Викас Сваруп
Беднякът милионер (4)

Бремето на свещеника
2 000

Ако сте ходили с влака в Делхи, сигурно сте посетили Пахаргандж. По всяка вероятност сте пристигнали на шумната и прашна гара. Излезли сте от нея и сте тръгнали наляво към Конот, минавайки покрай претъпкания пазар, хотелчетата на ниски тарифи и евтините проститутки за туристите. Но ако сте тръгнали надясно, покрай „Мадър Дейри“ и болницата „Джей Джей“, трябва да сте видели червена сграда с голям бял кръст. Това е църквата „Света Богородица“. Там съм се родил аз на Коледа, преди осемнайсет години. Или по-точно, там съм бил оставен в студената зимна нощ на 25-и декември. В голям кош, който сестрите били поставили навън за стари дрехи за благотворителни цели. Кой и защо ме е оставил там и до днес не знам. Подозрението винаги ме е насочвало към родилното отделение на болницата „Джей Джей“. Може би съм се родил там и майка ми, по причини, известни само на нея, е била принудена да ме изостави.

Често съм виждал тази сцена във въображението си. Висока, красива млада жена, в бяло сари, напуска болницата след полунощ, с бебе в ръце. Духа силен вятър. Дългата й черна коса пада пред лицето й и скрива чертите й. В краката й шумолят листа. Вдига се прах. Проблясва мълния. Тя върви с тежки крачки към църквата, притиснала бебето към гърдите си. Стига до вратата и потропва с металното чукало. Вятърът е толкова силен, че заглушава чукането. Няма време. С бликащи от сълзи очи, тя обсипва с целувки личицето на бебето. После го оставя в коша и подрежда старите дрехи, за да му е по-удобно. Поглежда го за последно, извърта очи и побягва от камерата, за да изчезне в нощта…

 

 

Сестрите от „Света Богородица“ имали агенция за сираци и осиновяване, и ме оставили там за осиновяване заедно с други бебета сирачета. Взели всички бебета, но за мен не дошъл никой. Бъдещи майки и бащи идвали да ме видят и се споглеждали. Поклащали глави в знак на неодобрение и минавали към следващата люлка. Не знам защо. Може да съм бил твърде тъмен. Или много грозен. А може би твърде много съм плачел от колики. Сигурно не съм имал ангелска усмивка или съм гъргорел прекалено много. Останал съм си две години в сиропиталището. Колкото и да е странно, сестрите така и не ми дали име. Наричали ме просто Бебето — бебето, което никой не искал.

Най-сетне ме осиновили госпожа Филомена Томас и съпругът й Доминик Томас. Преди живеели в Нагеркойл в щата Тамил Наду, но се преместили в Делхи. Госпожа Томас работела като чистачка в църквата „Свети Йосиф“, а съпругът й — като градинар. И двамата били прехвърлили четирийсетте и нямали деца, затова отец Тимъти Франсис, енорийският свещеник, ги подтиквал да запълнят тази празнота в живота си. Даже ги насочил към сиропиталището на „Света Богородица“. Господин Томас сигурно ме е погледнал и веднага е минал към следващото бебе, но госпожа Филомена Томас ме избрала в мига, в който ме видяла. Бил съм идеалното дете за нейната тъмна кожа!

Семейство Томас прекарали два месеца в подготвяне на документите за осиновяването ми, но само три дни, след като ме взели у тях, още преди да успеят да ме кръстят, господин Томас открил, че празнотата в живота на жена му вече е била запълнена. Не от мен, а от един мюсюлмански господин, на име Мастан Шейх, шивачът на местните дами, специализирал се в късите поли. Госпожа Филомена Томас зарязала стария си съпруг и новоосиновеното си бебе и избягала с шивача, в Бхопал, както се говори. Местонахождението й и до днес е неизвестно.

Като открил това, господин Томас изпаднал в яростен гняв. Отнесъл ме с все люлката до дома на свещеника и ме хвърлил там. „Отче, това бебе е коренът на всички неприятности в живота ми. Ти ме накара да го осиновя, сега ти решавай какво ще правиш с него“. И преди отец Тимъти да успее да каже „Амин“, Доминик Томас си излязъл от църквата. За последно го видели да си купува билет за влака за Бхопал с пистолет в ръка. И така, волю-неволю, съм станал отговорност на отец Тимъти. Дал ми храна, дал ми подслон, че и име: Джоузеф Майкъл Томас. Нямало церемония по кръщаването. Никой не ми потопил главата във вода. Никой не ме пръскал със светена вода. Никой не ме повил с бяла кърпа. Никой не запалил свещичка. Но съм станал Джоузеф Майкъл Томас. За шест дни.

На седмия се появили двама мъже и поискали да се срещнат с отец Тимъти. Единият бил пълен и носел курта^[1], а другият — слаб, брадат мъж с шервани^[2].

— Ние сме от Комитета по вероизповеданията — казал дебелият, — аз съм Джагдиш Шарма, а това е господин Инаят Хидаятулах. Трябваше да присъства и третият член на Управителния съвет, господин Харвиндер Сингх, който представлява сикхите^[3], но за съжаление, делата му го задържаха в Гурудвара. Ще минем направо на въпроса. Чухме, отче, че сте дали подслон на малко сираче.

— Да, осиновителите на бедното момче изчезнаха и го оставиха на моите грижи — обяснил отец Тимъти, който продължавал да не разбира каква е причината за това неочаквано посещение.

— Какво име дадохте на момчето?

— Джоузеф Майкъл Томас.

— Това не е ли християнско име?

— Да, но…

— Откъде знаете, че родителите му са били християни?

— Е, не знам.

— Защо тогава сте му дали християнско име?

— Ами трябваше да го кръстя по някакъв начин. Какво му е на Джоузеф Майкъл Томас?

— Какво ли не. Не знаете ли, отче, колко силно е по тези места движението против насилственото покръстване? Няколко църкви бяха подпалени от разярени тълпи, подбудени да вярват, че там са ставали масови покръствания в християнската вяра.

— Ама тук не става дума за покръстване.

— Вижте, отче, знаем, че не сте имали подмолни мотиви. Обаче се носи слух, че сте покръстили в християнството момче-индуист.

— Откъде знаете, че е индуист?

— Това няма значение за лумпените, които планират утре да нападнат църквата. Затова и дойдохме — да ви помогнем. Да охладим страстите.

— И какво предлагате да направя?

— Да смените името на момчето.

— С какво?

— Ами… ако му дадете индуистко име, може и да решите проблема. Защо не го кръстите Рам, на един от любимите ни богове? — предложил господин Шарма.

Господин Хидаятулах леко се прокашлял.

— Простете, господин Шарма, но не сменяме ли една злина с друга? Искам да кажа, какво е доказателството, че момчето е индуист по рождение? Може да е било мюсюлманин. Защо да не го наречем Мохамад?

Следващите тридесет минути господин Шарма и господин Хидаятулах спорили за достойнствата на имената Рам и Мохамад. Накрая отец Тимъти се предал.

— Вижте, ако е нужно да сменя името, за да се отърва от неприятности, ще го направя. Какво ще кажете, ако приема и двете предложения и променя името на момчето на Рам Мохамад Томас? Така би трябвало всички да са доволни.

Добре, че не бил дошъл и господин Сингх.

 

 

Отец Тимъти беше на средна възраст, висок, с прошарена коса. Имаше голяма къща в църковния двор с просторна овощна градина. Следващите шест години той ми беше баща, майка, наставник, учител и свещеник, всичко накуп. Ако в живота ми е имало нещо, което да наподобява щастие, то това е било времето, прекарано с него.

Отец Тимъти беше родом от Северна Англия, от място, наречено Йорк, но от много години се бе установил в Индия. Благодарение на него се научих да чета и да говоря английски език. Разказваше ми историите за Мама Гъска и разни детски стихчета. Аз пеех „Блещукай, малка звездичке“ и „Бее, бее, черна овчице“ и с ужасния си, фалшив глас, сигурно съм предоставял на отец Тимъти забавно развлечение всред свещеническите му задължения.

Докато живеех в църковния комплекс, се чувствах част от далеч по-голямо семейство. В къщата, освен отец Тимъти, живееше и верният му слуга Джоузеф, а прислужницата госпожа Гонзалес, също живееше наблизо. Имаше и цяла сюрия деца на улицата, помощници на каналджии, обущари, метачи и перачи, които на практика живееха до нас и не се колебаеха да използват двора на църквата за игри на крикет и футбол. Отец Тимъти ме учеше за живота на Исус, Адам и Ева, а разширеното ми семейство — на основите на другите религии. Научих за Махабхарата и Свещения Коран. За пътуването на Пророка от Мека до Медина и опожаряването на Ланка. Витлеем и Айодхя, свети Петър и Хадж — всички те станаха част от детството ми.

Да не кажете, че съм бил особено религиозно дете. Бях дете като всички други, с три основни грижи: ядене, спане и игри. Повечето следобеди прекарвах с връстниците си от квартала, ловяхме пеперуди и плашехме птиците в градината на отец Тимъти. Докато Джоузеф, старият прислужник, чистеше от прах антиките в кабинета, аз се промъквах и крадях зрели плодове манго под зоркото око на градинаря. А когато ме хващаше, го удостоявах с цветисти ругатни на хинди. Танцувах лудо под дъждовете в сезона на мусоните, ловях малки рибки в калните дъждовни езерца, след което пък кашлях и кихах, за ужас на отец Тимъти. Играех футбол с децата от улицата, връщах се пребит и посинен, и плачех по цяла нощ.

Отец Тимъти водеше активен живот. Всяка сутрин излизаше на разходка, играеше голф, волейбол и тенис, четеше с настървение и си вземаше отпуск три пъти годишно, за да навестява възрастната си майка в Англия. Беше и превъзходен цигулар. Повечето вечери седеше в осветената от луната градина и свиреше най-задушевните мелодии, които можете да си представите. И когато по време на мусона нощем валеше, аз си мислех, че небето плаче от тъжната му музика.

Обичах да ходя в църквата. Беше стара сграда, строена през 1878 г., със стъклописи на прозорците и впечатляващ дървен покрив. Олтарът беше красиво резбован. Над него имаше голямо разпятие и буквите INRI^[4]. Имаше статуи на Богородица с младенеца, както и на много светци. Пейките бяха от тиково дърво, но се пълнеха само в неделя. Отец Тимъти изнасяше дълги проповеди от амвона, по време на които аз дремех и се будех едва когато почнеше да раздава от нафората и виното. Обичах и да слушам органа и хора. Бях влюбен във великденските яйца и коледните елхи, които за съжаление, се случваха само веднъж годишно, както и в църковните сватби, които се сключваха през всички сезони. Чаках отец Тимъти да каже „Можете да целунете булката“ и винаги бях първият, който хвърляше конфетите.

 

 

Отношенията ми с отец Тимъти не бяха точно определени. Така и не ми стана ясно дали съм му прислужник, или син, паразит или домашен любимец. Така през първите няколко години от живота си живях с щастливата илюзия, че отец Тимъти е истинският ми баща. Постепенно обаче започнах да разбирам, че нещо не е наред. Едно на ръка, че всички, които идваха на литургия в неделя сутрин, го наричаха „отче“ и аз бях силно заинтригуван как може да е баща на толкова много хора, а аз да имам толкова братя и сестри, всичките много по-големи от мен. Бях озадачен и от факта, че той е бял, а аз не съм. Затова един ден го попитах и той разби въображаемия свят, в който бях живял дотогава. По възможно най-внимателния начин той ми обясни, че съм бил сираче, изоставено от майка си в коша за дрехи на сиропиталището на църквата „Света Богородица“, и затова той е бял, а аз не. Тогава за първи път осъзнах разликата между „баща“ и „отец“. Онази нощ сълзите ми нямаха нищо общо с физическа болка.

След като се примирих, че нямам биологична връзка с отец Тимъти и че живея в църквата само благодарение на великодушието му, реших да му се издължа, поне отчасти. Започнах да изпълнявам дребни задачки, като например, да нося дрехите от коша за пране до пералнята. Седях пред машината, гледах как се върти барабанът и се чудех как дрехите излизат толкова вълшебно чисти. Веднъж пуснах и няколко прашни книги в пералнята. Миех чиниите в кухнята. Чупех фин порцелан. Режех зеленчуци. Веднъж почти си отрязах пръста.

Отец Тимъти ме представяше на много от своите енориаши. Запознах се със старата госпожа Бенедикт, която религиозно идваше всеки ден на служба, в дъжд и пек, докато един ден не се подхлъзна на паважа и не умря от пневмония. Бях на сватбата на Джесика, която плака тъй много, когато баща й получи инфаркт. Веднъж ме заведоха на чай в дома на полковник Уо, австралийското военно аташе в Делхи, който говореше на отец Тимъти сякаш на друг език. Ходих за риба с господин Лорънс, който не хвана нищо, но после купи една огромна пъстърва от рибния пазар, за да измами жена си.

Всички хора, с които се срещах, само хвалеха отец Тимъти. Казваха, че бил най-добрият свещеник, който тази епархия някога е имала. Виждах как утешава опечалените, как се грижи за болните, дава пари на нуждаещите се и споделя залъка си даже с прокажените. Имаше усмивка за всеки член на енорията, лек за всеки проблем и цитат от Библията за всеки случай — раждане, кръщене, първо причастие, венчавка или смърт.

 

 

Неделя е и църквата е пълна с хора, събрали се за службата. Но днес отец Тимъти не стои сам на амвона. С него има и друг човек, който също носи расо и бяла якичка. Изглежда повече като боксьор, отколкото като свещеник. Отец Тимъти го представя: „За нас е голямо удоволствие да приветстваме с добре дошъл отец Джон Литъл, който се присъедини към църквата «Свети Йосиф» като помощник-свещеник. Както виждате, отец Джон е много по-млад от мен и макар да е бил ръкоположен само преди три години, има голям опит. Сигурен съм, че той ще успее да установи много по-близък контакт с младите ни богомолци, които, както добре знаем, зад гърба ми ме наричат «дъртия чичко».“ Паството се смее.

Същата вечер отец Тимъти кани отец Джон на вечеря. Очаква се Джоузеф да им сервира, но в желанието си да впечатля отец Тимъти, аз вземам тежкия супник от кухнята и тръгвам с несигурни стъпки към масата. Както може да се очаква от едно необучено седемгодишно момче — вместо да оставя супника на масата, аз го разливам върху отец Джон. Той припряно става и първите думи на устата му са „По дяволите!“. Отец Тимъти повдига вежди, но нищо не казва.

Три дни по-късно отец Тимъти заминава за Англия, оставяйки църквата си и мен в ръцете на отец Джон. Срещам го два дни по-късно, докато слиза по стъпалата на църквата.

— Добър вечер, отче — поздравявам аз учтиво.

Отец Джон ме поглежда с отвращение.

— Ти си онзи малоумен сирак, дето онзи ден ме заля със супа! Внимавай как ще се държиш, докато отец Тимъти отсъства. Ще те наблюдавам.

 

 

Джоузеф ме праща с чаша мляко в стаята на отец Джон. Той гледа филм по телевизията. Кани ме да вляза.

— Заповядай, Томас. Искаш ли да гледаме заедно този филм?

Поглеждам телевизора — английски филм, изглежда, за свещеници, защото виждам един свещеник в черно расо, който разговаря с друг свещеник в бяло расо. Чувствам облекчение, че отец Джон обича да гледа добри, религиозни филми. От следващата сцена обаче ме побиват тръпки, защото тя показва малко момиче, приблизително на моя възраст, седнало на едно легло. Не изглежда обикновено момиче, защото има странно изражение и очите й шарят навсякъде из стаята. Свещеникът в черното расо влиза в стаята с кръст в ръка. Насочва го към нея и тя започва да говори най-мръсните думи, които някога съм чувал, при това с дрезгавия глас на възрастен мъж. Запушвам уши с пръсти, защото отец Тимъти ме е научил да не слушам такъв език. Изведнъж тя спира да говори. Започва да се смее, като луда. Отваря уста и започва да се излива ужасна, лигава зелена бълвоч, като фонтан от градински маркуч, която залива свещеника. Не мога повече да гледам и хуквам към стаята си. Чувам отец Джон да скимти от смях. „Върни се, малоумен сирак такъв, това е само филм“, крещи той.

Тази нощ сънувам кошмари.

 

 

Три дни по-късно излизам на пазар с Джоузеф. Купуваме месо, яйца, зеленчуци и брашно. Късно вечерта, на връщане към църквата, чувам ръмжене от мотор зад гърба си. Преди да успея да се обърна, мотоциклетистът ни напада. Удря ме по главата и изкрещява, отдалечавайки се в облак прах. Успявам да зърна само гърба му. Прилича на едър мъж, с кожено яке и тесни черни панталони, а зад него седи още един мъж в подобно облекло. Чудя се кой е мотоциклетистът и защо ме удари. Не ми хрумва, че може да е отец Джон. В края на краищата, нали съм само един малоумен сирак.

 

 

Седмица по-късно трябва да занеса пощата на отец Джон, но той се къпе. „Остави я на масата“, крещи той от банята. Тъкмо се каня да изляза от стаята, когато виждам нещо да стърчи изпод дюшека му. Вглеждам се отблизо. Списание. Измъквам го. Откривам, че под дюшека има цяла купчина. Не са много дебели, но с хубави, лъскави корици. Имат странни заглавия като „Гей парад“, „Аут“ и „Гей сила“. Мъжете на корицата обаче не изглеждат особено весели и щастливи.^[5] Всичките са голи и космати. Бързо мушвам списанията обратно под дюшека. Точно преди да изляза, отец Джон се показва от банята. Има кърпа около кръста. Гърдите му обаче са покрити със странни рисунки от черно мастило, а по ръцете си има змии.

— Какво правиш тук? — смъмря ме той. — Разкарай се!

Защо отец Джон има такива странни неща по тялото си и държи подобни списания под леглото си, аз не знам. Нали съм само малоумен сирак.

Често виждам нощем в църквата да влизат странни на вид младежи, които отиват в стаята на отец Джон. И при отец Тимъти по всяко време идват посетители, но те не пристигат на мотори, облечени в кожени якета и с дебели метални вериги по вратовете си. Решавам да проследя един от странните посетители до стаята на отец Джон. Той почуква и влиза, а отец Джон затваря вратата. Надничам през ключалката. Знам, че правя нещо много лошо, но любопитството ме убива. През ключалката виждам как отец Джон и младият мъж с кожените дрехи седят на леглото. Отец Джон отваря чекмеджето и вади пластмасова кутийка с някакъв прах вътре. Изсипва част от праха на тънка ивица върху опакото на ръката си. После изсипва още върху лявата ръка на приятеля си. И двамата снишават лица към праха и дълбоко го вдишват. Белият прах като че ли изчезва в носовете им. Отец Джон се смее, също като лудото момиче от филма. Приятелят му казва:

— Добра стока, човече! Доста добра като за свещеник. А ти как изобщо се озова в църквата?

Отец Джон пак се разхилва.

— Харесаха ми дрехите — казва той и става от леглото, като протяга ръка към приятеля си. — Ела. — Аз бързо се махам.

Защо отец Джон пъха талк в носа си, аз не знам. Ама нали съм само един малоумен сирак.

 

 

Отец Тимъти най-после се връща от пътуването си до Англия и аз много се радвам да го видя. Сигурен съм, че е чул доста оплаквания от отец Джон, защото само два дни след завръщането му в кабинета му избухва спор между двамата. Отец Джон изхвърча от стаята, пуфтейки.

Великден отминава. Всички яйца са изядени. А госпожа Гонзалес, прислужницата, се подхилва.

— Какво става, госпожо Гонзалес? — питам аз.

— Не знаеш ли? — прошепва тя съзаклятнически. — Джоузеф хванал отец Джон в църквата с друг мъж. Ама не казвай на никого и ни гък на отец Тимъти, че ще настане ад.

Не разбирам. Какво лошо има в това отец Джон да е с друг мъж в църквата? Отец Тимъти постоянно е с други мъже в църквата. Например, докато ги изповядва.

 

 

Днес за първи път и аз влизам в кабинката за изповед.

— Кажи, синко, какво идваш да споделиш? — пита отец Тимъти.

— Аз съм, отче.

Отец Тимъти направо подскача от стола.

— Какво правиш тук, Томас? Не съм ли ти казвал, че това не е шега?

— Идвам да се изповядам, отче. Съгреших.

— Наистина ли? — омеква отец Тимъти. — Какво си сторил?

— Надникнах през ключалката в стаята на отец Джон. И видях някои неща без негово разрешение.

— Няма нищо, синко. Не мисля, че искам да чувам.

— Не, трябва, отче — настоявам аз и му разказвам за списанията под дюшека, за рисунките по тялото му, за облечените в кожа среднощни гости и за талка, който вдишваха.

Същата вечер между двамата свещеници в кабинета се разразява същинска буря. Слушам до вратата. Чуват се много викове. Отец Тимъти приключва спора със заплахата да докладва отец Джон на епископа. „Аз съм свещеник — казва той, — а да бъдеш свещеник, означава да носиш тежко бреме. Ако не можеш, връщай се в семинарията.“

 

 

Тази сутрин в църквата идва турист, преминаващ през Делхи, и отец Тимъти разбира, че той също е от Йорк. Затова го довежда у дома, да погостува няколко дни. Запознава ни.

— Иън, запознай се с Томас, който живее с нас. Томас, това е Иън. Знаеш ли, че и той е от Йорк? Все ме разпитваш за града на майка ми — сега можеш да питаш и него.

Иън ми харесва. Той е на петнайсет-шестнайсет години. Има светла кожа, сини очи и златиста коса. Показва ми снимки от Йорк. Виждам голяма катедрала.

— Казва се Йорк Минстър — пояснява той. Има и снимки с прекрасни градини, музеи и паркове.

— Познаваш ли майката на отец Тимъти? — питам аз. — И тя живее в Йорк.

— Не, но сега имам адреса й и като се прибера, ще се запозная с нея.

— Ами твоята майка? И тя ли живее в Йорк?

— Живееше. Но почина преди десет години. Блъсна я мотор. — Той вади от портфейла си снимка на майка си и ми я показва. И тя е имала светла кожа, сини очи и златна коса.

— И защо си в Индия? — питам аз.

— За да се видя с баща си.

— Какво работи баща ти?

Иън се колебае.

— Преподава в едно католическо училище в Дерадун.

— А защо и ти не живееш в Дерадун?

— Защото уча в Йорк.

— А защо тогава баща ти не живее с теб в Йорк?

— Има си причини. Но идва да ме вижда по три пъти в годината. Този път реших аз да дойда в Индия.

— Обичаш ли баща си?

— Да, много.

— Искаш ли баща ти да остане при теб завинаги?

— Да. Ами твоят баща? С какво се занимава той?

— Аз си нямам баща. Аз съм малоумен сирак.

 

 

Три вечери по-късно отец Тимъти кани отец Джон на вечеря. Хапват и разговарят до късно през нощта, а отец Тимъти дори свири на цигулката си. По някое време след полунощ отец Джон си тръгва, но отец Тимъти и Иън продължават да бъбрят. Аз си лежа в леглото и слушам смеха, долитащ през отворения прозорец. Не мога да заспя.

Нощта е лунна и вие силен вятър. Евкалиптите в двора се полюшват, а листата им шумят. Ставам, защото ми се ходи до тоалетната. На път към банята виждам, че в стаята на отец Джон свети. Чуват се и звуци. Отивам на пръсти до вратата. Затворена е и аз надничам през ключалката. Това, което виждам вътре, ме ужасява. Иън се е навел над масата, а отец Джон се е навел над него. Пижамата е в краката му. Ужасно съм объркан. Може и да съм малоумен сирак, но знам, че има нещо нередно. Хуквам към отец Тимъти, който спи дълбок сън.

— Събуди се, отче! Отец Джон прави нещо лошо с Иън! — крещя аз.

— С кого? С Иън ли? — отец Тимъти се разсънва мигновено. И двамата се втурваме към стаята на отец Джонки отец Тимъти нахълтва вътре. Вижда същото, което преди малко съм видял и аз. Лицето му побледняваше на мен ми се струва, че може да припадне. Хваща се за вратата, за да не се свлече на земята. После почервенява от гняв. Едва не му излиза пяна на устата. Никога не съм го виждал толкова ядосан.

— Иън, върви си в стаята — прогърмява той, — и ти също, Томас.

Правя, каквото ми се казва, още по-объркан и отпреди.

 

 

Рано на другата сутрин се събуждам от два пукота, идващи откъм църквата. Веднага усещам, че нещо не е наред. Хуквам натам и сцената, която виждам, ме разтърсва из основи. Отец Тимъти лежи в локва кръв, близо до олтара, точно под разпятието. Облечен е в расото си и сякаш е коленичил в молитва. На десет стъпки от него лежи тялото на отец Джон, оплискано в кръв. Главата му е разбита и по пейките са пръснати парченца от мозъка му. Облечен е в кожени дрехи. По ръцете му се виждат черни змии. В дясната му ръка има пистолет.

Виждам всичко това и усещам как се задавям. Изпищявам. Пронизителен вик, който разсича утринната тишина като куршум. Изплашва гарваните в евкалиптовото дърво. Кара Джоузеф, който бърше праха от орнаментите в кабинета, да се спре и да се вслуша. Принуждава госпожа Гонзалес набързо да свърши с душа. Събужда и Иън, който дотичва в църквата.

Привел съм се над отец Тимъти и ридая така, както ридае едно осемгодишно дете, което е загубило всичко в живота си. Иън идва и сяда до мен. Вижда безжизненото тяло на отец Тимъти и също се разплаква. Държим се за ръце и плачем почти три часа, дори след като идва полицията с мигащи червени лампи, дори след като пристига докторът с линейката, дори след като покриват телата с бели чаршафи, дори след като ги натоварват в линейката, дори след като Джоузеф и госпожа Гонзалес ни отвеждат в къщата и правят всичко по силите си, за да ни успокоят.

По-късно, много по-късно, Иън ме пита:

— Защо плака толкова много, Томас?

— Защото днес наистина останах сирак — отвръщам аз. — Той ми беше баща. Точно както беше отец за всички, които идваха в тази църква. Но ти защо плака? Заради това, което ти направи отец Джон?

— Не, плачех, защото и аз изгубих всичко. И аз станах сирак като теб.

— Но твоят баща е жив. В Дерадун е — плача аз.

— Не, това беше лъжа — и той отново се разридава, — сега мога да ти кажа истината. Тимъти Франсис може да ти е бил като баща, но аз наистина съм негов син.

 

 

Лицето на Смита е тъжно.

— Каква трагична история — казва тя. — Сега разбирам какво е искал да каже отец Тимъти, когато е говорел за бремето на свещеника. Удивително е как всичките тези години е живял двойствен живот като свещеник, който тайно е бил женен мъж и баща. Какво стана накрая с Иън?

— Не знам. Върна се в Англия. При някакъв вуйчо, струва ми се.

— А ти?

— Пратиха ме в дом за малолетни.

— Разбирам. Кажи ми сега за втория въпрос — казва Смит и натиска „Старт“ на дистанционното.

 

 

Намираме се още в рекламната пауза.

Прем Кумар се навежда към мен и ми прошепва:

— Дай да ти кажа какъв ще бъде следващият въпрос. Ще те питам какво означава „ФБР“. Чувал си за тази организация, нали?

— Не — поклащам глава аз.

Той прави гримаса.

— Така си и знаех. Слушай, искаме да изкараш поне още малко пари. Мога да сменя въпроса. Кажи бързо, има ли някакви съкращения, с които си запознат?

Замислям се малко и отговарям:

— Не знам за ФБР, но знам INRI.

— Какво е това?

— Това пише на кръста.

— Ох! Добре, сега ще проверя в базата данни.

Рекламната пауза свършва. Чува се музикалният сигнал.

Прем Кумар се обръща към мен.

— Любопитен съм, господин Рам Мохамад Томас, относно вашата религия. В името ви като че ли са намерили място всички вероизповедания. Кажете, къде се молите?

— Трябва ли човек да ходи в храм, църква или джамия, за да се моли? Вярвам в думите на Кабир. Хари е на изток, Аллах е на запад. Вгледай се в сърцето си и там ще намериш и Рама, и Карим.

— Много добре казано, господин Томас. Вие като че ли сте спец по всички религии. В такъв случай следващият въпрос ще е сравнително лесен за вас. Ето го и него, въпрос номер две за две хиляди рупии. Какъв е редът на буквите, които обикновено се изписват на кръста? А) IRNI, Б) INRI, В) RINI или Г) NIRI? Ясен ли е въпросът, господин Томас?

— Да.

— Добре, да чуем отговора ви.

— Верният отговор е „Б“, INRI.

— Абсолютно, стопроцентово ли сте сигурен?

— Да.

Чува се барабанно кресчендо. Светва правилният отговор.

— Абсолютно, сто процента вярно! Току-що спечелихте две хиляди рупии.

— Амин — отвръщам аз.