Викас Сваруп
Беднякът милионер (5)

Братско обещание
5 000

Добре огледайте всички страни на въпроса, преди да вземете решение. Сложете нещо настрана за спешни случаи. Новите съседи ще внесат ободрение. У дома може да възникне малък проблем, но ще го решите бързо и правилно. Не предлагайте умни съвети, ако изрично не ви помолят да си кажете мнението.

Това предсказва днес хороскопът в „Махараштра Таймс“ за всички козирози като мен, родени през последната седмица на декември.

Аз не чета „Махараштра Таймс“. Всъщност изобщо не чета вестници. От време на време обаче измъквам по някой от кошчето на господин Барве. Удобно е за разпалване на огъня в кухнята, а понякога, като нямам какво да правя, прелиствам страниците, преди да са станали на пепел, за да минава времето.

Не вярвам и в хороскопите. Ако вярвах, досега да съм мъртъв, поне според хороскопа на Пандит Рамашанкар Шастри. Днешният хороскоп обаче като че ли съдържа зрънце истина. До нас наистина се нанасят съседи и вкъщи наистина има малък проблем.

Тъкмо сме се върнали от сутрешната прожекция в Кралския кинотеатър и Салим е изпаднал в сляпа ярост. Разкъсва всички плакати на Арман Али, които вече близо три години красят стените на малката ни стаичка. Плакатът на Арман в кожено яке е раздран на малки парченца. Арман на мотоциклет бива насечен с нож. Арман с разсъблечена риза и оголени космати гърди сега е в кошчето за боклук. Арман с пистолета е накъсан на дреб, а Арман с коня отива в огъня. След като всички плакати са свалени, стаята ни, само с две легла, изглежда още по-гола и отпреди, а и няма какво да скрие петната от мухъл по варосаните стени.

Въпреки предупреждението на хороскопа, не мога да се сдържа да не дам някакъв умен съвет на Салим.

— Сега разбираш ли, че бях прав преди десет месеца, когато ти се опитваше да оправиш отношенията на Арман и Урваши? Казах ти да не си пъхаш носа в чуждите работи, нито да превръщаш проблемите на другите в свои собствени. Да ти е за урок за в бъдеще.

Салим ме слуша намусено, докато тъпче плаката на Арман, заобиколен от куп красавици в един басейн.

Чувам стъпки и гласове пред стаята. Изглежда, в стаята до нас най-после се нанасят нови наематели. Вълнувам се. Винаги е приятно да се срещаш с хора. Надявам се новите наематели да са момчета на моята възраст. Путул и Дхянеш са добра компания, но родителите им рядко позволяват да идват и да си играят с мен в неделя — единствения ден, когато не ходя на работа. Аджай, фукльото, ми лази по нервите. Направи ме за смях пред целия чаул, когато му казах, че съм започнал работа в леярна. Знам, че да работиш в леярна не е и наполовина толкова вълнуващо, колкото да работиш за филмова звезда, но поне е по-добре, отколкото да седиш на улицата.

След онзи период, в който живеех с актрисата Нилима Кумари в нейния апартамент, почти бях забравил за живота в чаула. Представляващи група от едностайни жилища, обитавани от долната прослойка на средната класа, чаулите са миризливата подмишница на Мумбай. Хората, които живеят тук, са само на йота по-добре от ония, които живеят в гета като Дхарави. Както ми каза веднъж господин Барве, богатите, които живеят в облицовани с мрамор и гранит четиристайни апартаменти, се радват. Бедняците, които живеят в окаяни, порутени колиби, страдат. А ние, дето обитаваме пренаселените чаули, просто живеем.

Да живееш в чаул определено си има и своите предимства. Онова, което се случи с Нилима Кумари, никога не би се случило тук, защото в чаула всеки знае всичко. Обитателите имат общ покрив над главата си и общо място, на което да се изхождат и да се къпят. Обитателите на чаула може и да не се срещат по официални поводи, но им се налага да се виждат, докато чакат на опашка пред общите тоалетни. Даже се носи слух, че господин Гокхал се е запознал с госпожа Гокхал, докато чакали пред клозета, и се влюбили. Ожениха се след месец.

За мен няма шанс да се влюбя в някое момиче от чаула. Всичките са дебели и грозни и дори бегло не напомнят на любимата ми актриса, Прия Капур. Освен това, всички си падат по глупави неща като кукли, а не могат да играят нормални игри като бокс или кабади. Не че и аз имам много време да играя. По цял ден работя в леярната и се връщам чак в шест вечерта. А топенето на метал е къртовска работа. Нажеженото желязо те задушава с топлината си и очите ти често се заслепяват от яркооранжевите пламъци.

Чувам глас:

— Томас! — Вика ме господин Рамакришна, управителят на чаула. Той е важна особа. Ходим при него винаги, когато ни изгори крушката или намалее налягането на водата. На него се примолваме, когато нямаме достатъчно пари за месечния наем. А напоследък го преследваме да поправи част от дървения парапет на първия етаж, който се клати и представлява опасност.

Излизам от стаята и виждам господин Рамакришна, заедно с един възнисък мъж на средна възраст, който се мръщи, все едно адски му се ходи до тоалетна.

— Томас, запознай се с господин Шантарам. Той е новият ни наемател, който ще живее до вас. Казах му, че си много отговорно момче, затова, моля те, помогни на него, съпругата му и дъщеря му да се настанят. Е, господин Шантарам, аз ще тръгвам.

„О, не — мисля си аз, — няма момчета.“ Опитвам се да видя жена му и дъщеря му, но успявам само бегло да зърна жена със сиви коси и момиче, по-голямо от мен, с вързана отзад дълга черна коса, седнали на леглото. Шантарам забелязва, че надничам в апартамента му и припряно затваря вратата.

— С какво се занимавате? — питам го аз.

— Учен съм, астроном. Няма да разбереш. Но от известно време съм в почивка. Сега работя като управител по продажбите в салона на Вимал. Тази стая е само временно решение. Съвсем скоро ще се местим в луксозен апартамент в Нариман Пойнт.

Знам, че господин Шантарам лъже. Хората, които могат да си позволят да живеят в Нариман Пойнт, никога не живеят в чаул, дори и временно.

 

 

Вътрешните стени в чаула са много тънки. Ако долепиш ухо до общата стена и се съсредоточиш, или още по-добре, ако поставиш обърната чаша на стената и допреш ухо до нея, можеш да чуеш почти всичко, което се случва в съседната стая. Двамата със Салим често го правим със съседите отляво, чиято стая е долепена до нашата кухня. Господин и госпожа Бапат отдавна не минават за млада двойка. Носи се слух, че господин Бапат даже бие госпожа Бапат, но вечер явно се сдобряват, защото често се хилим, заслушани в тежкото им дишане, охканията и ахканията им.

Нагласям една чаша от неръждаема стомана на стената на господин Шантарам и долепям ухо до нея. Чувам господин Шантарам да говори.

— Това място е като черна дупка. Под достойнството ми е да живеем тук, но заради вас двете ще преживея това унижение, докато не си намеря свястна работа. Слушайте сега, не искам никое момче от улицата да влиза в къщата. Бог знае от какви дупки идват. Точно до нас има две такива. Вагабонти от най-висша класа, предполагам. И Гудия, ако те хвана да приказваш с някое момче от чаула, ще си имаш работа с кожения ми колан, разбра ли? — прогърмява той.

Аз изпускам чашата от ужас.

 

 

През следващите няколко седмици изобщо не виждам жената и дъщерята на господин Шантарам, а него — много рядко. Момичето вероятно ходи в колеж всеки ден, но когато се връщам вкъщи, вече се е прибрала и вратата е плътно затворена.

Салим дори не забелязва, че имаме нови съседи. Почти не му остава свободно време от работата му като разносвач на обяд. Сутрин става в седем и се облича. Носи свободна бяла риза, широки памучни панталони и бяла шапчица „неру“. Шапчицата е отличителен белег на дабавалите в Мумбай, които са към пет хиляди на брой. Следващите два часа събира домашно сготвени ястия в кутии за обяд от около двадесет и пет апартамента. После ги отнася на гара Гхаткопар. Там те биват разпределени според местоназначението им, като всяка бива обозначена с цветни точки, тирета и кръстчета на капака, след което ги товарят на специални влакове, за да бъдат доставени точно на обяд на мъже от средната класа, работещи като управители или чиновници из цял Мумбай. Самият Салим получава обядите от друг влак. Разнася ги в района на Гхаткопар, след като разшифрова точките и тиретата, указващи адресите. Трябва много да внимава, понеже само една грешка може да му коства работата. Да не вземе да подаде кутия с телешко на някой индуист, със свинско — на мюсюлманин или нещо с чесън и лук на джайнист вегетарианец.

 

 

Девет вечерта е. Салим прелиства филмово списание. Аз съм коленичил до леглото, а лявото ми ухо е на стоманената чаша, залепена на стената. Чувам Шантарам да говори на дъщеря си:

— Ето, Гудия, погледни през окуляра. Настроих телескопа. Виждаш ли яркочервения обект в средата? Това е Марс.

— Бързо, вземи си чаша — шепна аз на Салим, — трябва да чуеш това.

Салим също долепя ухо до стената. През следващите двайсет минути слушаме коментари за състоянието на небето. За съзвездия, галактики и комети. За Голямата мечка и Малката мечка. Чуваме за нещо, наречено Млечния път, и за Полярната звезда. Научаваме за пръстените на Сатурн и спътниците на Юпитер.

Докато слушам Шантарам, ме изпълва странен копнеж. Приисква ми се и аз да имах баща, който да ми обяснява за звездите и планетите. Нощното небе, което за мен досега представляваше огромна черна маса, изведнъж се превръща в място, изпълнено със смисъл и чудеса. Когато урокът на Шантарам свършва, двамата със Салим извиваме шии през прозореца си на първия етаж и се опитваме да открием звездните образувания, за които той говореше. Без помощта на телескопа виждаме само малки бели точици в тъмното небе, но изпискваме от радост, когато разпознаваме седемте звезди на Голямата мечка, а самата мисъл, че тъмните петна по Луната са всъщност кратери, ни изпълва с чувство на задоволство, сякаш сме разгадали тайните на Вселената.

Тази нощ не сънувам жената с развято бяло сари. Сънувам пръстените на Сатурн и луните, кръжащи около Юпитер.

 

 

Седмица по-късно откъм стаята на Шантарам се чува нов звук. Мяу! Скачам и се втурвам към стената с подслушвателното си устройство в ръка.

Чувам гласа на Гудия.

— Виж, тате, имам си коте. Не е ли прекрасно? Даде ми го приятелката ми Рохини, от новото котило на нейната котка. Мога ли да го задържа?

— Не искам никакви домашни любимци — измърморва госпожа Шантарам. — В тази стая няма място за хората, къде ще държим и животно?

— Моля те, мамо, той е толкова мъничък. Татко, моля те, кажи да!

— Добре, Гудия — съгласява се Шантарам, — можеш да го задържиш. Как ще го наречеш?

— Благодаря ти, татко! Мислех си за Томи.

— Не, твърде обикновено е. Този котарак ще живее в семейството на астрономи, затова трябва да бъде наречен на някоя планета.

— На коя? Юпитер?

— Не. Той е най-малкият в семейството, така че може да се казва единствено Плутон.

— Страхотно, много ми харесва това име, татко. Хей, Плутон! Ела да пийнеш млекце.

— Мяу! — отвръща Плутон.

 

 

Тези дребни епизоди ме карат да преразгледам мнението си за Шантарам. Може би все пак не е толкова лош. Но отново научавам, че привидностите лъжат и че разделителната линия между доброто и злото всъщност е съвсем тънка.

Една вечер виждам Шантарам да се прибира у дома мъртвопиян. Дъхът му смърди на уиски. Върви с олюляваща се походка и му е нужна помощ, за да се качи по стълбите. Това се повтаря и на следващия ден, и на по-следващия. Съвсем скоро всички в чаула научават, че господин Шантарам е пияница.

Пияниците в индийските филми винаги са забавни герои. Помислете за Кешто Мукхерджи с шишето и не можете да не избухнете в смях. Пияниците в реалния живот обаче хич не са забавни, а плашещи. Когато Шантарам се прибере в този си вид, не ни трябват подслушвателни устройства. Той крещи и ругае с цяло гърло, а двамата със Салим потръпваме от страх в стаята си, все едно вика на нас. Псувните му се превръщат в такъв ритуал, че преди да заспим, чакаме да захърка. Започваме да очакваме с ужас периода от прибирането му от работа до тръшването му в леглото. За нас това е зоната на страха.

Мислим си, че това е временна фаза и че Шантарам ще се оправи. Но положението всъщност се влошава. Шантарам започва да пие все повече, а после — и да хвърля разни неща. Започва с пластмасови чаши и с книги, които с погнуса запраща в стената. После почва да чупи купи и чинии. Данданията, която вдига, прави труден живота на съседите му. Знаем обаче, че и дума не може да става да се оплачем на господин Рамакришна. Гласовете на двама нередовни платци на наем на по 11 и 13 години не тежат кой знае колко. Затова просто се мятаме в леглата си, когато някой предмет удари общата ни стена, и потръпваме от страх при звука на счупена чиния или порцеланова чаша.

Дори този период не трае дълго. Много скоро Шантарам започва да замеря хора. Най-вече членовете на семейството си. Най-свирепата ярост запазва за жена си.

— Ах ти, мръсна кучко! Ти ме доведе дотук. Можех да си пиша статии за черните дупки, а вместо това показвам блузи и сарита на някакви нещастни домакини! Мразя те! Защо не умреш? — крещи той и мята я мелничка за пипер, я чаша, я чиния. По жена си, по дъщеря си, по котарака й.

Една нощ минава всички граници и хвърля чаша с врял чай по жена си. Гудия се опитва да предпази майка си и врялата течност залива нея. Тя изпищява от болка. Шантарам е толкова пиян, че дори не разбира какво е направил. Втурвам се навън да извикам такси за госпожа Шантарам, за да заведе дъщеря си в болницата. Два дни по-късно тя идва при мен и ме пита дали бих я придружил до болницата на свиждане с Гудия.

— Много е самотна. Може би ти можеш да поговориш с нея.

Така аз отивам с госпожа Шантарам на първото през живота си свиждане в болница.

 

 

Първото нещо, което възбужда сетивата ми на влизане в болницата, е миризмата. Повдига ми се от лепкавата антисептична миризма на дезинфектанти, която се е просмукала във всяко ъгълче на мръсните отделения. Второто нещо е, че не се виждат радостни хора. Пациентите лежат на зелените си легла, стенат и хленчат, дори докторите изглеждат мрачни. Най-лошото обаче е безразличието. Никого всъщност не го е грижа за теб. Представях си, че около Гудия ще се суетят лекари и сестри, но я намирам да лежи сама в отделението за изгаряния без нито една дежурна сестра. Лицето й е цялото бинтовано; виждат се само черните й очи.

— Гудия, виж кой е дошъл да те види — казва госпожа Шантарам, като ми се усмихва ослепително.

Неудобно ми е да се приближа до момичето. Тя очевидно е доста по-голяма от мен. Аз съм само един воайор, дочул откъслечни моменти от живота й; почти не я познавам. Не виждам устните й, но по очите си личи, че ми се усмихва, и това разчупва леда помежду ни.

Оставам при нея три часа и разговаряме за най-различни неща.

— Откъде това необичайно име — Рам Мохамад Томас?

— Дълга история. Ще ти я разкажа, когато оздравееш.

Тя ми разказва за себе си. Научавам, че скоро ще завърши колеж и ще отиде в университет. Амбицията й е да стане лекар. Пита ме за мен. Не й казвам нищо за отец Тимъти и случилото се с мен след това, но й описвам премеждията си в чаула. Разказвам й за живота си като работник в леярната. Тя жадно и внимателно ме слуша и ме кара да се чувствам значим и желан.

Идва един доктор и казва на госпожа Шантарам, че дъщеря й е извадила късмет. Имала само първа степен изгаряния и няма да й останат белези. Ще я изпишат до седмица.

През трите часа, които прекарвам при Гудия, научавам много за баща й. Госпожа Шантарам казва:

— Съпругът ми е известен учен. Или по-точно, беше. Работеше в Института за космически изследвания „Ариябхата“, където изследваше звездите с огромен телескоп. Живеехме в просторно бунгало на територията на института. Преди три години откри нова звезда. Беше много важно научно откритие, но един негов колега астроном си го присвои. Това съсипа мъжа ми. Започна да пие. Започна да се кара с колегите си, а един ден така се разгневи на директора на института, че го преби почти до смърт. На момента го изхвърлиха и аз трябваше да се моля на директора да не извика полицията да го арестуват. След като напусна института, съпругът ми беше назначен за учител по физика в добро училище, но не успяваше да контролира пиенето и избухливия си нрав. Биеше учениците за най-дребни провинения и след шест месеца го изритаха. Оттогава насам се хваща да работи на разни места — като управител на стол, счетоводител във фабрика, а сега е помощник по продажбите в един салон за дрехи. И тъй като изразходвахме всичките си спестявания, сме принудени да живеем в чаул.

— Не може ли господин Шантарам да спре да пие? — питам аз.

— Съпругът ми се закле, че повече няма да близне алкохол и аз бях започнала да се надявам, че най-лошото ни е отминало. Но не можа да удържи на обещанието си и виж какво се случи.

— Направи ми услуга, Рам Мохамад Томас — помоли ме Гудия, — грижи се за Плутон, докато ме няма у дома.

— Непременно — обещавам аз.

Тя неочаквано протяга ръка и взема дланта ми в своите.

— Ти си братът, когото никога не съм имала. Нали, мамо? — Госпожа Шантарам кимва с глава.

Не знам какво да отвърна. За мен това са нови взаимоотношения. В миналото съм си се представял като нечий син, но не и като брат. Затова просто стискам ръката й и усещам безмълвната връзка помежду ни.

Тази нощ сънувам жена с бяло сари, прегърнала бебе в ръцете си. Зад нея духа вятър и размята косата й пред лицето. Тя оставя бебето в коша за дрехи и си тръгва. Тогава идва друга жена. И тя е висока и грациозна, но лицето й е цялото в бинтове. Тя взема бебето от коша и го обсипва с целувки. „Малкото ми братче“, казва тя. „Сестрице“, гука бебето в отговор. Мяяяу! Котешки писък пронизва нощта. Събуждам се и се мъча да разбера дали е дошъл от съня ми, или от съседната стая.

На сутринта намирам безжизненото, обезобразено телце на Плутон в същото кошче за боклук, в което господин Барве си изхвърля броя на „Махараштра Таймс“. Вратлето му е счупено, а козината му дъхти на уиски. Шантарам казва на жена си, че Плутон е избягал. Аз знам истината, но е безполезно да я споменавам. Плутон наистина избяга. В един друг и по-добър свят, струва ми се.

— Много харесвам Гудия — споделям аз със Салим, — трябва да се погрижа Шанатарам да не й стори пак нещо.

— Какво можеш да направиш? Това си е неговото семейство.

— Но е и наша работа. Нали все пак сме съседи.

— Не помниш ли какво ми каза веднъж? Че не е добре човек да си пъха носа в работите на други хора или да превръща техните проблеми в свои, а, Мохамад?

На това няма какво да отговоря.

 

 

Гудия се връща у дома, но аз не успявам да я видя, понеже Шантарам не пуска момчета да влизат в дома му. Госпожа Шантарам ми казва, че съпругът й е осъзнал какво е сторил и че ще се поправи, макар че дълбоко в сърцето си знае, че е невъзможно. Но дори тя не предполага до какви низости може да стигне той.

Няма и седмица след като Гудия се прибира от болницата, той отново й прави нещо. Опитва се да я докосне. Но не като баща. Отначало не разбирам. Чувам само някакви думи, че Гудия била неговата луна, и после госпожа Шантарам — да плаче, а Гудия — да пищи. „Татко, не ме пипай! Моля те, татко, не ме пипай!“

Нещо ми прещраква в ума, когато чувам умолителните викове на Гудия. Иска ми се да влетя в стаята на Шантарам и да го убия с голите си ръце. Но преди да събера кураж, чувам силното хъркане на мъжа. Отрязал се е. Гудия продължава да хлипа. Не ми трябва чаша, за да я чуя.

Плачът й има странен ефект върху мен. Не знам как би трябвало да реагира един брат, когато сестра му страда, понеже нямам опит като брат. Но знам, че някак трябва да я утеша. За жалост, не е много лесно да утешиш някого, когато между вас има стена, колкото и ще да е тънка. Тогава забелязвам, че най-долу в стената, там, където тръбите за водата минават към другия апартамент, има малка кръгла дупка, достатъчно широка, за да се провре ръка през нея. Скачам от леглото и мушвам ръка в дупката.

— Не плачи, сестрице. Ето, хвани ръката ми — плача аз. И някой улавя ръката ми. Усещам пръсти, които докосват ръката ми, лакътя ми, китката ми, така, както слепецът опипва нечие лице. После пръстите се вплитат в моите и аз чувствам магично преливане на сила, енергия, любов — наречете го, както искате; факт е, че в този миг ние с Гудия ставаме едно и аз чувствам нейната болка като своя.

Междувременно Салим, седнал на леглото си, гледа сцената с удивление.

— Да не полудя, Мохамад? Усещаш ли се какви ги вършиш? — гълчи той. — Тази дупка, през която си пъхаш ръката, е същата, през която в стаята влизат плъховете и хлебарките.

Аз обаче съм глух и за Салим, и за всичко останало. Не знам колко дълго съм държал ръката на Гудия, но когато се събуждам на другата сутрин, откривам, че лежа на пода с ръка, все още провряна в дупката, а в джоба на ризата ми кротко спят семейство хлебарки.

Следващата вечер Шантарам отново се прибира мъртво пиян и се опитва да задява Гудия.

— По-красива си от всички звезди и планети. Ти си моята луна. Ти си моята Гудия, моята кукличка. Вчера ми се изплъзна, но днес няма да ме оставиш — бръщолеви той.

— Престани да се държиш така! — виква госпожа Шантарам, но мъжът й като че не я забелязва.

— Не се притеснявай, Гудия, в любовта ми към теб няма нищо лошо. Дори Шах Джахан, великият император, се влюбил в собствената си дъщеря, Джахан Ара. А кой може да отрече на човек правото да бере плодовете от дървото, което сам е посадил?

— Ти си демон! — крещи госпожа Шантарам и мъжът й я удря. Чувам звън от строшена бутилка.

— Не! — изпищява Гудия.

Чувствам се така, сякаш мозъкът ми е прогорен от оксиацетиленова горелка и сърцето ми е залято от нагорещен метал. Не мога повече да търпя. Втурвам се в стаята на господин Рамакришна и му казвам, че господин Шантарам прави нещо ужасно с жена си и дъщеря си. Но Рамакришна се държи така, сякаш му говоря за времето.

— Виж сега — казва той, — каквото и да се случва между четирите стени на един дом, то си е работа на семейството и ние не можем да се месим. Ти си млад и сирак. Не си видял много. Но аз знам какви ли не истории за побой над жени, за насилие, кръвосмешение, изнасилване — всичко това се случва в чаулите из цял Мумбай. Но никой нищо не прави. Ние, индийците, притежаваме върховната способност да виждаме болката и нещастието около себе си, но да оставаме безучастни. Затова и ти, като порядъчен мумбаец, си затвори очите, запуши си ушите и си дръж езика зад зъбите, за да бъдеш щастлив като мен. Сега си върви, че е време да поспя.

Връщам се тичешком в стаята си. Чувам Шантарам да пуфти, а Гудия да пищи, че е мръсна.

— Не ме докосвай! Никой да не ме докосва! Ще заразя всекиго, който ме приближи.

Имам чувството, че си е изгубила ума. Почвам и аз да губя моя.

— Зарази мен — казвам аз и мушвам ръка през дупката в стената.

Гудия я улавя.

— Няма да живея още дълго, Рам Мохамад Томас — ридае тя, — по-скоро ще се самоубия, отколкото да се отдам на баща си. — Болката й се процежда през дупката и ме обгръща.

Разплаквам се.

— Няма да позволя това да се случи — уверявам я аз, — това е братска дума.

Салим ме поглежда сърдито, все едно обещанието ми е престъпно. Мен обаче не ме интересува кое е добро и кое — зло. Усещам кокалестите пръсти на Гудия, плътта на дланите й, и знам, че и двамата сме подгонени животни, съучастници в престъпление. Моето престъпление беше, че аз, един сирак, бях дръзнал да превърна чуждите проблеми в свои собствени. Но какво бе престъплението на Гудия? Просто, че се е родила момиче и че Шантарам й е баща.

 

 

Изпълнявам обещанието си другата вечер, когато Шантарам се връща от работа и започва да изкачва скърцащите стъпала към първия етаж. Той върви с бавни, несигурни крачки. Дори дрехите му смърдят на уиски. Точно когато минава покрай онзи парапет, дето господин Рамакришна още не го е поправил, аз му се мятам отзад. Удрям го по гърба и той се стоварва върху перилото. То вече е разхлабено и се клати. Не успява да издържи на тежестта му. Изскърцва и се разцепва. Шантарам губи равновесие и пада долу на земята.

По филмите показват как злодеят пада от върха на небостъргач и все едно лети във въздуха; размята крака и ръце и крещи: „Аааааааа!“. В реалния живот не става така. Шантарам пада като камък. Няма размятащи се ръце и крака. Удря се ничком в земята и остава да лежи с разперени крайници.

Едва когато виждам безжизненото тяло на Шантарам на земята, осъзнавам какво съм направил. И си представям последиците от деянието си.

Следователите идват с един джип с мигащи червени светлини и хубаво очертават тялото с тебешир. Правят снимки и казват: „Тялото е паднало тук“. После вдигат очи и виждат мен на първия етаж. Инспекторът ме посочва: „А това е момчето, което го е бутнало. Арестувайте го!“. Отвеждат ме в затвора, където ме събличат и бият. После отивам в съда, където един съдия със строго изражение на лицето и черна роба седи под вентилатора на тавана. На стената зад него е окачен избледнял, прашен надпис със златни букви, гласящ: „Сатямева джаяте“ (Истината винаги тържествува). Съдията ми хвърля един поглед и обявява присъдата си:

— Рам Мохамад Томас, намирам ви за виновен в предумишленото убийство на господин Шантарам. По силата на член 302 от Индийския наказателен кодекс ви осъждам на смърт чрез обесване.

— Не! — изкрещявам аз и се опитвам да избягам, но краката и ръцете ми са оковани в белезници. Връзват ми очите и ме водят към килията за екзекуции. Надяват примката на шията ми и натискат лоста. Изпищявам от болка, когато краката ми се вдигат във въздуха и ми спира въздухът. Отварям очи и откривам, че съм в рая. Раят обаче прилича досущ на чаула и аз поглеждам надолу; виждам тялото на Шантарам, проснато на земята. Около него се събират хора. Някой се обажда: „Извикайте полиция!“.

Не се бавя и миг повече. Втурвам се надолу по стълбите и се затичвам. Минавам през портата, покрай будката за мляко и многоетажната сграда. Тичам към близката гара и вземам експреса за терминала „Виктория“. Претърсвам всички перони за един конкретен влак. Най-после го откривам и скачам вътре, точно когато потегля.

Напуснах Мумбай, напуснах Гудия, напуснах Салим и се отправих към единствения друг град, който познавам. Делхи.

 

 

През целия ми разказ Смита не отронва нито дума. Виждам, че е дълбоко развълнувана. Забелязвам мъничка сълза в крайчето на окото й. Може би и тя, като жена, чувства страданието на Гудия.

Вземам дистанционното.

— Да видим въпрос номер три — казвам аз и натискам копчето.

 

 

Прем Кумар се завърта на стола си и се обръща към мен.

— Господин Томас, вие вече отговорихте правилно на два въпроса и спечелихте две хиляди рупии. Нека сега видим дали ще отговорите на въпрос номер три за пет хиляди рупии. Готов ли сте?

— Готов съм — потвърждавам аз.

— Добре. Въпрос номер три. От областта на…

Точно тогава централният прожектор угасва и оставя двама ни с Прем Кумар в тъмнина.

— Опа! Хюстън, имаме проблем! — казва Прем Кумар и публиката избухва в смях. Аз не схващам шегата.

— Какво казахте? — питам аз.

— О, това е знаменита реплика от филма „Аполо 13“. Сигурен съм, че не гледате филми на английски. Хората използват тези думи, когато неочаквано се появи сериозен проблем, а точно това стана сега. Шоуто не може да продължи, докато не оправим прожектора.

Докато техниците проверяват кабелите на прожектора, Прем Кумар се заслушва в гласа от слушалките си. После се навежда към мен и прошепва в ухото ми:

— Е, юнако, идва краят на златната ти серия. Следващият въпрос е много труден, особено за един келнер. Много бих искал да ти помогна да спечелиш повече, но продуцентът току-що ми съобщи, че иска да преминем на следващия състезател, който е професор по математика. Съжалявам — лош късмет! — Той отпива от лимонадата си и премлясва с устни.

Прожекторът е готов. Знакът в студиото светва в надпис „Аплодисменти“.

Когато ръкопляскането утихва, Прем Кумар ме поглежда.

— Господин Томас, вие вече отговорихте правилно на два въпроса и спечелихте две хиляди рупии. Нека сега видим дали ще отговорите на въпрос номер три за пет хиляди рупии. Готов ли сте?

— Готов съм.

— Добре. Следващият ни въпрос е от света на астрономията. Кажете ми, господин Томас, знаете ли колко планети има в Слънчевата система?

— Какви са възможностите?

— Това не е въпрос, господин Томас. Просто питам дали знаете броя на планетите в Слънчевата система.

— Не.

— Не? Надявам се, поне знаете на коя планета живеем.

Публиката се смее.

— Земята — отговарям аз навъсено.

— Добре. Значи, знаете името на една планета. Е, готов ли сте за въпрос номер три?

— Да.

— Добре. Ето го и въпрос номер три. Коя е най-малката планета в Слънчевата система: А) Плутон, Б) Марс, В) Нептун или Г) Меркурий?

От устните ми се откъсва звук, още преди да прозвучи музикалният сигнал.

— Мяу!

— Моля? — изненадва се Прем Кумар. — Какво казахте? За миг ми се стори, че чувам мяукане.

— Казах „А“.

— А?

— Да. Отговорът е „А“, Плутон.

— Абсолютно, стопроцентово ли сте сигурен?

— Да.

Чува се барабанно кресчендо. Светва правилният отговор.

— Абсолютно, сто процента вярно! Плутон действително е най-малката планета в Слънчевата система. Господин Томас, вие току-що спечелихте пет хиляди рупии!

Публиката е впечатлена от общите ми познания. Някои хора стават на крака и ръкопляскат.

Но Смита остава безмълвна.