Лорън Оливър
Моят Свети Валентин (16)

Четири

Преди още да съм се събудила, алармата на часовника започва да писука в главата ми. Отварям очи и същевременно запращам будилника в стената. Той издава последен жаловит звук и се разпада на парчета.

— Какво ти става! — ококорва се Линдзи, когато след петнайсет минути скачам в колата й. — Да няма разпродажба в секс магазина, а аз да не съм разбрала?

— Просто карай — измърморвам и дори не я поглеждам.

Страшно съм й ядосана, направо кипя от гняв. Тя е измамничка. Целият свят е измама, една красива и бляскава като реклама измама. И не знам как и защо, но само аз плащам за това. Само аз умирам. Само аз съм заключена във времето.

А истината е проста: не трябва да съм аз. Линдзи е тази, която кара, като че ли е на състезание на „формула Едно“. Линдзи е тази, която винаги издевателства над хората, унижава ги и критикува всички наред. Тя скри от нас, че е била приятелка с Джулиет, и я тормозеше години наред. Тя, а не аз. Аз не съм направила нищо. Просто я следвах.

— Ще замръзнеш така — отбелязва Линдзи, пали цигара и отваря прозореца.

— Добре, мамо.

Навеждам огледалото към мен и проверявам дали червилото ми е на мястото си. Навила съм полата си няколко пъти около кръста и когато сядам, ръбът едва покрива задника ми, а обувките, които веднъж купихме с Али ей така, за купона, от един магазин, който определено си беше за стриптийзьорки, са с осемсантиметрова платформа. И днес съм облякла блузата с кожените пухчета, но към нея прибавих и огърлица с изкуствени диаманти, купена пак на шега за един Хелоуин, когато четирите решихме да се облечем като „непослушните медицински сестри“. Диамантите са подредени така, че да изписват с големи искрящи букви „Чукай ме“.

В момента обаче изобщо не ми пука как изглеждам. Нека ме гледат колкото си искат. Настроението ми е такова, че мога да направя всичко, без да ми мигне окото: да фрасна някого по мутрата, да обера банка, да се нафиркам и да извърша някаква глупост. Това е единствената полза от факта, че съм мъртва. Всичко е без последствия.

Линдзи пропуска саркастичната ми забележка или просто не й обръща внимание.

— Чудя се как са те пуснали майка ти и баща ти да излезеш така.

— Всъщност не ме пуснаха.

Това е другото, което ми скапа настроението тази сутрин — десетте минути надвикване с мама, докато накрая безцеремонно изхвърчах от къщата. Не спрях да крещя дори когато Изи изтича и се скри в тяхната спалня, а татко заплаши, че ще ме затвори у дома до живот (ха-ха!). Продължавах да викам като ненормална. Беше толкова хубаво, може да се сравни само с усещането, което те обзема, когато махнеш коричката на раната и кръвта потича отново.

— Няма да мръднеш от къщи, ако не се качиш и не се преоблечеш — заяви мама. — Ще се разболееш така, но другото е по-важно. Не искам в училище да си създадат погрешно мнение за теб.

И внезапно нещо в мен се скъса, счупи се, натроши се на парчета.

— Сега ли се загрижи?

Тя се дръпна назад, сякаш съм я ударила.

— Сега ли реши да се тревожиш за мен? Сега ли ще ми помагаш?

Всъщност исках да попитам: „Къде беше преди четири дни? Къде беше, докато колата се преобръщаше и се забиваше в онова дърво? Защо не беше с мен? Защо тогава не помисли за мен?“ В момента ги мразя и двамата, и мама, и татко, понеже си седят кротко вкъщи, а моето сърце отмерва последните секунди от живота ми, отстрелва ги една по една, докато времето ми свърши. Защото позволиха нишката между нас да изтънее дотолкова, че когато се скъса, дори не усетиха.

Същевременно усещам, че вината не е тяхна, поне не цялата. Аз също имам пръст в това. Работих по въпроса години наред по сто различни начина, затова съм наясно. Но това не ме успокоява. Напротив, вбесява ме още повече.

От родителите се очаква да те пазят и защитават.

— Боже, какъв ти е проблемът? — поглежда ме ядосано Линдзи. — Да не си се събудила със задника нагоре?

— Вече няколко дни.

От това бледо слънце и тази полусветлина просто ми прилошава. Небето е някак нездраво синьо, толкова воднисто, че дори не може да се нарече синьо, а слънцето виси като мокра топка на хоризонта. Веднъж четох, че хората, които умират от глад, започват да си представят храна, лежат с часове и си мечтаят за чиния с картофено пюре, прясно масло и кървав стек. Сега ги разбирам. Аз съм гладна за друго слънце, за друга светлина, за друго небе. Никога не съм се замисляла за това, но сега намирам, че е истинско чудо, че на света има толкова различни светлини, толкова различни небеса: бялата ярка светлина на пролетта, когато ти се струва, че целият свят пламти жарката заслепяваща светлина на юлския ден зеленикавите отблясъци по пурпурните буреносни облаци точно преди мълниите да разкъсат небето и неописуемите многоцветни залези, напомнящи фантазия на художник.

Трябваше да им обръщам по-голямо внимание, трябваше да ги запомня до един. Трябваше да умра с най-красивия залез. Трябваше да е през лятото или през лятната ваканция. Да е в друг ден, не в този. Облягам чело на стъклото, представям си как го разбивам с юмрук и то се пръска на стотици парченца като огледало.

Какво трябва да направя, за да оцелея през следващите милиони дни, които ще бъдат същите като този? Сякаш две обърнати едно срещу друго огледала, мултиплицирали във вечността едно отражение безброй пъти. Започвам да съставям план: ще спра да ходя на училище, ще свия нечия кола и ще карам като бясна всеки ден в различни посоки. Изток, запад, север, юг. И се виждам как карам толкова бързо и стигам толкова далеч, че накрая се издигам във въздуха като самолет. И поемам право нагоре, където времето лети, като разпилян от вятъра пясък.

 

 

Помниш ли какво ти казах за надеждата!

— Честит Свети Валентин! — изпява ни Елъди с влизането в колата.

Линдзи я оглежда, после връща поглед върху мен.

— Какво става? Да не би да има конкурс за най-оскъдно облекло?

— Ако си имаш нещо, покажи го на света — отсича Елъди, заглежда се в полата ми, после се навежда напред да си вземе кафето. — Да не си забравила да си сложиш полата, Сам?

Линдзи се подсмихва.

— Защо, яд ли те е? — отвръщам и продължавам да гледам през прозореца.

— Какво й е? — пита Елъди и се обляга назад.

— Забравила е тази сутрин да си изпие щастливите хапчета — отвръща Линдзи.

С крайчеца на окото си виждам, че тя поглежда към Елъди в огледалото за задно виждане и прави гримаса: остави я. Сякаш съм дете, с което двете трябва някак си да се справят. В съзнанието ми изникват старите снимки, на които е ръка за ръка с Джулиет Сайкс, и веднага след това главата на Джулиет с кървящата дупка и размазани по стената на някакво мазе парченца плът. И отново се изпълвам с ярост, едва успявам да се сдържам да не се обърна и да изкрещя в лицето й, че е лъжкиня и мошеничка, че мога да виждам през нея.

„Мога да видя през теб…“ Сърцето ми се свива, когато си припомням думите на Кент.

— Знам какво ще те разсее — казва с доволна усмивка Елъди и започва да рови из чантата си.

— Божичко, кълна се, че ако ми хвърлиш някакъв презерватив… — Спирам и притискам с пръсти слепоочията си.

Усмивката на Елъди замръзва и тя се намръщва, презервативът вече се поклаща между двата й пръста.

— Но… това ти е за подаръка… — измънква и търси подкрепа от Линдзи.

Линдзи свива рамене.

— Това си е твоя работа — негодува тя. Не ме поглежда, но съм сигурна, че започва да й писва от мен, и, честно казано, това не ми доставя удоволствие. — Ако искаш да пипнеш някоя венерическа болест…

— Ти си наясно с тия работи, нали?

Не го мисля сериозно, просто ми се изплъзва от устата.

Линдзи се извърта към мен и ме фиксира с поглед.

— Какво каза?

— Нищо.

— Не каза ли…

— Нищо не съм казала — отсичам и отново облягам глава на стъклото.

Елъди продължава да държи презерватива между пръстите си и да го люлее леко.

— Хайде стига, Сам. Нали знаеш: „Няма ръкавица, няма любов!“

В този момент ми звучи абсурдно да се разделя с девствеността си. Това е сюжет от друг филм, за друга героиня и друг живот. Опитвам да се върна във времето и да си припомня защо съм влюбена в Роб — защо бях влюбена в Роб, — но улавям само хаотични образи в случаен ред: Роб на дивана у Кент, дърпа ме за ръката и ме обвинява, че му изневерявам: Роб, сложил глава на рамото ми в тяхното мазе, шепне, че иска да се събуди до мен; шести клас — Роб ми обръща гръб; Роб вдига ръце и казва „Пет минути“; Роб в коридора на „Томас Джеферсън“ хваща за пръв път ръката ми и тръгвам до него, преливаща от щастие и гордост. Всичко това преминава през ума ми като спомени на друг човек.

Но има нещо, което наистина ме вълнува: нищо от това вече няма значение. Абсолютно нищо.

Обръщам се назад и дърпам презерватива от ръцете на Елъди.

— Няма ръкавица, няма любов — усмихвам се с половин уста.

— Така те искам, момичето ми — ухилва се веднага тя.

Светофарът светва червено, Линдзи набива спирачки и аз се обръщам напред. Колата подскача, хвърля ме към предното стъкло и се налага да се подпра на него, за да не се ударя. Колата спира и аз отскачам този път назад. Кафето в държача се разлива по бедрата ми.

— Ох! — захилва се Линдзи. — Съжалявам.

— Ти наистина си заплаха за движението — засмива се Елъди и придърпва предпазния колан пред гърдите си.

Гневът, който потискам цяла сутрин, изведнъж се излива от мен като река.

— Какво ти става, по дяволите?

Усмивката на Линдзи замръзва.

— Моля?

— Казах „Какво, по дяволите, ти става!“

Грабвам няколко салфетки от жабката и започвам да бърша краката си. Кафето не е горещо — Линдзи е махнала капачетата, за да изстине по-бързо, — но оставя голямо червеникаво петно върху бедрото ми, иде ми да ревна с глас.

— Не е толкова трудно. На червено спираш. На зелено тръгваш. Подозирам, че жълтата светлина може да те затрудни, но с малко повече практика ще усвоиш и нея.

Линдзи и Елъди забиват погледи в мен и в колата настъпва напрегнато мълчание, но аз не спирам, не мога да спра сега, Линдзи е виновна за всичко. Тя и глупавите й номера зад волана.

— Сигурна съм, че и маймуна ще се научи да кара по-добре от теб. Защо го правиш? Какво е това? Искаш да покажеш, че не ти пука ли? Че не даваш пукната пара за нищо? И за никого? Тук чукнеш някоя броня, там отнесеш огледало, ох, слава Богу, че са измислили въздушните възглавници, нали броните са за това, просто продължавай напред, продължавай да въртиш волана, никой нищо няма да разбере. Знаеш ли, Линдзи? Не е необходимо да доказваш нещо. Всички знаем, че не ти пука за никого, освен за теб самата. Винаги сме знаели.

Въздухът ми свършва, спирам и този път настъпилата тишина е заредена с барут. Линдзи не поглежда към мен. Гледа право напред, държи с две ръце волана и стиска толкова силно, че кокалчетата й са побелели от напрежение. Светва зелена светлина и тя натиска газта до дупка. Двигателят изревава като далечен гръм.

Явно й трябва известно време, за да заговори, и когато го прави, гласът й е тих и глух:

— Защо тогава не…

— Хей, момичета — извиква нервно Елъди. — Стига вече, а? Престанете да се карате.

Но бесовете продължават да вилнеят в мен, разтърсват ме като електрическа искра. Това изостря сетивата ми и настръхвам, готова за бой, като никога. Обръщам се назад и забивам поглед в Елъди.

— А ти кога ли си отстоявала мнението си? — нападам я и тя се свива назад, очите й шарят от мен към Линдзи и обратно. — Знаеш много добре, че тя е кучка. Хайде, кажи го!

— Не я намесвай! — изсъсква Линдзи.

Елъди отваря уста, но после размисля и поклаща глава.

— Знаех си — оповестявам триумфално, но същевременно ми става болно. — Страх те е от нея. Знаех си.

— Казах ти да я оставиш на мира! — най-после надига глас Линдзи.

— Аз ли да я оставя на мира? — Остротата на мисълта и увереността ми изведнъж изчезват. Започвам да губя контрол. — Ти се отнасяш с нея като с боклук. Ти, не аз. „Виж колко жалка е Елъди“, „Виж как се върти около Стив, а той дори не я поглежда“, „Виж я, пак е пияна. Дано не повърне в колата, не искам тапицерията да замирише на алкохоличка“.

На последната дума Елъди шумно поема въздух. Осъзнавам, че съм отишла прекалено далече. В мига, в който го казвам, ми се ще да си върна думите назад. Огледалото все още е наведено надолу и я виждам как обръща поглед към прозореца и стиска устни, мъчи се да не заплаче.

Правило номер едно от ръководството за приятелството гласи: има неща, които никога не се споменават.

Линдзи набива спирачки. Намираме се по средата на шосе 120, близо километър от училище, и зад нас е цяла редица коли. Една преминава в насрещното, за да избегне удара. За щастие там движението е слабо. Дори и Елъди извиква от страх.

— Господи! — Сърцето ми се качва в гърлото. Една кола минава покрай нас и шофьорът бясно надува клаксона. Човекът до него смъква прозореца и крещи нещо, но не чувам какво. Виждам само бейзболната шапка и ядосания поглед. — Какво правиш?

Хората в редицата зад нас също надуват клаксоните, но Линдзи завърта ключа и замръзва на място.

— Линдзи — поглежда я разтревожено Елъди. — Сам е права. Наистина не е смешно.

Линдзи се стрелка към мен и аз решавам, че ще ме удари, но тя се пресяга и отваря вратата ми.

— Вън! — казва тихо. Гласът й трепери от гняв.

— Какво?

Студеният вятър нахлува в колата, удря ме в корема като юмрук и оставам без дъх. Леденият въздух отнася и последните останали в мен трохи от гняв и безстрашие и изведнъж ме обхваща умора.

— Линдзи — опитва да се засмее Елъди, но смехът й е твърде писклив и прекалено нервен. — Не може да я оставиш да ходи пеша. Навън е като в хладилник.

— Вън! — повтаря Линдзи.

Колите започват да ни заобикалят, хората бибипкат, свалят прозорци и крещят към нас. Ревът от трафика и клаксоните поглъщат думите им, но въпреки това е унизително. Мисълта да изляза навън сега и да тръгна по канавката под погледите на хората и фучащите покрай мен коли ме кара да залепна за седалката. Поглеждам към Елъди за помощ, но тя извива глава.

Линдзи се навежда по-близо до мен:

— Казах „Слизай!“.

Устата й е толкова близо до ухото ми, че отстрани човек би помислил, че споделя с мен тайна. Грабвам чантата си и излизам на студа. Леденият вятър парализира краката ми. В мига, когато стъпвам отвън, Линдзи дава газ и потегля, отворената врата остава да се вее по пътя.

Тръгвам по запълнената с гнили листа и боклуци канавка. Пръстите на краката и ръцете ми се вкочанясват почти веднага и набивам крак по заскрежения килим от листа, за да раздвижа кръвта си. След няколко секунди дългата редица, образувала се след Линдзи, започва да се изтегля, хората все още надуват клаксоните, но звукът вече отшумява, губи се напред като свирката на преминаващ влак.

Една синя тойота намалява и почти спира до мен. Сивокоса жена на около шейсет години се навежда през прозореца, клати укорно глава и мърмори:

— Побъркано момиче.

Навеждам засрамено глава, но докато колата пак набира скорост, си спомням, че няма значение, нищо няма значение, и вдигам среден пръст с надеждата все още да гледа.

През целия път до училище си повтарям „няма значение, нищо няма значение“, докато думите изгубват значението си.

 

 

Ето какво научих тази сутрин: ако прескочиш границата и не се случи нищо, значи границата губи значението си. Като в старата притча за дървото, което паднало в една гора, но няма значение дали плаче, или не, защото няма кой да го чуе.

И човек започва да очертава границата все по-далеч и по-далеч, като всеки път я прекрачва. Ето как хората стигат до края на света. Няма да повярвате колко е лесно да излезеш от орбита и да поемеш към място, където никой не може да те докосне.

А може и да ми повярвате. Може би някои от вас вече знаят.

На тях мога да кажа единствено „съжалявам“.

 

 

Бягам от първите четири часа просто защото мога и прекарвам няколко часа в обикаляне из коридорите без цел и посока. Почти ми се иска някой да ме спре — учител или госпожа Уинтърс, или помощник-учител, изобщо някой — да ме попита какво правя, дори да ме обвини, че бягам от час, и да ме изпрати при директора.

Караницата с Линдзи не ми беше достатъчна и все още усещам глождеща нужда да направя нещо.

Учителите, с които се разминавам, ми кимат, усмихват се или вдигат ръка за поздрав. Никой от тях не знае програмата ми за днес, няма как да разбере дали имам свободен час, или някое от занятията ни е отменено.

Фактът, че се оказва толкова лесно да нарушиш правилата, ме разочарова. Влизам в часа на господин Даймлер и нарочно не поглеждам към него, но усещам погледа му в гърба си. Той ме изчаква да седна и идва веднага при мен.

— Не мислиш ли, че е малко рано да откриваме летния сезон? — Усмихва се.

Обикновено се смущавам, когато задържи поглед върху мен, но днес си налагам да не свалям очи от неговите. Топла вълна залива тялото ми и ми напомня за онези нагряващи лампи в дома на баба, под които седяхме, когато бях на пет. Невероятно е какво могат да правят очите: да трансформират светлината в топлина. Никога не съм се чувствала така с Роб.

— Ако си имаш нещо, покажи го на света — казвам тихо, но спокойно.

Нещо в очите му проблясва. Явно съм го изненадала.

— Предполагам, че си права — отвръща ми толкова тихо, че не вярвам някой друг, освен мен да го е чул. И изведнъж се изчервява до яркочервено, сякаш се срамува от себе си. Кимва към чина ми, който е празен, като изключим химикалката и тефтерче, в което с Линдзи си пишем бележки, и си го разменяме през междучасията. — Няма ли рози за теб? Или букетът е прекалено тежък, за да го носиш със себе си?

Не бях в предишните часове и затова не съм събрала нито една валентинка. Но изобщо не се вълнувам. Преди бях готова по-скоро да умра, отколкото да се появя в коридорите на „Томас Джеферсън“ без една роза в Деня на влюбените. Преди за мен това щеше да е по-страшно от смъртта.

Това обаче беше, преди да разбера.

Завъртам глава и свивам рамене.

— Аз съм над тези неща.

Казвам го напълно уверено, все едно говори някой друг. Някое по-зряло и красиво момиче, чиято роля случайно е поверена на мен.

Той ми се усмихва и отново забелязвам онзи блясък в погледа му. Както винаги, мръсната стара конопена огърлица наднича от разтворената му яка и изведнъж ми се приисква да вкарам пръсти под нея, да го придърпам към мен и да го целуна. Устните му са пълни — но не прекалено — и оформени точно както трябва да са оформени устните на едно момче. Ако ги разтвори още мъничко, ще паснат точно на моите. Припомням си снимката в стария годишник, където стои с ръка върху раменете на своята кралица — слабичко момиче с дълга кестенява коса и мила усмивка. Като мен.

— Добре, стига вече — казва той и се обръща към другите, които се въртят на чиновете, смеят се и подреждат букетите си. — Знам, че днес е Свети Валентин и любовта витае из въздуха, но освен нея трябва да помислим и за деривативите.

Няколко души простенват. Кент влиза като вихър, притеснен за минутката закъснение, чантата му е отворена и от бързия ход от нея изпадат купчина листове и се разпиляват зад него — това ми напомня приказката за Хензел и Гретел, сякаш е на страшно място и иска да е сигурен, че някой ще тръгне след скиците и наполовина решените му задачи по математика и ще го намери. Бяло-черните квадратчета на старите му маратонки се подават изпод по-големия поне с два размера панталон в цвят каки.

— Извинете — казва задъхано и виновно поглежда господин Даймлер. — Имаме проблем в компютърния кабинет. С принтера. Топка злокачествен тумор от намачкана хартия. Наложи се да оперираме веднага или щяхме да го изгубим.

Тръгва към мястото си и вече е на половината път, когато учебникът му се измъква все повече от отворената чанта, най-после изскача, тупва на пода и всички се засмиват. На мен не ми е смешно. Защо винаги е толкова разхвърлян? Какво сложно има да дръпне ципа на чантата?

Той забелязва, че го гледам, и сигурно приема израза на лицето ми за загриженост, защото ми се усмихва, вдига рамене и казва с устни „Аз съм ходещо бедствие“, сякаш се гордее с това.

Обръщам му гръб и се съсредоточавам върху господин Даймлер. Той стои пред класа със скръстени ръце и се мъчи да остане сериозен. Ето още нещо в него, което харесвам: никога не си изпуска нервите.

— Радвам се, че принтерът е спасен — обявява той и вдига вежди. Ръкавите на ризата му са навити нагоре и отдолу се виждат загорелите му ръце. А може би цветът на кожата му е такъв: като горски мед. — Както отбелязах, известно ми е, че на Свети Валентин вълнението е голямо, но това не означава, че трябва да пренебрегнем ежедневната…

— Купидоните! — извиква някой и класът избухва в смях.

Няма съмнение: дяволът, котката и белият ангел с големите очи са тук.

Господин Даймлер вдига ръце, отива зад бюрото си и казва:

— Предавам се.

После обръща усмивката си към мен, само за секунда, дори за част от секундата, но за мен е достатъчно, за да светна като коледна елха.

Ангелът оставя на чина ми три рози — от Роб, от Тара Флът и от Елъди, — после започва да прехвърля из ръцете си картичките, търсейки името ми. Действа старателно и добросъвестно, всичките й усилия са съсредоточени в работата, явно държи да я свърши както трябва. Чете имената на подателите и повтаря всяко съвсем тихо, като на себе си, и леко учудено, сякаш не може да повярва, че в училището има толкова много хора, толкова много рози за доставяне и толкова много приятели. Започва да ми кипва, като я гледам как се пипка, ставам и издърпвам розата с кремавите и розовите листенца от ръцете й. Тя се сепва и отскача назад.

— Това е за мен — казвам аз. — Познах си я.

Тя кима и ме поглежда с широко отворени очи. Не вярвам досега да й се е случвало някой от големите да я заговори. Устата й се отваря и забравя да се затвори.

Навеждам се към нея, за да не ме чуят другите, и казвам:

— Не го казвай.

Очите й се разширяват още повече, но категорично не желая да чувам още веднъж колко красива е розата.

Няма да го понеса сега, когато тя… и всичко останало не означава абсолютно нищо. — Всичките ми рози отиват директно в боклука.

И съвсем не се шегувам. Господин Даймлер отпраща купидоните, класът продължава да шуми, всички четат своите валентинки и тези на приятелите си, смеят се и се опитват да изчислят колко рози ще получат до края на деня. Аз събирам розите по чина си, излизам отпред и пред очите на целия клас ги хвърлям в кошчето за боклук до бюрото на господин Даймлер.

Смехът моментално секва. Няколко души ахват, а Криси Уолкъс се прекръства, сякаш съм хвърлила Библията. Това трябва да ви подскаже какво огромно значение имат тези рози. Бека Рот се надига от мястото си, едва се сдържа да не се хвърли към кофата и да спаси розите от жестоката съдба да бъдат погребани под смачкани листове, празни химикалки, стружки от острилки за моливи, тестове със слаби оценки и празни кутии от кола. Аз стоя с високо вдигната глава, но внимавам да не срещна погледа на Кент. Не искам да видя израза на лицето му.

Бека не издържа.

— Не може да хвърляш така розите си, Сам. Хората не са ти ги изпратили, за да ги хвърляш.

— Да — обажда се и Криси. — Не бива така.

Вдигам рамене.

— Разрешавам ви да ги вземете, ако искате — казвам, посочвам кошчето и забелязвам алчния поглед на Бека. Предполагам, че вече пресмята наум дали социалните плюсове от четирите допълнителни рози си струват да изтърпи унижението и да бръкне в кошчето.

Господин Даймлер се усмихва и ми намига. После вдига пръст към розите и казва:

— Сигурна ли си, че искаш да ги хвърлиш, Сам? Може би това ще разбие сърцата на няколко души.

— Мислите ли? — Всичко това утре ще бъде забравено, не, тотално изтрито, утрешният ден пък ще бъде изтрит от следващия, а следващият от по-следващия и от това няма да остане дори и петънце. — А вашето?

В стаята настъпва мъртва тишина. Някой се покашля. Господин Даймлер мълчи, бас ловя, че се опитва да разбере дали не го предизвиквам нарочно. Облизва нервно устни, прокарва ръка по косата си и пита глупаво:

— Какво?

— Питам за вашето сърце. — Присядам на ръба на бюрото му и полата ми се вдига почти до кръста. Сърцето ми бие толкова силно, че се задъхвам. Имам чувството, че се рея в безтегловност над него. — Разбивам ли и вашето сърце?

— Стига! — Изведнъж става сериозен и ненужно оправя ръкавите на ризата си. — Седни си на мястото, Сам. Време е да започнем работа.

— Аз пък си мислех, че гледката ви е приятна. — Навеждам се леко назад и вдигам ръка над главата си. Във въздуха започват да прескачат искри, напрежението е толкова голямо, че чувам съскане. Всяка частица е натоварена с електричество и въздухът вибрира като пред буря.

Някой в дъното се изсмива, друг мълви: „Боже мой!“. Не съм сигурна, но мисля, че е Кент.

Господин Даймлер ме поглежда с пребледняло лице.

— Седни!

— Щом настоявате.

Слизам, заобикалям зад бюрото му и сядам. Кръстосвам бавно крака и отпускам ръце в скута си. В стаята се чува кикот, възклицания, всички шепнат развълнувано. Не проумявам как точно става, но се чувствам уверена и абсолютно спокойна. А само допреди няколко месеца се тъпчех с желатинови бонбони всеки път, щом някое момче ме заговореше, включително и Роб. Сега намирам всичко за съвсем естествено, все едно за пръв път в живота си съм влязла в собствената си кожа, много по-удобна от предишната.

— Имах предвид на твоя стол — изръмжава господин Даймлер и лицето му става тъмночервено, почти лилаво.

Ура! Готиният даскал загуби самообладание, може би за пръв път в историята на „Томас Джеферсън“, и каквато и игра да сме започнали, знам, че точките са за мен. Стомахът ми се преобръща при мисълта, но не болезнено, по-скоро прилича на усещането в мига преди въртележката в Луна парка да достигне връхната си точка очакваш възхода й, искаш да застанеш най-отгоре и да видиш света в краката си, миг преди всичко пред теб да се разлети под напора на вятъра, и ти започваш да крещиш. Смеховете в стаята преминават в общ ропот. Ако си пред вратата, може да ги сбъркаш с аплодисменти.

Аз продължавам да мълча, но те жужат като кошер, кикотят се и започват да ми подхвърлят бележки. На бюрото вече има три. Едната е от Бека. На нея пише: „Страхотна си!“ Другата е от Хана Гордън: „Той е толкова сладък!“ Третата прилича на боклук за кошчето и се приземява в скута ми, преди да видя откъде идва. В нея пише: „Курва.“ Срамът ме залива като гореща вълна, завива ми се свят и храната се надига от стомаха ми, но всичко преминава бързо. Нищо от това не е истинско. Аз самата не съм истинска.

Четвъртата бележка пристига малко преди края на часа. Сгъната е във формата на самолет и буквално плува във въздуха, плъзга се по чина и спира пред мен в мига, когато господин Даймлер написва някаква формула на дъската, и се обръща към класа. Самолетът е толкова съвършен, че ми е жал да го разваля, но въпреки това го хващам, разгъвам внимателно крилете му и прочитам красивите печатни букви: „Прекалено си добра за това.“

Няма подпис, но без съмнение е от Кент. За секунда нещо остро и болезнено се забива дълбоко в мен, не разбирам какво е, дори не мога да го опиша, но то дълбае в мен, минава под ребрата ми и ме оставя без дъх. Не трябваше да умирам. Не трябваше да съм аз.

Бавно скъсвам бележката на две половини, слагам ги една върху друга и отново късам на две.

Класът е прекалено възбуден, не успява да се съсредоточи, господин Даймлер се предава и ни пуска две минути преди звънеца.

— Не забравяйте теста в понеделник. Ще бъде върху граници и асимптоти — напомня ни, отива до бюрото си и се обляга с две ръце, видимо изтощен. Всички си отдъхват, разнася се шум от обличане на якета, местене на столове по линолеума. — Саманта Кингстън, бихте ли останали за малко?

Казва го, без да ме поглежда, но изведнъж ми става кофти. За пръв път ми идва наум, че може да загазя. Не че има някакво значение, но ако трябва да изслушам лекция по въпросите на дисциплината и задълженията на учениците от господин Даймлер, ще умра от срам. Ще умра отново.

— Стискам палци — прошепва Бек на излизане.

С нея не сме никакви приятелки — Линдзи й вика Бека Пуйката, защото яде сандвичи с пуйка всеки божи ден, но фактът, че го казва, отпуска възела в стомаха ми.

Господин Даймлер изчаква да излезе и последния ученик — с крайчеца на окото си виждам Кент да стои нерешително отпред в коридора пред вратата, — после отива до вратата и я затваря. Начинът, по който бравата изщраква, кара сърцето ми да подскочи. Затварям очи за секунда, пренасям се на Фолоу Ридж Роуд в колата с Линдзи и виждам жълтата светлина от фаровете на автомобила, който лети срещу нас, да проблясва обвинително в мрака. Винаги отбиват първи, ме успокоява тя, но аз разбрах, че не го направи затова. Прави го заради тръпката, която те обхваща винаги когато не знаеш изхода, когато изведнъж съзнаваш, че колата може и да не отбие и вместо другия откриваш, че ти си извън пътя и пропадаш в тъмнината.

Отварям очи и виждам пред себе си господин Даймлер. Стои с ръце на кръста точно пред мен и ме гледа.

— Какво си мислиш, че правиш, момиче?

Суровият му тон ме стряска. Досега не се е случвало учител да ми говори така.

— Аз… аз не знам за какво говорите.

Гласът ми изтънява като на дете.

— За представлението тук, точно тук, пред очите на всички. Какво искаше да покажеш?

Ставам права, не мога повече да седя там и да гледам нагоре към него като петгодишно хлапе. Краката ми треперят и се подпирам с една ръка на чина, за да им дам възможност да се успокоят. Поемам дълбоко въздух и се опитвам да си върна самообладанието. Всичко това няма значение, всичко ще бъде изтрито докрай.

— Съжалявам — казвам и усещам прилив на сили. — Наистина не знам за какво говорите. Направила ли съм нещо?

Той отклонява поглед към вратата. Мускулите около челюстта му се свиват. Този лек спазъм възвръща самоувереността ми. Приисква ми се да протегна ръка и да заровя пръсти в косата му.

— Нали знаеш, че може да си навлечеш куп неприятности? — поглежда ме отново. — Да създадеш неприятности и на мен.

Звънецът бие и часът завършва официално. Еуфорията се завръща, насища кръвта ми и въздуха с флуиди. Ставам, бавно заобикалям чина си и заставам пред черната дъска. Спирам на няколко крачки от него. Той не се отдръпва. Поглежда ме право в очите. Неговите са толкова дълбоки и пълни с нещо, че почти губя смелостта си. Но не за дълго.

Излягам се на чина на Бека и подпирам лакти така, че всичките ми прелести да са пред очите му: гърди, крака, всичко. Главата сякаш се отделя от тялото ми и се понася без цел из въздуха, кръвта ми се оттича и остава само енергия и вибрации.

— Не ме е страх от неприятности — казвам с най-сладострастния си тон.

Господин Даймлер ме гледа в очите, не сваля поглед надолу, но усещам какви усилия му коства.

— Какво правиш?

Полата ми се е вдигнала толкова много, че бельото ми със сигурност се вижда. Днес съм облякла прашки от розова дантела, първите в живота ми. По принцип не харесвам прашки, според мен са неудобни, все едно имаш ластик между бедрата, но миналата година с Линдзи си купихме еднакви от „Виктория Сикрет“ и й обещах да ги обуя днес.

Намирам думите от някакъв филм и казвам:

— Мога да спра, ако искаш.

Гласът ми излиза повече като придихание, но не по моя воля. Просто не ми достига въздух, защото спирам да дишам. Целият свят замръзва, докато чакам отговора му.

Когато заговаря, в тона му долавям досада и раздразнение и нищо от онова, което очаквах.

— Какво искаш, Саманта?

Въпросът му ме стряска и за миг губя мислите си. Той ме гледа нетърпеливо, сякаш съм дошла да го моля да ми повиши оценката. Вторият звънец бие. Усещам, че всеки момент ще ме отпрати, напомняйки ми за теста в понеделник. Разбирам, че губя контрол над ситуацията, а не знам как да си го възвърна. Все още усещам вибрациите във въздуха, но сега ми се струва леко заплашително, сякаш пространството над нас е пълно с остри неща, готови всеки момент да паднат.

— Аз… искам теб.

Не исках да прозвучи толкова несигурно. Но е истина. Това искам. Искам господин Даймлер. Главата ми се замайва като на въртележка, изведнъж осъзнавам, че не си спомням първото му име, и усещам, че ме залива вълна от истеричен смях. Излегнала съм се полугола пред учителя си по математика, а дори не мога да си спомня първото му име. Най-после то изниква в главата ми: Ивън.

— Искам теб, Ивън — казвам по-смело. За пръв път изричам името му.

Той се взира дълго в мен. Започвам да се изнервям. Искам да дръпна полата си надолу, да отклоня поглед или да закрия гърдите си с ръце, но си налагам да остана така.

— За какво мислиш? — питам накрая, но вместо да ми отговори, той тръгва директно към мен.

Слага ръце на раменете ми и ме бута да легна на чина на Бека. После ме целува, прокарва език по врата и ухото ми, издавайки странни грухтящи звуци, подобни на онези, които издава Пикъл, когато му се пишка. Притисната в него, се чувствам съвсем мъничка ръцете му са големи и силни, опипват жадно врата и раменете ми.

Господин Даймлер вкарва ръка под блузата ми и стиска гърдите ми една по една, толкова силно, че едва не извиквам. Езикът му е дълъг и дебел, прекалено голям за моя. През цялото време си повтарям „Целувам се с господин Даймлер, целувам се с господин Даймлер, Линдзи няма да повярва!“, но не чувствам това, което съм очаквала. Затисната от тежкото му тяло, едва си поемам дъх, изведнъж ми хрумва ужасната мисъл, че мама усеща същото, когато се целува с татко.

Отварям очи и поглеждам към мръсните плочки на тавана — същите плочки, които съм съзерцавала часове наред през годината. Мислите ми се завъртат около тях, започвам да ги броя, излизам от физическото си тяло и се въртя около тях като муха. В главата ми напират безброй въпроси: „Как може таванът да остане същият, докато се случва това? Защо не се срутва върху главите ни?“ Изведнъж усещам, че вече не ми е забавно: острите блестящи неща във въздуха падат върху нас като натрошено стъкло, онова нещо в мен изчезва и неочаквано се събуждам, сякаш след дълго пиянство.

Слагам ръце на гърдите му и се опитвам да го отблъсна, но той е прекалено тежък, прекалено силен. Усещам твърдите мускули под пръстите си — като гимназист е играл лакрос, с Линдзи открихме информацията в архивите — и тънък слой сланина над тях. Отпуснал се е върху мен с цялата си тежест и не мога да дишам, лежа като премазана под него с разкрачени крака, дебелият му корем е залепнал за моя. В един момент успявам да откъсна устни от неговите.

— Ние… не можем да го направим тук.

Думите се изплъзват сами от устата ми, без мое участие. Това, което исках да кажа, всъщност е: „Не можем да го направим. Нито тук, нито никъде!“

Това, което исках да кажа, е: „Спри!“

Той диша тежко, все още търси устните ми. В основата на косата му се образува капчица пот и проследявам пътя й през челото му до върха на носа. Най-после слиза от мен, потрива брада и кима разсеяно.

Усещам се свободна, моментално скачам и дърпам полата надолу, като внимавам да не види, че ръцете ми треперят.

— Права си — казва замислено и тръска глава, все едно иска да прогони дрямката от себе си. — Да, права си.

Прави две крачки встрани и ми обръща гръб. За миг оставаме така, безмълвни и тихи. Мозъкът ми пулсира от напрежение. Той е само на няколко крачки от мен, но изглежда безнадеждно, невъзможно далеч, като далечна сянка в снежна буря, дори не сянка, а нещо, което приемаш за сянка.

— Саманта — проговаря най-после и разтърква очите си с ръце, все едно съм го изтощила до смърт. — Виж, Саманта, това, което се случи тук… нали няма нужда да ти напомням, че трябва да си остане между нас?

Усмихва се, но не е обичайната му усмивка. В тази няма смях.

— Изключително важно е, Саманта. Разбираш ли ме? — Поглежда ме право в очите, после въздъхва нещастно. — Всеки прави грешки…

И замлъква, загледан в мен.

— Грешки — повтарям и думата започва да подскача като топка за пинг-понг из главата ми. Не съм сигурна дали иска да каже, че той е направил грешка или говори за мен. Грешка, грешка, грешка. Странна дума, хаплива.

Устата, носът и устата на господин Даймлер — чертите му се прегрупират и изменят като в картина на Пикасо, докато настоява:

— Искам да съм сигурен, че мога да разчитам на теб.

— Разбира се, че можете — чувам се да казвам и той ме поглежда облекчено. Подозирам, че ако не беше толкова неудобно, щеше да ме потупа по главата с думите: добро момиче.

Продължавам да стоя там, просто не знам какво да правя. Не знам дали да изчакам да дойде и да ме целуне, или само да ме прегърне, изглежда ми идиотско да си тръгна ей така, да си събера нещата и да изляза, все едно нищо не се е случило. След няколко примигвания в посока към мен той казва:

— Ще закъснееш за обяд.

Сега вече наистина съм свободна. Грабвам чантата си и тръгвам.

Излизам в коридора и се облягам на стената, благодарна за хладината на камъка по кожата си. В мен нещо ври и кипи и не знам дали да подскачам от радост, да се засмея или да заплача. Коридорите, слава Богу, са празни. Всички са на обяд.

Вадя телефона да изпратя съобщение на Линдзи, но се сещам, че сме скарани. Тя също не ми е писала за купона у Кент. Сигурно още ми е бясна. Нямам представа дали и Елъди ми е сърдита, но като се сещам какви ги наговорих в колата, потръпвам.

Решавам да напиша съобщение на Али — поне за нея съм сигурна, че не ми се сърди. Дълго обмислям как точно да й го кажа. Някак си не върви да напиша: „Целунах господин Даймлер“, но ако използвам „Айвън“, тя няма да разбере за кого говоря. „Айвън Даймлер“ също не става, освен това беше много повече от една целувка. Той беше върху мен.

Накрая връщам телефона в чантата, без да напиша нищо. Решавам, че ще бъде по-ефектно, ако изчакам, докато се сдобря с Линдзи и Елъди, и да го съобщя лично и на трите. Така ще мога да им го представя по-хубаво, отколкото беше, и ще видя с очите си реакциите им. Ако ченето на Линдзи падне, значи цялата работа си струваше. Слагам малко фон дьо тен на бузите да прикрия червените петна от брадата на господин Даймлер и отивам на обяд.