Викас Сваруп
Беднякът милионер (12)

Кралицата на трагедията
10 000 000

Семейна драма с малка доза комедия и екшън, превръщаща се накрая в трагедия. Ето така бих описал на езика на киното времето, което прекарах с Нилима Кумари. Тя беше актриса. И аз работих три години в апартамента й в Джуху Вил Парл.

Всичко започна онази нощ, когато двамата със Салим избягахме от щипците на Маман и неговата банда. Взехме влака и слязохме в Джуху. Отидохме пеша до апартамента на Нилима Кумари, натиснахме звънеца и зачакахме.

След малко вратата се отваря.

— Да? — Пред нас застава дама. Радхи, сакатото момче, се оказва прав. Тя е висока и красива, точно като героиня от филм, само че по-възрастна.

Салим пада в краката й.

— Аре^[1].

Тя припряно отстъпва назад.

— Кои сте вие? Какво правите тук по това време?

— Ние сме приятели на Радхи — отговарям аз с преплетени в почтителен поздрав ръце. — Каза ни, че имате нужда от прислужник. Дойдохме да си предложим услугите. Знаем, че сте добра жена. Ние имаме отчаяна нужда от храна и подслон и обещаваме да направим всичко, което поискате.

— Да, имам нужда от прислужник, но не мога да взема деца.

— Госпожо, ние ви изглеждаме деца само на пръв поглед. Можем да вършим работа за четирима. А аз говоря и английски. Пробвайте ни.

— Но на мен не са ми нужни двама прислужници. Имам място само за един.

Със Салим се споглеждаме.

— Тогава изберете поне един от нас — казвам аз.

— Как ти е името? — пита тя Салим.

— Салим.

— О, ти си мюсюлманин, така ли?

Салим кимва.

— Виж, много съжалявам, но възрастната ми майка, която живее при мен, не може да яде нищо, докоснато от мюсюлманин. Лично аз не вярвам в такива глупости, но какво да направя? — свива тя рамене. Салим изглежда съкрушен.

После тя се обръща към мен.

— Ами ти? Как се казваш?

— Рам — отговарям аз.

 

 

Така аз получавам работата и едва тогава откривам, че животът с кинозвезда не е тъй бляскав, както изглежда отстрани. Когато ги видите без грим, установявате, че са също като вас и мен и изпитват същите тревоги и притеснения. Единствената разлика е, че ние се безпокоим главно за парите или тяхната липса, а те — за славата си. Или нейната липса.

Те живеят в златна клетка. Отначало я мразят, после, с увеличаването на ласкателствата, я обикват. А когато хората престанат да им обръщат внимание, се свиват и умират.

Апартаментът на Нилима Кумари е просторен и модерен, елегантно обзаведен със скъпи килими и картини. Има пет спални. Голямата спалня с баня е на Нилима, а втората по големина — на майка й. Доколкото знам, Нилима няма други роднини.

Стаята на Нилима е най-хубавата в целия апартамент. В средата има огромно легло с кадифена кувертюра. Стените са облицовани със стъклени плочки, така че човек вижда отражението си на хиляди малки парченца. Има тоалетка, пълна с парфюми и шишенца. До него стои двайсет и девет инчов телевизор „Сони“, видео и най-нов VCD плейър. От тавана виси скъп полилей. Безшумният климатик поддържа приятна хладина в стаята. Стените са обрамчени от стъклени лавици, отрупани с всякакви награди и статуетки. Има и стъклен шкаф, пълен със стари филмови списания. На кориците на всичките е Нилима Кумари. И аз чувствам, че е привилегия да работя в дома й. Навремето тя е била най-прочутата актриса в Индия.

Майката на Нилима е ужасна досадница. Макар да е почти на осемдесет, има енергията на четирийсетгодишна и постоянно е по петите ми. Аз съм единственият прислужник на пълен работен ден в дома. Иначе една браминка^[2] идва вечер да готви и да мие чиниите, а с прането се занимава камериерка, която идва почасово. Аз правя всичко останало. Бърша прах и чистя, гладя дрехите и приготвям вечерния чай, изпълнявам поръчки навън, купувам мляко и плащам сметките. Но майката на Нилима никога не е доволна, макар да се обръщам изключително почтително към нея с „Мааджи“. „Рам, не си ми донесъл млякото“, „Рам, не си ми изгладил чаршафа“, „Рам, не си ми почистил стаята, както трябва“, „Рам, пак се мотаеш“, „Рам, чаят ми не е достатъчно“… Понякога така ми писва от постоянното й мрънка, че ми се иска да й залепя устата.

Нилима не е толкова взискателна, макар от време на време да проявява чудатости. Иска да й стана прислужник, който да живее в дома й. Има много свободни стаи, но майка й отказва да допусне в къщата й да живее мъж. Затова съм прокуден да живея в чаул в Гхаткопар и всеки ден да пътувам до тях. Тя ми плаща наема в чаула. Това донякъде ме устройва, тъй като Салим може да живее в същата стая с мен.

 

 

Излязъл съм на пазар с Нилима. Тя няма кола, затова сме с такси. Не обичам да излизам с нея. Купува си само козметика и дрехи, а аз трябва да нося тежките чанти. Никога не ходи в „Макдоналдс“ или „Пица Хът“. И никога, ама никога не ми купува нищо.

Днес сме в „Къф Парейд“, в много скъп магазин за сарита. Два часа оглежда стотици сарита, после си купува три за петдесет хиляди рупии, което се равнява на заплатата ми за две години напред. Когато излизаме от климатизирания салон, към нея се приближават група момичета в училищни униформи. Изглеждат много развълнувани.

— Прощавайте, виели сте Нилима Кумари, актрисата? — пита едно от тях.

— Да — отвръща Нилима с явно задоволство.

— Виждате ли — изпищява момичето към приятелките си, — казах ви, че е тя. — После отново се обръща към нас. — Нилима джи, ние сме ваши почитателки. Срещата с вас е сбъдната мечта. Не си носим тефтерите за автографи, но ще се подпишете ли в тетрадките ни?

— Разбира се, ще ми бъде приятно — казва Нилима и вади химикалка от чантата си. Едно по едно момичетата подават тетрадките си, силно развълнувани. Нилима пита всяко от тях за името му и с красив почерк пише: „На Рита с любов, Нилима“, „На Инду с любов, Нилима“, „На Малти с любов Нилима“, „На Рошни с любов, Нилима“. Момичетата четат и пискат от удоволствие.

Нилима сияе от това внимание. За първи път виждам някой да я познае и се дивя на ефекта, който това оказва върху нея. Изведнъж ме поглежда загрижено — аз съм целият в пот и държа тежка пазарска чанта.

— Рам, ти сигурно си доста огладнял. Ела да хапнем сладолед — казва тя. Аз изписквам от удоволствие.

 

 

От време на време Нилима ме учи на изкуството да се прави кино. Разказва ми за различните участници в екипа по създаването на един филм.

— Хората си мислят, че филмът се прави само от актьорите и режисьора. Не знаят за хилядите други зад кулисите, без чиито усилия филмът би бил невъзможен. Едва когато те си свършат работата, режисьорът може да щракне с пръсти и да каже: „Светлини, камера, действие!“.

Тя ми разказва за декорите, за реквизита, за осветлението, за грима, за каскадьорите и статистите.

После ме учи за различните жанрове.

— Мразя тези филми, които се правят сега. Опитват се да смесят всичко — трагедия, комедия, екшън и мелодрама. Не. Добрият филм трябва да уважава жанра си. Аз винаги подбирах внимателно филмите си, след като предварително се интересувах за какво става дума и каква ще бъде ролята ми. Никога няма да ме видиш да пея и да танцувам в една сцена, а в следващата — да умирам. Не, Рам. Героят трябва да бъде последователен. Точно както великият художник се познава по уникалния си стил на рисуване, така и актьорът се познава по уникалната си ролева ниша. По собствения си жанр. Велик е не този актьор, който просто подхожда на своя жанр, а този, който го дефинира. Виждал ли си коментара за новия филм, „Връзка на сърцето“, в „Таймс ъф Индия“? Авторът на статията пише, че Пуджа, актрисата, напълно е оплескала сцената на смъртта. „Как ми се иска Нилима Кумари да участваше в този филм, за да изиграе героинята. Днешните млади актриси трябва да учат занаята от легенди като нея.“ Мед ми капна на сърцето, като прочетох това. Да бъдеш даван за пример, за образец в жанра — това е върховният комплимент за един актьор. Ще помоля да ми сложат този коментар в рамка.

— А какъв беше вашият уникален стил?

Нилима се усмихва.

— Знам, че си прекалено млад и не си чувал, че наричат Нилима Кумари индийската Кралица на трагедията. Ела да ти покажа нещо.

Тя ме води в стаята си и отваря една метална алмира. Очите ми едва не изхвръкват, защото алмирата е претъпкана с видеокасети.

— Знаеш ли, че всичко това са филми, в които играя аз?

— Наистина ли? Толкова много?

— Сто и четиринайсет. В толкова филми съм играла по време на двайсетгодишната си кариера. — И тя посочва първия ред. — Тези са първите ми филми. Повечето са фарсове и комедии. Сигурна съм, че знаеш какво е комедия, нали?

Аз енергично кимам.

— Да, като тези, в които играе Говинда.

Нилима посочва следващите два реда.

— Тези са от средния ми период. Предимно семейни драми, но тогава участвах и в известния трилър „Назовете убиеца“ и класическия филм на ужасите „Трийсет години по-късно“.

Накрая посочва останалите четири реда.

— А това са трагедиите. Виждаш ли стотиците награди и статуетки, които съм получила през годините? Почти всичките са за филми от тези редици. Любимият ми е този. — И тя почуква по една касета. Прочитам надписа: „Мумтаз Махал“. — Това е филмът, в който изиграх една мечтана роля, тази на съпругата на император Шах Джахан Мумтаз хал. За изпълнението си получих Националната награда. Виждаш ли статуетката в центъра? Получих я от ръцете на президента на Индия.

— Значи, госпожо, това е най-голямата ви роля?

Тя въздъхва.

— Беше добра роля, няма съмнение, с потенциал за много емоции, но усещам, че тепърва предстои да изиграя най-голямата роля в живота си.

 

 

Майката на Нилима вече не се чувства добре. Много кашля и стене. Мърморенето й става непоносимо. Постоянно се оплаква от здравословното си състояние и не пощадява дори Нилима, като не спира да й натяква за задълженията й към човека, който я е родил на този свят. Струва ми се, че Нилима започва мъничко да губи търпение. Освен другите си задачи, сега трябва да отделям и по половин ден да купувам лекарства на Мааджи и да се грижа да си изпие всичките таблетки, капсули и капки навреме.

В дома цари вълнение. Тази вечер по „Дордаршан“, националният телевизионен канал, ще показват филм на Нилима, озаглавен „Последната съпруга“. Това е една от знаменитите й трагедии и тя иска всички да я гледаме заедно с нея в хола. Става осем часът и всички сме се събрали пред телевизора. Готвачката, камериерката и аз седим на килима, а Мааджи се е изтегнала на дивана до Нилима. Филмът започва. Не е точно по мой вкус. Разказва се за бедно семейство от средната класа, което се бори с един куп проблеми. Има много плачове и вой. И много фонови стенания от страна на Мааджи. Филмът обрисува живота твърде реалистично. Струва ми се нелепо да се правят такива филми. Какъв е смисълът да гледаш филм, ако можеш да видиш същите неща в действителност у съседа отсреща? Нилима обаче изглежда много млада и красива и играе наистина добре. Странно е усещането да гледаш филма, а героинята да седи зад гърба ти. Чудя се какво ли изпитва тя, докато се гледа на екрана. Дали помни статистите и гримьорите, техниците и звукооператорите, които са работили зад кулисите?

Нилима умира, след като произнася емоционална реч. С това филмът свършва. Изправяме се да опънем краката си. Тогава забелязвам, че Нилима плаче.

— Госпожо — питам аз угрижено, — какво стана? Защо плачете?

— Нищо, Рам. Просто чувствам родство с героинята ми на екрана. Виж, вече се усмихвам.

— Как така можете вие, актьорите, в един миг да се смеете, а в следващия — да плачете?

— Това е белегът за голямо майсторство. Знаеш ли защо ме наричат Кралицата на трагедията?

— Защо, госпожо?

— Защото никога не използвам глицерин за сълзите си във филмите. Мога да се разплача по своя воля.

— Какво му е толкова великото на това? И на мен никога не ми трябва глицерин, за да се разплача — казвам аз на камериерката, когато Нилима се отдалечава достатъчно, за да не ни чуе.

Колкото повече опознавам Нилима, толкова по-добре разбирам защо я наричат Кралица на трагедията. Около нея се носи меланхолия. Дори в усмивката й долавям нотка на тъга. Чудя се за миналото й, защо никога не се е омъжила. Изглежда, няма истински приятели. Но понякога излиза и се прибира късно вечерта. Любопитно ми е с кого се среща. Съмнявам се, че има гадже или любовник, защото никога не се връща сияеща. Напротив, видът й е измъчен и потиснат и тя си отива право в стаята. Ето една загадка, която много бих искал да разнищя.

Чудна ми е и манията й за красота. Физическа красота. Изглежда добре, а прекарва часове в гримиране и гиздене пред огледалото. Тоалетката й е отрупана с кремове. Един ден се опитах да прочета етикетите им. Има кремове против бръчки, антицелулитни кремове, лосиони срещу стареене. Има капсули за сияйна кожа, хидратиращи кремове, подхранващи нощни кремове, стягащи кожата гелове. Банята й е пълна със сапуни със странни аромати, скрабове и маски за лице, които се предполага, че те правят да изглеждаш по-млад. В шкафчето й с лекарства има толкова нейни, колкото и на Мааджи — човешки хормони на растежа, кремове за стягане на бюста, мелатонин, антиоксиданти.

Накрая един ден й казвам:

— Госпожо, ако нямате нищо против, защо са ви всички тези гримове? Нали вече не играете.

Тя ме поглежда в очите.

— Ние, хората, които работим в киното, ставаме много суетни. Така свикваме да се гледаме с грим, че нямаме смелостта да се погледнем в огледалото и да видим истинското си лице. Помни, че актьорът е актьор до живот. Филмите може и да свършат, но шоуто трябва да продължи.

Чудя се дали го казва от сърце, или просто изрецитира реплика от филм.

 

 

Днес се случи нещо наистина чудесно. Мааджи почина в съня си. На осемдесет и една години.

Нилима поплака малко, после запретна ръкави да организира погребението. Сякаш почти цялата филмова гилдия се стича да й изкаже съболезнованията си. Тя седи стоически на дивана в хола, облечена в бяло сари и с лек грим. Разпознавам мнозина от хората, които идват. Има актьори и актриси, режисьори и продуценти, певци и автори на песни. Холът е пълен с посетители. Извивам шия да зърна знаменитостите, чиито снимки съм виждал в „Старбърст“ и чиито филми съм гледал на кино. Ще ми се да можеше Салим да е тук с мен. Но той щеше да бъде разочарован. Защото гостите не изглеждат като бляскавите звезди, познати ни от екрана. Не носят грим и крещящи дрехи. Облечени са в бяло и изглеждат невзрачни и навъсени. Дори онези, които са прочути с комедиите си.

Не знам как Нилима приема кончината на майка си. Но за мен отпътуването на Мааджи от този свят е като добре дошло облекчение след потискащ филм.

Месец след смъртта на Мааджи, Нилима ми предлага да заживея у тях. Знае, че Салим е живял с мен в чаула, затова продължава да плаща наема на стаята. Аз се местя в апартамента. Но не ме настанява в нито една от четирите празни спални. Дава ми малката стаичка за гладене.

Забелязвам, че след смъртта на Мааджи Нилима започва да излиза по-често, а понякога дори не си прави труда да се прибира нощем. Убеден съм, че се вижда с някого. Може би предстои сватба.

Събужда ме стържещ звук, идващ откъм хола. Звукът е съвсем слаб, но достатъчен, за да смути съня ми. Потривам очи и поглеждам будилника до себе си. Часът е два и половина. Чудя се какво ли прави Нилима, че се щура из къщата по това време. Изведнъж схващам, че може би любовникът й е дошъл и започвам да се вълнувам. Излизам на пръсти от стаята си и тръгвам към хола.

Стаята е тъмна, но вътре има мъж. Не прилича на любовник. Носи черна маска на лицето си с отвори за очите. В лявата си ръка държи черна чанта. В дясната му ръка има фенер, който е насочил към видеото. Сръчно разкача кабелите, взема видеото и го пуска в черната чанта. Вече ми е ясно, че не е любовник. Той е крадец. И аз изпищявам. Пронизителният ми крясък разсича тишината на нощта. Нилима Кумари се събужда и дотичва в хола. Това напълно обърква крадеца, който пуска сака и фенерчето и закрива ушите си с ръце. От писъка ми една стъклена фигурка пада от телевизора и се строшава.

— Какво става? — пита Нилима, останала без дъх, и включва лампата в хола. После вижда крадеца и също изпищява. Крадецът вече е почти оглушал. Пада на колене и започва да ни умолява.

— Моля ви, госпожо, аз не съм крадец. Дойдох само да огледам дома ви.

— Рам, донеси ми телефона. Веднага ще се обадя в полицията — нарежда Нилима. Бързо й донасям безжичния телефон.

Крадецът сваля маската си. Оказва се млад мъж с козя брадичка.

— Моля ви, госпожо, не се обаждайте в полицията. Аз не съм крадец, а студент последен курс в „Свети Хавиер“. Аз съм един от най-големите ви почитатели. Дойдох само да видя как живеете.

Забелязвам, че при тия думи Нилима видимо омеква.

— Не го слушайте, госпожо — предупреждавам я аз. — Този тип е крадец. Ако ви е почитател, защо краде видеото ни?

— Казвам ви, Нилима джи. Купил съм си касети с всичките ви филми, 114 на брой. Гледам по един всеки ден. Заради интензивната употреба видеото ми се повреди. Дал съм го на поправка. Но не мога да преживея и ден, без да гледам някой ваш филм. Затова ми хрумна да взема видео от вас. Самият факт, че гледам филм на вашето видео, ще направи преживяването още по-запомнящо се. Щях да ви върна видеото, когато ремонтират моето. Моля ви, госпожо, повярвайте ми. Кълна се в мъртвия си баща, че не ви лъжа.

— Това е лъжа, госпожо — викам аз, — по-добре се обадете в полицията.

— Не, Рам — отвръща Нилима, — нека първо да проверя дали казва истината. Ако е гледал всичките ми 114 филма, трябва да може да отговори на няколко въпроса. Добре, господине, кажете ми в кой филм играя ролята на селското момиче Чандни?

— Ах, как бих могъл да забравя, Нилима джи? Това е един от любимите ми филми. „Завръщане в селото“, нали?

— Точно така. Но този беше лесен. Кажете, за кой филм получих Наградата на Филмовия фестивал през 1982-ра?

— Този е още по-лесен. За „Тъмната нощ“, естествено.

— Божичко, прав сте. Добре, а в кой филм играх с Манодж Кумар?

— В онзи патриотичен филм, „Народът зове“.

— И него ли сте гледали?

— Казах ви, Нилима джи, аз съм най-големият ви жив почитател. Кажете ми, защо се съгласихте да изиграете тази второстепенна роля във „Вечна любов“? Винаги съм си мислел, че режисьорът не ви използва пълноценно.

— Удивително е, че питате за „Вечна любов“. И аз чувствах, че не биваше да се съгласявам да изпълня тази роля. Всички заслуги за успеха на филма бяха приписани на Шармила, и аз не бях оценена.

— Обаче бяхте фантастична в „Дъжд над Бомбай“. Мисля, че монологът ви в храма, след смъртта на баща ви, е най-паметната сцена от целия филм. Наистина трябваше да вземете Наградата на Филмовия фестивал за него, но вместо това ви я дадоха за „Жена“.

— Да. Ако трябваше да избирам между „Жена“ и „Дъжд над Бомбай“, вероятно аз също щях да избера втория. Трябва да призная, че знаете много за моите филми. Как се казвате?

— Ранджит Мистри. На двайсет и четири съм. Винаги съм искал да ви питам за „Мумтаз Махал“, който намирам за най-великия филм на всички времена. Онази сцена с раждането, когато умирате, и Дилип Сахиб, който играе императора, седи до леглото ви — вие го молите да ви даде обещание и после сваляте златната си гривна, но така и не му я давате — защо го направихте?

— Удивително! Вие сте вникнали във всеки детайл от филма. Ще ви отговоря на въпроса. Но защо седите на пода? Заповядайте на дивана. Рам, ти какво правиш с телефона в ръка? Не виждаш ли, че имаме гостенин? Върви да донесеш две чаши чай и бисквити. Та както ви казвах, когато се създаваше идейната линия на „Мумтаз Махал“…

Когато се връщам с две чаши чай, Нилима и крадецът се смеят и шегуват като двама отдавна изгубени приятели. Поклащам глава невярващо. Този мъж беше дошъл да я ограби и само защото е гледал няколко от филмите й, тя го черпи с бисквити и чай.

Започна като трилър, а се оказа семейна драма.

 

 

Една вечер Нилима ми казва:

— Рам, искам утре да се преместиш в чаула. Само за един ден. Нужно ми е малко усамотение.

— Но защо, госпожо?

— Не задавай въпроси — казва тя раздразнено, — просто направи, каквото ти казвам.

Получавам такива инструкции три пъти през следващите три месеца. Знам, че когато ме няма, тя забавлява любовника си, и не желае аз да разбирам. Затова следващия път, когато ми казва да преспя в Гатхкопар и да се върна на другия ден, аз не изпълнявам нареждането докрай. Отивам в Гатхкопар за през нощта, но вместо в седем часа сутринта, се връщам в пет и заставам пред апартамента. Естествено, в шест часа вратата се отваря и един мъж излиза отвътре. Висок, с почтено на вид лице, но кървясалите му очи и разрошената коса развалят цялостното впечатление. Облечен е в сини дънки и бяла риза. Държи пачка банкноти и запалена цигара в лявата си ръка, а в другата върти ключове за кола. Изглежда ми смътно познат, но не мога да определя откъде. Дори не ме поглежда, а направо слиза по стълбите. Влизам в апартамента чак в седем часа.

Първо се шокирам от състоянието на хола. Навсякъде има фасове и пепел от цигари. По средата на масата лежи прекатурена чаша и празна бутилка уиски. По целия килим има разпилени фъстъци. Носи се силна миризма на алкохол.

Вторият шок идва от вида на Нилима Кумари. Има следи от удари по цялото си лице, а окото й е посинено.

— Божичко, госпожо, какво е станало? — извиквам аз.

— Нищо, Рам. Паднах от леглото и се ударих. Нищо сериозно.

Знам, че лъже. Направил го е мъжът, когото видях да излиза сутринта. А в замяна тя му е дала цигари, уиски, че дори и пари. Чувствам болка и ярост, но съм безсилен да й помогна.

 

 

От този ден насетне у Нилима започва да се забелязва едва доловима промяна. Става по-вглъбена в себе си и затворена. Мисля, че е започнала да пие уиски, защото често го подушвам в дъха й.

Една сутрин отново я откривам с посинено око и изгаряне от цигара на ръката. Не мога да търпя повече.

— Госпожо, много ми е мъчно да ви гледам така. Кой ви го причинява?

Можеше да каже, че не е моя работа, но явно тази сутрин е склонна да размишлява.

— Знаеш ли, Рам, някой беше казал, че е по-добре да си обичал и изгубил, отколкото никога да не си обичал. Понякога се чудя дали е вярно. И аз обикнах. Още не знам дали съм изгубила, но получих много болка. В живота ми има един мъж. Понякога ми се струва, че ме обича. Друг път имам чувството, че ме мрази. Измъчва ме бавно, малко по малко.

— Защо тогава не го оставите? — изплаквам аз.

— Не е толкова просто. Дори в болката има известна наслада. Сладък екстаз. Понякога си мисля, че ако болка, та може да бъде толкова сладка, колко ли приятна ще бъде смъртта. Когато ме гори с цигарени фасове, не ми идва да изпищя. Иска ми се да рецитирам онези паметни реплики от филма „Жена“. Сцената на смъртта. „О, живот, колко си нетраен! Смъртта е моят истински възлюблен, моят неизменен спътник. Ела, смърт, вземи ме в своите обятия, прошепни ми сладкия звук на безмълвието и ме отнеси в земята на вечната любов.“

— Но това е само филм, госпожо — умолявам я аз.

— Шт! Забрави ли какво ти казах веднъж — че актьорът е актьор до живот? Аз винаги ще бъда Кралицата на трагедията. И не съм станала такава, просто рецитирайки репликите, дадени ми от сценариста. Аз живеех живота на своите герои. Галиб не е станал велик поет, само написвайки няколко реда в книга. Не. Трябва да почувстваш болката, да я изпиташ и да я преживееш в ежедневието си, преди да станеш кралица на трагедията.

— Ако това е критерият, може ли и аз да стана крал на трагедията? — питам аз с широко отворените очи на дванадесетгодишната си невинност.

Тя не отговаря.

 

 

Нилима дава интервю на журналистка от „Старбърст“ в хола. Аз влизам с поднос с гулаб джамуни и самоса.

— Добре, Нилима джи, поговорихме за миналото, нека сега се върнем към настоящето. Защо спряхте да правите филми? — Внимателно наблюдавам как журналистката борави с диктофона. Доста е млада, с поразителна външност, светла кожа и черна коса до раменете. Носи елегантни черни панталони с напечатан надпис „курти“ и черни обувки с високи токчета.

— Защото вече не правят филми, както преди. Страстта, всеотдайността ги няма. Днешните актьори са като извадени по калъп — приличат си като две капки вода и си рецитират репликите като папагали. Липсва дълбочина. Преди време правехме само по един филм. Сега виждам, че има актьори, които тичат между три различни киноснимачни площадки всеки ден. Това е абсурдно. — Нилима жестикулира с ръце.

— Простете, но чух, че донякъде причината да спрете, е, че не ви предлагат никакви роли.

Лицето на Нилима пламва от гняв.

— Кой ви го каза? Пълна лъжа е. Предлагаха ми няколко роли, но аз ги отказах. Не бяха достатъчно силни. А и филмите не бяха ориентирани към героинята.

— Искате да кажете, че не са ви предлагали ролята на главната героиня, а на по-голямата сестра или лелята.

— Как смеете да омаловажавате мен и работата ми? Трябва да кажа, че дори днешните журналисти са без всякакви маниери. Не виждате ли всички награди и статуетки по полиците? Как, според вас, съм ги спечелила, ако не с игра? Да не мислите, че съм заслужила прозвището Кралица на трагедията, като съм пяла около дървета като днешните долнопробни героини с вида на лъснати манекени?

— Ама… ние не говорим за кариерата ви в миналото…

— Знам точно за какво говорите. Моля ви веднага да си тръгнете. Рам, изпрати дамата и повече никога не й отваряй вратата. — Тя става и излиза намусено. Аз изпращам озадачената журналистка до вратата.

Не мога да разбера дали това е комедия, драма или трагедия.

* * *

В апартамента на Нилима има много снимки в рамки. Но на всичките е само тя. Нилима получава награда, Нилима прерязва лента, Нилима гледа представление, Нилима дава награда. Няма снимки на други кинозвезди, освен две в спалнята й. Те са на две красиви жени — една бяла и една индийка.

— Кои са тези жени? — питам я един ден.

— Тази отляво е Мерилин Монро, а другата отдясно е Мадхубала.

— Кои са те?

— И двете са били прочути актриси, но са умрели млади.

— Защо държиш снимките им?

— Защото и аз искам да умра млада. Не искам да умирам стара и немощна. Видя ли снимката на Шакила в последния брой на „Филм Дайджест“? Била е звезда през петдесетте; сега сигурно е на деветдесет години. Виж колко стара и съсухрена изглежда. И точно такава ще я запомнят хората след смъртта й. Като стара, сбръчкана и изпита. Но хората винаги ще помнят Мерилин Монро и Мадхубала като млади, защото са умрели млади. Последният образ, който хората пазят за теб, е как си изглеждал при смъртта си. И аз, като Мадхубала, искам да оставя след себе си спомена за младост и красота, непресъхваща грация и чар. Не искам да умра на деветдесет. Как само ми се иска понякога да спра всички часовници на света, да строша всички огледала и да замразя младото си лице във времето.

При тия думи в мен се разлива странна тъга. В определен смисъл и Нилима е сирак, като мен. Но за разлика от мен, има по-голямо семейство — почитатели, продуценти и режисьори. И е готова да направи най-голямата жертва за тях. За да могат винаги да я помнят като млада жена.

За първи път съм щастлив, че не съм кинозвезда.

* * *

В дома на Нилима идва известен продуцент. Нилима е много развълнувана. Вярва, че ще й предложи роля и тя отново ще застане пред камерата. Прекарва целия ден в гримиране и проби на различни тоалети.

Продуцентът идва вечерта. Той е нисък и плешив, с голямо шкембе. Наредено ми е да поднеса гулаб джамуни, самоса и шербет.

— Чудесна роля за вас, Нилима джи — казва продуцентът. — Винаги съм ви бил голям почитател. Гледал съм „Жена“ петнайсет пъти. Сцената на смъртта. О, боже, щях да умра. Затова и съм решил да ви измъкна от уединението. Този филм, за който вече съм хванал един от най-добрите режисьори, е ориентиран към жената. Предлагам ви фантастична роля.

— Кой е режисьорът, с когото сте се договорили?

— Чимпу Дхаван.

— Но той не е ли комедиен режисьор?

— И какво от това? Така или иначе, във филма ще има известна доза комедия. За главните роли вече съм се разбрал с Шахрукх Хан и Табу^[3].

— Не разбирам. Вече имате главна героиня. Две главни героини ли има?

— Не.

— Тогава какво ще прави Табу?

— Тя е главната героиня.

— А каква роля предлагате на мен?

— О, не разбрахте ли? Предлагам ви ролята на майката на Шахрукх Хан.

Нилима го изритва от дома си още на мига.

Продуцентът си тръгва, пръхтейки. „Разглезена кучка, какво си мисли? Още си се представя като главна героиня. Виждала ли се е в огледалото? Има късмет, че не я поканих за бабата. Ха!“

Помислих си, че като за комедийна сцена, ситуацията си я бива.

 

 

Любовникът на Нилима отново е идвал. Но този път положението е по-сериозно. Тя е в леглото с дълбока порезна рана над лявата вежда и бузата й е отекла. Трудно й е да говори.

— Трябва да повикаме полицията, госпожо, да арестуват тази свиня — убеждавам я аз, докато дезинфекцирам раните й.

— Не, Рам, ще се оправя.

— Поне ми кажете как се казва.

Тя дрезгаво се изсмива.

— Каква полза? Не се безпокой, този мъж вече никога няма да се върне. Окончателно скъсах с него. Затова той ми стори това. Ако някога се върне, ще се изплюя върху него.

— И колко дълго ще страдате безмълвно? Вижте какво е направил с лицето ви.

— Това е съдбата на жената — да страда безмълвно. И това, което направи с лицето ми, е нищо в сравнение с това, което стори с останалата част от тялото ми. Искаш ли да видиш? Погледни тогава.

Тя разкопчава блузата и сутиена си. За първи път в живота си виждам голи женски гърди. Те са големи и увиснали като виме на крава. Присвивам се от ужас, когато съзирам белезите от изгаряния от цигара по целите й гърди, като малки черни кратери по гладката бяла плът. Разплаквам се.

Нилима също плаче.

— Не искам вече да живея с маска. Правила съм си достатъчно лифтинги на лицето, достатъчно козметични процедури. Искам веднъж в живота си да бъда истинска жена. Ела тук, дете мое — казва тя и придърпва лицето ми към гърдите си.

Не знам какво си мисли Нилима Кумари, когато ме притегля към гръдта си. Не знам дали ме вижда като син или любовник, дали иска да забрави болката си, или просто да изпита евтина тръпка. Но гушейки лицето си в гърдите й, съзнанието за външния свят се стопява и за първи път в живота си чувствам, че вече не съм сирак. Че имам истинска майка, чието лице мога да видя, чиято плът мога да докосна. И соленият вкус на сълзите ми се смесва с потта и уханието на тялото й в най-затрогващото преживяване в тринайсетгодишния ми живот. Стопяват се всички болки и страдания, всички обиди и унижения, изпитани през годините. Искам да спра всички часовници на света и да замразя този миг завинаги. Макар да е съвсем кратък, той създава толкова истинно усещане, че никоя актьорска игра не би могла да го наподоби.

Затова няма да се опитвам да опиша този епизод като драма, трилър или трагедия. Той надхвърля границите на всички жанрове.

 

 

Двамата с Нилима никога не заговаряме за онази сутрин. И случилото се тогава никога не се повтаря. Но и двамата живеем със съзнанието, че животът ни е бил необратимо променен.

Тя иска да свали маската си, но няма душевните сили да го направи. И отказва да приеме помощта ми. Неизбежната съдба на кралица на трагедията я тегли още по-настойчиво. Става по-потисната. Пие толкова много, че почти не съзнава света около себе си. Уволнява камериерката и готвачката. Само аз оставам в апартамента. И тогава тя се подготвя за най-голямата роля в живота си.

Нилима Кумари ме моли да подредя всички филмови списания с нейни снимки на купчина. Лично нарежда всички награди и статуетки, като слага платинените отпред, а златните и сребърните зад тях. Облича най-скъпото си сари и слага най-изящните си бижута. Прекарва три часа пред огледалото, за да направи лицето си по-красиво отвсякога. След това изхвърля всички гримове в тоалетната. Отива при шкафчето с лекарства и изхвърля всички козметични продукти. После отваря шишенцето с обезболяващите, предписани на майка й. Не знам колко таблетки изпива.

Накрая влиза в спалнята си и слага във видеото касетата с „Мумтаз Махал“. Сяда на леглото и натиска бутона „Старт“ на дистанционното. Филмът започва. Нилима ме праща за зеленчуци от пазара и се настанява да чака.

Същата вечер, когато се прибирам от пазара, я намирам заспала на леглото като красива млада невеста. Но и без да докосвам студената й кожа, знам, че е мъртва. В ръцете си стиска статуетка.

„Национална награда за най-добра актриса. Присъжда се на г-ца Нилима Кумари за ролята й в «Мумтаз Махал», 1985 г.“

Това, което виждам пред себе си, може да бъде описано само като най-висша драма.

Гледам мъртвото тяло на Нилима Кумари и не знам какво да правя. Сигурен съм само, че няма да отида в полицията. Те са напълно способни да ми лепнат вината и да ме арестуват за убийство. Затова правя единственото логично нещо. Бягам в чаула в Гхаткопар.

— Защо си тук? — пита ме Салим.

— И аз бях уволнен, точно като камериерката и готвачката.

— Какво ще правим сега? Как ще си плащаме наема за стаята?

— Не се притеснявай, тя ми беше предплатила за следващите два месеца. Сигурен съм, че дотогава ще си намеря нова работа.

* * *

Всеки ден, когато съм в чаула, ме е страх, че ще дойде джип мигащи червени светлини и ще ме отведе, но нищо не се случва. И във вестниците няма новини за смъртта на Нилима Кумари. Междувременно получавам работа в леярна.

Откриват тялото й месец по-късно, и то само защото съседите се оплакали от миризмата. Разбиват вратата и влизат. В хола и в първите четири спални няма нищо. В петата намират разлагащ се труп. Сарито изглежда ново, накитите лъщят, но лицето и тялото са неузнаваеми. Откарват тялото с бели маски на лицата и изхвърлят статуетката на боклука. Потвърждават самоличността й от зъбния картон. И когато разбират коя е, публикуват снимката на разложеното й тяло на първа страница на всички вестници. „Нилима Кумари, прочутата Кралица на трагедията от недалечното минало, се самоуби на четирийсет и четири годишна възраст. Силно разложеното й тяло бе открито едва месец по-късно в дома й.“

Ето това вече наричам трагедия.

 

 

Смита изпуска дълга въздишка.

— Нищо чудно, че филмовите звезди са толкова невротични! Знаеш ли, и аз съм гледала „Мумтаз Махал“ и винаги съм искала да разбера загадката на тази златна гривна. Чудя се какво ли е казала Нилима Кумари на крадеца.

— За съжаление, това ще си остане тайна. Сега само за Нилима Кумари ли ще си говорим, или да ви кажа какво стана на шоуто?

Смита неохотно натиска „Старт“.

 

 

В студиото кипи трескава подготовка. Намираме се по средата на дългата пауза. Продуцентът на шоуто, висок мъж с дълга коса като на жена — или рок звезда — е зает да се съвещава с Прем Кумар в един ъгъл. След като си тръгва, Прем Кумар ми махва да отида при него.

— Вижте, господин Томас — казва ми той, — справяте се фантастично. Вече имате един милион рупии. Кажете, какво мислите да правите сега?

— Какво имате предвид?

— Дали ще се откажете, или ще играете за наградата от един милиард? Не забравяйте, че сега можете да изберете „Игра или плащане“.

— Тогава сигурно ще се откажа. Дотук имах късмет, но той може и да е свършил.

— Това ще бъде много жалко, господин Томас. Смятаме, че ако продължите да играете и спечелите шоуто, можете да се превърнете в най-големия образец за подражание на младежта в страната. Затова ние, от „Кой ще спечели един милиард“, решихме да улесним победата ви. Помните ли как ви помогнах с втория въпрос? Ако не бях сменил въпроса, щяхте да си тръгнете без пукната рупия в джоба. Искам да направя същото и със следващите три въпроса. Обещавам ви, че ако се съгласите да играете, ще ви помогнем да спечелите, защото това искаме. Това ще бъде най-хубавото нещо, случвало се в нашето шоу.

— Какви въпроси сте намислили?

— Всъщност няма значение, защото тайно ще ви казваме отговорите предварително. Щом ми повярвахте за въпрос номер две, съм сигурен, че можете да ми се доверите и за въпроси номер десет, единайсет и дванайсет. Разбрахме ли се?

— Е, след като ми гарантирате победа, трудно бих могъл да ви откажа. Какъв е следващият въпрос?

— Отлично — Прем Кумар плясва с ръце и повиква продуцента. — Били, господин Томас се съгласи да продължи при „Игра или плащане“. — После се обръща към мен и прошепва. — Добре, да ви кажа за следващия въпрос. Ще ви попитам: „Каква е дължината на «Палк Стрейт» от Индия до Шри Ланка?“ Възможностите ви за избор ще бъдат: А) 64 км, Б) 94 км, В) 137 км или Г) 209 км. Верният отговор ще бъде В) 137 км. Разбрахте ли?

— Да. Но как да съм сигурен, че това е правилният отговор?

— О, не ни ли вярвате, господин Томас? Е, не ви виня. Все пак говорим за един милиард рупии. Затова ще ви докажа. Ето, погледнете в тази книга. Сигурен съм, че познаваш, цифрите. — Той вади бележник, в който има купища въпроси и отговори. Посочва ми един — същият, който ми зададе. И отговорът е същият — 137 км.

— Сега доволен ли сте, че няма да ви измамя?

Аз кимвам.

— Добре тогава. Връщайте се на мястото си, а след секунда идвам и аз.

 

 

Започва музикалният сигнал и светва знакът „Аплодисменти“. Прем Кумар се обръща към публиката.

— Дами и господа, намираме се на исторически кръстопът в шоуто. Имаме състезател, който достигна магическата сума от един милион рупии. Сега той трябва да реши дали ще продължи да се състезава за голямата награда, или ще се оттегли от играта. Настъпи моментът на истината, господин Томас. Какво е вашето решение? Ще играете, за да спечелите, или ще се откажете? Помнете обаче, че ако играете рискувате да изгубите всичко, което сте спечелили досега. Какво ще кажете? — и насърчително ми се усмихва.

— Ще играя — казвам меко аз.

— Моля? Бихте ли го повторили по-високо?

— Ще играя — повтарям аз силно и уверено.

В публиката се чуват ахкания. Някой казва „О, боже!“, друг „Какъв идиот!“

— Това вашето финално, окончателно решение ли е?

— Да — потвърждавам аз.

— В такъв случай ние творим история, дами и господа — ликува Прем Кумар. — Имаме състезател, който е готов да рискува всичко. Преди също имахме един такъв, който рискува всичко… и загуби. Днес ще видим дали господин Томас може да твори история и да спечели най-голямата награда в историята. Добре, значи сме готови за последните три въпроса в „Игра или плащане“. Моля ви силно да го аплодирате.

Чува се барабанно кресчендо. На екрана светва „Игра или плащане“. Публиката става на крака и въодушевено ръкопляска. След като музиката стихва, Прем Кумар се обръща към мен.

— Добре, господин Томас, натрупахте един милион рупии и стигнахте до кръга на внезапната смърт, който ние наричаме „Игра или плащане“. Или ще спечелите един милиард, или ще изгубите всичко. И така, идва ред на въпрос номер десет за десет милиона — да, десет милиона рупии. Ето го и него. През коя година Нилима Кумари, Кралицата на трагедията, спечели Националната награда…

— Но това не е въпро…

— Моля ви, господин Томас, не ме прекъсвайте по средата на въпроса. Нека довърша — казва той строго. — Както вече казах, през коя година Нилима Кумари, Кралицата на трагедията, спечели Националната награда: А) 1984, Б) 1988, В) 1986 или Г) 1985?

Аз впервам яростен поглед в Прем Кумар. Той мазно и самодоволно се усмихва. Сега разбирам. Това, което ми каза в паузата, е било трик да ме подмами да продължа. Но не е взел под внимание късмета ми. Той все още се държи.

— Знам отговора. „Г“, 1985.

— Какво? — Прем Кумар е като ударен от гръм. Толкова е изненадан, че забравя да ме попита дали съм сто процента сигурен. Натиска механично бутона и светва правилният отговор. „Г“.

Прем Кумар има вид на призрак.

— Господин… господин Томас… току-що спечели д-де-сет милиона рупии — заеква той, напълно шашнат.

Публиката полудява. Всички стават на крака и аплодират. Някои танцуват по пътеките.

Прем Кумар избърсва потта от челото си и отпива голяма глътка лимонада.

Това, което трябваше да бъде трагедия, се оказа фарс.