Лорън Оливър
Моят Свети Валентин (2)

Едно

„Би бийп!“ — чувам гласа на Линдзи. Преди няколко седмици мама й се скара, че всяка сутрин в седем без пет надува клаксона като луда, и ето го отговора на Линдзи.

— Идвам! — виквам от вратата, въпреки че тя и сама може да види как затварям и се опитвам да свърша едновременно две работи: да облека якето и да напъхам папката в чантата.

Миг преди да полетя към Линдзи, осемгодишната ми сестричка Изи ме дръпва за ръкава.

— Какво? — завъртам се към нея.

Изи има радар за малки сестри и безпогрешно уцелва моментите, когато бързам, закъснявам или говоря по телефона с гаджето си. И веднага идва да ме тормози.

— Забрави си ръкавиците — казва Изи, но от нейните уста прозвучава като „Забрави фи въкавитите“.

Сестра ми има проблем, но упорито отказва да ходи на логопед, макар всички в училище да й се подиграват. Разправя, че й харесва да говори така.

Поемам вълнените ръкавици от протегнатите й ръце. Мога да се обзаложа, че е успяла да ги е наклепа с фъстъчено масло. Вечно бърка с пръсти из бурканите в хладилника.

— Помниш ли какво ти казах, Изи? — почуквам с пръст по челото й. — Не ми пипай нещата!

Изи се захилва като малоумен идиот, аз я изблъсквам навътре и затварям вратата. Оставя ли я, ще се влачи цял ден след мен като кученце. Слизам по стълбите и виждам Линдзи да подава глава от прозореца на Танка — така наричаме колата й — огромен сребрист рейндж ровър. (Всеки път, когато се качим в нея, се намира някой да каже: „Това не е кола, а цял танк.“ Линдзи се кълне, че може да се сблъска с трактор и да излезе от битката без драскотина.) От нас четирите само тя и Али имат коли, имам предвид собствени. Колата на Али е малка черна джета и ние й викаме „Миньончето“. Аз взимам от време на време мамината хонда акорд, а горката Елъди трябва да се примири с древния фиат таурус на баща си, който едва върви.

Навън вятърът е утихнал, но е ужасно студено. Небето е ясно, светлосиньо и чисто. Слънцето все още е твърде слабо, някак воднисто, все едно току-що се е разляло над хоризонта и го мързи да събере силите си. Прогнозата е, че по-късно ще има буря, но знае ли човек?

Сядам на мястото до шофьора. Линдзи вече е запалила и сочи с върха на цигарата си към четирите чаши кафе от „Дънкин Донатс“.

— Понички? — питам аз.

— Отзад.

— Със сусам ли са?

— Виж сама.

Колата излиза от алеята и поемаме по главната улица, Линдзи ме оглежда набързо.

— Готина пола.

— И твоята е супер.

Тя кима на комплимента ми. Всъщност полите са еднакви. В годината има два дни, когато аз, Линдзи, Али и Елъди обличаме нарочно еднакви дрехи: за пижаменото парти на Петдесетница, защото една година за Коледа и четирите си купихме разкошни пижами от „Виктория Сикрет“ — оттогава си ги обличаме специално за случая, и на Свети Валентин. Онзи ден се въртяхме три часа из мола, умувайки над дилемата розови дрехи ли да си купим за празника или червени. Линдзи мрази розово, Али си мре за него, та в крайна сметка се спряхме на черни миниполички и червени блузки, поръбени с кожени пухчета, които открихме в кошовете с намалени стоки в „Нордстръм“.

Както отбелязах, това са единствените случаи, когато тенденциозно търсим приликата. Но истината е, че в нашата гимназия „Томас Джеферсън“, всички изглеждат малко или много по един и същ начин. Тук нямаме официални униформи, държавно училище е, но където и да погледнеш, виждаш сини дънки, сиви маратонки „Ню Баланс“ и цветно яке „Норд фейс“. Девет от всеки десет ученици са облечени с този екип. Дори не можеш да различиш момичетата от момчетата, само дето нашите дънки са по-тесни и мием косите си всеки ден. Ето това е Кънектикът: тук номерът е да си като другите.

Това не означава, че гимназията си няма съответните откачалки — естествено, има, — но дори и те са откачени по един и същ начин, феновете на екологичния начин на живот карат велосипеди, носят дрехи от коноп и не си мият косата, сякаш сплъстените масури помагат по някакъв начин за намаляване на вредните емисии във въздуха. Цариците от кръжока по театрално майсторство разнасят големи бутилки със студен лимонов чай, носят шалове дори и през лятото и не говорят в клас, защото „пазят гласа си“. Членовете на математическия клуб по правило мъкнат десет пъти повече книги и учебници от останалите, все още използват шкафчетата си и ходят по коридорите с напрегнат израз на лицето, сякаш очакват някой да се появи изневиделица и да изкрещи в ухото им „Бау!“.

Лично аз не се дразня от тази еднаквост, нямам нищо против нея. Понякога с Линдзи си мечтаем как след дипломирането ще избягаме оттук, ще отидем в Ню Йорк и ще живеем в таванската стая на приятеля на доведения брат на Линдзи, който прави татуировки, но ако трябва да съм честна, обичам живота в Риджвю. Тук е спокойно и познато като у дома, ако разбирате какво имам предвид.

Навеждам се към огледалото и правя героични опити да сложа спирала на миглите, без да си извадя окото. Линдзи винаги е била лош шофьор, има ужасния навик да завърта рязко волана, да спира ненадейно, после да форсира двигателя.

— Патрик трябва пръв да ми изпрати роза — обявява Линдзи, докато атакува един знак „Стоп“, после втори, но този път решава да спре и едва не ми чупи врата.

Патрик е старото ново гадже на Линдзи. От началото на учебната година двамата са късали тринайсет пъти — истински рекорд на Гинес.

— А аз трябваше едва ли не да държа ръката на Роб, докато пишеше желанието си на гърба на червеното сърце — извъртам драматично очи. — Беше като форма на принудителен труд.

С Роб Кокран ходим от октомври, но се влюбих в него още в шести клас. Обаче тогава той беше прекалено готин, за да разговаря с мен. Роб е първата ми любов или поне моята истинска първа любов. Веднъж в трети клас целунах Кент Макфулър, но това не се брои, тогава си играехме на семейство, бяхме си разменили пръстени от глухарчета и всичко беше наужким.

— Миналата година събрах двайсет и две рози. — Линдзи изстрелва фаса през прозореца, отново пуска волана и хваща чашата с кафето си. — Сега искам да ги направя двайсет и пет.

Всяка година преди празника ученическият съвет отваря сергия в двора пред физкултурния салон. Оттам купуваме валентинки за приятелите си. Валентинките са рози с прикачени към тях картички с пожелания. Струват два долара и в определения ден „купидоните“ ги доставят на съответните хора. (Купидоните обикновено са момичета от първи или от втори курс, които се опитват да се присламчат към по-големите.)

— На мен ми стигат и петнайсет — отвръщам скромно.

От изключителна важност е да събереш колкото може повече рози. По броя им веднага се разбира кои са популярните личности в училище и кои задръстеняците. Не успееш ли да събереш поне десет — лоша работа, ако са по-малко от пет — направо унизителна. Това обикновено значи, че си грозен или отчайващо без известен. Най-често и двете. Затова много от децата събират случайно изпадналите рози и ги добавят към своите, но това винаги се разбира.

— Е? — поглежда ме косо Линдзи. — Вълнуваш ли се? За големия ден? И голямата нощ?

И веднага се засмива.

— Нямам предвид дълга нощ.

Свивам рамене, обръщам се към прозореца и се заглеждам в образувалата се от дъха ми пара по стъклото.

— Какво толкова?

Този уикенд родителите на Роб ще бъдат извън града и още преди две седмици той ме попита дали искам да прекараме цялата нощ заедно. Беше ясно, че всъщност ме пита дали искам да правим секс. Досега няколко пъти сме стигали почти до целта, но моментът все не беше подходящ. Бяхме или на задната седалка на беемвето на баща му, или в нечие мазе, или в моята стая, а мама и татко спяха в спалнята и някак си не ми беше удобно.

Затова, когато сега ме попита ще остана ли с него, без никакво колебание отвърнах „Да“.

Линдзи изписква и удря длан във волана.

— Какво толкова ли? Нормална ли си? Бебето порасна и става жена.

— Стига, моля те!

Усещам как горещата вълна плъзва по врата ми и знам, че след миг по лицето ми ще избият червени петна. Винаги става така, когато се срамувам. И не могат да ми помогнат нито кремове, нито пудри, нито всичките дерматолози в Кънектикът, събрани накуп. Когато бях малка, децата често припяваха: „Какво е това — бяло на червени петна? Сам Кингстън“.

Поклащам лекичко глава и изтривам парата от прозореца. Навън светът блести като покрит с лак.

— С Патрик кога го направихте? Май беше преди три месеца?

— Да, но оттогава го правим непрекъснато — дуе се Линдзи и започва да се клати напред-назад върху седалката.

— Пфу! — поглеждам я възмутена.

— Не се тревожи, хлапе. Всичко ще бъде наред.

— Не ме наричай хлапе! — Ето една от причините, поради които очаквам с нетърпение да си легна довечера с Роб: Линдзи и Елъди няма да ме взимат повече на подбив. Слава Богу, че Али все още е девствена, и няма да съм последната превзета крепост в групата. Не знам защо, но понякога чувствам като че ли съм попаднала случайно в тази четворка, просто се влача след тях, колкото за бройката. — Казах ти, не е кой знае какво.

— Щом казваш.

Тези подмятания ме ядосват и започвам неволно да броя пощенските кутии по пътя ни. Чудя се дали утре по това време светът ще изглеждат по същия начин. И дали аз ще бъда различна. Много ми се иска да стане така.

Завиваме по алеята за къщата на Елъди и преди Линдзи да надуе клаксона, вратата се отваря, тя се появява и тръгва внимателно по заледената пътека, едва крепейки се на десетсантиметровите си токчета, с явното желание да се отдалечи по-бързо от дома.

— Не ти ли е студено така? — пита Линдзи, когато Елъди влиза в колата.

Както обикновено е само по тънко кожено яке, въпреки че предвижданията за топло време са чак след двайсето число на месеца.

— Ако си имаш нещо, покажи го на света — отвръща Елъди, разтърсва цици и ние избухваме в смях.

Когато си до Елъди, няма как да останеш сериозен. Смея се с глас и усещам, че възелът в стомаха ми се отпуска.

Елъди вдига ръка и свива пръсти, все едно държи нещо в тях. Веднага се сещам и й подавам чашата с кафето. Всички го пием еднакво: с аромат на лешник, сметана и без захар.

— Внимавай къде сядаш — мръщи се Линдзи и я поглежда в огледалото. — Ще смачкаш поничките.

— Искаш ли една? — вика Елъди, нанизва поничката на средния си пръст и я поднася пред лицето на Линдзи. И отново всички се заливаме от смях.

— Запази я за Мъфин, ненаситнице.

Последната жертва на Елъди се казва Стив Дъф, но тя го нарича Мъфин заради фамилното му име и защото го намира за апетитен (тя, не ние според мен Мъфин не е апетитен, а направо тлъст и винаги мирише на манджа). Двамата са заедно от около месец и половина.

От нас четирите Елъди има най-голям опит с момчетата. Изгуби девствеността си във втори курс и вече е имала две гаджета. Именно тя ми сподели, че първите няколко пъти била възпалена, което ме изнервя още повече. Може да звучи безумно, но никога не съм мислила за това като за физически проблем. Като за нещо, което може да те възпали, подобно на ездата или карането на колело. Страховете ми са свързани предимно с факта, че не знам какво трябва да правя. Както в часовете по физическо, когато играехме волейбол и винаги забравях кого трябва да пазя, на кого да подам и кога да дриблирам.

— Ммм, Мъфин! — потупва се по корема Елъди. — Умирам от глад.

— Има поничка за теб — казвам й.

— Със сусам ли е? — пита Елъди.

— Естествено! — отвръщаме в един глас от предната седалка. Линдзи се обръща към мен и ми смига.

Щом наближаваме училището, сваляме прозорците и надуваме „Стига вече драма“ на Мери Блайдж. Затварям очи и си представям онзи бал и първата ми целувка с Роб. Бяхме на дансинга и той неочаквано ме притисна към себе си. Устните ни се сляха, езикът му се плъзна под моя и усетих разноцветните светлини около нас да ме обгръщат отвсякъде с горещата си ръка, а музиката започна да пулсира някъде зад ребрата, карайки сърцето ми едновременно да трепти и подскача в ритъма й.

Студеният вятър нахлува през отворените прозорци, гърлото ми се стяга, а басовете бият по петите ми, както биеха и онази вечер на дансинга, докато впивах устни в Роб и си мислих, че никога няма да разбера какво е да си щастлив всичко това се върти в главата ми като прибавка към гърмящия айпод и усещам, че ми се завива свят. Музиката е невероятно силна и имам усещането, че колата всеки момент ще се разпадне на съставните си части.