Лорън Оливър
Моят Свети Валентин (17)

Не съди за една книга по кубинките

След десет минути влизам в барчето и съглеждам, че нашата маса е празна. Ясно, изритана съм от групата официално и категорично.

За стотна от секундата всички очи се насочват към мен. Неволно вдигам ръка към лицето си, ужасена, че ще видят червените ми бузи и ще разберат какво съм направила.

Връщам се в коридора. Трябва да остана за малко сама и да си събера мислите. Тръгвам към тоалетните, но щом приближавам, две второкурснички (Линдзи ги нарича двекурснички, защото винаги вървят по две, сякаш разбират, че ако са три, гледката може да те накара да повърнеш) излизат оттам ръка за ръка и се заливат от смях за нещо си.

Обедната почивка е пиков час за трафика до тоалетните и обратно: всяка от нас има нужда да оправи червилото си, да се оплаче, че е напълняла, да заплаши, че ще разбие автоматите за закуски, понеже й глътнали стотинките. Последното, което ми трябва сега, е подобен поток от глупости.

Тръгвам към старата тоалетна в далечния край на крилото по природни науки. Миналата година там направиха нова, която не се запушва седем дни в седмицата, както беше със старата: тази вече не се посещава. Колкото повече се отдалечавам от барчето, толкова по-тихо става, шумът и врявата заглъхват и се сливат в един ненатрапчив звук като шума от океанските вълни. Сърцето ми успокоява ритъма си с всяка следваща стъпка и усещам как краката ми стават по-стабилни, по-сигурни.

Както и очаквах, тоалетната е празна и мирише на обичайните препарати за почистване и сяра. Но днес усещам и още нещо: миризма на цигарен дим, но не точно. Натискам вратата към мивките, но тя не се отваря. Натискам по-силно и нещо изскърцва. Блъскам вратата с рамо, най-после се отваря, влизам заедно с нея и удрям коляно в подложения под дръжката стол. Болката се разнася бързо по целия ми крак. Тук миризмата на дим е много по-силна.

Хвърлям чантата, хващам се за коляното и изругавам:

— Мамка му!

— Какво става там?

Подскачам от изненада. Не предполагах, че в тоалетната може да има някой. Вдигам поглед и виждам Ана Картильо с цигара в ръка.

— Господи! Изкара ми акъла — възкликвам.

— Аз ли съм ти изкарала акъла? — Тя се подпира на мивката и тръска в нея пепелта. — А ти? Как връхлетя само! Не можа ли да почукаш?

Изглежда възмутена, сякаш съм нахлула в дома й.

— Извинявай, задето ти развалих купона — казвам и се обръщам към вратата.

— Чакай! — Протяга ръка към мен и пита притеснено: — Нали няма да кажеш?

— Какво да кажа?

— За това. — Дърпа от цигарата и издухва облак от дим.

Цигарата изглежда прекалено тънка и къса, сякаш сама си я е свивала. И изведнъж ми просветва. Това е джойнт. Листата сигурно са смесени с тютюн, защото не успях веднага да различа характерната миризма, която усмърдява дрехите ми след всеки купон. Веднъж Елъди ме нарече щастливка, понеже мама никога не идва в стаята ми, когато се прибирам, иначе щяла да си помисли, че кълцам листа в старата ни пералня.

— Ти какво? Идваш си тук и си изпушваш обяда, така ли?

Не исках да ехидствам, но прозвучава точно така. Очите й се стрелкат към плочките на пода и чак тогава забелязвам празната опаковка от сандвич и наполовина изядените картофи. Изведнъж се замислям и установявам, че никога не съм я виждала в барчето. Сигурно тук обядва всеки ден.

— Да. Декорът ми харесва. — Тя проследява погледа ми до огризките на пода, гаси фаса и скръства ръце. — А ти какво правиш тук? Не си ли… — Млъква, но разбирам какво има предвид: „Не си ли с приятелките си?“

— Допишка ми се — отвръщам бързо.

Очевадна лъжа, очевидно е, че не напирам към кабинките, но се чувствам прекалено объркана, за да измисля свястно извинение, и тя не пита повече.

Известно време стоим една срещу друга в неловко мълчание. През целия си живот не съм разменила една дума с Ана Картильо, поне не и преди катастрофата, като изключим онзи път, когато изкрещях в лицето й: „Не я наричай гадна мръсница“, след като тя нарече Линдзи „гадна мръсница“. Но предпочитам да остана тук с нея, отколкото да се разхождам из коридорите като призрак. Накрая си казвам „майната му“, сядам на стола и качвам крака си на мивката. Очите на Ана вече са леко разфокусирани. Тя се подпира на стената, сочи към коляното ми и установява:

— Подуло се е.

— Да, защото някакъв идиот е запънал вратата със стол.

Захилва се. Вече е яко напушена. Вдига вежди и кима към крака ми, който се кандилка върху кръглата мивка.

— Готини обувки — в първия момент не мога да преценя дали не ми се надсмива, — но сигурно са трудни за ходене.

— Мога да ходя с тях — отвръщам прекалено бързо. После свивам рамене: — Но на къси разстояния.

Тя изпръхтява и покрива устата си с ръка.

— Купих ги за майтап.

Не разбирам защо трябва да се оправдавам, и то не пред друг, а пред Ана Картильо, но днес май нищо не върви по обичайния ред. Всички правила са излетели през прозореца. Ана също изглежда спокойна. Държи се, сякаш няма нищо странно, че двете си гукаме в тоалетна с размерите на затворническа килия, вместо да сме в барчето и да обядваме.

Сяда на плота между мивките и завърта крака към мен. Не ме изненадва, че не е облякла нищо специално за Свети Валентин. Виждам ръбовете на няколко тениски с различна дължина, като последната е с качулка. Ръбът на дънките й е разръфан, едно копче на дюкяна й липсва и на негово място има безопасна игла. На краката й се мъдрят огромни кубинки, „Док Мартинс“, ама не точно, по-скоро дядо му.

— Трябват ти чифт от тези. — Чуква пети една в друга и си представям как пънкарката Дороти се опитва да избяга от Оз. — Не съм имала по-удобни обувки.

Поглеждам я красноречиво в смисъл на „Да бе“. Тя свива рамене.

— Пробвай и ще се убедиш.

— Окей, дай ги насам.

Ана се вглежда в мен, опитва се да разбере сериозно ли говоря, или се шегувам.

— Ето. — Изхлузвам обувките си, те падат на плочките и се приземяват с тракане. — Хайде да ги сменим.

Ана се навежда мълчаливо и събува кубинките си. Чорапите й се оказват на ивици с цветовете на дъгата, което ме изненадва. Очаквах да са черепи или нещо по-добро. Тя събува и тях, свива ги на топка и замахва да ги хвърли към мен.

— Ух! — бърча нос. — Не, благодаря. Ще карам така.

Тя свива рамене и се усмихва.

— Както кажеш.

Обувам кубинките и веднага разбирам, че е абсолютно права. Наистина са удобни, дори и без чорапи. Кожата е страхотна и много мека. Краката ми се отпускат блажено в тях.

— С тях съм като някоя мъчителка на дечица — усмихвам се и чуквам изпъкналите железни върхове един в друг. Много ми харесват, харесва ми и потракващият звук.

— А аз съм като на кокили.

Виждам, че вече е обула моите обувки и маневрира напред-назад из тоалетната с разперени встрани ръце, все едно ходи по въже.

— Носим един номер — отбелязвам, макар да е очевидно.

— Осем и половина. Често се среща.

Тя спира, поглежда ме през рамо, сякаш иска да каже още нещо, навежда се и измъква чантата си от шкафа под мивката — размъкната торба, вероятно собственоръчно съшита от различни парчета плат — вади метална кутийка от бонбони за свеж дъх. Вътре има торбичка с трева, сигурно подарък от Алекс, хартия за цигари и няколко готови.

Ана свива една, като балансира внимателно върху учебника по подготовка за живота, който играе ролята на маса. (Странична забележка: досега съм виждала учебникът да се използва вместо: (1) чадър, (2) оръжие, (3) възглавница, а сега и това. Никога обаче не съм забелязвала някой да учи от него, което означава, че всеки, завършил Томас Джеферсън, е тотално неподготвен за живота или че определени неща не се научават от учебник.) Пръстите й са бързи и ловки. Явно е с дълга практика. Чудя се дали го правят с Алекс след секс. Лежат един до друг и си пафкат. Чудя се също дали понякога се сеща за Бриджит и едва не задавам въпроса на глас.

— Спри да ме зяпаш.

— Не те зяпам — отвръщам, вдигам поглед нагоре и поглеждам в тавана с цвят на повръщано, което ми напомня за господин Даймлер, и връщам поглед на нея. — Но тук няма големи възможности.

— Никой не те е канил.

Отново е язвителна.

— Това е обществена тоалетна — изрепчвам се. За част от секундата очите й потъмняват, подозирам, че всеки момент ще избухне и ще сложи край на идилията, затова бързам да добавя: — Тук наистина не е лошо, като се има предвид, че е тоалетна.

Тя ме поглежда изпод вежди, сигурно смята, че я баламосвам, за да й се подигравам после.

— Може да си донесеш отоманка. — Оглеждам се наоколо. — Да си създадеш малко уют.

Ана навежда глава и отново се съсредоточава в пръстите си.

— Има един художник, много го харесвам… онзи, дето рисува стълби, които отиват нагоре и надолу едновременно.

— Ешер? — Поглежда ме, явно изненадана, че съм наясно за кого говори.

— Да, точно той — кимам и улавям, че погледът й омеква. — Мислех си… де да знам, може да окачиш една от неговите картини тук. Ей така, да имаш какво да си гледаш. Имам десет негови албума вкъщи — изтърсвам, доволна, че се е успокоила и не се кани да ме изрита от тоалетната. — Баща ми е архитект. Пада си по тия работи.

Ана навива джойнта, облизва ръба на хартията и завърта с пръсти двата края на цигарата. После кима към стола.

— Ако искаш, може да седнеш там. Тъкмо ще блокираш вратата. Така ще са наясно, че е частна собственост.

Сядам и се облягам на вратата, столът изскърцва зловещо по плочките. Двете притаяваме дъх, споглеждаме се и се разсмиваме. Ана вади лилава запалка с изображение на цвете, съвсем различна от очакванията ми, и се опитва да разпали джойнта. Пробва няколко пъти, но камъчето на запалката й явно се е изтрило. Захвърля я на пода и изругава. Пак бърка в чантата и този път изважда запалка във формата на голо женско тяло. Натиска главата и от гърдите й изскачат две сини пламъчета. Ето такава запалка очаквах от Ана Картильо.

Лицето на Ана става сериозно, тя смуква дълбоко от цигарата и ме поглежда през облак от синкав дим.

— Кажи ми, защо ме мразите толкова много? — пита тихо.

Изобщо не очаквах подобен въпрос от нея. Още повече се изненадвам от следващото: протяга ръка и ми предлага да си дръпна.

Колебанието ми трае само миг. Хей, никъде не пише, че мъртвите трябва да са разумни, нали?

— Не те мразим. — Изглежда не съм особено убедителна.

Истината е, че не знам отговора. Аз лично не я мразя Линдзи непрекъснато повтаря, че я мрази, но никога не съм разбирала причината за действията й. Дръпвам силно и тревата ме удря в главата. Досега съм пушила такова нещо един-единствен път, но съм виждала милион пъти как го правят другите. Вдишвам дълбоко и пълня дробовете си с дим вкусът е тежък, сякаш дъвча мъх. Опитвам се да го задържа в себе си, както съм виждала да правят, но той започва да гъделичка гърлото ми. Задавям се и й връщам фаса.

— Тогава защо — пита отново, спестявайки края на изречението: „… ми правите шибани номера?“ Като графитите по тоалетните. И злостната атака с имейли в края на втори курс: „Ана Картильо има хламидии.“ Добре, че не започна да ги изброява. Дръпва от цигарата и пак ми я подава.

Дърпам и аз. Нещата започват бавно да се променят, някои се размазват, други изплуват напред с кристална яснота. Сякаш някой си играе с обектива на камерата. Нищо чудно, че хората продължават да говорят с Алекс. Може да е гадняр, но прави добър стаф.

— Не знам — отвръщам най-накрая. — Предполага, че така ни е по-лесно. Просто трябва да си го изкараме на някого.

Думите излизат от устата ми сами, преди да осъзная, че казвам самата истина. Дърпам още веднъж и връщам на Ана. Всичко около мен се разширява и уголемява, ръцете ми натежават, сърцето ми бие в гърдите и чувам как изтласква кръвта по вените. В края на деня всичко това ще изчезне, времето отново ще подскочи и всичко ще започне отначало.

Звънецът бие. Обядът е свършил.

— Ох, по дяволите! — възкликва Ана. — Трябваше вече да съм на друго място.

Започва бързо да събира нещата си и без да иска, изпуска кутията с джойнта. Торбичката с тревата се завира под мивката, а хартийките се разлетяват из цялото помещение.

— Мамка му!

— Чакай, ще ти помогна.

Двете сме на колене и събираме нещата. Пръстите ми са подути и сковани, трудно ми е да отлепя тънките хартийки от пода. Вижда ми се смешно и с Ана избухваме в смях, събираме глави, хълцаме, тресем се и между смеховете тя продължава да повтаря „Мамка му“ почти на равни интервали.

— Побързай — казвам, останала без дъх.

Изведнъж усещам, че трупаните през последните дни злъч и тревога ме напускат, оставят ме свободна и щастлива. — Алекс ще се ядоса.

Тя замръзва на място. Главите ни са изключително близо една до друга и челата ни почти се докосват.

— Откъде знаеш, че имам среща с Алекс? — пита с трезв и сериозен тон.

Разбирам, че съм сгафила, но вече е късно.

— Виждала съм те няколко пъти да се промъкваш през Салона на пушачите след седмия час — мънкам наслуки и тя се отпуска.

— Нали няма да кажеш на никого? — Поглежда ме умолително и прехапва долната си устна. — Не искам…

Не се доизказва и се замислям дали няма предвид Бриджит. Тя само поклаща глава и продължава да събира хартийките.

Струва ми се абсурдно да кажа на съучениците си, че Ана Картильо спи с Алекс след онова, което направих с господин Даймлер. Нямам право да казвам нищо на никого. Пафкам трева в тоалетната. Нямам приятелки. Учителят по математика си набута езика в гърлото ми и гаджето ми ме мрази, защото не искам да си легна с него. И макар да съм мъртва, не мога да спра да живея. Абсурдът на ситуацията ме блъска с такава сила, че започвам да се хиля отново. Ана остава сериозна. Очите й са като два искрящи мраморни къса.

— Какво? — поглежда ме злобно. — На мен ли се смееш?

Поклащам глава, но не съумявам да отговоря. Смея се толкова силно, че ме заболява коремът. Така се треса от смях, че се накланям назад и се приземявам по задник с едно мощно „бам“. Устните на Ана се разтягат в усмивка.

— Ти си куку — вика през смях.

Поемам няколко глътки въздух и успявам да кажа:

— Поне не се барикадирам в тоалетната.

— А аз поне не се отцепвам от половин цигара.

— А аз поне не спя с Алекс Лимънт.

— А аз поне нямам кучки за приятелки.

— А аз поне имам приятелки.

Продължаваме в този дух и се смеем все по-силно. Ана се превива на две, залита на една страна и се подпира с лакът, но той не я удържа, претъркулва се, ляга на пода, хълца и мята крака и ръце — като пудел. От време на време казва нещо и всичко започва отново.

— Искам да ти спусна нещо — обявявам, щом успявам да си поема дъх.

— Съдът е готов да те изслуша — изрича и имитира, че удря със съдийско чукче по пода, после отново прихва в шепите си.

Харесва ми как помещението се стеснява и ме притиска от всички страни. Плувам в гъст мрак. Зелените стени са вода.

— Целувах се с господин Даймлер.

Казвам го и пак избухвам в неистов смях. Това са петте най-смешни думи в английския език.

Ана се надига на лакът.

— Каквооо си направила?

— Шшшт — слагам пръст на устните си. — Целунахме се. И той си пъхна ръката под блузата ми. И после я сложи… — соча между бедрата си.

Тя започва да върти пиянски глава. Косата й се увива около лицето като торнадо.

— Няма начин. Няма начин. Няма начин.

— Кълна ти се.

Тя се навежда толкова близо до мен, че усещам дъха й по лицето си. Смърди на тик-так.

— Гадост е. Знаеш го, нали?

— Знам.

— Гадно, гадно, гадно. Той е завършил нашето училище. Преди десетина години.

— Осем. Проверихме.

Тя се засмива с цяло гърло и за секунда обляга глава на рамото ми.

— Всички са перверзници — мълви тихо и налива думите директно в ухото ми. После се отдръпва и простенва. — Мамка му! Така се отцепих.

Става и се хваща с ръка за стената. Олюлява се за момент, поглежда се в огледалото и си оправя косата. После изважда от задния си джоб шишенце и капва във всяко око по две капки. Аз продължавам да седя на пода и да я зяпам отдолу на горе. Струва ми се, че е на километри от мен.

— Алекс не те заслужава — изтърсвам ни в клин, ни в ръкав.

Тя ме прекрачва и продължава към вратата. Виждам вдървения й гръб и решавам, че съм я ядосала. Ана спира за момент и се подпира на облегалката на стола. Обръща се и я виждам да се усмихва.

— А теб господин Даймлер не те заслужава. — И пак дружно избухваме в смях.

Най-после тя избутва стола от пътя си, отваря вратата и се измъква в коридора.

Изчаквам я да излезе, отмятам глава назад и се забавлявам с лупингите, които прави помещението. Като че ли си играе със слънцето. Осъзнавам, че съм дрогирана, и решавам, че е адски забавно да знаеш, че си дрогиран, но да не си в състояние да спреш дрогираните си мисли.

Съзирам нещо бяло под мивката: цигара. Навеждам се и намирам още една. Ана е забравила да си ги прибере. На вратата се чука. Грабвам цигарите и ставам. Световъртежът и усещането, че се намирам под вода, веднага се засилват. Отнема ми цяла вечност да махна стола от пътя си и да отворя вратата. Всичко е ужасно тежко. Отварям и подавам цигарите през цепката.

— Забрави си ги.

Само че не е Ана. Госпожа Уинтърс стои отпред със скръстени ръце и толкова силно присвити очи, че носът й прилича на голяма черна дупка, която поглъща цялото й лице.

— Пушенето в района на училището е забранено — заявява, натъртвайки на всяка дума. После се усмихва и показва всичките си зъби.