Викас Сваруп
Беднякът милионер (7)

Говорите ли австралийски?
50 000

— Ако обичате, име, пол и възраст, господине — казва плахият на вид отговорник по преброяването, застанал на верандата. Носи дебели очила с черни рамки и държи пачка формуляри, а в едната си ръка върти синя писалка.

Полковник Тейлър започва да съобщава данните си с раздразнено изражение на лицето. Облечен е в кремав ленен костюм. Винаги носи костюми — и зиме, и лете. Отиват на високата му фигура. Има овално лице с дебели мустаци с цвят на пипер, тънки устни и червендалести бузи. Жълтеникаво-рижата му коса е сресана назад. На верандата, сякаш като за обща снимка, са се събрали цялото семейство Тейлър плюс прислугата.

— Аз съм полковник Чарлс Тейлър, мъж, на четиридесет и шест години. Това е съпругата ми Ребека Тейлър, жена, на четиридесет и четири. — Той посочва госпожа Тейлър, слаба руса жена, облечена с дълга пола. — Това е синът ни Рой, мъжки пол, петнадесетгодишен. — Рой си играе с мобилния телефон. Той е дангалак, с маркови избелели дънки, тениска и маратонки. — Това е дъщеря ни Маги, женски пол, седемнадесет. — Магн не е толкова висока, но с много приятна външност, кръгло лице, сини очи и златисти коси. Носи много къса пола.

Полковник Тейлър се изправя в цял ръст и влага още сила в гласа си:

— Аз съм австралийското аташе по отбраната. Ние сме дипломати, така че не смятам за необходимо да ни включвате в преброяването си. Единствените хора в дома ни, които имат място в доклада ви, са нашите слуги. Това там, до портата, е Бхагвати, нашият шофьор и градинар, мъжки пол, на петдесет и две години. Имаме прислужница, Шанти, женски пол, на осемнадесет, мисля, която в момента не е тук. Това е Раму, готвачът ни, от мъжки пол, на двадесет и пет години, а онзи е Томас, от мъжки пол, на четиринадесет години. Има ли друго?

— Не, господине, но ще се наложи да задам някои въпроси на слугите ви. За последното преброяване има изготвена дълга анкета. Питат за всякакви странни неща, като, например, кои телевизионни програми гледате, какви храни ядете, кои градове сте посещавали, че и дори — подхилва се той, — колко често правите секс.

Госпожа Тейлър прошепва на съпруга си:

— О, Чарлс, не искам Раму и Томас да си губят времето с това глупаво упражнение. Не можеш ли да се отървеш от този досадник?

Полковник Тейлър вади пакет цигари от джоба си.

— Слушайте, господин както там се казвате, слугите ми нямат време да попълват цялата ви анкета. Така че защо не вземете този пакет „Марлборо“ и не минете към следващата къща? Сигурен съм, че проучването ви може да мине и с четирима души по-малко.

Отговорникът поглежда пакета и облизва устни.

— Ами… много сте любезен, господине. Но виждате ли, аз не пуша. Ако обаче имате някое уиски с черен етикет… или поне червен, ще ви бъда много задължен. В крайна сметка какво значение има, ако отделим четири капки от океана? На никого няма да му залипсват четирима души от един милиард! — Той нервно се киска.

Полковникът хвърля мръсен поглед на отговорника по преброяването. После отива в кабинета си и се връща с бутилка „Джони Уокър“, червен етикет.

— Вземайте това и да ви няма. И повече не ме безпокойте.

Отговорникът козирува.

— Не се тревожете, господине, няма да ви притеснявам през следващите десет години. — И доволен, си тръгва.

Госпожа Тейлър също е доволна.

— Проклети индийци — усмихва се тя, — за една бутилка са готови на всичко.

Бхагвати се ухилва откъм портата. Той си няма идея какво става. Но винаги се усмихва, когато Сахиб и Мемсахиб се усмихват. Раму също се е ухилил. Той пък винаги се усмихва, когато види Маги в къса пола.

Само аз не се усмихвам. Ясно, че ние, слугите, сме невидими и неми по време на тържества и семейни събирания, но да ни изключат от основното преброяване в собствената ни страна вече е прекалено. И искам семейство Тейлър да престанат със снобарските си изказвания за „проклетите индийци“. Откакто съм при тях, сигурно чувам този израз вече и петнайсети път. И всеки път кръвта ми кипва. Хубаво де, възможно е пощаджията и електротехникът, и телефонният техник, и полицаят, и дори този отговорник по преброяването да имат слабост към уискито, но това не значи, че всички са пияници. Ще ми се някой ден да можех да го обясня на госпожа Тейлър. Но знам, че няма да го направя. Когато живееш в хубава къща в луксозен квартал на Делхи, получаваш по три топли ястия на ден и заплата от хиляда и петстотин рупии — да, добре ме чухте, — се научаваш да си преглъщаш гордостта. И да се усмихваш, когато Сахиб и Мемсахиб се усмихват.

За да бъда справедлив към семейство Тейлър обаче, трябва да уточня, че винаги са били много мили с мен. Не са много хората, които биха те наели, ако един ден, пристигайки от Мумбай, им се изтърсиш на прага на къщата. На всичкото отгоре, представих крайно неподходящи препоръки. Полковник Уо беше предшественикът на полковник Тейлър, на два пъти отстраняван от длъжност. А и бидейки англиканци, семейство Тейлър нямаха нищо общо с Римокатолическата църква на отец Тимъти. Чист късмет си беше, че спешно им трябваше прислужник, понеже съвсем наскоро бяха изритали предишния.

През петнадесетте месеца, откакто съм в това семейство, са уволнени още петима прислужници. Все заради полковник Тейлър. Той е Човекът, който знае всичко. Както горе го има вездесъщият Господ, тъй долу е полковник Тейлър. Джагдиш, градинарят, откраднал тор от бараката, полковник Тейлър разбрал. Резултат: уволнен на следващия ден. Шийла, прислужницата, взела една гривна от стаята на госпожа Тейлър и полковник Тейлър разбрал. Резултат: уволнена на следващия ден. Раджу, готвачът, отворил шкафа с напитките и пийнал малко уиски през нощта. Резултат: набит и уволнен на следващия ден. Аджай, новият готвач, измислил план как да открадне пари и споменал за това на един свой приятел по телефона. Резултат: уволнен на следващия ден и двамата с приятеля — арестувани от полицията. Базанти, новата прислужница, пробвала една от новите рокли на Маги. Резултат: както се сещате, уволнена на следващия ден. Как полковник Тейлър успява да разбере всички тия неща, случващи се на затворени врати, в най-тъмна доба или по телефона, когато наоколо няма никого, е истинска загадка.

Аз съм единственият оцелял. Признавам си, че от време на време и аз се изкушавам да прибера в джоба си дребните монети, разпилени по тоалетката на госпожа Тейлър, или да си взема един от вкусните швейцарски шоколади от хладилника, но овладявам тези си импулси. Защото помня, че полковник Тейлър е Човекът, който знае всичко. И семейството ми има доверие. Помага и фактът, че имам християнско име и говоря английски. Освен Шанти, която беше наета едва преди два месеца, аз съм единственият, който има достъп до личните покои на членовете на семейството. Мога да влизам в спалните, освен това, само на мен ми е позволено да гледам телевизия и понякога да играя „Нинтендо“ с Рой в дневната. Но дори аз не мога да влизам в кабинета на полковник Тейлър, известен още като Бърлогата. Това е малка стаичка, в съседство със спалнята на господаря. Има масивна дървена врата, защитена от дебела желязна решетка. Желязната решетка има три ключалки — две малки и един голям катинар, който сякаш казва: „Секретен ключ. Бронирана. Борова стомана.“ На стената до катинара има малко електронно табло с рисунка на череп и две кости, и цифри от 0 до 9 като на телефон. Можеш да отвориш катинара, само след като въведеш кода. Ако се опиташ да го отвориш със сила, ще бъдеш ударен от 440 волта и ще умреш. На таблото има малка лампичка, която свети в червено, когато стаята е затворена. Щом полковник Тейлър влезе вътре, лампичката светва в зелено. В този кабинет на никого не е позволено да влиза, дори на госпожа Тейлър, Маги и Рой.

Времето, прекарано със семейство Тейлър, ми помага да забравя травматичните събития от Мумбай. Шантарам и Нилима Кумари са се превърнали в болезнени, но далечни спомени. През първите няколко месеца живях в постоянен ужас и подскачах всеки път, когато през квартала минеше полицейски джип с мигащи червени светлини. С времето чувството, че някой ме гони, започна да се разсейва. Често си мисля и за Гудия и се чудя какво ли е станало с нея, но е трудно да поддържаш спомена, ако няма лице, с което да го свързваш. Тя постепенно потъва в коша за боклук на моето минало. Но Салим — него не можах да забравя. Често ме обземаше вина, задето го изоставих. Мислех си как ли се справя, дали още работи като дабавала, но се въздържах да се свържа с него, от страх това да не издаде местоположението ми на полицията.

При семейство Тейлър се научих да правя скара и да готвя фондю. Станах експерт по смесването на напитки и отмерването на уиски. Опитах пържоли от кенгурско и кюфтета от крокодилско месо, внесени директно от Канбера. Станах фен на ръгбито и тениса, както и на нещо, наречено австралийски футбол, което гледахме заедно с Рой. Но и след толкова много време, австралийският акцент продължава да ме мъчи. Всяка вечер си седя в стаята и се упражнявам да говоря като австралиец. „Д’бро утро, друже, в ос’м на Индия гейт“, казвам аз и прихвам.

Особено обичам да ходя на пазар с госпожа Тейлър, Повечето й провизии идват от Австралия. Но от време на време купува и вносни продукти от „Супер базар“ и „Кхан Маркет“. Вземаме испанско чорисо и сирене „Рокфор“, кисели краставички и люти чушки със зехтин. Най-хубавите дни са, когато води Маги и Рой в „Кидс Март“, най-големия детски магазин в целия свят. Там има дрехи и играчки, колела и касетки. Маги и Рой си купуват фланели и дънки, а аз се качвам на безплатната въртележка.

Рой и Маги получават всеки месец списание. Нарича се „Аустрелиън джиографик“. За мен това е най-хубавото списание на земята. Претъпкано е със снимки на най-страхотните места по света, които се намират в Австралия. Има километрични плажове със златист пясък. Острови, обкичени с чудни палми. Океани, пълни с китове и акули. Градове, гъмжащи от небостъргачи. Вулкани, изригващи смъртоносна лава. Покрити със сняг планини и сгушени, спокойни и зелени долини. На четиринайсетгодишна възраст единствената ми мечта е да посетя тези места. Да ида в Куинсланд и Тасмания, да видя Големия бариерен риф, преди да умра.

Животът ми при семейство Тейлър е удобен, защото нямам кой знае колко работа за вършене. За разлика от дома на актрисата, където бях единственият прислужник, тук има още трима, с които си разпределяме задълженията. Раму е готвачът, и кухнята е изцяло негово владение. Шанти оправя леглата и се занимава с прането. Аз трябва само да почиствам с прахосмукачката и парцала. От време на време и да лъскам сребърните прибори, да подреждам книгите в библиотеката на полковник Тейлър и да помагам на Бхагвати за живия плет. Всички живеем в къщата на прислугата, долепена до голямата къща. Имаме една голяма и две малки стаи.

В голямата живее Бхагвати с жена си и сина си. Във втората стая е Шанти. Аз деля третата с Раму. Спим на нарове. Аз съм на горния.

Раму е готин тип. Дойде при Тейлър преди четири месеца и е отличен готвач. Носи му се славата, че разбира от френска кухня, понеже преди това е работил за семейство французи. Може да приготвя gâteau de saumon^[1], crêpes suzette^[2] и cervettes au gratin^[3], което е моето любимо ястие. Раму е добре сложен, а и в лице изглежда много добре, ако не обръщате внимание на сипаницата. Обича да гледа индийски филми. Любимите му са тези, в които богатата героиня избягва с бедния герой. Имам подозрение, че Шанти харесва Раму. Начинът, по който го гледа, как от време на време му намига, ме кара да си мисля, че иска да му даде знак. Но Раму не се интересува от Шанти. Влюбен е в друга. Накара ме да се закълна, че няма да казвам в коя, затова не мога да разкрия името й. Струва ми се, че мога да споделя обаче, че е красиво момиче със сини очи и златни коси.

Макар да живеем в пристройката за прислугата, семейство Тейлър се отнасят с мен почти като с член на семейството. Винаги, когато ходят в „Макдоналдс“, се сещат да ми вземат детско меню. Когато Рой и Маги играят на „Скрабъл“, включват и мен. Когато Рой гледа крикет в стаята с телевизора, ме кани и аз да погледам (но става противен, когато Австралия губи). Всеки път, когато заминават на почивка в Австралия, ми носят малко подаръче — ключодържател с надпис „Обичам Сидни“ или тениска със забавен надпис. От това внимание понякога се разплаквам. Докато дъвча парче сирене „Едам“ или пия безалкохолна бира от кутийка, ми е трудно да повярвам, че съм същото онова сираче, което само преди пет години ядеше дебели прегорели чапати и несмилаеми яхнии в мръсния дом за малолетни недалеч от тук. Понякога едва не си мисля, че съм част от това австралийско семейство. Рам Мохамад Тейлър. Но когато се карат на някой прислужник или го уволняват, или когато полковник Тейлър размахва пръст и казва: „Проклети индийци“, въображаемият ми свят става на пух и прах, и аз започвам да мисля за себе си като за някакъв мелез, надничащ през решетките към екзотичния свят, който не ми принадлежи.

Има обаче едно нещо, което ми принадлежи, и това са парите, които се трупат от заплатата ми, макар още да не съм ги видял, нито да съм ги пипнал. След лошия опит с ред прислужници, полковник Тейлър реши да не ми дава месечна заплата, тъй като съм малолетен. Дава ми само по петдесет рупии на месец за джобни. Очаква се да получа останалата част от заплатата си във вид на спестявания при приключване на работния ми ангажимент. И то само ако съм се държал добре. В противен случай, ще има чао-чао без парички, както при Раджу и Аджай. За разлика от мен, Раму си получава заплатата всеки месец. Вече е събрал осем хиляди рупии, които държи на сигурно място в една кухина под дюшека на леглото си. Аз имам само сто рупии в джоба си, но и малък бележник, в който всеки месец си записвам заплатата. Досега Тейлър ми дължат двадесет и две хиляди и петстотин рупии. Само от мисълта затова ми се завива свят. Всяка вечер мечтая как ще посетя местата, които виждам в „Аустрелиън джиографик“. Раму има по-големи амбиции. Мечтае да се ожени за красиво бяло момиче и да отидат на меден месец в Сидни; да открие верига френски ресторанти, в които ще сервира еленово месо и creme brûlée^[4].

 

 

Дошъл е местният вехтошар, кабаривала. Госпожа Тейлър му продава всички вестници и списания, които сме натрупали през изминалите шест месеца. Като нови сигурно са стрували поне десет хиляди рупии. Сега обаче ги продаваме по петнайсет рупии килото. Двамата с Раму изнасяме тежки вързопи с „Таймс ъф Индия“, „Индиън Експрес“, „Пайниър“ и „Хинду“. Вадим натъпкани броеве от „Индия Тудей“, „Фемина“, „Космополитън“ и „Аустрелиън“. Кабаривала ги претегля на прашния си кантар. Изведнъж на сцената се появява Рой.

— Какво става? — пита той майка си.

— Нищо. Отърваваме се от стари вестници и списания — отвръща тя.

— А, така ли? — казва той и изчезва в къщата. Пет минути по-късно излиза, въоръжен с тридесет броя от „Аустрелиън Джиографик“. На мен ми увисва брадичката. Как е възможно на Рой дори да му хрумне да ги продаде?

Преди да успея да кажа каквото и да било, кабаривала претегля лъскавите списания.

— Идват шест кила. Ще ви дам деветдесет рупии — съобщава той на Рой. Момчето кимва. Сделката е сключена. Аз се втурвам към стаята си.

Когато кабаривала си тръгва, аз го пресрещам на пътя.

— Съжалявам, но Мемсахиб си иска списанията обратно — казвам му аз.

— Много лошо — свива рамене той, — аз вече ги купих. От качествена хартия са и ще им взема добра цена.

В крайна сметка се налага да му дам и стоте си рупии, но си вземам обратно екземплярите от „Аустрелиън джиографик“. Вече са мои. Същата вечер ги пръсвам всичките в малката си стаичка и съзерцавам гледките на планини и брегове, медузи и раци, кукабури и кенгурута, които се носят пред очите ми. По някаква причина тези екзотични места днес ми изглеждат малко по-достъпни. Може би фактът, че сега списанията са мои, означава, че притежавам и малка частица от съдържанието им в сърцето си.

Друго забележително нещо, което ми се случва този месец, е началото на „Ловец на шпиони“ по „Стар ТВ“. Сериалът подлудява Австралия. Стартирал през 1980 г., сериалът разказва за живота на австралийски полицай на име Стив Нолан, който залавя шпиони. Полковник Тейлър е истински пристрастен към него. По принцип почти всяка вечер той потъва в бърлогата си и излиза само за вечеря. Но дойде ли сряда, той сяда в стаята с телевизора с бутилка бира „Фостърс“ и гледа как Стив Нолан залавя мръсни чужденци, наречени „комунисти“, които продават тайни на някаква руска организация на име КГБ. На мен сериалът ми харесва заради автомобилните катастрофи, смъртоносните каскади и хитри джаджи, като, например, химикалка, която едновременно с това е и миниатюрна камера, или касетофон, който става на пистолет. Допада ми и колата на Стив Нолан — яркочервено „Ферари“, което лети по улиците като ракета.

 

 

Градинското парти на семейство Тейлър е нещо обичайно през летния сезон, но днешното е специално. Организира се в чест на един гостуващ генерал от Австралия и ще присъства дори Висшият комисар. Дори ние с Раму и Бхагвати сме и шокирани — в безупречни бели униформи с кръгли златни копчета. Носим бели ръкавици и черни обувки. На малките си глави имаме неудобни големи бели тюрбани с малки опашки. Такива носят младоженците на сватбата си. Само дето не приличаме на младоженци на кон. Приличаме на малки смешни келнери на смешно градинско парти.

Гостите вече пристигат. Полковник Тейлър ги посреща на красиво окосената морава. Облечен е в светлосин костюм. Раму е зает да пече шишове от пилешко, свинско, риба и овче месо на барбекюто. Бхагвати поднася на гостите коктейли върху сребърна табличка. Аз обслужвам бара. Само аз мога да разбера гостите, когато искат „Кампари“ със сода или „Блъди Мери“. Шанти шета в кухнята. Даже тя носи елегантна пола вместо обичайното си сари.

Гостите са предимно бели, от други посолства. Има и неколцина индийци — журналисти и представители на Министерството на отбраната. Белите пият бира „Кинг фишер“ и коктейли. Индийците, както обикновено, си поръчват само уиски с черен етикет.

Разговорите на градинското парти се разделят на две категории. Индийците говорят за политика и крикет. Дипломатите и имигрантите одумват прислугата и колегите си и се оплакват от жегата. „Отвратително горещо, защо не обявят почивни дни“, „Завчера камериерката ми избяга с градинаря, и то след като бях увеличил заплатите и на двамата“. „Ужасно трудно е да си намериш добри помощници. Повечето от тия проклети слуги са същински разбойници“…

Пристигането на Висшия комисар, придружен от спретнато облечен мъж, който, както разбирам, е генералът, предизвиква вълнение. Госпожа Тейлър едва не се препъва от бързане да посрещне комисаря. Следват куп целувки и ръкостискания. Полковник Тейлър изглежда много доволен. Партито върви добре.

Към единадесет часа всички гости вече са се разотишли. Останали са само двама индийски журналисти и един служител на Министерството на отбраната на име Дживан Кумар, всеки от тях стиснал десетата си чаша „Джони Уокър“ Госпожа Тейлър ги гледа с отвращение.

— Чарлс — казва тя на съпруга си, — защо трябва да каниш тия проклети журналисти? Винаги си тръгват последни.

Полковник Тейлър съчувствено сумти. Представителят на министерството, мургав, набит мъж, се вмъква в къщата.

— Може ли да разменим две думи, господин Тейлър? — казва той. Полковник Тейлър бързо го последва.

 

 

Минава полунощ, а Раму още не спи. Чувам го как се върти в леглото си.

— Какво има, Раму? — питам аз. — Не можеш да заспиш ли?

— Как да заспя, Томас? Любимата ми ме измъчва.

— Глупак си ти. Колко пъти ти казах да се откажеш от тази абсурдна идея? Ако полковник Тейлър разбере, ще те заколи.

— Влюбените трябва да бъдат готови да се пожертват за любовта си. Сега поне имам частица от моята възлюбена.

— Какво? Какво имаш? — скачам аз от леглото си.

— Шшт… ще ти го покажа само ако се закълнеш да не казваш на никого.

— Добре, добре, кълна се. Сега ми покажи.

Раму мушва ръка под възглавницата си и вади парче червен плат. Приближава го към ноздрите си и дълбоко вдишва. Дори аз усещам плодовото ухание.

— Какво е това?

Раму го развява като знаме. Това е червен сутиен. Скачам като ужилен и си удрям главата в дървената греда.

— О, боже! Откъде, по дяволите, го взе? Не ми казвай, че е неин.

— Ето, виж сам — подава ми той сутиена.

Обръщам го нагоре-надолу. Изглежда доста скъп, целият в бродерии. До закопчалката има малко бяло етикетче, на което пише „Виктория сикрет“.

— Коя е Виктория? — питам аз.

— Виктория ли? Никаква Виктория не познавам.

— Сутиенът е на Виктория. Написано е името й. Откъде го взе?

Раму е объркан.

— Ама… аз го откраднах от стаята на Маги.

— Мили боже, Раму! Знаеш, че не е разрешено да се влиза в детските стаи. Сега ще си имаш истински неприятности.

— Слушай, Томас, обеща ми да не казваш на никого. Моля те, умолявам те, не разкривай тайната ми.

Прекръствам се и се качвам обратно в леглото си. Не след дълго Раму захърква. Знам, че сънува синеокото момиче със златни коси. Аз обаче сънувам джип с мигащи червени светлини. Убеден съм, че Раму ще загази. Защото полковник Тейлър знае всичко.

Няма съмнение, след два дни към къщата със свирене на гуми се приближава джип с мигащи червени светлини. Вътре е същият инспектор Тияги, който отведе Аджай. Пита за Раму и полицаите извеждат готвача от кухнята и го завличат в стаята му. Аз подтичвам след тях. Все пак това е и моята стая. Преобръщат леглото на Раму. Намират парите, които държи под дюшека си. Откриват и диамантена огърлица под възглавницата му. Не знам как се е озовала там, но съм сигурен, че Раму не е крадец. После полицаите започват да ровят в моите неща. Откриват моите списания „Аустрелиън Джиографик“, подредени в един ъгъл. Намират още и ключодържателите и тениските ми. След това — и червен сутиен под дюшека ми. Идея си нямам как е попаднал там, но знам, че е същият, който Раму е откраднал от стаята на Маги.

Водят ме при семейство Тейлър като углавен престъпник.

— Тейлър Сахиб, вие говорехте само за един крадец в дома ви и ние наистина намерихме диамантената огърлица и много откраднати пари в леглото му. Но вижте и какво открихме в леглото на това копеленце — тези списания, които явно е откраднал от децата ви — той тръсва купчината „Аустрелиън джиографик“ на пода, — както и това. — И той развява червения сутиен като знаме.

Маги се разплаква. Раму изглежда така, сякаш ей сега ще припадне. В очите на полковника проблясва убийствен пламък.

— За Бога! И ти ли, Томас? — зашеметена казва госпожа Тейлър. После изпада в ярост и ми зашлевява четири или пет шамара. — Проклети индийци! — крещи тя. — Всичките сте еднакви! Неблагодарни нехранимайковци! Храним ви и ви обличаме, и как ни се отплащате, като ни ограбвате ли?

Полковник Тейлър ми се притичва на помощ.

— Не, Ребека — казва той на жена си, — не е така. Томас е добро момче. Това копеле Раму го е скрило в леглото му. Повярвай ми, аз знам.

Полковник Тейлър отново доказва, че знае всичко. Вездесъщият му нюх ме спасява този ден и аз си вземам обратно колекцията от „Аустрелиън джиографик“. Но плажовете на Куинсланд и дивият живот на Тасмания вече не ме привличат. Раму плаче и си признава, че е взел сутиена, но продължава да твърди, че не е вземал огърлицата. Сочи обвинително Шанти, но без полза. Инспекторът го откарва с джипа. Освен това, широко ухилен, взема бутилка уиски с черен етикет от полковника.

— Много ви благодаря, полковник. Ако пак ви потрябвам, само ми звъннете. За мен е удоволствие да ви служа — ето ви визитката ми.

Полковник Тейлър взема разсеяно визитката и я оставя на масичката в салона.

* * *

В къщата цари вълнение. Взели са кученце на Маги. Полковникът го води на каишка. То е малко и пухкаво, с влажно носле и дълга опашка. Прилича на играчка и по-скоро квичи, отколкото да лае. Маги казва, че това е апсо^[5]. Решава да го кръсти Роувър.

 

 

И отново вълнение. Имаме нов готвач. Казва се Джай. Не знае и половината от нещата, които знаеше Раму. Не само че не може да приготвя френска кухня, но дори не знае как се произнася au gratin. Обаче получава работата, защото е зрял, женен мъж, с жена и две момиченца, които живеят в някакво село наблизо. Не съм особено щастлив, че отново трябва да деля стаята с някого. Харесваше ми да си спя сам. Спях си ту на горното, ту на долното легло.

Джай веднага ми става антипатичен. Очите му шарят. Пуши тайно в стаята (в къщата на Тейлър е забранено да се пуши). И ме третира като слуга.

— Каква е амбицията на живота ти? — пита ме той, като учителя в Дома за малолетни.

— Да имам червено „Ферари“ — отвръщам аз. — А твоята?

Той пали нова цигара и издухва колелца дим.

— Искам да отворя сервиз за коли, но ще струва пари. Имам един богат приятел, Амар, който ми е обещал, че ако осигуря сто и петдесет хиляди, той ще даде останалите. Колко мислиш, че държат тия в къщата си?

Не отварям уста. Значи, господин Джай планира обир от първия си ден тук. Добре, че не знае за полковника, който знае всичко. Скоро ще научи.

 

 

Полковник Тейлър започва да излиза на ранни утринни разходки с Роувър в парка Лодхи, който е близо до къщата. Докато управата на Делхи не издава нов закон, според който собствениците на кучета трябва да събират изпражненията на любимците си, иначе ги грозят солидни глоби. От този момент насетне аз съм натоварен със задачата да придружавам господаря и кучето и да почиствам след Роувър. Мразя това си задължение. Представете си да трябва да ставате в пет и трийсет сутринта и да тичате с метличка и лопатка след мръсно, глупаво куче, което сере на всеки две минути. От друга страна, паркът Лодхи е приятно място за сутрешна разходка. Има много зеленина, а по средата и един рушащ се древен паметник, наречен Бара Гумбад^[6]. Сутрин е пълно с тичащи за здраве. Виждам дебели възрастни дами, които се упражняват в йога, и слаби анорексични момичета, които играят аеробика. Започвам да забелязвам, че понякога полковник Тейлър ми изчезва от погледа за дълго време, докато аз събирам лайната на Роувър. Това възбужда любопитството ми и една сутрин оставям Роувър сам, за да последвам полковника. Той подминава Бара Гумбад и отива към един малък шубрак. Надничам иззад гъстите храсти и виждам, че се среща със същия индиец от Министерството на отбраната, който беше и на градинското парти.

— Знаете ли, господин Кумар, че вчера вечерта ви проследих от дома ви в Саут Екс чак до сладкарницата, а вие изобщо не се усетихте? — пита полковник Тейлър.

Дживан Кумар обилно се поти и е явно притеснен. Изглежда разкаян.

— Много съжалявам, господин полковник. В бъдеще ще бъда по-предпазлив. Знам, че не бива да ни виждат заедно.

— Разбира се, господин Кумар, излишно е да го споменаваме. Но ако продължавате да нехаете за сигурността си, боя се, че ще трябва да преустановим тези срещи. Запомнете едно просто правило: ОСИП.

— ОСИП ли?

— Да. Объркай следите си, изгуби преследвача си. Всъщност е много просто. Никога не вървете по прекия маршрут към целта си. Сменяйте пътя и колите, влизайте в един магазин, излизайте от друг, всичко, само и само да объркате „опашката“ си. Тогава ще бъде изключително трудно някой да ви проследи. Всеки би се отказал.

— Добре, господин полковник, ще го запомня. Но нека сега ви кажа добрите новини. Мисля, че ще мога да ви дам това, което през цялото време искате от мен. Нека се срещнем на петнайсето число, петък, на паркинга зад Балсънс в Саут Екс. Там е доста безлюдно. В осем вечерта. Става ли?

— Става.

Срещата приключва. Бързам да се върна при Роувър, преди полковник Тейлър да се е появил.

 

 

В петък, четиринайсети, очите ми са широко отворени и ушите ми здраво слухтят. Рано сутринта полковникът разкрива плановете на жена си.

— Макгил, новото търговско аташе, иска да го разведа из града след работа. Така че малко ще позакъснея, Ребека. Не ме чакайте за вечеря.

— Няма проблем. Съпругата на Висшия комисар ме покани на парти, така че и аз няма да съм у дома — отвръща госпожа Тейлър.

Мога да събера две и две. Защо полковник Тейлър излъга жена си за срещата? Този ден той много ми пада в очите. Става ми мъчно за госпожа Тейлър.

 

 

След Раму, идва ред на Рой. Полковник Тейлър го хваща да целува Шанти в стаята си. Шанти се кълне в покойната си майка, че между нея и Рой баба няма нищо и че Рой за първи път я целува — при това, по погрешка. Но молбите и остават нечути. Резултатът е съвсем предвидим — незабавно уволнение. Но тя поне получава заплатата си. Рой вероятно ще бъде напердашен, задето се е приближил до „проклетите индийци“ и няма да може да пазарува в „Кидс Март“. Решавам като предпазна мярка следващите десет дни да не чистя в стаята на Маги.

Ако бях чистил, може би щях да я спася. Защото има-няма две седмици след Рой, сестра му се оказва на прицел. Човекът, който знае всичко, се е сдобил с неоспорими доказателства, че тя пуши в стаята, въпреки изричната забрана. Маги се опитва да отрече обвинението, но полковник Тейлър изважда стек цигари изпод нейната алмира^[7], че дори и фасовете, които е забравила да изхвърли. Това е краят и на разходките на Маги до „Кидс Март“.

Ако щете вярвайте, но два месеца по-късно полковник Тейлър хваща и още един човек да мами. Собствената си съпруга. Госпожа Ребека Тейлър. Оказва се, че тя има връзка с някакъв мъж от посолството.

— Проклета кучка! — крещи й той в спалнята. — Хубаво ще те наредя и тебе, и задника, с когото се срещаш! — Чувам звук от шамар и нещо счупено, може би ваза. Тази вечер госпожа Тейлър не слиза за вечеря. Маги и Рой също стоят на почтително разстояние от баща си. Не мога да не съчувствам на госпожа Тейлър. Мъжът й разбра за малката й връзка, но те си нямат и идея за собствената му мръсна тайна. Искам да разкажа всичко за полковник Тейлър. Включително за срещите му с дъртия Дживан Кумар по безлюдни паркинги. Но когато живееш в стъклена къща, не хвърляш камъни, а мен постоянно ме преследва страхът, че Човекът, който знае всичко, може да разбере как съм бутнал Шантарам през парапета. И че може да узнае за мен неща, които аз самият не подозирам.

* * *

Докато в семейство Тейлър се случват всички тия шантави неща, Джай все повече ми лази по нервите. Готвенето му е от лошо по-лошо. Бистрите му супи са избистрени най-вече от всякакъв вкус, от кърито му ми става лошо, а пържолите му не ще да ги яде дори и Роувър. Отегчава ме до смърт с приказките си за глупавия си гараж и за това, как трябвало да намери сто и петдесет бона. Почти решавам да се оплача на полковник Тейлър от него, но тогава трагедия сполетява семейството. Майката на полковник Тейлър умира в Аделаида. Всички много скърбят. За първи път виждаме нежната страна на военния.

— Всички заминаваме за седмица — съобщава той на Джай с приглушен глас, — и къщата ще бъде заключена. Двамата с Томас ще трябва да се храните навън.

Маги и Рой хлипат. Очите на госпожа Тейлър са зачервени. Естествено, Бхагвати също плаче. Дори моите очи се навлажняват. Само един човек лукаво се подсмихва в кухнята. Джай.

Същата нощ Джай влиза с взлом в къщата на семейство Тейлър. Не отива нито в детските стаи, нито в спалнята на господаря. Запътва се право към Бърлогата. Първо изключва бушоните. После дава електронното табло на късо, срязва катинара с верижен трион, отмества желязната решетка и отваря с ритник дървената врата.

Събуждам се от истеричен писък, носещ се от жилището на Тейлър. В три през нощта се втурвам в къщата и откривам какви ги е натворил Джай. Той е вътре в Бърлогата и си бие главата в стената.

— Копелета такива! Живеят като царе, а нямат пукнат грош в къщата — фучи той.

В ума ми присветват червени лампички. Убеден съм, че Човекът, който знае всичко, ще узнае за вероломството на Джай, макар да е на погребение на петнадесет хиляди километра от тук. И че аз също ще отнеса обвинение.

— Джай, глупако, какво си направил? — изкрещявам аз.

— Нищо различно от целта, с която дойдох. Аз съм професионален крадец, Томас. Имам зад гърба си осем години в затвора „Тихар“. Мислех си, при всичките тия мерки за сигурност, че копелето държи семейните съкровища в тази стая. Само че тук няма пукната пара. Шест месеца усилен труд отидоха на вятъра. Хубаво де, включвам тока и ме няма. Вземам видеото и телевизора. Нищо не струват, но трябва да си уважавам професията. Ти можеш да почистиш след мен. А ако се опиташ да се обадиш в полицията, ще ти потроша кокалите.

След като Джай си тръгва, аз се оглеждам. Стаята е пълна със странни джаджи: микрофони като миниатюрни слънчогледи, мънички камери като избодени очи. Има тефтери с надпис „Шифри“, пълни с неразбираеми комбинации от цифри и букви. Виждам и книги: „Изкуството на шпионажа“, „Най-важното за добрия контраразузнавач“, „Ръководство на начинаещия шпионин“. Има документи с етикети „Строго секретно“ и „Само за лична употреба“, най-различни чертежи, на един от които пише: „Проект за ядрен реактор на високотехнологичен плавателен съд“ и друг с надпис: „Схеми на подводницата“. Едно от чекмеджетата е пълно с малки видеокасети. Разглеждам техните етикети, подредени по азбучен ред: Аджай, Бхагвати, Висш комисар, Дживан, Джоунс, Маги, Макгил, Раджа, Рамеш, Ребека, Рой, Стюарт, Шанти. Предпоследната — Томас. Във второто чекмедже има скрит портативен видеоплейър. С треперещи ръце вземам касетата с моето име и я пъхам в плейъра. На екрана оживява моята стая. Виждам себе си, полегнал на леглото, как пиша в червения си бележник, как говоря с Раму, как спя. Превъртам бързо напред да видя дали няма нещо Шантарам. После пъхам касетката с името на госпожа Тейлър. Тя седи на леглото си. В стаята на пръсти влиза мъж и я прегръща. Виждам само гърба му. Целува я дълго и страстно. Изведнъж се чува тропане и мъжът рязко се обръща, сякаш ме поглежда право в очите. Това е Висшият комисар. Бързо изваждам касетката и изключвам плейъра. Няколко минути стоя напълно неподвижно, притеснен, че може би и в момента в стаята има записваща скрита камера. После си поемам дълбоко дъх. Вече знам как така полковник Тейлър знае всичко. Навързал е камери из цялата къща, сигурно и из целия висш комисариат. Той е шпионин. Само дето аз не съм Стив Нолан от „Ловецът на шпиони“. Аз получавам по хиляда и петстотин рупии на месец и според бележника ми вече съм натрупал четиридесет и три хиляди и петстотин. И не искам да си останат само там. Искам да пипна пачките, да усетя гладката повърхност на новичките банкноти. Затова ще си държа устата затворена. И ще се усмихвам, когато се усмихват сахиб и мемсахиб.

Звъня на мобилния номер на полковник Тейлър.

— Извинете, че ви безпокоя, господине, но в дома ви стана обир. Джай отмъкна видеото и телевизора. Освен това влезе в Бърлогата.

— Моооля?!

— Да, господине. Съжалявам.

— Томас, слушай какво искам от теб. Искам веднага да заключиш Бърлогата. Махни счупения катинар. Няма нужда да влизаш в стаята. Просто я заключи, как да е, и не пускай никого вътре. Много важно е да не викаш полицията. Ако се включи алармата, въведи кода на таблото: 0007. Запомни ли? 0007 и алармата ще спре. Аз вземам следващия полет и ще съм в Делхи утре следобед, но докато се прибера, искам ти да се погрижиш никой да не влиза в Бърлогата. Разбра ли?

— Да, господине.

Полковник Тейлър се връща в Делхи, без да е присъствал на погребението на майка си. Щом таксито спира пред къщата, веднага се втурва към Бърлогата. Излиза оттам с облекчен вид.

— Слава Богу, нищо не липсва. Браво, Томас. Знаех си, че мога да разчитам на теб.

 

 

През следващите шест месеца животът ми се връща към обичайното си русло. Наемат нов готвач, който не е и припарвал до затвора „Тихар“. Бхагвати е уволнен, задето е взел колата без разрешение, за да ходи на роднинска сватба. Разкрит е новият приятел на Маги, Джеймс, и му е забранено да прекрачва прага на къщата. Рой е хванат да взема наркотици и отнася хубав бой. Госпожа Тейлър и съпругът й продължават да си разговарят с леден тон. Предполагам, че полковник Тейлър продължава да се среща с Дживан Кумар из самотни алеи и пусти паркинги.

 

 

Маги и Рой играят „Скрабъл“ в дневната. Канят ме да се включа. От игрите с тях съм научил много нови думи. Маги винаги печели. Речникът й е наистина добър. Само тя знае осембуквени думи, а веднъж състави дори дума с девет букви. Аз съм най-зле. Образувам думи като „да“, „ама“, „мие“ и „пак“. Веднъж на сто пъти успявам да измисля шест или седембуквена дума, но пак оставам с най-малко точки. Понякога си мисля, че Рой ме кани да играя, само и само да не бъде победен. Днес не ми се падат хубави букви, ами през цялата игра ми идват такива като „Ю“, „Ъ“ и „Щ“. Играта е към края си. Маги има 203 точки, Рой — 175, а аз — 104. Последните ми седем букви са „Ш“ „Ъ“, „П“, „И“, „Н“, „0“ и „Т“. Мисля си да напиша нещо като „шип“ или „тон“. Тогава Рой слага едно „Н“ пред „И“-то от думата на Маги, за да стане „ни“, и на мен изведнъж ми проблясва. Поставям „Ш“. „П“, „И“ и „О“ отпред, а отзад — „Н“, „Ъ“ и „Т“. „Шпионинът“. Това са седемнайсет точки, умножени по три заради червеното квадратче, плюс петдесет точки бонус, задето съм използвал всичките си седем букви. Сто и една точки. Какво ще кажеш, Маги?

 

 

Цял ден се въртя около телефона. Маги очаква обаждане от Джеймс и ме е инструктирала аз да вдигам, преди баща й да се обади от Бърлогата. Телефонът най-сетне иззвънява в седем и петнайсет вечерта. На секундата вдигам слушалката. Само че полковник Тейлър все пак ме е преварил.

— Ало — казва той.

От другата страна се чува тежко пъхтене. После долита гласът на Дживан Кумар.

— Да се срещнем утре в осем вечерта в сладоледената къща на Индия гейт. Подготвил съм ти същинска бомба.

— Добре — отговаря полковник Тейлър и прекъсва.

Полковник Тейлър седи с бутилката „Фостър“ в дневната и гледа най-новия епизод на „Ловецът на шпиони“. Този път Стив Нолан е пред същинска дилема. Открил е, че най-добрият му приятел, колега от университета и негов кум, е комунистически шпионин. Много е тъжен. Не знае какво да прави. Седи в един бар, изглежда ужасно и пие тонове уиски. Барманът казва: „Живеем в мръсен свят, но ако никой не се наеме да почисти, цялата страна ще свърши в клозета.“ Стив Нолан чува това и му се прояснява. Подкарва червеното си „Ферари“ към дома на шпионина. „Ти си добър приятел, но си се захванал с лошо нещо — казва той на приятеля си, преди да извади пистолета си. — Приятелството е важно. Но родината е на първо място. Съжалявам.“ И го гръмва.

 

 

Следващата вечер, в десет часа, пред къщата със свистене на гуми спират полицейски джип и кола на посолството с мигащи червени светлини. Появява се същият инспектор, който арестува Раму, и полицейският комисар. С тях е полковник Тейлър, който изглежда досущ като Стив Нолан в бара. След десет минути пристига и Висшият комисар с мрачна физиономия.

— Какво става? — пита той шефа на полицията. — Защо полковник Тейлър е обявен за персона нон грата и помолен от Външно министерство да напусне до четиридесет и осем часа?

— Ваше превъзходителство, имаме доказателства, че служителят ви е замесен в дейности, несъвместими с дипломатическия му статус. Боя се, че се налага да напусне страната.

— Какви са обвиненията?

— Заловихме го да взема строго секретни документи от един мъж на име Дживан Кумар, чиновник в Министерството на отбраната.

Лицето на полковник Тейлър е добило сивопепеляв цвят. Не казва, че тези индийци са проклети лъжци. Стои в средата на хола с наведена глава.

Висшият комисар въздъхва.

— Трябва да отбележа, че за първи път в кариерата ми се случва мой служител да бъде обявен за персона нон грата. И повярвайте ми, Чарлс не е шпионин. Но щом трябва да си върви, ще си върви. — После дръпва шефа на полицията настрана. — Господин Чопра, през годините съм ви изпратил доста кашончета с черен етикет. Можете ли да ми направите услуга и да ми отговорите на един въпрос?

— Разбира се.

— Само за лична информация, ще ми кажете ли как разбрахте за тазвечерната среща на Чарлс? Кумар ли ви насочи?

— Интересно е, че питате. Не беше Кумар. Точно обратното, беше един от вашите хора. Обадил се тази сутрин на инспектор Тяги и му казал да отиде на Индия гейт в осем, за да залови полковник Тейлър, който ще приеме някакви секретни документи.

— Не вярвам. Откъде сте сигурен, че е бил австралиец?

Влиза инспектор Тяги.

— Ами акцентът го издаде, господин посланик. Каза пешо от сорта на „Д’бро утро, вървете на Индия гейт в ос’м часа“. Кой друг, освен австралиец, може да говори така?

 

 

На следващия ден полковник Тейлър заминава сам от Индия с полет на „Кантас“. Госпожа Тейлър и децата ще го последват по-късно. Аз също си тръгвам. С три ключодържателя, шест тениски, трийсет броя на „Аустрелиън джиографик“, които ще продам на кабаривала. И 52 000 рупии. В чисто нови банкноти.

Вземам си довиждане със семейство Тейлър. Рой се държи като ненормален. Откакто взема наркотици, е станал доста неуправляем. Маги се натиска с Джеймс. За госпожа Тейлър не се притеснявам. Знам, че ще се оправи, щом Висшият комисар е наоколо. Що се отнася до мен, аз отивам да се видя със Салим в Мумбай. Ще бъде щуро!

 

 

Смита си поглежда часовника. Показва един и половина през нощта.

— Сигурна ли си, че искаш да продължим? — питам аз.

— Имаме ли друг избор? — отвръща тя. — Утре ще предявят официални обвинения. — И натиска „Старт“.

 

 

Тече поредната рекламна пауза. Прем Кумар потупва по масата.

— Знаете ли, господин Томас, късметът ви най-после се изчерпа. Готов съм да се обзаложа, че не можете да отговорите на следващия въпрос. Така че се подгответе да използвате някоя от „Спасителните лодки“.

Започва музикалната шапка. Прем Кумар се обръща към мен:

— Минаваме на въпрос номер пет за петдесет хиляда рупии. Той е от света на дипломацията. Когато едно правителство обяви чужд дипломат за „персона нон грата“, какво означава това? А) Че на дипломата трябва да се окажат почести, Б) Че трябва да се удължи мандатът на дипломата, В) Че на дипломата е възложена персонална мисия или Г) Че този дипломат е неприемлив? Разбрахте ли въпроса, господин Томас?

— Да — отвръщам аз.

— Добре, да чуем тогава отговора ви. Не забравяйте, че все още имате на разположение и двете си „Спасителни лодки“. Можете да поискате „Помощ от приятел“ или да ме помолите за „50 на 50“ и аз ще изключа два от грешните отговори, за да ви останат само две възможности. Какво избирате?

— „Г“.

— Моля?

— Казах „Г“. Дипломатът е неприемлив.

— Налучквате ли? Ако сгрешите, можете да изгубите десетте хиляди рупии, които вече спечелихте. Така че можете да се откажете още сега.

— Знам отговора. „Г“.

През публиката преминава шепот.

— Абсолютно, стопроцентово ли сте сигурен?

— Да.

Чува се барабанно кресчендо. Светва правилният отговор.

— Абсолютно, сто процента вярно! Току-що спечелихте петдесет хиляди рупии! — обявява Прем Кумар. Публиката става на крака и аплодира. Прем Кумар изтрива потта от челото си.

— Трябва да призная, че това е забележително — казва той на висок глас. Тази вечер господин Томас сякаш знае всичко!