Викас Сваруп
Беднякът милионер (8)

Пазете си копчетата!
100 000

— Кхалас. Край — казвам аз, едва ли не едносрично. — Няма вече уиски. Барът затваря. Вървете си у дома.

— Нееее. Молиия, недей тъкааа. Дай още ееедна чашшшка. За последнууу — моли се клиентът и подава празната си чаша. Поглеждам си часовника. Един без петнайсет през нощта. Формално погледнато, барът затваря в един. Гримаснича и вземам бутилката с ром „Блек дог“.

— Сто рупии. — Мъжът вади една смачкана банкнота от джоба на ризата си и аз наливам добре премереното количество в чашата му.

— Ббблагодаря, баррман — казва той, отпива от рома и се строполява върху масата, като чупи чашата на пода, успява да различи бутилката с безалкохолно и преобръща купичката с чътни^[1]. След секунди ще е дълбоко заспал. Сега не само че трябва да изчистя кашата, дето я надроби, но и да му викам такси, да го вдигна на крака и някак си да успея да го пратя да си ходи у дома. И макар че бях достатъчно съобразителен да таксувам питиетата предварително, мога да забравя за бакшиша.

Сигурно сам съм си виновен, че се намирам в това положение. Клиентът демонстрираше всички признаци, че всеки момент ще се гътне. Но аз реших, че може да смели още една чашка. Както обикновено, сгреших.

Два месеца вече работя в бар–ресторант „При Джими“, но още не мога да оценявам добре капацитета на пиячите. Все пак съм разработил груба класификационна система. На върха са конете. Те могат да погълнат осем чаши, без да почнат да завалят думите. След тях са магаретата, които започват да бръщолевят само след две-три чашки, или стават сълзливи и сантиментални и се разплакват. После идват кучетата. Колкото повече пият, толкова повече се амбицират да подхванат препирня или бой. Някои от тях се забавлявате Роузи. Под тях са мечките, които пият и заспиват. На дъното са прасетата. Те са тези, които повръщат след последната чаша. Класификацията не е статична. Виждал съм клиенти, които започват като коне, но свършват като прасета. И кучета, които се превръщат в мечки. Добре, че този клиент има милост да завърши като мечка, а не като прасе.

Отървавам се от последния пияница и поглеждам часовника на стената. Един и десет. Откакто Роузи и баща й заминаха на почивка в Гоа^[2], аз почти всяка нощ се връщам в дупката си, в която живея в Дхарави, след полунощ. Това донякъде си е по моя вина. Ако не бях казал на управителя, че мога да смесвам питиета и да ползвам мярката за уиски, че различавам „Кампари“ със сода от „Блъди Мери“, нямаше да ме кара да работя като барман в отсъствието на Алфред.

Бар-ресторантът „При Джими“ в Колаба има избледнели надписи по стените, огледала зад бара, солидна дървена мебелировка и най-доброто меню в южен Мумбай. С хубавата си храна и ниските цени той привлича всякакви хора. Всеки ден тук ще намерите по някой изпълнителен директор, отпиващ от питието си на бара до обикновения заводски работник. Управителят настоява да завързваме разговори с клиентите на бара, защото хората пият повече, когато си имат компания. Бащата на Роузи, барманът Алфред Д’Суза, е майстор на приказките. Познава повечето си редовни клиенти по име и може да си бъбри с тях с часове, да слуша терзанията им и постоянно да се грижи сметката им да набъбва. Самата Роузи се превръща в изпечена барманка. Седи на бара с блузка с дълбоко деколте и тясна пола и от време на време се привежда, за да покаже малко от гърдите си и да изкуши клиентите да си поръчат скъпо вносно уиски, вместо евтини индийски марки. Понякога обаче нейните достойнства й докарват неприятности с клиенти грубияни, които решават, че е поредното евтино завоевание. Тогава се налага да действам като неформален защитник на реда.

Господин Д’Суза смята, че между нас с Роузи има нещо и ме следи зорко като ястреб, когато тя е наблизо. Напълно греши. Роузи е сладко момиче. Дребничка, с големи гърди. По начина, по който отмята глава и ми намига, ми се струва, че може би се опитва да ми даде сигнал. Но в момента мозъкът ми не е в състояние да го възприеме. Претоварен е от спомените за един човек: Нита. Лекарите в Агра казват, че ще й трябват поне четири месеца, за да се възстанови от нараняванията си. А аз знам, че Шиям никога няма да ми позволи да я видя. Затова и се върнах в Мумбай: да прогоня демоните от Агра, духовете и на живите, и на мъртвите. Не мога обаче да избягам от собствената си история в този град. На всяко кръстовище ме връхлитат спомени от миналото. По улиците ми се присмива Шантарам, неуспелият астроном. Нилима Кумари, актрисата, ме вика от влака. А приятелят ми Салим ме гледа от всеки билборд. Но аз съм взел съзнателно решение да не се виждам със Салим. Не искам да го засмуче водовъртежът на лудия ми живот и откачените ми планове.

 

 

Живея в един краен квартал на Мумбай, наречен Дхарави, в претъпкана барака три на три метра, без дневна светлина и вентилация и с лист гофрирана ламарина, служеща за покрив над главата ми. Дрънчи, когато горе минава влакът. Няма течаща вода и тоалетна. Но само толкова мога да си позволя. И не съм само аз в Дхарави. Има един милион такива като мен, натъпкани в един триъгълник с площ двеста хектара блатиста градска пустош, където живеем като животни и умираме като насекоми. Мизерстващи преселници от цялата страна се борят един с друг за педя небе в най-големия коптор на Азия. Кавгите са ежедневие — за сантиметри пространство, за кофа вода, и понякога завършват със смърт. Жителите на Дхарави идват от прашни затънтени краища в Бихар и Утар Прадеш, Тамил Наду и Гуджарат. Дошли са в Мумбай, градът на златото, със стаени в сърцето си мечти да забогатеят и да заживеят като хора над средната класа. Но това злато отдавна се е превърнало в ламарина, оставило след себе си ръждясали сърца и гангренясали души. Като моята.

Дхарави не е място за гнусливи хора. Домът за малолетни в Делхи ни накара да сведем глави, но мрачният пейзаж на градска помия в Дхарави ни умъртвява и унижава. Над отворените канали се носят рояци комари. Вонящите, осеяни с екскременти общи клозети са пълни с плъхове, които отвличат вниманието ви от смръднята и ви карат да мислите по-скоро как да се защитите в гръб. На всеки ъгъл има струпани купчини боклуци, от които клошарите още успяват да изровят нещо полезно. От време на време се налага да си глътнеш корема, за да се промушиш през тесните, клаустрофобични алейки. Но за гладуващите жители на Дхарави това е техният дом.

Сред модерните небостъргачи и обляни в неонова светлина търговски центрове на Мумбай, Дхарави стои като тумор в сърцето на града. И градът отказва да го припознае. Затова го изритва извън закона. Всички къщи в Дхарави са обявени за „незаконни постройки“, подлежащи всеки момент на събаряне. Но когато живеещите там се борят за оцеляването си, това не ги интересува. Живеят в незаконни къщи, използват незаконно електричество, пият незаконна вода и гледат незаконна кабелна телевизия. Работят в многобройните незаконни фабрики и магазини в Дхарави и дори пътуват незаконно — без билети — с влаковете, които минават директно през колонията.

Градът може и да е предпочел да не забелязва този грозен израстък, но не можеш да спреш рака, като го обявиш за незаконен. Той пак ще те убие с бавната си отрова.

Всеки ден пътувам от Дхарави до бар-ресторанта „При Джими“. Единственото хубаво на работата в ресторанта е, че трябва да съм там не по-рано от обяд. Но това десетократно ми се връща с късното среднощно обслужване на пияни изроди от целия град и слушането на жалките им истории. Единственият извод, до който съм достигнал, е, че уискито е идеален заличител на различията между класите. Може да си висш изпълнителен директор в рекламата, може да си най-нископлатеният леяр — ако нямаш мяра на глътката, си просто пияница.

След травматичното ми преживяване с Шантарам, си мислех, че никога няма да понасям алкохола. Но „При Джими“ беше единственото място, на което ми предложиха работа. Успокоявам се с мисълта, че миризмата на уиски е по-малко отблъскваща от вонята на обществената тоалетна до моята барака, и че изслушването на един пияница е По-малко болезнено от слушането на сърцераздирателните истории за изнасилвания, блудства, болести и смърт, които всеки ден се носят от колибите в Дхарави. Така че съм се научил с разни „Хм“, „Да“, „Наистина ли?“ и „Гледай ти!“ да изразявам фалшив интерес към разказите за неверни жени и подли шефове, които всяка вечер се разправят в „При Джими“, като едновременно с това поощрявам клиентите да си поръчат по още някоя порция пържено пиле или солено кашу за мезе към питиетата. И всеки ден чакам писмото от „Кой ще спечели един милиард?“, от което да разбера дали са ме избрали да участвам в шоуто. Обаче пощальонът не носи нищо.

В съзнанието ми надвисва облакът на поражението. Чувствам, че конкретната причина, поради която дойдох в Мумбай, става все по-недостижима. Че плувам срещу течението. Че ме събарят високи вълни, над които не мога да надделея. Но тогава чувам плача на любимата си Нита и риданията на Нилима Кумари и волята ми се завръща. Трябва да се добера до това шоу. А докато това се случи, се налага да слушам историите на пияниците в този град. Някои са хубави. Други — лоши. Има забавни, има и тъжни. И една определено откачена.

 

 

Минава среднощ, но самотният клиент на бара не ще да помръдне. Пристигна с „Мерцедес“ с шофьор, който чака отвън. Пие без спиране от десет часа и сега е на петата чашка. Униформеният шофьор хърка в колата. Сигурно знае, че шефът му няма да излезе скоро. Мъжът е на трийсетина години и е облечен в елегантен тъмен костюм с копринена вратовръзка и лъскави кожени обувки.

— Скъпи ми братко, скъпи ми братко — повтаря той през две минути, помежду глътките уиски с черен етикет и хапките говежди кюфтета.

Управителят ми сочи с пръст.

— Томас, върви да седнеш при него и го питай за брат му. Не виждаш ли колко е разстроен, горкият?

— Ама… господин управителю, минава дванайсет. Трябва да му кажем да си тръгва или ще си изтърва влака в дванайсет и половина.

— Хич не ми спори или ще ти разбия зъбите! — изръмжава ми той. — Върви и подхвани разговор. Накарай го да си поръча шотландското малцово уиски, дето го получихме вчера. Все пак дойде с „Мерцедес“.

Изглеждам яростно управителя с погледа, с който първолак гледа побойник. Неохотно се връщам на бара и се приближавам до клиента.

— О, братко, дано ми простиш — стене той и предъвква кюфтето. Държи се като магаре, но поне е с акъла си, макар че в кръвта му циркулират няколко чаши уиски и думите излизат от устата му заваляни.

— Какво е станало с брат ви, господине? — питам аз.

Мъжът вдига глава и ме поглежда с полузатворени очи.

— Защо питаш? Само ще ми увеличиш болката.

— Разкажете ми за брат си, господине. Може би ще ви олекне.

— Не. Нищо не може да облекчи болката. Дори и това уиски.

— Добре, господине. Щом не искате да говорите за брат си, няма да питам. Но какво ще кажете за себе си?

— Не знаеш ли кой съм аз?

— Не, господине.

— Аз съм Пракаш Рао. Изпълнителен директор на „Сурия Индъстрис“ — най-големия производител на копчета в Индия.

— Копчета ли?

— Да. Нали се сещаш, копчета за ризи, панталони, палта, поли, блузи. Ние ги правим. Произвеждаме всякакви копчета от всякакви материали. Използваме най-вече полиестерни смоли, но имаме и копчета от плат, кожа, пластмаса и дори от камилска кост, костенурка и дърво. Не си ли виждал рекламите във вестниците? „В «Сурия» ще намерите най-голямо разнообразие от копчета за всичко — от бельо до официални тоалети.“ Сигурен съм, че и ризата, която носиш в момента, е с копчета, произведени от моята компания.

— А брат ви, той как се казва?

— Брат ми ли? Арвинд Рао. О, бедният ми брат… О, Арвинд — започва отново да стене той.

— Какво е станало с Арвинд? Какво е направил?

— Той беше собственик на „Сурия Индъстрис“. Докато аз не го изместих.

— Защо го изместихте? Нека ви налея от това малцово уиски, получихме го директно от Шотландия.

— Благодаря ти. Ухае добре. Помня, че ходихме на Мавриций за медения си месец и там за първи път пих такова уиски.

— Споменахте, че сте изместили брат си.

— А, да. Брат ми беше много добър човек. Но трябваше някой да го смени като директор на „Сурия Индъстрис“, преди да полудее.

— Да полудее? Но как? Заповядайте малко кашу.

— Дълга история…

Вкарвам една от репликите на Роузи.

— Нощта е едва в началото си. Бутилката е пълна. Защо не ми разкажете?

— Ти приятел ли си ми? — пита той и ме гледа със стъклени очи.

— Разбира се, че съм ви приятел — отвръщам аз с широка усмивка.

— Тогава ще ти разкажа историята си, приятелю. Пиян съм. А пияният винаги говори истината. Нали така, приятелю?

— Така е.

— И така, приятелю, моят брат, скъпият ми, мил брат Арвинд, беше голям бизнесмен. Издигна „Сурия Индъстрис“ от нищото. Преди продавахме мъниста на пазара Лаадбазар в старата част на Хайдерабад. Нали се сещаш, оня до Чарминар. Той построи с много усилия индустриалната империя, която аз наследих.

— Но вие сигурно сте му помогнали.

— Ами. Аз бях пълен провал. Не можах дори да си взема матурата. Но брат ми великодушно ме взе под крилото си и ме нае в търговския отдел на компанията си. Аз вложих всичко от себе си и постепенно доверието на брат ми в мен нарастваше. Накрая ме направи ръководител на „Международни продажби“ и ме изпрати в Ню Йорк, където имаме офис.

— Ню Йорк? Леле! Трябва да е било страхотно!

— Да, Ню Йорк е велико място. Но имах тежка работа, трябваше всеки ден да излизам, да се срещам с дилъри и дистрибутори, да обработвам поръчки, да се грижа за навременното изпълнение на доставките. Бях зает от ранна утрин до късна вечер.

— И какво стана после? Задръжте само минутка, да донеса още една порция кюфтета.

— Благодаря ти, приятелю. Та в Ню Йорк аз срещнах Джули.

— Джули? Коя е Джули?

— Истинското й име е Ерзюли дьо Ронсре, но всички й казваха Джули. Беше мургава и страстна, с гъсти къдрави коси, сочни устни и тънка талия. Работеше като чистачка в блока, в който се намираше офисът ми. Беше нелегална имигрантка от Хаити. Ти чувал ли си за Хаити?

— Не, къде се намира?

— Това е една малка страна в Карибския басейн, близо До Мексико.

— Ясно. Значи сте се запознали с Джули.

— Да, от време на време се поздравявахме. Един ден имиграционните я хванаха, че работи без зелена карта. Помоли ме да я представя за свой служител, за да бъде оправдан престоят й в САЩ. В изблик на щедрост се съгласих да й помогна. В замяна на това тя ми даде любов, уважение и най-шеметния секс, който някога съм правил. Можеш да ми вярваш. Пиян съм. А пияният винаги говори истината. Нали така?

— Така е. Да ви налея още една чашка? Това шотландско уиски наистина си го бива, а?

— Благодаря ти, приятелю. Много си мил. Много по-мил от Джули. Тя добре ме изманипулира, ще знаеш. Възползва се от слабостите ми. Аз бях един самотен мъж в огромния град. От дума на дума, накрая се ожених за нея.

— И тогава заминахте на меден месец в Порт Луис, така ли?

— Така. Но когато се върнахме от медения месец, установих, че Джули има и друга, тъмна страна. След като се оженихме, за първи път посетих апартамента й и открих, че е пълен със странни предмети — бутилки от ром, украсени с пайети и мъниста, куп необикновени кукли, камъни с различни форми, кръстове, рогови пръстени от гърмяща змия и дори пергамент от змийска кожа. Имаше и една черна котка на име Босу, крайно подло и гадно същество.

За първи път открих, че у Джули има нещо повече от това, което се вижда с просто око, когато в Бронкс ме нападна крадец с нож. Имах късмет, че успях да отърва кожата, но получих дълбока порезна рана в ръката. Джули не ме пусна да ида в болницата. Вместо това ми направи компрес от билки, каза някакви заклинания и само след два дни раната напълно изчезна, без дори да остави белег. След това ми каза, че била вуду жрица.

— Вуду ли? Какво е това?

— Не ти трябва да знаеш, приятелю. Вуду е хаитянска религия. Практикуващите я боготворят духове, които наричат лоа, и вярват, че всичко във вселената е взаимосвързано. Всяко нещо влияе на нещо друго. Нищо не е случайно; всичко е възможно. Затова хората, които владеят вуду, могат да правят какви ли не изумителни неща, като да връщат мъртвия към живот.

— Сигурно се шегувате.

— Не, ни най-малко. Тези мъртви хора се наричат зомбита. Казах ти, че съм пиян. А пияният винаги говори истината, нали така?

— Така е.

Вече съм напълно погълнат от историята му. Забравям да му доливам уиски и да сипвам кашу.

— Джули преобърна живота ми с главата надолу. Преди беше бедна чистачка, сега искаше да стане част от висшето общество. Забрави, че беше женена за брата на богат индустриалец, а не за самия индустриалец. Постоянно искаше пари. Пари, които не можех да й дам, защото не бяха мои. Принадлежаха на брат ми, на компанията.

Принуди ме да крада. Започна се с дреболии — по няколко долара, уж за такси. После минах към по-едри суми. Пари, получени от клиент, които не отразявах в счетоводната книга. Подписан договор и получен аванс, но неизпратен в главния офис. С времето присвоените пари достигнаха половин милион долара. И тогава брат ми, който живееше тук, в Мумбай, разкри всичко.

— О, боже! И какво стана?

— А ти какво мислиш? Побесня. Ако искаше, можеше да накара полицията да ме арестува. Но кръвта вода не става. Умолявах го за милост и той ми прости. Разбира се, премести ме от Америка, прати ме в един малък офис в Хайдерабад и настоя през следващите двайсет години да изплатя чрез заплатата си поне половината от присвоените пари.

Бях много щастлив от тези условия. Готов бях на всичко, само и само да избегна затвора. Но Джули освирепя. „Как може брат ти да се държи така? — фучеше тя. — И ти имаш равен дял в компанията, трябва да се бориш за правата си.“

С времето неспирните й натяквания започнаха да раждат плодове. Започнах да мисля за Арвинд като за зъл и лукав човек, пробутал ми несправедлива сделка. И тогава един ден Арвинд дойде да посети малкия ми офис в Хайдерабад. Отново откри доказателства за кражби и избухна. Започна да се кара и да ме обижда пред целия ми екип, каза, че не ставам за нищо и заплаши да прекрати отношенията ми с компанията.

Бях поразен. За първи път имах желание да ударя брат си. Разказах за случката на Джули и тя се разяри. „Време е да дадеш урок на брат си — рече ми тя, — готов ли си да си отмъстиш?“ „Да“, отвърнах аз, защото мислите ми бяха парализирани от обидите. „Добре, дай ми тогава едно копче от непрана риза на брат си и кичур от косата му.“ „Откъде да взема кичур от косата му?“, попитах аз. „Твоя работа“, вика Джули. Ей, защо не ми сипеш още една чашка?

Бързо му наливам.

— И как взехте кичур от косата на брат си и копче от ризата му?

— Елементарно. Отидох при него за един ден в Мумбай, гостувах му вкъщи и откъснах едно копче от ризата, която тъкмо беше хвърлил в коша за пране. После намерих бръснаря, при когото ходеше, и го подкупих да ми даде един кичур от косата му, когато отиде да се подстригва следващия път. Казах му, че ми е нужен за приношение на бог Венкатешвара в Тирупатхи.

Така след няма и месец дадох на Джули и копчето, и косата. Това, което Джули направи после, беше удивително. Взе една мъжка парцалена кукла с някакви странни черни линии по нея. Заши копчето на гърдите на куклата и забучи кичура коса в главата й. След това уби един петел и изля цялата му кръв в една тенджера. Натопи главата на куклата в кръвта на петела. После я занесе в стаята си, мърморейки различни заклинания, и сложи разни необикновени билки и корени върху куклата. Накрая извади една черна игла и каза: „Вуду куклата е готова. Вдъхнах й духа на брат ти. Сега, каквото правиш с иглата върху куклата, ще се случва на брат ти в Мумбай. Ако, например, притисна иглата о главата на куклата, брат ти ще изпита остро главоболие. А ако я забода в копчето, брат ти ще усети пронизваща болка в гърдите. Ето, опитай“. Помислих си, че се шегува, но за да й доставя удоволствие, забих черната игла в бялото копче на гърдите на куклата. След два часа получих обаждане от Мумбай, за да ми съобщят, че Арвинд е получил сърдечен пристъп и е бил приет в болницата „Брич Канди“.

— Невероятно! — извиках аз.

— Да. Можеш да си представиш шока, който преживях. Не защото Арвинд беше получил сърдечен пристъп, а защото сега знаех, че Джули наистина е направила вуду кукла за черна вуду магия.

През следващите два месеца куклата се превърна в моята малка тайна играчка. Изливах върху нея всичките си ядове и натрупано негодувание срещу брат ми. Изпитвах перверзно удоволствие от това да му причинявам болка и страдание. Куклата стана източник на извратено забавление. Вземах куклата в Мумбай и гледах как Арвинд се гърчи на моравата си, докато лекичко бодях копчето на куклата с черната игла. Малко по малко започнах да използвам куклата и в присъствието на други хора. Взех я със себе си в един петзвезден хотел, в който Арвинд забавляваше някакви японски клиенти. Седнах незабелязано на една крайна маса. Чух брат си да казва: „Да, господин Харада, имаме планове да отворим клон в Япония, но реакцията на «Нипон» не беше много положителна. Освен това ние…“ В този миг аз внезапно забих иглата в главата на куклата. „Ауууу!“ изпищя брат ми и хвана главата си с две ръце. Чуждестранните му клиенти си тръгнаха, без да вечерят.

Взех куклата на една роднинска сватба в Бангалор, На която бяхме поканени двамата с брат ми. Точно когато Арвинд поднасяше поздравленията си на булката и младоженеца, аз отново използвах черната игла. „Бог да ви благослови и дваматаааааааа!“, изпищя той и удари с глава младоженеца за ужас на всички гости. Същата вечер много хора споделиха колко съжаляват, че Арвинд бавно полудява.

Взех куклата на един прием, на който брат ми щеше да получи награда за най-добър предприемач. Арвинд тъкмо произнасяше речта си с искрящия кристален трофей в ръце. „Приятели, чувствам се много горд да държа тази красива награда. През целия си живот съм вярвал в девиза, че усилната работа иииииииииииии!“ Стъклената награда се изплъзна от ръцете му и се разби на милион парченца.

Арвинд отиде на лекар, който му направи ядрено-магнитен резонанс и не откри никакъв физически проблем в главата му. Препоръча му да се консултира с психиатър.

Накрая занесох куклата на годишното събрание на акционерите и седнах на последния ред. Арвинд изнасяше доклада си. „Уважаеми акционери, щастлив съм да ви съобщя, че през последното тримесечие компанията ни отбеляза сериозен растеееееееееееж!“ Последваха врява и хаос, сред които разгневените акционери настояваха за незабавната оставка на лудия директор. Беше принуден да напусне за една седмица. Аз станах новия директор, а брат ми бе настанен в лудница.

Остана там две години. През това време аз забогатях повече, отколкото някога съм си представял. Джули най-после имаше всичко, което искаше. Извика майка си и брат си от Порт-о-Пренс да живеят с нас в Мумбай. Но сдобивайки се с всички атрибути на богатия мъж, аз започнах да размишлявам над живота си, над средствата, с които бях спечелил всичко това. И тогава срещнах Джиоцна.

— Коя е тя?

— Официално е просто новата ми секретарка, но всъщност е много повече от това. Тя е моята сродна душа. Имам толкова много общо с нея, колкото никога няма да имам с чужденка като Джули. Тя е точната противоположност на Джули. Точно Джиоцна ме накара да осъзная ужасната неправда, която бях причинил на по-големия си брат. Изпълних се с решителност да измъкна Арвинд от лудницата.

— И успяхте ли?

— Не. Беше твърде късно. Бяха го измъчвали, бяха му прилагали електрошокове. Преди две седмици той почина.

— Какво?

— Да. Бедният ми брат е мъртъв — проплаква той, — скъпият ми брат е мъртъв. — Държи главата си в ръцете си. — Аз го убих.

Излизам от ступора, в който изпаднах. Господин Рао бързо се превръща от магаре в куче.

— Тази кучка Джули, ще я наредя аз нея. Ще изхвърля дебелата й майка от къщата и ще се отърва от смотания й брат. Ще убия проклетата й котка и ще изритам Джули от Мумбай. Да ходи да си гние в Хаити. Ха!

— Но как ще го направите?

В окото му проблясва пламъче.

— Ти си ми приятел, а аз съм пиян. Пияният винаги говори истината. Затова трябва да ти кажа, че вече се срещнах с един адвокат и подготвих документите за развода. Ако Джули го приеме — добре, ако ли не, имам и нещо друго наум. Гледай. — И той вади някакъв предмет от джоба си. Малък, компактен револвер, не по-голям от юмрука ми. Металът е гладък и лъскав, без нито едно петънце. — Виж каква красота. Ще й гръмна главата. После ще се оженя за Джиоцна. Ти си ми приятел. Аз съм пиян. А пияният винаги говори истиииииииииииииииии!

Изведнъж той изпищява в агония, хваща се за сърцето и пада ничком върху масата, преобръщайки бутилката уиски и разпилявайки кашуто по пода.

Май отново изтървах бакшиша.

 

 

Полицейският джип с мигащите червени светлини се появява след половин час. Пристига и линейка с лекар с бяла престилка, който обявява, че Пракаш Рао е починал вследствие на масивен инфаркт. Пребъркват джобовете му. Откриват портфейл, пълен с банкноти, снимка на красива индийка и папка с документи с надпис: „Развод“. Не намират пистолет. Така или иначе, на мъртвите пистолети не им трябват.

 

 

Смита ме поглежда развеселено.

— Нали не очакваш да повярвам на тези вуду измислици?

— Нищо не очаквам. Само ти предадох разказа на Пракаш Рао. Какво чух и какво видях.

— Но в тези неща няма нищо вярно?

— Мога само да кажа, че понякога истината е по-странна от измислицата.

— Не мога да повярвам, че Рао е бил убит от някого, който боде по вуду кукла. Мисля, че си измисли цялата тази история.

— Добре, недей да вярваш на историята, но как ще си обясниш отговора ми на следващия въпрос?

Смита натиска „Старт“.

 

 

Прем Кумар потропва по масата.

— Дами и господа, преминаваме към следващия въпрос, въпрос номер шест за сто хиляди рупии. Това е вечно любимата тема във всички шоута с викторини. Да. Говоря за държави и столици. Господин Томас, доколко сте запознат със столиците? Знаете ли, например, коя е столицата на Индия?

Публиката хихика. Готови са да повярват, че един келнер може да не знае коя е столицата на собствената му страна.

— Ню Делхи.

— Много добре. А коя е столицата на Съединените щати?

— Ню Йорк.

Прем Кумар се смее.

— Не, не е. Добре, а коя е столицата на Франция?

— Не знам.

— А на Япония?

— Не знам.

— А столицата на Италия? Нея знаете ли?

— Не.

— Но тогава не виждам как бихте могли да отговорите на следващия въпрос, без да използвате някоя от „спасителните лодки“. Ето го и него, въпрос номер шест за сто хиляди рупии. Коя е столицата на Папуа Нова Гвинея? А) Порт Луис, Б) Порт-о-Пренс, В) Порт Морсби или Г) Порт Аделаида?

Започва напрегнатият музикален сигнал.

— Имате ли някакви предположения за този въпрос, господин Томас?

— Да, знам кои са погрешните отговори.

— Така ли? — не вярва Прем Кумар.

Хората в публиката започват да шушукат.

— Да. Знам, че не е Порт-о-Пренс, който е столицата на Хаити, че не е Порт Луис, който е на остров Мавриций, и че не е Порт Аделаида, защото Аделаида е в Австралия. Така че трябва да е „В“, Порт Морсби.

— Удивително. Абсолютно, стопроцентово ли сте сигурен?

— Да, сигурен съм.

Чува се барабанно кресчендо. Светва правилният отговор.

— Абсолютно, сто процента вярно! Отговорът е Порт Морсби. Току-що спечелихте сто хиляди рупии, вече сте лакхпати! — обявява Прем Кумар. Публиката става на крака и аплодира. Прем Кумар изтрива още пот от челото си. — Кълна се, че начинът, по който отговаряте на въпросите, е като магия.

 

 

Смита се смее.

— Не е магия, идиот такъв, това е вуду! — казва тя на Прем Кумар на екрана. Изведнъж погледът й попада на някакъв предмет на килима. Навежда се да го вдигне. Малко копче с четири дупки. Като тези, с които се закопчават ризите. Тя поглежда към моята риза. Третото копче липсва. Тя ми го подава. — Заповядай. Пази си копчетата!