Джон Конъли
Жътварите (23)

22

Блис се намираше в дома на Артър Лийхейгън. Седеше пред прозореца в столовата, а в краката му стоеше празен куфар от армирана пластмаса. Носеше непромокаем шлифер и шапка от същата материя. Навън нямаше добра видимост, всъщност виждаше само собственото си отражение в стъклото, а то го връщаше в миналото. Не чувстваше умора или притеснение. Бе постигнал нещо, за което отдавна мечтаеше. Оставаше му още съвсем мъничко.

В съзнанието му се въртяха болезнени спомени. Виждаше себе си през онези първи часове, когато мислеше, че е обгорен смъртоносно. За миг му се стори, че изпитва същата ужасяваща агония. Залиташе в нощта, мозъкът му беше почти напълно парализиран от нечовешката болка. Правеше огромни волеви усилия, за да се съсредоточи върху намирането на изход. Постепенно старите инстинкти надделяха и той успя да стигне до телефон. Оттам нататък нещата се оправиха. Имаше пари, а те решаваха всичко, особено ако бяха достатъчно. Скривалище, транспорт, спешно и качествено лечение, ново лице, нова самоличност.

Шанс да живее.

Обаче пък болката… Тя остана в него да го измъчва и никога не секна изцяло. Някои твърдят, че човек забравял страданията си с течение на времето, но при Блис не беше така. Споменът за болката никога не избледня, тя се връщаше и го измъчваше — душевно и физически. Усещането беше кристално ясно и остро като бръснач. Този призрак от миналото постоянно възкресяваше изживяното.

Отзад се чуха стъпки. Прозвуча гласът на Майкъл Лийхейгън, но Блис не се обърна.

— Имало е кратък сблъсък — съобщи домакинът.

— Къде?

— На горския път, недалеч от южната пресечка.

— Хората на баща ви изпълнили ли са нареждането този път?

Настъпи пауза. Майкъл забавяше отговора. Блис отлично знаеше, че споменаването на бащата и намекът за върховенството на решенията му ще подразнят сина. В същото време му напомняше, че с удара срещу Гейбриъл е престъпил допустимото. Да си даде сметка, че Блис не е забравил. След като свърши другата работа, ще дойде ред и на това. Онзи Бентън, човекът, натиснал спусъка, ще си плати. Той ще бъде изкупителната жертва, такава ще бъде и разплатата от страна на Блис. Защото смяташе, че е лично негово право да решава дали Гейбриъл ще живее или не. Съзнаваше, че навремето Старият е постъпил правилно — по принцип никой не оставя предателството ненаказано. Затова не възнамеряваше да го преследва и да му изпраща убийци. Нужен му бе Луис. Луис го беше подпалил. Нещата бяха вече на чисто лична основа.

— Само са ги принудили да се върнат. Не са стреляли с цел да убиват.

Блис изпръхтя презрително.

— С цел да убиват, а? Вятър работа. И обратното да беше, пак едва ли щяха да уцелят. Освен случайно или по погрешка.

— Не сте прав. Хората са читави.

— Ами, читави. Местни негодници. Селяндури, дето се хранят с катерички.

Майкъл не се опита да оспорва точността на квалификацията.

— Обаче пък има нещо друго. Загубихме връзка с двама от нашите, които бяха на другото шосе. Уилис и Хардинг. А от тяхната радиостанция се обадил непознат.

— Ами тогава занимайте се с проблема.

— Това правим. Просто сметнах, че е необходимо да ви информирам.

Блис стана и се извърна. Но не за да обърне внимание на домакина, който стоеше до голямата дървена маса в столовата. На нея бе оставил качена на триножник снайперска карабина — „Чандлър ХМ-3“ с титанов механизъм за омекотяване на отката, последна дума на техниката, и обикновен оптичен мерник за дневна стрелба NXS. Имаше и нощен, но Блис смяташе, че светлината ще е достатъчна и ще се справи с обикновения. Навън бе притъмняло от дъжда. Денят тепърва предстоеше.

До снайперската карабина лежеше друга — „Сърджън XL“. Понякога трудно избираше между двете, въпреки че думата „трудно“ не бе точна, в крайна сметка изборът бе винаги хладнокръвен и прецизен. Макар и донякъде необичайно за човек с неговото призвание, Блис не страдаше от особено влечение към оръжията. Познаваше хора от занаята, в чиито очи те имаха едва ли не сексуална стойност. Не харесваше тези хора. Смяташе ги за професионално уязвими, а тази им слабост бе на практика и симптом на заболяване. Психари, които наричат половите си органи с гальовни имена и търсят сексуално удовлетворение в убиването. За Блис това граничеше с върховната глупост.

Втората карабина бе модел „Лапюа Магнум“ с оптичен мерник марка „Шмид & Бендер 5-25х56“. Имаше мултифункционално противооткатно устройство, също съвсем модерно, прикладът беше плексигласов, с всичките й екстри и триножника тежеше около 8 килограма. Хвана ремъка, прехвърли я през лявото рамо. Навремето предпочиташе дясното, но след случилото се в Амстердам бе променил много от навиците си.

— Веднага ли тръгвате?

— Да.

— Как ще ги откриете?

— Просто ще ги подуша.

Младият Лийхейгън се замисли: шегува ли се този странен, белязан човек? След секунда-две реши, че говори напълно сериозно. И не каза нищо повече, остана на място, безмълвно загледан в гърба му. Блис излезе от дома и тръгна напряко през обширната морава. Отиваше да търси плячката си.