Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Before I Fall, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Анонимен (2013)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Лорън Оливър. Моят Свети Валентин

Американска, първо издание

ИК „Entusiast“, София, 2010

Редактор: Велислава Вълканова

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 978-954-8657-40-2

История

  1. — Добавяне

Пролог

Чувала съм да разправят, че миг преди да умреш, целият живот преминава пред очите ти като на филм, но с мен не беше така.

Честно казано, винаги съм мислила, че менталното сканиране на миналото в последния момент от живота ти е доста неприятна работа. Мама смята, че е по-добре да забравим за някои неща, и аз съм напълно съгласна с нея. Ако говорим за мен, с радост бих забравила целия пети клас (периода на очилата и розовите зъбни шини). И като стана дума за кофти моменти, кой би искал да си спомни първия ден в гимназията? Прибави към това и досадните семейни ваканции, безсмислените часове по алгебра, менструалните болки и несполучливите целувки, и едва ли ще ти останат сили да доживееш до втората серия, където може и да се намери нещо по-приятно.

Ако трябва да съм честна докрай, не бих имала нищо против да си припомня най-добрите моменти: когато с Роб Кокран се целунахме по средата на дансинга на годишния бал и всички разбраха, че сме гаджета, когато с Линдзи, Елъди и Али се нафиркахме и решихме да направим снежни ангели в средата на май, оставяйки отпечатъците от телата си по моравата на Али купона за шестнайсетия ми рожден ден, когато запалихме стотици лампички и танцувахме върху масата в задния двор онзи Хелоуин, когато с Линдзи излъгахме Клара Хюд, че я преследват ченгета, и се смяхме до припадък. Ето какво искам да си спомня. Ето какво искам другите да запомнят от мен.

Преди да умра обаче, не мислех нито за Роб, нито за някой друг. Изобщо не се замислих за шантавите неща, които правехме с приятелките. Не се сетих за мама и татко, нито за утринните лъчи, от които стените на стаята ми изглеждаха кремави, нито пък се вълнувах от аромата на азалиите пред прозореца ми през юли — божествена смес от мед и канела.

Тогава мислех за Вики Халинан.

И по-специално за времето, когато бяхте четвъртокласници и Линдзи заяви пред целия клас, че не иска Вики в отбора по народна топка.

— Вижте я колко е дебела — изтърси директно тя. — Можеш да я уцелиш и със затворени очи.

През онази година с Линдзи не бяхме приятелки, но още тогава тя имаше способността да направи така, че всичко казано от нея да изглежда смешно, и аз прихнах да се смея с всички съученици, а лицето на Вики стана лилаво-червено, като буреносен облак.

От мен явно се очакваше да изгледам филма със знаковите моменти от собствения си живот, но ето какво си спомних пред лицето на смъртта: миризмата на лака и скърцането на маратонките по полирания под тесните и неудобни шорти по физическо ехото на смеха ни по стените на голямата зала, сякаш вътре не бяхме двайсет момичета, а много повече.

И лицето на Вики.

Най-странното е, че досега никога не бях си спомняла въпросния момент. Това беше от спомените, за които дори нямах представа, че помня, ако разбирате какво имам предвид. Вики не се разстрои, нищо подобно. Между хлапетата непрекъснато стават такива неща, не е кой знае какво. В групата винаги има един, дето се смее, и друг, на когото се смеят. Случва се всеки ден във всяко училище и във всеки град в Щатите — а доколкото ми е известно, вероятно и по целия свят. Смисълът на съзряването е да си намериш мястото сред онези, които се смеят.

Вики не беше чак толкова дебела, просто имаше пухкави бебешки бузи и коремче, в гимназията изгуби пухкавостта си и порасна седем-осем сантиметра. Дори се сприятели с Линдзи. Двете играеха хокей на трева и си казваха „здрасти“ по коридорите. Веднъж, през първата година в гимназията, Вики дойде на един купон. Всички пийнахме малко повечко и се смяхме, и се смяхме, и Вики се смя повече от всички, докато лицето й не стана лилаво, като онзи път във физкултурния салон.

Беше много странно.

Но по-странното беше, че малко преди да умра, всички говорехме затова какво преживява човек в последните си минути. Не знам как точно стигнахме до темата, помня единствено, че Елъди се оплакваше как никога не съм слагала предпазния колан, когато се возя отзад. И продължаваше да се навежда към предната седалка, за да бърника из айпода на Линдзи, въпреки че този път аз трябваше да съм диджеят. Опитах се да им обясня теорията си за „великите моменти“ преди смъртта и всички започнахме да си припомняме хитовете. Линдзи си избра да „види“ момента, когато й съобщиха, че е приета в „Томас Джеферсън“, а Али — тя, както обикновено, се оплакваше, че й е студено и всеки момент ще умре от пневмония — обяви, че иска да си припомни първата си среща с Мат Уайлс, което не бе изненада за никого. Линдзи и Елъди пушеха, прозорците бяха отворени и леденият дъждец пръскаше през тях. Пътят беше тесен и с много завои, голите клони на дърветата от двете страни се люшкаха напред-назад и притискани от вятъра, танцуваха тайнствен зловещ танц.

Елъди намери „Сплинтер“ на „Фелъси“ и наду парчето, за да ядоса Али, вероятно защото й писна от хленченето й. Това беше песента на Али и Мат, който беше скъсал с нея през септември. Али я нарече кучка, откопча колана, наведе се напред и се опита да вземе айпода. Линдзи изписка, някой бе забил лакът във врата й. Цигарата падна от устата й и се приземи между бедрата й. Тя изруга и се опита да изчисти пепелта от тапицерията, Елъди и Али продължаваха да се борят за айпода, а аз се опитвах да ги надвикам и да ги върна в онзи ден, когато всички се хвърлихме на земята в опит да направим снежни ангели през май.

— Гумите поднасяха из мокрия път, колата беше пълна с цигарен дим, из въздуха се носеха като фантоми къдрави струйки.

После пред колата внезапно проблесна нещо бяло. Линдзи извика, но не успях да разбера какво — нещо от рода на „сак“, „скалп“ или „снакс“, — и изведнъж колата излезе от пътя и скочи право в черната уста на гората. Чух ужасяващ стържещ звук — метал в метал, и стъкло в метал — пръсване на стъкло. Купето се сви на две и усетих миризма на изгоряло. Зачудих се дали Линдзи не е успяла да угаси цигарата.

И после от миналото ми изникна лицето на Вики Халинан. Чух смехът й да ехти, да заглушава всичко около мен и да набъбва до писък.

После нищо.

Работата е там, че никога не знаеш предварително. Не се събуждаш със свит на топка стомах, нито виждаш сенки там, където обикновено ги няма. И нищо не те подсеща да кажеш на родителите си, че ги обичаш, или — в моя случай — да кажеш „сбогом“ на всички.

Ако си като мен, просто се събуждаш седем минути и четирийсет и седем секунди преди времето, когато по уговорка приятелката ти идва да те вземе за училище. И веднага се заемаш да пресмяташ колко рози ще получиш на Свети Валентин, толкова си зает с това, че нямаш време за нищо, освен да се облечеш на бегом, да си измиеш зъбите и да се молиш на Господ гримовете ти да са на дъното на чантата, за да се гримираш в колата.

Ако си като мен, твоят последен ден започва така: