Джон Конъли
Жътварите (14)

13

Срещата се състоя в частен клуб някъде между „Парк Авеню“ и „Медисън“ и недалеч от музея „Тугенхайм“. На входа нямаше табела, може би защото наистина не бе необходимо. Онези, които трябваше да знаят за него, отдавна бяха наясно по въпроса. Иначе личеше, че мястото е специално, но в случай че поредният минувач проявеше любопитство, щяха да го отпратят любезно.

Трудно бе да се обясни как действа правото на достъп в клуба. Като институция бе по-млад в сравнение със сходните заведения в района, но това не значеше, че му липсва история. Тук нямаше дискриминация на раса, пол или вяра. И личното богатство не бе задължителна предпоставка за членство, напротив. В регистрите фигурираха имената и на хора, които трудно биха заплатили няколко напитки в клубно заведение с нисък праг на търпимост към платежоспособността на своите членове. Може би най-точно би било да се каже, че институцията водеше политика, която условно може да се опише като умерено доброжелателен протекционизъм. И то основан на презумпцията, че клубът е за хора, които ненавиждат клубовете — било поради това, че са саможиви, или просто защото предпочитат анонимността. В общите помещения важеше забрана за употреба на всички видове телефони. Разговорите се водеха само шепнешком, доловимо за същества от рода на кучетата и прилепите. Официалната трапезария бе една от най-тихите в целия град. Това се дължеше отчасти на забраната на всяка форма на гласово общуване, но и на факта, че повечето членове предпочитаха да се хранят в интимна обстановка в изолирани помещения, където тайната на разговора бе гарантирана. Всъщност клубът се гордееше с изключителната си дискретност, валидна дори и посмъртно. Келнерите олицетворяваха същата политика, все едно бяха глухонеми и слепи. Камери за наблюдение нямаше, забранено бе да се използват имена — лични или фамилни. Членските карти носеха само номера. На горните два етажа имаше спални, обзаведени уютно и удобно, макар и не луксозно. Използваха ги онези, които предпочитаха да прекарат нощта в града, без да използват хотелски услуги. Единствените въпроси, изобщо отправяни към посетителите, бяха от типа дали господинът ще желае още вино, или има например нужда от помощ при изкачването на стълбището за горния етаж.

На срещата присъстваха осем души заедно с Ейнджъл и Луис. Помещението бе неофициално наречено „Президентска зала“ в чест на един от най-висшите държавни чиновници, използвал веднъж удобствата му за някои свои нужди.

Масата бе кръгла. Вечерята се състоеше главно от еленско филе на скара, полято с отличен южноафрикански шираз. Сетне раздигнаха, донесоха кафе и бренди за мераклиите. Луис заключи вратата и разстла картите и снимките пред гостите. Описа плана си веднъж от начало до край без прекъсване. Шестимата слушаха съсредоточено, Ейнджъл внимателно следеше лицата им за евентуални реакции. Струваше му се, че някои от тях може би ще споделят резервите му. Но не забеляза нищо особено. Сетне започнаха въпросите, но и в тях не проличаха съмнения — хората искаха само допълнителни пояснения. Никой не попита за причините за операцията — те не ги интересуваха. Нито пък рисковете, защото им плащаха отлично за работата и специалните умения. При това всички уважаваха Луис и му имаха доверие. Бяха бойци, калени в истински битки, и отлично разбираха, че компенсациите са достатъчно щедри именно поради реалната опасност.

Трима от тях бяха стари ветерани от международни конфликти: англичанинът Блейк, Марш от Алабама и Линът, човек с неопределен произход и силен акцент. Все хора, чиято лоялност се определя от настроение, пари и чак тогава от морал. Хара и Харада, и двамата наричани Хари, бяха японци или се представяха за такива, макар че имаха паспорти от още четири–пет азиатски страни. Биваше ги в много области, на първо място в електрониката. Приличаха на туристи, каквито често ще срещнете на обекти от рода на Големия каньон. Винаги ухилени, с фотоапарати в ръце, щракат ли щракат, уж да показват забележителностите на близки и приятели у дома. Харада носеше очила с черни рамки и постоянно ги наместваше на носа си. Тъмнокожи и дребни, те изглеждаха невинни и безвредни, но за тях се носеха ужасяващи истории. Ейнджъл не им вярваше, докато не му подариха направен от тях филм. Твърдяха, че бил изключително смешен, и поднасяйки му го, се кикотеха до сълзи. Тръпки полазиха по гърба му обаче, когато го пусна на плейъра. По-късно се опита да забрави съдържанието заради собственото си психическо здраве, но в съзнанието му най-настойчиво продължаваха да се въртят кадри на неописуема жестокост. Една сцена се натрапваше особено: нечии пръсти пробождат клепач с акупунктурна игла, а сетне почукват очната ябълка. Не беше в стила му да нарича когото и да било изрод, но двамата Хари идеално се вписваха в тази квалификация.

Шестият беше Вайс, висок швейцарец, бивш гвардеец от папската охрана. Изглежда, че между него и Линът имаше стара разправия, съдейки по разменените помежду им неприязнени погледи. Това още повече обезпокои Ейнджъл. От опит знаеше, че този вид конфликт понякога създава вътрешно напрежение, особено в малобройна група. А то можеше да има лоши резултати. Все пак всички се познаваха, макар и някои само по репутация. Вайс и Блейк скоро потънаха в задълбочен разговор за общи познати, живи и покойни. Линът и двамата Хари също намериха някаква допирна точка, което още повече натовари Ейнджъл с подозрения.

Към края на вечерта определиха екипите. Вайс и Блейк щяха да осигуряват северния мост, Линът и Марш — южния. Двамата Хари получиха задачата да наблюдават пътя между двата моста, пътувайки на определени интервали в двете посоки. А в случай на нужда щяха да подкрепят някоя от двойките или сами да поемат съответния мост, ако се наложи екипът да прекоси реката, за да подпомогне изтеглянето на Ейнджъл и Луис.

Решиха да потеглят още на следващия ден, като отседнат в предварително уговорени мотели недалеч от мишената. Сетне, когато всеки екип е заел мястото си, Ейнджъл и Луис ще прекосят реката, за да убият Артър Лийхейгън и сина му Майкъл, както и всеки друг, който би попречил на изпълнението на така подготвения план.

 

 

Когато шестимата напуснаха и сметката бе уредена, Ейнджъл и Луис също се разделиха. Първият се върна в апартамента, вторият посети кръчма в Трибека, където пи чаша вино с отдавна позната семейна двойка на име Абигейл и Филип Ендол. Те изглеждаха като всяко друго нормално, заможно семейство на възраст около четирийсетте, макар че думата нормално не бе твърде подходяща за избраното от тях поприще. Ендол — мъж и жена — бяха джокерите в оперативното тесте на Луис и с тях той обсъди друг вариант на оригиналния план. Нямаше намерение да се захваща с Лийхейгън единствено с помощта на Ейнджъл. Семейството щеше да бъде на Лийхейгънова територия още преди тях двамата, скрито, готово да ги прикрива и подкрепя.

 

 

Същата нощ Ейнджъл лежеше в мрака буден, изпълнен с неясни тревоги и предчувствия. Луис веднага усети безпокойството му.

— Какво има? — запита след малко.

— Не им каза за петия екип.

— Че защо? Няма нужда да знаят. Само аз и ти сме наясно с всички детайли.

Ейнджъл не отговори. Луис седна на леглото и настолната лампа светна автоматично.

— Какво ти става? — запита той отново. — Напоследък изглеждаш направо като изгубено кученце.

Ейнджъл се извърна и го изгледа продължително.

— Не са точни нещата — рече той. — Аз ще участвам, но пак ти казвам, че не са точни.

— Кое не е точно — да отстраним Лийхейгън ли?

— Не, говоря за евентуалните издънки. И други неща не пасват така, както би трябвало.

— Сигурно говориш за Вайс и Линът? Няма страшно, ще се оправим. Просто трябва да ги държим по-надалеч един от друг.

— Но не са само те. Говоря ти за малобройния екип и за празнотите в информацията на Хойл.

— Какви празноти?

— Не мога да ги назова с точност. Просто ги усещам. Нещо не ми звучи както трябва.

— Гейбриъл потвърди всичко казано от Хойл.

— Кое е потвърдил? Враждата между него и Лийхейгън ли? Голяма работа. Мислиш, че това е достатъчно да затриеш нечия дъщеря и да я хвърлиш на свинете? Да платиш почти милион долара поръчка за две убийства ли? О, не. Казвам ти, че не ми харесва. Нещо намирисва на постановка. Струва ми се, че Гейбриъл не е споделил всичко. Ти сам го каза, след като говори с него. Сетне забравяме и Блис…

— Не знаем дали е там или не.

— Ами поръчката за Били Бой? Чисто негово изпълнение, не е ли така? Оттук чак го подушвам.

— Хей, замязал си на дърт мърморко пенсионер. Остава да си вземеш котка, да сложиш дебели вълнени чорапи и да режеш купоните от рекламите.

— Казвам ти: нещо е много кофти, ама много.

— Ако те е шубе, остани си тук.

— Знаеш, че не мога да постъпя така.

— Тогава лягай и заспивай. Не те искам утре такъв изнервен.

И нарочно изгаси светлината, оставяйки Ейнджъл в мрака. Но той не заспа, въпреки че Луис захърка сладко. Божи дар беше това: нищо не можеше да развали почивката му. И тази нощ не сънува нищо. Но това не беше сигурно, защото когато се събуди, в ноздрите му вонеше на овъглена човешка плът, а Ейнджъл най-сетне спеше.

 

 

Казваха се Олдърмън Ректор и Атлъс Григс. Олдърмън беше от Онийда, Тенеси, градче, където още като дете бе гледал как бели полицаи и цивилни пребиват чернокож скитник, чието единствено прегрешение бе слизането му на тяхната гара. Сетне го подгониха през съседната гора и го отстреляха като животно, а трупа му подхвърлиха на перона — другите черньовци да го гледат за назидание. Майка му го нарече Олдърмън^[1] нарочно — от омерзение срещу белите, които се бяха погрижили черен никога да не носи тази титла. Освен това го научи да се облича винаги спретнато и чисто и никога, ама никога да не позволява другиму да се отнася към него с неуважение, та бил той черен или бял. Ето затова, когато се срещнаха с Григс на боя с петли, Олдърмън бе облечен в светложълт костюм, кремава риза и алено-оранжева вратовръзка. Обувките му бяха двуцветни — в кремаво и кафяво, а шапката — жълта с червено перо, затъкнато в панделката на периферията. Носеше ятака здраво нахлупена на главата, че бе оставила постоянен кръгов белег в косата му. Отблизо личеше, че костюмът е изрядно изпран и изгладен. Но старите петна стояха, изпъкваха оръфаната яка на ризата и износената връзка, както и дребните мехурчета от гуменото лепило, с което бе поправял отпраните подметки на вехтите обувки. Олдърмън имаше само два костюма — жълт и кафяв. Бяха купени от вдовици, и двата свалени от труповете на покойните им мъже току преди кремацията и продадени за дребни пари. Затова пък често казваше на Григс, че два костюма са много повече от нищо. Мнозина други хора, и бели, и чернокожи, например нямаха нито един.

Никой не го наричаше Ректор. Малкото му име като че наистина се бе превърнало в онази почетна титла, която никога нямаше да получи поради цвета на кожата. На ръст бе метър и петдесет и нещо и толкова слаб, че приличаше на мумия. Или на чудодейно съживен мъртвец с жълтеникав оттенък на кожата, изпъната по костите, сякаш отдолу нямаше плът. Очите бяха дълбоко хлътнали в орбитите, косата черна, мека, вече сивееща. Повечето от зъбите на долната челюст вляво беше изгубил в сбиване с банда бели негодници в Баунти Кънтри, Арканзас. Затова не можеше да затваря устата си докрай, а това му придаваше тревожен вид.

Винаги говореше извънредно тихо. Затова мнозина се навеждаха към него, за да го чуят по-добре, и това често се оказваше в техен ущърб. Не че имаше голяма сила, напротив. Но пък в бой бе интелигентен, извънредно бърз и безмилостен. Носеше ноктите си максимално дълги и заострени — опасно оръжие срещу очите на неприятеля. Така с голи ръце бе ослепявал доста по-едри от него мъже. Под каишката на ръчния часовник държеше хитроумно направен сгъваем нож, който отваряше с ловко движение на китката. Предпочиташе малокалибрените пистолети, най-вече 22-ри калибър — бяха лесни за скриване и реално смъртоносни отблизо. Много обичаше да усеща дъха на умиращата жертва.

Към жените се отнасяше с уважение. Веднъж се бе женил, но благоверната почина и той не си взе друга. Отбягваше проститутките и леките жени, както и хората, които ги предпочитаха. Едва понасяше сексуалния садист и експлоататор на жени Дебър. Затова пък Дебър имаше други качества — успяваше да се внедрява на места, които предлагаха лесно обогатяване. И умееше да се домогва до тлъста и лесна плячка, промъквайки се към нея през уязвими дупчици и цепнатини, досущ както змиите и плъховете. Благодарение на него Олдърмън се бе опаричвал неведнъж, но пък самият той имаше друг порок — комара. Това ужасно увлечение го опустошаваше духовно и материално. И затова този иначе интелигентен престъпник с често печеливши удари притежаваше само два стари костюма.

За разлика от него Григс не беше особено интелигентен, но беше лоялен партньор. На такъв можеш да разчиташ за всичко. При това притежаваше необичайна сила и кураж — беше малко по-висок от Олдърмън, но тежеше поне трийсетина килограма повече. С абсолютно кръгла глава и мънички, прилепнали към черепа му уши, Григс бе черен като катран, а на определена светлина кожата му придобиваше леко червеникави оттенъци. Дебър му се падаше далечен братовчед, заедно гонеха жените и никога не удряха на камък. Дебър имаше чар, а Григс бе хубавеляк и леко възпълен, при това обожаваше братовчед си, като го смяташе за много печен. По тази причина затваряше очи за иначе нелицеприятното му поведение спрямо жените — жестоките побоища, пускането на кръв, извращенията. Така постъпи и в онази злощастна нощ, когато братовчед му преби жената, с която живееше, и я заряза зад магазин за алкохолни напитки окървавена и полугола, със запретната рокля, изнасилена дори и в мига на смъртта.

 

 

Боят с петли бе уреден в стар сайвант за картофи. Григс пристигна за последния двубой. Беше август, в края на сезона, и оцелелите птици до една носеха белези и рани от предишни схватки. Тук нямаше бели. В мрачното помещение бе горещо, повечето хора бяха голи до кръста и в опит да се охладят се наливаха с евтина бира, налята в големи кофи с лед. От рова в средата на сайванта се носеше воня на урина и пот, на изпражнения и птича кръв. Единствено Олдърмън не беше разсъблечен, очевидно топлината нему влияеше. Седеше върху варел, в лявата ръка стискаше тънка пачка банкноти, очите му бяха вперени в ямата.

Двамата последни противници довършиха подострянето на петльовите шипове и слязоха в рова. Внезапно глъчката придоби друг характер — сега залагащите започнаха да се надлъгват, други разменяха сигнали с пръсти, трети викаха или изчакваха потвърждение, че залозите им са приети. Олдърмън не беше в нито една от тези категории. Вече бе направил залога си, при това не чувстваше нищо почти до последната секунда.

Двамата мъже клекнаха в дупката един срещу друг, стиснали петлите. Единият шепнеше нещо, което звучеше като заклинание, другият се усмихваше. Сетне поднесоха птиците напред и ги сблъскаха леко — така започваше насъскването. Гребените щръкнаха войнствено, перушината се наежи в естествена омраза срещу съперника. Сетне ги пуснаха на земята и кървавата схватка започна.

Григс си пробиваше път в тълпата, заслушан в птичия крясък. От време на време зърваше летящи във въздуха пера, долавяше тъпите удари на човките, виждаше пръските кръв, които попадаха по хорските лица, ръце, гърди. Загледа се за по-дълго в мъж с изцъклен поглед, който облиза попадналата върху горната му устна кръв, без изобщо да откъсне поглед от боя в рова.

Едната птица — жълтеникава на цвят, получи силен удар във врата и загуби равновесие. Собственикът я оттегли от боя веднага. Задуха в главата й, избърса кръвта, напръска я с някаква течност и отново я побутна напред, но тя застина на място като парализирана, без да реагира на агресивното противниково кълване. Реферът обяви край на схватката. Мъжът изгледа птицата си с укор и известно съжаление, сетне сръчно изви врата й.

Олдърмън не помръдна от варела. Григс си познаваше човека: нощта не бе печеливша за него.

— Говнян късмет, човече — промълви той, когато партньорът се доближи, а гласът му бе тих, приличен на шептяща молитва. — Скапана работа, ти казвам.

Григс се облегна на стената и запали цигара, за да прогони гадната воня от рова. Не си падаше по боевете с петли, не беше и хазартен тип. А и бе израснал в градска атмосфера, тук не му харесваше.

— Нося ти новини — каза той кратко. — Току-виж те развеселили.

— Аха — неутрално откликна Олдърмън и започна да брои парите в поизтънялата пачка, сякаш можеше да ги умножи.

— Говоря за копелето, дето затри Дебър. Зная къде е.

Олдърмън свърши с броенето, прибра банкнотите в изтъркан кафяв кожен портфейл. Него на свой ред внимателно постави във вътрешния джоб на сакото и закопча копчетата до едно. Вече десета седмица търсеха въпросното момче. В началото ходиха при жените в къщурката. Пристигнаха с очукания стар форд с фалшиви усмивки на лицата и започнаха да ги навиват, сетне опитаха със закани. Тогава на входа се появи бабата на онова момче и сякаш ги парализира със страшния си поглед. В същото време откъм гората се зададоха трима от местните. Дявол ги знае, те пък какво търсеха на същото място. Олдърмън реши да се разкарат. Беше сигурен, че и да знаят, жените ще си мълчат, дори и да ги измъчват. Упорити бяха, пък и силни характери.

Освен това не си падаше по насилие над жени. А онази дъртата, матриархът на семейството, ги гледаше, без да мигне, и мърмореше нещо под нос. Клетви ли бяха, заклинания ли, кой знае. Очите й излъчваха сила и още нещо, тайнствено. Също както полицейският началник Устър, така и Олдърмън бе чувал много за нея. Не беше страхлив, не вярваше нито в Бога, нито в Дявола и неговите демони. В същото време се възхищаваше от куража на възрастната жена. И не направи нищо повече, позволи си само да каже какво ще се случи с момчето, когато го намерят.

— И къде е онзи? — запита той Григс.

— В Сан Диего.

— Доста далечко. Кой ти каза?

— Един приятел. Видели се с познат в кръчма, разговорили се. Знаеше, че търсим оня младок и ще пуснем малко сухо за точна информация. Познатият твърдял, че е виждал подобен тип в Сан Диего. Търсел работа още преди два месеца, взели го в кухнята на някакво ресторантче.

— Кой е този познат?

— Бял тип, не ми каза името му. Чувал за случая и от друг бял, който държал бар в родния град на момчето. Аз обаче веднага позвъних на едни авери в Сан Диего да отскочат — да погледнат на място. Казаха, че отговаря на описанието.

— Ако не е той, бая път ще бием напразно.

— Той е, усещам го.

Олдърмън се изправи, за да се поразтъпче. И без това тук работа за тях без Дебър вече почти нямаше. А бе тръгнала и приказка за момчето — как отнесло Дебър като едното нищо. Кофти ситуация. Хората вече не ги гледаха със същото уважение както преди. Трябваше да намерят нещо ново, доходно, само че как при сегашното положение? Първо ще оправят онова копеле — нека се разчуе, че са му видели сметката, сетне бизнесът пак ще потръгне.

Същата вечер ограбиха семеен магазин. От касовия апарат извадиха 75 долара, а когато Григс допря ножа до гърлото на жената, съпругът бързо измъкна още 120 кинта от някаква стара кутия. Зарязаха ги здраво завързани в задното помещение, изгасиха лампите, скъсаха кабела на телефона и се чупиха. Олдърмън бе със старо пардесю върху костюма и двамата носеха за маски качулки от чували. Бяха оставили форда по-надалеч, така че по колата нямаше как да ги разпознаят. Обирът се оказа много лесен, при това съвсем не приличаше на старите удари с Дебър. Той би мъчил и изнасилил жената, и то нарочно пред мъжа й.

Спряха недалеч от Абилийн, за да се отбият в бара на стар познат. Там обаче ги зърна шегаджия на име Пурбридж Дентикът и пусна няколко жлъчни майтапа за тъжната кончина на Дебър. Наложи се да го изчакват на тъмния паркинг, за да му дадат един хубав урок. Всъщност преби го Григс почти сам, насини лицето и откачи челюстта му, едното ухо остана да виси само на парче кожа. Това да е послание към другите, да се научат на малко уважение.

И всичко това заради Дебър, мислеше Олдърмън, докато отиваха на запад. Изобщо не го харесваше, а сега се налагаме да пътуват дни наред, за да очистят някакъв си хлапак, и то само защото Дебър не можеше да удържа шибания си ненормален нагон. Е, ама така трябваше. Момчето ще си плати, ще послужи за назидание, а хората ще знаят, че Олдърмън и Атлъс са хора на място. Друг начин нямаше. Иначе беше само бизнес. Единствено бизнес.

 

 

Ресторантчето се намираше на булевард „Нешънъл“, недалеч от кино „Пусикат“. Построено още през 1928 г. като „Буш Тиътър“, през различни етапи на своята история то се бе наричало „Нешънъл“, „Обилайн“, „Перис“, а през 60-те го включиха в порноверигите.

Луис пристигаше на работа сутрин много рано — малко след пет часа. По това време „Пусикат“ тъмнееше, изглеждаше като дълбоко заспала след тежка нощна работа стара уличница. Когато си тръгваше обаче, някъде десет-дванайсет часа по-късно, отвън вече се виеха дълги опашки от мъже. Собственикът на ресторантчето г-н Васич обичаше да казва иронично:

— Тия не стоят вътре по много, стига им и първата прожекция.

Над вратата на заведението висеше неонов надпис в розово и жълто „Васич: ресторант номер 1“. Луис вършеше каквото му кажеха — на практика всичко необходимо за функционирането на ресторанта, като се изключи готвенето и прибирането на парите от клиентите. Миеше съдовете, влачеше продукти, белеше картофи, лъскаше подовете, изхвърляше боклука. Важно задължение бе поддържането на хигиената е тоалетните и особено редовната смяна на хартия. За всичко това получаваше по долар и четирийсет на час, от което собственикът удържаше по двайсет цента за храни и квартира. На седмица му се събираха 60 работни часа без неделите, които бяха почивни. Понякога идваше и в неделя — да оправи счетоводните книги. Работеше не повече от час — два и за това г-н Васич му плащаше твърдата сума от 5 долара. Не задаваше въпроси, пестеше парите, харчеше много умерено, само понякога ходеше на кино в неделя следобед. Храната не беше лоша. Спеше в стая на горния етаж, откъдето нямаше достъп до самия ресторант, а тоалетната беше в коридора. Останалите стаи там се използваха като складови помещения срещу заплащане, а в част от тях бяха натрупани стари мебели и обзавеждане.

След първите две седмици работа Луис хвана автобус за Тихуана. Там обикаля улиците няколко часа, докато попадна на магазин за оръжие. В него си купи „Смит & Уесън“ 38-и калибър и две кутии патрони. На развален английски човекът зад тезгяха обясни как се разглобява и смазва оръжието, но се наложи да му го покаже и нагледно. Подари му още четка за протриване на цевта и тубичка оръжейно масло. Сетне Луис тръгна да търси хлебарница, ядеше му се пресен хляб. Оказа се, че всички хлебопекарници и магазини за продажба на тестени изделия бяха затворени. Обясниха му, че има забрана: в държавния склад в Мексикали наред с брашното и зърното държали някакъв пестицид. Престъпната небрежност довела до смъртта на няколко деца и сега имало разследване, а междувременно въпросните заведения били затворени по нареждане на местните власти. Нямаше как — купи си половин пиле, завито в спаружено листо от маруля, и се върна в САЩ.

Следващата неделя измъкна стар велосипед от складовите помещения на г-н Васич. Беше си го харесал отдавна. Напълни пътна чанта с празни бутилки от безалкохолни напитки, добави питейна вода, един сандвич и няколко сладки гевречета, а пистолета скри на дъното. Сетне яхна колелото и отпраши далеч извън града. Намери удобен дол, скри велосипеда в храсталака, нареди празните шишета по скалите в единия му край и започна да стреля по тях. Когато ги изпочупи, на тяхно място сложи камъни. Беше му за пръв път, но бързо свикна с тежестта на оръжието, със спусъка и трясъка на изстрелите. Разстоянието до мишените бе между пет и осем метра, но си казваше, че вероятно ще му се наложи да стреля отблизо. Когато се увери, че владее оръжието сравнително добре, зарови изпочупените стъкла, грижливо събра гилзите до една и се върна в града. Този вид практика продължи недели наред, само че се наложи да си купува още патрони.

 

 

Краят на дългото чакане най-сетне дойде през една гореща и тиха августовска нощ. Събуди го скърцането на дъските пред стаята. Навън бе тъмно, струваше му се, че не е спал много. Не разбираше как са успели да се приближат така близо, без да вдигнат шум. До втория етаж се стигаше единствено по разклатено външно стълбище от дясната страна на сградата. Луис винаги заключваше металната врата там по изрично нареждане на г–н Васич, а ключалката беше качествена. В същото време не се изненада, че в крайна сметка са го намерили. Гейбриъл предрече, че точно така ще стане, и той повярва на думите му. Измъкна се безшумно от леглото, както беше само по боксерки, и грабна оставения до възглавницата пистолет. Вратата се отвори с трясък от ритник. На прага стоеше възпълен мъж с кръгла глава, зад него надничаше друг — по-дребен и много слаб.

По-едрият държеше пистолет с дълга цев, обаче Луис го изпревари. Ръцете му трепереха, но това не беше страх, а мощният прилив на адреналин.

— Хей, момче, шубето ти работи, а? — ухили се човекът на вратата. — Имаш патлак, ама не е лесно да претрепеш човек ей така, нали…

Не успя да довърши и в гърдите му зейна дупка, от която бликна тъмна кръв. Луис пристъпи напред и вторият куршум попадна във врата на Григс. Той рухна назад и повлече със себе си Олдърмън. Ректор успя да се задържи прав и стреля веднага, но неточно — малокалибреният куршум се заби в рамката на прозореца някъде вдясно. Ръката на Луис вече не трепереше и следващите три попадения описаха почти равностранен триъгълник в центъра на Олдърмъновия торс. Дребният мъж изпусна оръжието, залитна назад и се опря на стената. Оттам успя да направи крачка — две, сетне краката му се подкосиха и той се свлече на пода. Изпъшка, болката бе непоносима. Опита да излази встрани, като се отблъскваше с крака от трупа на Григс. Луис пристъпи и изстреля последния си куршум. Олдърмън не помръдна повече.

Младежът дишаше тежко, сърцето му биеше лудо. Върна се в стаята и се облече. Прибра нещата си, което отне секунди — чантата му беше готова много отдавна. Знаеше, че ще дойде този миг, очакваше го и за да оцелее, ще трябва да изчезва на секундата. Презареди пистолета, като си помисли, че онези може и да не са дошли сами. Прекрачи труповете и пое към стълбата. Отвори вратата и се заслуша в шумовете на нощта, оглеждайки двора отвън. Беше тъмно и тихо. Отсреща стоеше очукан форд с отворени врати, но в него нямаше хора.

Изтича надолу по стълбището, сви зад ъгъла и тутакси получи силен удар в лицето. Падна на земята, зашеметен от болката, а от носа му шурна кръв. Опита се да вдигне ръката с пистолета, но нечий крак в тежка обувка я настъпи, подметката се завъртя и притисна и пръстите му. Тогава изпусна оръжието. Силни ръце го хванаха и го изправиха на крака, след като нечия длан го тласна назад, Луис се препъна в долното стъпало на стълбището и без да иска, седна на него. Едва сега видя нападателя. Беше бял мъж, висок над метър и осемдесет, здрав като бик и подстриган късо като ченге или военен. Само че носеше черен костюм, черна вратовръзка и бяла риза. По яката й тъмнееха петънца. Сигурно бяха от неговата кръв.

От мрака излезе Гейбриъл.

Очите на Луис сълзяха и той ужасно се страхуваше да не помислят, че плаче.

— Онези са мъртви — каза на глас.

— О, да — отвърна белокосият мъж. — Друго не съм и очаквал.

— Значи сте ги проследили?

— Просто ме информираха, че тръгват насам.

— И не ги спряхте?

— Имах пълна вяра в теб. И се оказах прав, нали? Нямаше нужда от чужда помощ. Отлично се оправи и сам.

В това време някъде на юг зареваха сирени. Пристигаха ченгетата.

— Колко време според теб ще е нужно на полицията да те залови? — запита Гейбриъл. — Ден? Два?

Луис премълча.

— Значи предложението ми е все още валидно — продължи мъжът. — Дори с още по-голяма готовност от моя страна след успешната демонстрация на твоите умения. Е, какво избираш? Газовата камера в „Сан Куентин“ * или мен? Хайде, побързай, че времето лети.

Луис гледаше възрастния мъж изпитателно, в главата му се въртяха куп въпроси. Беше се оказал на точното място в точния миг. Вече бе ясно, че е проверявал качествата му — ще се справи ли с онези двамата. Възможно ли е обаче сам да е оркестрирал разигралия се преди минути инцидент? Напълно възможно. Някой все е казал на тези мъже къде да го намерят. Може би са го следили през цялото време. Може да е било и съвпадение.

Така или иначе Гейбриъл беше тук и предлагаше помощта си. Дали да му се довери?

А белокосият го гледаше право в очите и четеше мислите му.

След секунди Луис се изправи. Кимна с глава в знак на съгласие и вдигна падналата встрани чанта. Човекът в черно взе пистолета от земята и го прибра. Полицията пристигна, но тримата бяха вече далеч, поели в северна посока.

Така момчето, работило в ресторанта на г-н Васич и убило двама на втория етаж в същата сграда, си отиде завинаги. Нямаше да се появи отново, освен понякога в тайничко, скрито кътче на собствената му душа.