Лорън Оливър
Моят Свети Валентин (32)

И на седмия ден

Веднъж с Линдзи гледахме стар филм и там главният герой каза, че е много тъжно да не знаеш, когато правиш секс за последен път. Никога не съм правила секс и не съм специалист по въпроса, но предполагам, че е така с повечето неща в живота — с последната целувка, последния смях, последната чаша кафе, последния залез, последното скачане пред пръскачката в градината, последния сладолед и последното близване на снежинка с език. Не знам със сигурност, но мисля, че е хубаво да знаеш, че нещо ти е за последен път, защото тогава никога не би го оставил да се изплъзне от ръцете ти. То е като да ти кажат да стъпиш на ръба на скала. Тогава единственото, което искаш, е да паднеш на колене и да целунеш твърдата земя, да я помиришеш, да я прегърнеш с ръце.

Да кажеш „сбогом“ винаги е нещо подобно — като скачане от скала. Най-лошата част е да решиш да го направиш. Полетиш ли веднъж, не ти остава нищо друго, освен да продължиш.

Ето какви бяха последните ми думи към мама и татко: „До после.“ Казвам и „Обичам ви“, но това е по-рано. Последното казано от мен е „До скоро.“

И за да съм напълно точна, последното казано от мен на татко е: „До скоро.“ А на мама казвам: „Абсолютно сигурна“, защото тя стои на прага в кухнята с вестник в ръка, рошава, със смъкнат на една страна халат, и ме пита както обикновено: „Сигурна ли си, че няма да закусваш?“

Стигам до входната врата и поглеждам назад. Зад нея се вижда татко, тананика си нещо и пържи яйца за закуска на мама. Все още е по раираната си пижама, която му купихме с Изи за последния рожден ден, а косата му стърчи под невъзможни ъгли, все едно току-що се е включил в електрическата мрежа. Мама слага ръка на рамото му, докато минава покрай него, и сяда на масата, разлиствайки вестника. Той изсипва яйцата в чиния, поставя я пред нея и обявява:

— Воала, мадам, препържени по ваш вкус.

Тя поклаща глава и казва нещо, което не чувам, но се усмихва, вдига лице и го целува по челото.

Хубаво е да видиш това. Радвам се, че се обърнах.

Изи идва до вратата с ръкавиците ми, ухилва се и ми показва дупката между предните си два зъба. Изведнъж ми прилошава, стомахът ми започва да се бунтува, докато я гледам, но поемам дълбоко дъх и започвам да броя наум стъпала, да подскачам наум и да си представям, че летя като в съня.

Едно, две, три, скок.

— Забрави си ръкавиците — фъфли тя с широка усмивка, златистите къдрици трептят около лицето й.

— Какво бих правила без теб? — Навеждам се и я прегръщам, докато през главата ми преминава целият ни съвместен живот като на филмова лента: виждам я като бебе и вдишвам аромата на бебешка пудра по крачетата и главичката й спомням си първите й стъпки, как стигна, клатушкайки се, до мен първия път, когато се качи на колело, падна и удари коляното си. Щом видях онази кръв по нея, щях да умра от ужас, грабнах я и я носих на ръце чак до нас. Виждам и още странни откъслечни видения в другата посока: Изи се смее, пораснала и красива, с подпряна на волана на някаква кола ръка; Изи с дълга зелена рокля и високи токчета върви към лимузината, която ще я откара на годишния бал на гимназията; Изи крепи в ръце кула с книги и върви през снежната вихрушка към квартирата си, косата й е като злато на фона на белия сняг.

Тя изписква и се отскубва от мен.

— Не мога да дишам. Ще ме задушиш.

— Извинявай, Изи Бизи.

Вдигам ръце и свалям верижката с малката птичка на баба. Изи ме гледа с огромни и кръгли очи.

— Обърни се! — нареждам й и тя веднага притихва, изпълнява желанието ми без протести и застава абсолютно неподвижно, докато вдигам косата й и слагам верижката на тънкото й вратле. После се обръща и ме гледа сериозно, чака мнението ми.

Дърпам верижката, стига до половината на гърдите й, точно до линията на сърцето.

— Отива ти, Бизи.

— Все за мен ли ми я даваш? Или само за днес? — снишава тя глас, сякаш обсъждаме държавни тайни.

— На теб ти стои по-добре. — Изправям рамене и я первам по нослето.

Тя вдига ръце и се завърта като балерина.

— Благодаря, Сами. — Само дето от нейната уста излиза като „Тами“.

— Бъди добра, Изи.

Изправям се със свито гърло. Цялото тяло ме боли и трябва да се боря със себе си, за да не коленича отново и да я притисна в прегръдките си.

Тя слага ръце на кръста като мама, прави се на засегната и вирва сърдито носле.

— Аз съм добра. Най-добрата.

— Най-добрата от най-добрите…

Но тя вече се е обърнала, тича, пързаля се с босите си крачета по плочките на коридора и крещи, с ръка върху сребърната птичка на гърдите си:

— Вижте какво ми даде Сами!

Сълзите замъгляват погледа ми, затова не я виждам ясно, открояват се само розовото на пижамата й и златистият ореол на главата й.

Навън студът изгаря гърдите ми и усилва болката в гърлото. Поемам дълбоко въздух и вдишвам миризмата на изгоряло дърво и бензин. Слънцето е прекрасно, разпростряло се ниско над хоризонта, сякаш се пробужда от сън и се протяга, и знам, че зад неговата слаба зимна светлина се крие обещание за дълги летни дни, проточващи се чак до девет вечерта с купони около басейна, с миризма на хлор и наденички на грил, а зад тях се спотайва друго обещание, за пожар в червено и оранжево по короните на дърветата, ароматен сайдер и слана, която се стопява по обяд, и още пластове и пластове от живот, и всеки един носи нещо повече, нещо ново. Сълзите напират в очите ми, но Линдзи вече е паркирала пред къщата, маха с ръце и вика:

— Какво правиш?

Тръгвам към нея, единият крак пред другия, едно, две, три, и мислено се сбогувам с дърветата, с небето, с нашарените с червени ивици облаци на хоризонта, изтривам всичко това от съзнанието си, свалям го като воал. И може би под него ще открия нещо невероятно.