Лорън Оливър
Моят Свети Валентин (12)

Три

И сънувам, че падам безконечно в непрогледния мрак.

Падам, падам, падам.

Дали човек наистина пада, щом не стига до края?

Започвам да крещя. Нещо разкъсва тишината, ужасяващ вой, като на животно или аларма…

— Бийп — бийп — бийп!

Събуждам се и преглъщам писъка в гърлото си.

Изключвам с треперещи пръсти алармата на будилника и отново падам върху възглавниците. Гърлото ми гори и цялата съм в пот. Започвам да дишам на големи дълбоки глътки и наблюдавам слънцето как изпълзява над хоризонта бавно изпълва стаята със светлина. Нещата изплуват от мрака едно по едно: захвърлената на пода блузка от „Виктория Сикрет“, колажът с цитати от любими наши парчета и изрезки от списания, който Линдзи ми подари преди няколко години. Заслушвам се в звуците от първия етаж, толкова познати и постоянни, сякаш са вградени в стените като част от архитектурата: тракането на съдовете, които татко прибира по рафтовете неистовото драскане на кучето ни, Пикъл, по външната врата (сигурно му се пикае и прави концентрични кръгове в коридора пред вратата), слабия монотонен глас, което означава, че мама гледа сутрешните новини по телевизията.

Решавам, че съм готова, въздъхвам дълбоко и отварям телефона си.

Датата се появява на дисплея.

Ето какво си спомням: помня, че бях в колата. Елъди и Али се бореха за айпода. Помня бясното въртене на волана и лицето на Линдзи, докато колата летеше към гората, устните й бяха разтворени и веждите — повдигнати от изненада, все едно е видяла свой познат на място, където не е очаквала. По-нататък не помня нищо.

По-нататък е сънят.

Днес за пръв път мога да мисля за това, първия път, когато си позволявам да го правя.

И стигам до извода, че тази катастрофа — двете катастрофи — са истински.

Не съм си ги измислила.

И започвам да се питам. Дали, докато човек умира, времето не се затваря около него и той остава да се мята завинаги насам-натам в образувалия се малък мехур? Като във филма „Омагьосан ден“, в него героят изживява деня преди смъртта си отново и отново. Не така съм си го представяла, не съм мислила, че и смъртта ще е така, но пък кой би могъл да ти каже?

Кажете ти честно: изненадахте ли се, че не можах да разбера по-рано? Изненадахте ли се, че ти отне толкова врете да стигна до дутата „смърт“?

Мислите, че съм пълна глупачка, нали?

Не ме съдете толкова строго. С вас сте едни и същи.

И аз като вас си мислех, че ще живея вечно.

— Сам?

Мама отваря вратата и се обляга на рамката.

— Изи ми каза, че си болна.

— Ами… мисля, че съм пипнала грип или нещо по-добро.

Сигурна съм, че изглеждам ужасно, така че не е трудно да ми повярва.

Тя въздъхва дълбоко, сякаш съм се разболяла нарочно.

— Линдзи ще дойде всеки момент.

— Днес мисля да си остана вкъщи.

Само при мисълта за училище ми се иска да се свия ма топка и да заспя завинаги.

— На Свети Валентин? — вдига вежди тя. После вижда поръбената с пухчета блузка, старателно изпъната на облегалката на стола до бюрото ми — единствената дреха, която не лежи захвърлена на мода или виси на закачалката на вратата. — Да не се е случило нещо?

— Не, мамо — изричам и се опитвам да преглътна буцата в гърлото.

Най-лошото от всичко е, че не можеш да кажеш на никого какво става — или какво е станало — с теб. Дори и на майка си. От цяла вечност не съм говорила с нея за сериозни неща и напоследък тъгувам за времето, когато вярвах, че тя може да оправи всичко. Колко странно! Когато си малък, мечтаеш да пораснеш, а като голям искаш отново да си дете.

Мама се вглежда внимателно в мен. Това ме изнервя, усещам, че съм на ръба да избухна и да изтърся нещо шантаво, затова се обръщам на другата страна и се вторачвам в стената.

— Ти обичаш Свети Валентин — обърква се тя. — Сигурна ли си, че не се е случило нещо? Да не би да си се скарала с приятелките?

— Не, от къде на къде?

Замисля се за момент.

— Може би нещо с Роб?

Напушва ме смях. Роб, който ме заряза да го чакам у Кент! На езика ми е да й отговоря: „Не още“, но се въздържам и казвам друго:

— Не, мамо, какъв е този разпит?

— Не ми отговаряй така. Просто се опитвам да помогна.

— Да, но не можеш.

Потъвам дълбоко под завивките с гръб към нея. Дочувам шум и решавам, че ще дойде и ще седне до мен, но не идва. През първата година в гимназията след голям скандал теглих с червен лак за нокти една черта почти до прага на вратата си и й заявих, че ако някога премине границата, повече няма да й проговоря. По-голямата част от лака вече се е олющила, но чертата все още се забелязва на места, червенее по дървото като засъхнала кръв.

Тогава бях съвсем сериозна, но тайничко се надявах с времето тя да забрави за ултиматума. Оттогава обаче кракът й не е пристъпвал прага на стаята ми нито веднъж. Това си има своите недостатъци, защото никога не ме изненадва, не оправя леглото ми, не оставя сгънатото пране на леглото ми и никога не намирам върху него нова рокля или блуза, както ставаше понякога, докато бях в основното училище. Е, поне съм спокойна, че докато съм на училище, не рови из чекмеджетата ми за наркотици, секс играчки и други забранени неща.

— Ако искаш, ела при мен. Ще донеса термометъра.

— Не, мисля, че нямам температура.

Съглеждам на стената някакво насекомо, натискам го с палец и го размазвам. Заслушвам се и ми се струва, че чувам мама да слага ръце на хълбоците си.

— Виж, Сам, наясно съм, че ти е последният срок в училище. И си мислиш, че това ти дава право да се отпуснеш…

— Не става дума за това, мамо — простенвам, заравям глава под възглавницата и успявам да спра надигащия се в гърлото ми вик. — Казах ти, че не се чувствам добре.

Веднага ме хваща страх да не попита какво ми е, но пък се надявам и да го направи.

Тя само казва:

— Добре. Ще кажа на Линдзи, че ще отидеш по-късно. Ако си поспиш още малко, може да се почувстваш по-добре.

Съмнявам се.

— Може би — отвръщам и след секунда чувам вратата да се щраква след нея.

Затварям очи и се връщам към последните моменти, които паметта ми е съхранила — към изненадания поглед на Линдзи, пробягването на светлините от фаровете по стърчащите от земята като зъби дървета, рева на двигателя, — и търся някаква светлинка, някаква нишка между онзи момент и този, която ще ми позволи да съшия краищата и да намеря смисъла.

Но всичко е обвито в пълен мрак.

Сълзите ми потичат. Заливат очите ми изведнъж и преди да се усетя, се разплаквам с глас и омазвам със сополи любимите си възглавници „Идън Алън“. Още подсмърчам, когато чувам настойчиво драскане по вратата. Пикъл има шесто чувство за моите сълзи: в шести клас, когато Роб Кокран каза в центъра на барчето пред всички, че няма да излезе с мен, защото съм била „куха лейка“, Пикъл седна на леглото до мен и започна да лиже сълзите ми една по една.

Не знам защо съзнанието ми избира точно този спомен, но той предизвиква у мен нова вълна на гняв и страх. Странно колко силно са ме наранили думите му. Никога не съм му ги припомняла и се съмнявам, че ги помни, но те винаги изникват в главата ми — когато двамата вървим по училищния коридор с преплетени пръсти или когато сме на гости на Тара Флът, той намира погледа ми и ми намига. И винаги когато се сетя за тях, веднага си казвам: колко непредвидим е животът, как всичко се променя като на шега. Как хората се променят като на шега?

И изведнъж се питам кога точно охладнях към Роб Кокран.

След малко драскането по вратата спира. Пикъл най-после е разбрал, че няма да бъде допуснат, и лапите му се отдалечават по коридора. И аз осъзнавам, че никога не съм се чувствала по-самотна.

Продължавам да плача, докато започва да ми се струва невероятно да изкараш от себе си толкова много сълзи, и усещам, че съм пресушена чак до пръстите на краката си.

После заспивам дълбоко и този път без сънища.