задачата.

В същия миг чуха първия изстрел.

— Ей там някъде стреляха — извика Джаки, сочейки в западна посока.

Боже, точно както предположи Паркър, рече си Уили.

Изтрещяха още два изстрела почти без интервал помежду им.

— Джаки, хайде в джипа при братята! — нареди Детектива.

— Давайте по пътя. Ние ще хванем пеша напряко.

Сетне се обърна към механика, който отново се колебаеше.

— Идваш ли?

Уили кимна неволно. Не знаеше от кое му се гади повече — да тича като луд по този насечен терен или от възможността пак да стреля срещу жив човек.

Влагата накара Ейнджъл да се раздвижи. Нещо го засърбя нетърпимо, а раната на гърба се обади отново. Помести се леко, опита да се почеше, но не можа.

— Луис! — извика отново, но гората мълчеше.

Очите му пареха, гърлото го дереше. Беше готов да се разплаче, но си даваше сметка, че ако надвият емоциите, всичко ще бъде загубено. Трябваше да се мобилизира и да измисли нещо. Може би Луис е само ранен? Винаги има надежда. Нали казват, че тя умира последна?

Какви бяха възможностите? Реши, че са две. Първо, Блис да е останал на същата позиция и да изчаква шанс за точна стрелба срещу тях. Главната му мишена безсъмнено е Луис. Той самият е важен дотолкова, доколкото може да попречи. Не че Блис ще се поколебае да ликвидира и него. Сегашното затишие се дължи вероятно на това, че след трите си изстрела Блис не вижда Луис. В същото време не знае дали го е улучил.

Втората възможност беше по-страшна, а и по-вероятна — Блис да се придвижва към тях, търсейки максимално удобна позиция. В това отношение беше повече от професионалист. Ейнджъл имаше в момента евентуален шанс да се премести, без да бъде убит веднага. Беше си чист хазарт наистина, но наред с множеството си пороци Ейнджъл не бе успял да стане комарджия. Навремето веднъж загуби петдесет кинта в казиното на Саратога Спрингс и не можеше да се побере в кожата си цяла седмица. Но така и не се пристрасти. Сегашното решение обаче не беше чак толкова сложно. Дори и да загуби живота си, едва ли ще има време да съжалява. А да остане на място, беше сигурна смърт. Рано или късно тя ще докопа и двамата, ако, разбира се, Луис не е вече мъртъв. Но за такава възможност на Ейнджъл дори не му се мислеше.

Хрумна му нещо: пистолетът на Луис. Успее ли да се добере до него, ще имат шанс срещу Блис.

По дяволите! Отново се ядоса на Луис. Какъв егоист само! Взе му пистолета от ръцете, баровецът му с баровец, а сетне го гръмнаха като на стрелбище. И заряза най-близкия си човек сам да умира невъоръжен някъде на гъза на географията! Е, това вече не се траеше.

Знаеше, че се самонавива, но продължаваше нарочно. Усещаше и адреналина, който препускаше по вените му. Бяха прецакани! Това беше истината. Прецакани и още как!

И в апогея на този самоиндуциран гняв Ейнджъл скочи на крака и препусна между дърветата.

Незабелязаното придвижване на Блис се улесняваше от пресечения терен. Видимостта обаче беше лоша, докато преваляше множеството долчета и дерета. Нямаше как да следи Ейнджъл, който можеше да промени убежището си. Възможно бе и Луис да се съвземе, ако раната му не е много сериозна, а той имаше оръжие и току-виж му устроил засада. Значи и Блис рискуваше. Един фактор обаче работеше за него. Страхът. Ейнджъл се страхуваше, това бе повече от сигурно, и нямаше да се осмели да излезе от гората.

Междувременно Блис скъси разстоянието и след минути беше съвсем близо до билото, отвъд което бе паднал Луис. По груби изчисления би трябвало да е тук някъде, на броени метри разстояние.

Остави карабината. Ще си я прибере после. Измъкна малката берета модел „Томкат“ от подраменния кобур. Беше перфектен инструмент за целта, малък калибър, лек и евтин. Спокойно можеш да го захвърлиш, след като си свършиш работата. Сетне бавно и безшумно запълзя към билото. Три метра. Два и нещо… един.

С плавно движение на ръката изнесе беретата напред, готов за стрелба.

Когато Блис се появи, Ейнджъл бе на открито, невъоръжен, идеалната безпомощна мишена на половината разстояние между гората и Луис. За части от секундата понечи да спре, сетне продължи да тича отчаяно, въпреки че оръжието в ръката на Блис описа дъга и дулото зейна насреща му.

В същия миг почти едновременно се обадиха два гласа. И двата му бяха отлично познати, и двата изрекоха една и съща дума.

— Хей!

Първият прозвуча зад Блис. Той се извърна рязко, за да види клекнал в тревата човек с насочен в него пистолет. На десетина метра зад него подтичваше пълен мъж на около шейсет години, силно запъхтян и потен.

Вторият глас отекна отпред, от ниското. Блис се сепна и погледна натам. Луис лежеше по гръб, а хванатият с две ръце пистолет сочеше право в гърдите му. Неволно се възхити. Какво търпение! И само как го бе подмамил. Хитро, печено копеле, не може да му се отрече.

После отекна изстрел, още един и още един. Блис усети тласъците едновременно отпред и отзад, стана му нетърпимо горещо. Тялото му се търкулна по склона и се спря в храст няколко метра по-долу. Дъждът беше спрял, облаците се бяха стопили. Преди да умре, зърна късче синьо небе.