Викас Сваруп
Беднякът милионер (10)

Разказът на войника
500 000

Предупредителната сирена за въздушна опасност се включва с точността на часовник всяка вечер в осем и трийсет и предизвиква трескаво движение в чаула. Обитателите следват инструкциите, предавани по високоговорителя през цялата изминала седмица в очакване на нападение. Изключете всички светлини и електроуреди, спрете газта, затворете дома си и в колона се отправете към скривалището.

Скривалището се намира под сградата на училището. Представлява голяма, правоъгълна зала с приглушена светлина. Има избледнял, прашен червен килим на пода и единствената мебелировка се състои от два клатещи се стола и стара метална маса, на която има поставен четиринайсетинчов телевизор. В скривалището е горещо, задушно и клаустрофобично, но то е нашата защита, затова няма какво да се оплакваме. Въпреки че се носят слухове, че в скривалището в Пали Хил има трийсет и две инчов телевизор, възглавнички „Дънлопило“ и климатик.

Всички се събират пред телевизора, който е настроен на новинарския канал. Оглеждам се наоколо. Почти целият чаул се е събрал тук. Семейство Гокхал, семейство Нен, семейство Бапат, господин Уагъл, господин Кулкарни, госпожа Дамле, господин Ширке, госпожа Барве… Липсват само господин Рамакришна, администраторът. Сигурно е зает да брои квитанциите за наема и да поправя фасонки, течащи кранове, счупени парапети.

Първо дават рекламите. Тази война се спонсорира от паста за зъби „Майка Индия“ и чай „Джоли“. Следва обръщение на министър-председателя. Войната е спечелена от индийските сили, казва той сериозно, и е въпрос на дни, преди врагът окончателно да се предаде. Ще водим тази война докрай, казва той с емоционален тон. Тя ще унищожи тероризма. И глада. И бедността. Дарявайте щедро на Войнишкия фонд, настоява той.

След речта на министър-председателя по телевизията се появява млада актриса, която повтаря същите неща, но в артистичен стил. Жените се заплесват по актрисата. Колко млада изглеждала, колко била красива. Как ли успява да поддържа кожата си толкова мека? Какъв ли сапун използва? Толкова е нежна. Не й трябва да използва кремове.

Мъжете са разгневени. Тези копелета ни докараха достатъчно неприятности, казват. Стига толкова. Този път трябва окончателно да разбием Пакистан.

Господин Уагъл е военният спец на чаула. Като университетски преподавател, той е най-образованият човек тук. Пакистан има ракети и атомни бомби, осведомява ни той. Затова сме в скривалището — за да се защитим от радиацията. Но срещу атомните бомби няма истински защити. Когато бомбата падне, водата ще се превърне във въздух. Въздухът ще стане на огън. Слънцето ще изчезне. В небето ще се вдигне огромна гъба. И всички ще умрем, заключава тържествено той.

Само че е трудно да си представиш смъртта, когато си на дванайсет като мен и Путул, или на десет, като Салим и Дхянеш, и това е първата ти война. Изпълнени сме с въодушевление и любопитство. Залепили сме се пред телевизора, омагьосани от картините от войната.

Не знаем и не се интересуваме от радиацията. Занимаят ни далеч по-интересни неща:

Колко шум вдига атомната бомба?

Можем ли да видим самолетите, които прелитат над къщите?

Ще прилича ли на Дивали?

Не би ли било хубаво, ако до чаула падне ракета?

 

 

Това е третата нощ от войната. Животът в скривалището влиза в нормално русло. Жените са започнали да носят в скривалището зеленчуци и плетивата си. Сядат на групичка, режат домати и картофи, плетат пуловери, чистят леща, подбират здравите листа от спанака и кориандъра, обменят последни клюки. Знаете ли, че госпожа Госвами си купила нов двайсет и пет инчов телевизор? Бог знае откъде взема толкова пари съпругът й! Изглежда, господин Бапат и жена му здравата са се скарали завчера. Сигурно целият квартал е чул разправията им! Четохте ли последния брой на „Старбърст“? Казват, че Арман Али може би е гей!

Мъжете съсредоточено слушат новините и обсъждат последните слухове и догадки. Вярно ли е, че ще обявят кризисно положение? Казват, че Патханкот е напълно разрушен от бомбардировки. Загинали са много цивилни. Мехта има достоверна информация, направо от министерството, че бензинът ще започне да се продава с купони. Лукът и доматите на практика са изчезнали от пазара. Добре е да се запасим с мляко.

Ние, децата, си имаме наша си банда. Тичаме из огромната зала, викаме и крещим, падаме един върху друг, за ужас на жените. Играем на „Види ми се, види“, докато ни омръзне После Путул измисля нова игра. Името й е особено подходящо за случая — „Война и мир“. Правилата са съвсем прости. Разделяме се на два отбора, единият воден от индийски генерал, а другия — от пакистански. Двата отбора се гонят. Всеки хванат е военнопленник и може да бъде освободен само в замяна на пленник на противниковия отбор. Залавянето на генерала се брои за двама военнопленници. Играта печели отборът с най-много военнопленници. Има само един проблем: никой не иска да бъде пакистанският генерал. Накрая хващат Салим. „Ти си мюсюлманин — казват му, — значи, ставаш пакистанец“. Салим отначало се противи, но е подкупен с обещание за две пакетчета дъвки. Включвам се в отбора на Салим и разбиваме индийците.

След като изиграваме всички игри, се събираме в ъгъла, задъхани от умора, и започваме да обсъждаме войната.

— Харесва ми тази война — казвам аз, — толкова е вълнуваща. И шефката ми, Нилима Кумари, ми даде една седмица почивка заради полицейския час.

— Да — съгласява се Путул, — и училището затвори за седмица.

— Ще ми се да имахме война всеки месец — допълва Дхянеш.

— Стига с тези глупости! — прогърмява мъжки глас зад гърба ни.

Обръщаме се, уплашени, и виждаме един стар сикх с патерици. Той е висок и слаб, с извити мустаци на загрубялото лице. Носи маслиненозелен тюрбан, който отива на военната му униформа с множество джобове и широк колан. Гледа ни строго и обвинително вдига пръст.

— Как смеете да говорите така за войната! Тя е нещо много сериозно. Умират хора.

Едва тогава забелязваме, че е само с един крак.

Научаваме, че това е ланс найк^[1] от запаса Балвант Сингх. Че наскоро се е нанесъл в чаула, живее сам и е изгубил крака си в битка.

След като ни се накарва, Балвант Сингх закуцуква напред и сяда на стола точно пред телевизора.

Излъчват картини от войната. Екранът е облят в зеленикава светлина. Виждаме заредена ракетна установка. Един войник натиска копчето и ракетата се изстрелва с огнен взрив. След половин минута виждаме зелено-жълто припламване в далечината и звук от експлозия. „Ударихме точно в целта“, обявява един офицер, застанал до установката. Ухилва се. Зъбите му изглеждат неестествено зелени. След десет секунди изстрелват следваща ракета. Репортерът се обръща към камерата и казва: „Това е нашият ексклузивен репортаж на живо от войната в Раджастан. Аз съм Сунил Вияс от «Стар Нюз», заедно с Пета дивизия, а сега нека се върнем в студиото.“ Не ни се казва каква е била целта, дали са я ударили, колко души са загинали и колко са оцелели. На екрана се появява известен певец и пламенно запява патриотични песни.

Ланс найк от запаса Балвант Сингх се надига от мястото си.

— Това не е истинска война — казва той с отвращение, — а някакъв майтап. Показват ви сапунена опера.

На господин Уагъл не му е забавно.

— Какво тогава е истинска война? — пита той.

Балвант поглежда Уагъл с презрителния поглед на войник към цивилен.

— Истинската война е нещо много по-различно от забава за децата. В истинската война има кръв и храброст. Мъртви тела, отрязани от щиковете на врага ръце и откъснати от шрапнели крака.

— Вие в коя война сте се били? — интересува се господин Уагъл.

— В последната истинска война, тази от 1971-ва гордо отвръща Балвант Сингх.

— Защо тогава не ни разкажете какво е усещането от истинската война? — подканва го госпожа Дамле.

— Да, разкажи ни, чичо — вдигаме врява и ние.

Балвант Сингх сяда.

— Искате да знаете какво е усещането от истинската война ли? Е, добре, тогава ще ви разкажа моята история. За четиринайсетте славни дни, когато извоювахме великата си победа над Пакистан.

Скупчваме се около стария войник като деца, насядали с широко отворени очи около дядо си.

Балвант Сингх заговаря. Очите му добиват онзи унесен поглед, както когато хората говорят за отдавна минали неща.

— Ще ви отведа в далечната 1971-ва година. В най-съдбовното време в историята на индийския народ.

В скривалището се възцарява тишина. Господин Уагъл намалява звука на телевизора. Никой не възразява. Преразказът на репортажа „на живо“ по телевизията не може и да се сравнява с разказа на един истински войник.

— Последната истинска война започна на трети декември 1971 г. Спомням си добре датата, защото на същия ден, когато обявиха войната, аз получих писмо от Патханкот, от любимата си съпруга, с което ми съобщаваше, че е родила момче, първото ни дете. „Ти не си с мен — пишеше жена ми, — но аз знам, че се биеш за родината ни и това изпълва сърцето ми с гордост и радост. Ще се моля за живота ти и заедно със сина ти ще очакваме победното ти завръщане.“

Разплаках се, когато го прочетох, но това бяха сълзи на щастие. Не плачех, защото бях далеч от семейството си в такъв момент. Бях щастлив, че отивам на бой с благословията на жена си и изпълнен със сили от появата на новородения си син.

— Как нарекохте сина си? — пита госпожа Дамле.

— Още преди раждането бяхме решили, че ако е момиче, се казва Дурга, а ако е момче — Шер Сингх. Така че го кръстихме Шер Сингх.

— Как започна войната? — пита господин Ширке.

— Вечерта на трети декември имаше новолуние. Под прикритието на мрака, малодушният ни враг започна масирани удари по редица от нашите военновъздушни бази в западния сектор — Шринагар, Авантипур, Патханкот, Утарлай, Джодхпур, Амбала, Агра — всички бяха тежко обстрелвани. Ударите бяха последвани от масирана атака срещу стратегическия сектор Чхамб на север.

— Къде бяхте разпределен вие, когато избухна войната? — интересува се господин Уагъл.

— Точно там, в Чхамб, в Тринайсета пехотна дивизия. Аз принадлежа към полка на сикхите и моят батальон — 35-ти Сикхски батальон — беше пратен в Чхамб в рамките на една бригада. Трябва да разберете защо пакистанците ни атакуваха в Чхамб. Чхамб не е просто село на западния бряг на река Мунавар Тави. То е и живата връзка с Акхнор и Джауриян. Превземеха ли Чхамб, щяха да станат заплаха за целия щат.

Затова тази нощ пакистанците започнаха нападение срещу нас на три фронта. Дойдоха с тежката артилерия. Оръдия и минохвъргачки. Огънят беше толкова усилен, че само за няколко часа почти всичките ни укрития бяха лошо повредени и три от граничните ни патрули — заловени.

Аз командвах един преден пост с трима мъже, когато започна нападението. Постът ми беше атакуван от врага с многократно превъзхождаща ни сила. Сигурно помните, че имахме само три батальона от другата страна на Мунавар Гави, които посрещнаха дивизията на пакистанската пехота, 23-та Пехотна дивизия, с бронирана бригада, около сто и Петдесет танка и деветдесет артилерийски полка. Пакистанците имаха повече артилерия в Чхамб, отколкото по целия Източен фронт.

Тримата мъже под мое ръководство тогава бяха Суквиндер Сингх от Патяла, Раджешвар от Хошиярпур и Карнаил Сингх от Лудхяна. Карнаил беше най-добрият от всичките, висок, мускулест мъжага с гръмовит глас и заразителна усмивка. Нямаше страх нито от войната, нито от смъртта, само от едно нещо, дето не му даваше мира.

— От какво се страхуваше? — пита господин Кулкарни.

— Да не го заровят. Бяхме чували, че ако намерят тялото на мъртъв индийски войник, пакистанците не го връщат. Вместо това нарочно го заравят според мюсюлманските традиции, дори войникът да е индуист. Карнаил беше богобоязлив и религиозен човек и се ужасяваше, че ако загине в бой, тялото му може да бъде заровено на два метра под земята, вместо да бъде кремирано. „Обещайте ми, сахиб — рече ми той седмица преди началото на войната, — че ако загина, ще се погрижите да ме кремират, както е редно. Иначе душата ми няма да намери покой и аз ще бродя в подземния свят цели трийсет и шест хиляди години.“ Опитах се да го успокоя, като му казах, че няма да загине, но той беше непреклонен. Затова, просто за да го усмиря, му казах: „Добре, Карнаил, обещавам, че ако загинеш, ще се погрижа да бъдеш кремиран с всички индуистки ритуали.“

И така, през нощта на трети декември ние се намирахме в едно предно укрепление — Карнаил, Сукхвиндер, Раджешвар и аз, когато обстрелът започна…

Путул го прекъсва:

— Чичо, а там имахте ли телевизор, като тук?

Войникът се разсмива.

— Не, синко. Не беше толкова луксозно. Нямахме нито килим, нито телевизор. Укреплението ни беше малко и претъпкано. Вътре можеха да влязат само четирима души, и то пълзешком. Беше пълно с комари, а понякога ни навестяваха и змии.

Гласът на Балвант става по-сериозен.

— Не знам дали някой от вас е запознат с топографията на Чхамб. Областта е равнинна, но е прочута със сивите камъни и сарканда — буйна трева, толкова висока и гъста, че в нея може да се скрие танк. Точно оттам дойде врагът под прикритието на нощта. Преди да се усетим, отляво и отдясно имаше разположени минохвъргачки. Беше непрогледен мрак и аз нищо не можех да видя. Върху укритието ни падна граната, но успяхме да се измъкнем, преди да избухне. Когато излязохме от укритието, на всяка крачка ни посрещаха автоматични откоси от лека картечница. Започнахме тихо да се придвижваме, като вървяхме в права линия и се опитвахме да определим откъде идва огънят. Добре напредвахме и почти бяхме стигнали пакистанското укритие, където се намираше картечницата, когато точно зад гърба ми избухна оръдеен снаряд. Докато се опомня, Сукхвиндер и Раджешвар бяха мъртви, а Карнаил кървеше от нараняване от шрапнел в стомаха. Само аз се разминах с повърхностни наранявания. Бързо информирах командира на ротата за ранените. Казах му още, че във вражеското укрепление има разположена лека картечница, която бълва смъртоносен огън, и че ако не бъде спряна, ще нанесе сериозни щети на ротата. Командирът ми каза, че не може да жертва още един отряд и ме помоли някак си да я неутрализирам.

„Тръгвам към укреплението на врага — казах аз на Карнаил, — ти ме прикривай.“ Но Карнаил ми препречи пътя. „Това е самоубийствена мисия, сахиб“, каза той. „Знам, Карнаил — отвърнах аз, — но все някой трябва да го свърши.“ „Тогава нека аз го направя — настоя Карнаил. — Доброволец съм за мисията по неутрализиране на вражеската картечница. Вие имате жена сахиб, а и Бог току-що ви благослови със син. Аз си нямам семейство. Никого не съм оставил. Никой не ме очаква. Може би вече умирам от раната си. Нека отида и направя нещо в името на родината си. Но вие не забравяйте обещанието си, сахиб.“ И преди да успея да кажа и дума, той грабна пушката от ръката ми и се втурна напред. „Бхарат мата ки джай“^[2], извика той и започна да стреля срещу вражеското укритие, уби трима войници с щика си и накара картечницата да замлъкне. Но застанал с пушка в ръце, той получи още един фатален куршум в гърдите и падна на земята там, пред очите ми, без да изпуска оръжието.

В укритието ни се възцари гробовна тишина, докато всички си представяме трагичната батална сцена. Звуците от пушечните и оръдейни изстрели сякаш отекват в скривалището. Балвант продължава.

— Останах прикован на това място близо два часа. Бях получил нареждане да се върна при ротата, но в ушите ми звънтеше обещанието, което бях дал на Карнаил. Сега тялото му лежеше на вражеска територия, а си нямах ни най-малка представа колко още пакистански войници има наоколо. В моя отсек бях останал само аз.

В три през нощта огънят спря напълно и настъпи смъртна тишина. Близките дървета зашумяха от внезапен повей на вятъра. Започнах да се приближавам към пакистанското укрепление, на не повече от седемдесет метра. Изведнъж пред себе си чух приглушен звук от стъпки. Напрегнах се да чуя, въпреки че в ушите ми биеше собственото ми сърце, и вдигнах пушката. Заредих я, готов да стрелям, но се надявах да не се наложи. Проблясването на изстрел в тъмнината щеше да издаде местоположението ми на врага. Опитах се да потисна даже собственото си дишане. По гърба ми пропълзя нещо тънко и хлъзгаво. Приличаше на змия. Изпитах отчаян порив да се отърся от нея, но страхът да не предупреди врага ме накара да затворя очи и само да се надявам да не ме ухапе. Като че ли след цяла вечност тя се плъзна надолу по крака ми и аз въздъхнах с облекчение. Гърбът ми беше плувнал в пот, а ръцете ме боляха. Пушката тежеше като олово. Отново се чуха приближаващите се стъпки. Взрях се в мрака, опитвайки се да различа очертанията на врага, но нищо не виждах. Знаех, че смъртта дебне наблизо. Щях или да убия, или да бъда убит. Чу се пукане на клонка и дори долових тихо дишане. Беше агонизиращо чакане. Трескаво мислех дали да стрелям, или да изчакам противника да направи първата крачка. Изведнъж видях припламване на кибритена клечка и във въздуха, на не повече от десет крачки пред мен се очерта тилът на една глава, принадлежаща сякаш на безплътен дух. Моментално изскочих от тревата и се втурнах с щика напред. Беше пакистански войник, готвещ се да се изпикае. Тъкмо да го поваля, и той се обърна, пусна пушката на земята и започна да моли с притиснати една о друга ръце: „Умолявам те, не ме убивай“. „Колко сте тук?“, попитах го аз. „Не знам. Отделих се от отряда. Точно се опитвах да се върна. Моля те, не ме убивай“, хленчеше той. „Защо да не те убивам — рекох аз, — нали си враг.“ „Но съм и човешко същество, също като теб — каза той. — Кръвта ми е със същия цвят като твоята. Имам жена, която ме чака в Мирпур. И момиченце, което се роди само преди десет дни. Не искам да умра, без дори да съм видял личицето й.“ При тези думи сърцето ми омекна. „И аз имам жена и малък син, чието лице не съм виждал“, казах на вражеския войник и го попитах: „Ти как би постъпил на мое място?“ Той замълча, после несигурно отговори. „Щях да те убия.“ „Виждаш ли, ние сме войници. Трябва да бъдем верни на дълга си. Но ти обещавам едно. Ще се погрижа тялото ти да бъде погребано, както е редно.“ И тогава, без да ми мигне окото, го промуших с щика си през сърцето.

— Ау… ах… — отвратено стисва очи госпожа Дамле.

Господин Ширке също е потресен.

— Не е необходимо да бъдете толкова буквален — казва той, опитвайки се да запуши с ръце ушите на Путул. — При всичките тези убийства и кръв, се страхувам синът ми да не започне да сънува кошмари.

Балвант изсумтява.

— Ха! Войната не е за лигльовци. За младите е добре да разберат какво е. Трябва да знаят, че войната е нещо много сериозно. Умират хора.

— Какво стана след това? — пита господин Уагъл.

— Нищо особено. Стигнах до вражеското укрепление, където до Карнаил лежаха трима мъртви пакистански войници. Вдигнах го и го отнесох на рамене в базата. На другата сутрин го кремирахме. — Очите на Балвант се навлажняват. — Казах на командира за храбрия подвиг на Карнаил и по негова препоръка Карнаил Сингх беше посмъртно удостоен с МВЧ.

— Какво е МВЧ? — пита Дхянеш.

— Маха вир чакра. Едно от най-високите военни отличия в нашата страна — обяснява Балвант.

— А кое е най-високото?

— ПВЧ, Парам вир чакра. То почти винаги се дава посмъртно.

— А вие какво отличие получихте? — пита пак Дхянеш.

На лицето на Балвант се изписва болезнено изражение.

— За тази операция не ми дадоха нищо. Но това не е краят на историята. Тепърва предстои да ви разкажа за битката при моста Мандиала.

Господин Уагъл поглежда часовника си.

— Боже, минава полунощ. Чало, чало, струва ми се, че се събраха достатъчно вълнения за деня. Опасността отмина. Да се връщаме по домовете си.

Ние неохотно се разотиваме.

* * *

На следващия ден отново се озоваваме в скривалището. Днес тук е синът на господин Бапат, Аджай. Явно се е върнал от гостуването при баба си. Голям фукльо е, все се хвали с играчките си, с компютъра си, с кънките си, с безбройните си гаджета. Всички го мразим, но не го показваме. Не искаме да се караме с момче на петнайсет години, което изглежда като на седемнайсет. Днес той носи малко тефтерче. Нарича го „книга за автографи“. Показва някакви завъркулки на другите деца.

— Този е на Амитабх Баччан, този е на Арман Али, този е на Равина, а това е подписът на прочутия батер Сачин Малванкар.

— Ами този? — пита Дхянеш, посочвайки една съвършено неразчитаема драскулка. Аджай се замисля за момент, после смутено отвръща:

— На майка ми. Пробваше химикалката.

Путул също носи нещо, но не книга за автографи. Баща му му е казал, че като не ходи на училище, не значи, че не трябва да учи. Сега всеки ден, докато седи в скривалището, ще трябва да пише съчинения. Темата за днес е „Моята крава“, въпреки че Путул няма крава.

По телевизията военният говорител дава брифинг.

— Въздушните нападения на Пакистан срещу индийските военновъздушни бази в Амбала, Горакхпур и Гвалиор бяха успешно неутрализирани. Индийските сили завзеха Багла и Рахимяр Кхан. Предните бази на Пакистан в Бхавалпур, Сукур и Навабшах са напълно унищожени, а Шакаргарх е под наш контрол. В сектора Чхамб войниците ни са отблъснали масирана пакистанска атака, целяща да превземе моста Мандияла.

Радостта ни е неописуема. Посрещаме новината с бурно аплодиране и ръкостискания.

Балвант седи, както и преди, пред телевизора.

— Значи, пак атакуваха Мандияла — казва той, клатейки глава. — Тези пакистанци никога не се учат от грешките си.

На мен ми изглежда, че Балвант чака някой да го попита за моста Мандияла, но никой не захапва въдицата.

Телевизионната програма продължава с дебат в студио, то. Някакви експерти обсъждат войната. Брадат мъж с очила казва:

— Всички знаем, че Пакистан разполага с близо четиридесет ядрени бойни глави. Само една петнадесеткилотонна атомна бомба над градски район с гъстота на населението около 25 000 души на квадратен километър е достатъчна да убие 250 000 души. Ако екстраполирате тези данни за Мумбай, където…

Господин Уагъл казва:

— Водата ще стане на въздух. Въздухът ще се превърне в огън. В небето ще се вдигне огромна гъба. Всички ще умрем.

Господин Кулкарни изключва телевизора.

— Прекалено потискащо е — казва той. — Защо вместо това не чуем вдъхновяващата история на нашия герой от войната. Балвант джи, вчера споменахте битката за моста Мандияла. Моля ви, разкажете ни за нея.

Балвант се оживява, протяга ръце и вдига ръкави. Почесва кочана на крака си, завърта стола си към останалите и започва.

— Има едно много високо укрепление от другата страна на Мунавар Тави. Наречено Мандияла Север. Там ни атакува врагът през нощта на трети и на четвърти декември, и тъй като нямахме на практика никакви войници, които да удържат този пост, той беше превзет. След това пакистанците започнаха да напредват с танковете и пехотата си към моста Мандияла, където беше разположен нашият 35-и Сикхски полк, заедно с 19-а Пара-командо бригада.

Вече бяхме разбрали, че ключовата цел на 23-а пакистанска дивизия е да завземе моста Мандияла. Тогава щяхме да бъдем принудени да изоставим Чхамб и всичко на запад от Тави. Затова по пладне на четвърти декември вече бяхме започнали да укрепяваме позициите си. 31-ва кавалерия беше подкрепена от един ескадрон на 27-ми брониран полк, а 37-ми Кумаонски беше изпратен от Акхнур за контраатака с цел връщане на Мандияла Север. Трагедията започна, когато командирът на 37-ми Кумаонски беше убит от пакистански артилерийски снаряд, още преди да успее да се присъедини към нас. Батальонът им остана без ръководител и успяха да се доберат до Тави чак предната вечер. Затова бяха пренасочени към източния бряг, с изглед към моста Мандияла. И така, при падането на нощта, моста Мандияла бранеха само 35-и Сикхски и Пара-командо бригадата на 19-и полк, заедно с танковите отряди на 31-ва кавалерия, които държаха Мандияла Юг.

Около три през нощта на пети декември два пакистански батальона — 6-и и 13-и — започнаха свирепа атака през Тави. Дойдоха със своите американски танкове „Патън“ и китайските Т-59, с гърмящи оръдия. Над главите ни свистяха реактивни самолети на Пакистанските военновъздушни сили и пускаха половинтонни бомби по позициите ни. Навсякъде се виждаха горящи автомобили, експлодиращи снаряди и танкове, движещи се към нас като гигантски стоманени насекоми, пълзящи сред високите слонски треви. Обстрелващата ни артилерия беше толкова тежка, че за петдесет минути успя да навлезе докрай в нашите постове. 13-и пакистански батальон се сблъска с нашия 29-и Джат отряд^[3] и го помете. Докато напредваха, превзеха пост 303, след като убиха командира. Отбраната беше поверена на 35-и Сикхски, но за съжаление, някои от моите сънародници не изпълниха дълга си и побягнаха пред настъпващата вражеска артилерия. След като превзеха пост 303, пакистанците наредиха на резервите си да се придвижат напред и да осигурят предмостието. Призори целият мост Мандияла беше техен. Изглеждаше така, сякаш само чудо може да ни спаси. Някой ще ми даде ли чаша вода?

Балвант Сингх е изпечен разказвач. Набляга на подходящите думи, прави паузи на подходящите места и моли за чаша вода в най-подходящия момент, точно когато напрежението става непоносимо.

Някой бързо му носи стиропорена чаша с вода. Привеждаме се напред. Балвант отпива и подновява разказа си.

— В този момент към нас се присъедини лично командирът на 368-ма бригада от Акхнур. Когато пристигна, видя сцена на пълна разруха и хаос. Войниците бягаха от бойното поле, за да спасят кожата си. Земята се беше превърнала в осеяна с кратери пустош, покрита с мъртви тела, отломки и горящи останки от нашите танкове. Навсякъде бушуваха пламъци. Водите на Тави бяха почервенели от кръвта на войниците. Беше същински ад. Не като това, което ви показват по телевизията — натискаш копче, изстрелваш ракета, сръбваш чай.

Командирът, който ме познаваше, ме попита: „Балвант Сингх, какво става? Къде изчезнаха половината ни хора?“. А аз му отговорих с натежало сърце: „Съжалявам, че трябва да ви го докладвам, сахиб, но мнозина дезертираха. Не можаха да устоят на превъзхождащите ни вражески сили.“ Бяхме изгубили три танка и много мъже.

Командирът рече: „Ако всички започнем да мислим така, как ще спечелим войната? — После въздъхна. — Смятам, че ситуацията е безнадеждна. Трябва да се оттеглим.“

Аз възразих: Сахиб, девизът на нашия полк е: Нишчи кар апни джет карон^[4]. Няма да се предам без бой.

„Такъв трябва да бъде духът ни, Балвант“, потупа ме командирът по рамото и ми нареди да събера останалите мъже. Взводният също беше дезертирал, така че командирът постави мен начело на взвода. Батальонът ни получи задачата незабавно да се придвижи и да си възвърне моста, рота Делта на гурките също беше готова за атака, заедно с каквото беше останало от 31-ва кавалерия.

Първите утринни лъчи изригнаха в артилерийска стрелба и картечен огън. Мостът Мандияла се превърна в ад, в казан от пламъци, сътресения и експлозии. Над главите ни свистяха снайперистки куршуми, картечниците бълваха непрекъснат смъртоносен огън, вражески самолети прелитаха и навсякъде около нас се взривяваха бомби, а ние изскачахме от позициите си с щиковете напред и с бойния вик на сикхите „Боле со нихал, сат сри акал!“^[5] нападахме връхлитащите пакистанци войници и в ръкопашен бой пробождахме много от тях до смърт. Дръзките ни действия деморализираха врага. Приливът се обърна в наша полза. Започнахме да изтласкваме врага назад.

В този момент противникът реши да премине река Тави с танкове. Дотогава ги бяха държали от другата страна. В мига, в който успееха да прекосят реката, ние щяхме да бъдем напълно изложени на обстрела им. Жизненоважно бе да ги спрем преди това. Тогава в действие влязоха нашите танкове Т-55 на 31-ва кавалерия и 27-ми брониран полк. Отначало машините даваха добър отпор на яростните вражески атаки, но когато пакистанските танкове „Патън“ тръгнаха по моста, двама от нашите зарязаха танковете си и побягнаха.

Не знам какво ми стана. Втурнах се към един от изоставените танкове, отворих люка и скочих вътре. Знаех доста за танковете, но никога не бях управлявал танк. Въпреки това ми отне само няколко минути да разгадая таблото и скоро задвижих този Т-55. Попаднах под ожесточения огън на противниците, скрити в окопите, затова и се насочих към тях. Мислеха си, че ще се откажа заради упорития им огън, но аз не промених курса и накрая те изскочиха и побягнаха. Един от тях се опита да се покатери в моя танк. Моментално завъртях 100-милиметровото оръдие и го съборих, все едно пропъдих муха от мляко. Междувременно другите ни танкове бяха взели врага на прицел и само след двайсет минути беше останал само един „Патън“. Подгоних го, докато той се опитваше да избяга. Моят танк беше директно ударен от него и се възпламени. Но оръдието му работеше. Продължих да преследвам „Патъна“ и го обстрелях от разстояние петдесет метра. Вражеският танк внезапно спря и тръгна назад, а оръдието му се завъртя като пияно. Най-после спря и танкът избухна в кълбо от пламъци. Свързах се с командира по радиостанцията и докладвах: „Осем вражески танка разрушени. Ситуацията е овладяна.“.

Сега мостът Мандияла беше почти под наш контрол. Врагът се беше разпръснал. Танковете му бяха унищожени, но отделни постове все още оказваха съпротива. Бяха разположили няколко картечни и ракетни установки около моста, които бяха все още активни. И най-важното от всичко, над моста все още се вееше пакистанският флаг. Трябваше да го сваля. Зашеметен от сътресения и окървавен от шрапнели, аз започнах малко по малко да се приближавам към пакистанското укрепление. Навсякъде около себе си виждах трупове по разораната, кална земя. Продължавах да се движа, докато стигнах на десет метра от укреплението, обградено с бодлива тел. Метнах димна граната вътре и трима пакистански войници изхвърчаха, мъртви и окървавени. Остана само един. Вдигнах пушката си, за да го застрелям, и изведнъж видях, е заяла. Вражеският войник също го разбра. Усмихна се, вдигна своята пушка и натисна спусъка. Няколко куршума поразиха крака ми и аз паднах на земята. Той се прицели в сърцето ми и отново натисна спусъка. Аз си казах молитвата й се приготвих да умра. Но вместо оглушителен изстрел, се чу кухо цъкване. Зарядът му беше свършил. „Нарай Такбир, Аллах о Акбар!“, извика той и се втурна срещу мен с оголен щик. Пресрещнах го с вик „Джай Хинд“ и сръчно отбягнах атаката. После му нанесох смъртоносен удар с приклада на моята пушка. Скочих към вражеския флаг, разкъсах го и на негово място вдигнах индийския трикольор. Когато видях знамето ни да се вее над моста Мандияла, това беше най-щастливият миг в живота ми, макар да знаех, че съм изгубил единия си крак.

Балвант Сингх замлъква и ние виждаме, че очите му са плувнали в сълзи.

Почти минута никой не шуква. След това Путул се приближава към Балвант Сингх и му подава тетрадката си.

Войникът изтрива очи.

— Ей, какво е това? Не мога да ти напиша домашното по математика.

— Не искам да ми пишете домашното — казва Путул.

— За какво тогава е тази тетрадка?

— Искам да ми дадете автограф. Вие сте нашият герой.

Всички ръкопляскат.

Дхянеш пак задава предишния си въпрос.

— И какво отличие получихте за тази битка?

Балвант се умълчава, сякаш сме засегнали болно място.

— Никакво. Дадоха две МВЧ и две ПВЧ на 35-и сикхски полк. Трима от другарите ми получиха медали Сена, а в Джауриян вдигнаха паметник. Но на мен не ми дадоха нищо, дори не го отбелязаха в комюникето. Никой не оцени храбростта ми.

Той въздъхва.

— Но това няма значение. Чувствам удовлетворение, когато виждам пламъка над Амар Джьоти, мемориала на Незнайния воин. Знам, че той гори за хора като мен. — И изпадайки във философско настроение, той рецитира един стих на урду^[6]: — Невъзвестени идваме на този свят и невъзвестени ще си идем. Но докато сме тук, вършим дела, които даже нашето поколение да не запомни, идното не ще може да забрави.

Всички отново притихват. Внезапно госпожа Дамле запява:

— Саре джахан се ачча Хиндустан хамара…^[7]

Скоро всички се присъединяват към патриотичната песен. Не знам какво ни става на нас, децата, но организираме спонтанен марш. Оформяме колона и започваме да маршируваме покрай Балвант Сингх, а десните ни юмруци са стиснати за поздрав към смелия воин.

Това беше нашата война. Той беше нашият герой.

Балвант Сингх е тъй завладян от емоцията, че заплаква.

— Джай Хинд! — извиква той и излиза от стаята, оставяйки ни сами с шумоленето на слонската трева, звука от взривяващите се бомби, острата миризма на барут и зловонието на смъртта.

Господин Уагъл се качва на подиума и обявява:

— Скъпи приятели, имам честта да ви информирам, че утре ще ни посети екип на Войнишкия спомагателен фонд. Любимият ни министър-председател отправи апел към всички индийци да направят щедри дарения за нашите войници, които жертват живота си, за да можем всички ние да живеем свободно и достойно. Надявам се всички вие да бръкнете дълбоко в джобовете си, за да подпомогнем Фонда.

— А войникът сред нас? Не трябва ли да направим нещо, за да помогнем и на него? — провиква се господин Ширке.

Чуват се одобрителни възгласи.

— Да, абсолютно сте прав. Но аз мисля, че най-голямата услуга, която можем да сторим на Балвант джи, е да направим така, че подвигът му от 1971 г. да бъде признат. Ще дадем паметна бележка на хората от Фонда, които утре ще дойдат.

Всички се вълнуваме. Сякаш най-после даваме собствената си лепта във войната.

 

 

Идват трима души. Един висок, един нисък и един дебел. И тримата са бивши офицери — високият е от флота, ниският — от пехотата, а дебелият — от военновъздушните сили. Ниският мъж държи дълга реч. Казва ни каква велика работа вършат войниците. Колко велика страна сме. Колко велик е министър–председателят ни. Колко велики сме ние самите. И колко велики трябва да бъдат даренията ни. Пускат една кошничка. Хората слагат пари в нея. Едни дават по пет рупии, други — по десет, някои — по сто. Една от жените пуска вътре златните си гривни. Салим няма никакви пари. Той дава две пакетчета дъвки. Балвант Сингх отсъства. Казал е, че има грип.

После започва разпитът.

— Вие самият били ли сте се във война? — пита Кулкарни офицера от пехотата, пенсиониран полковник.

— Да, разбира се. Участвах в две големи войни, през шейсет и пета и седемдесет и първа.

— И къде служихте през седемдесет и първа?

— В Чхамб, където се състоя може би една от най-големите битки.

— В кой полк?

— Аз съм от пехотата. Във великия Сикхски полк.

— Получихте ли медали от войната през седемдесет и първа?

— Ами, ако става на въпрос, получих Вир Чакра. Това беше голямо отличие.

— За какво получихте този медал?

— За голямата битка при моста Мандияла, в който 35-и сиксхки полк свърши страхотна работа.

— Що за човек сте вие? Получавате медали, а отричате други, без чиято помощ никога нямаше да превземете моста.

— Простете, но не разбирам. За кого говорите?

— Говорим за нашия войник, който е бил герой при Чхамб през 1971-ва и е изгубил единия си крак. Който е трябвало да бъде удостоен с Парам Вир Чакра, но е получил само сълзи. Вижте, полковник сахиб, ние сме цивилни. Не познаваме военните ви правилници и разпоредби, но тук е сторена чудовищна несправедливост. Може ли да проверите дали нещо не може да се направи? Никога не е твърде късно да почетем храбрите войници.

— Къде е този велик човек?

— Тук, в нашия чаул.

— Наистина ли? Прекрасно. Много бих искал да му отдам чест.

И така, ние го придружаваме до стаята на Балвант Сингх. Посочваме му вратата и полковникът влиза. Ние пристъпваме от крак на крак, едва сдържайки се да не надникнем.

Чуваме високи гласове, като при караница. После се чува издрънчаване. След десетина минути полковникът изскача навън, пръхтейки от ярост.

— За този човек ли се оплаквахте, че не е получил ПВЧ? Той е най-големият негодник, когото съм срещал. Да можех, на място щях да му извия свинския врат.

— Как смеете да говорите така за нашия герой от войната? — смъмря го госпожа Дамле.

— Герой от войната ли? Това е най-невероятният виц. Той е един проклет дезертьор. Избяга още при първия знак за неприятности в Чхамб. Казвам ви, той е позор за Сикхския полк. Трябваше да получи четиринайсет години строг тъмничен затвор. Жалко, че делата за дезертьорство имат петгодишна давност, иначе и сега бих го предал на властите.

Ние сме поразени.

— Какво говорите, полковник? Той така подробно ни разказа за подвизите си в Чхамб. Даже е изгубил крака си в бой.

— Пълни лъжи. Нека ви разкажа истинската му история, която е доста жалка. — Полковникът оправя колана си. — Балвант Сингх не беше в добро състояние на ума, когато избухна войната, понеже жена му току-що беше родила първия им син в Патханкот. Отчаяно искаше да бъде със семейството си. Толкова отчаян беше копнежът му, че при първите неразбории в Джаурян, когато пакистанците нападнаха с цялата мощ на артилерията си, той изостави поста си и избяга. Успял да стигне до Патханкот и се скрил във фамилната къща. Сигурно си е мислел, че войната е останала зад гърба му, но войната не го беше оставила. Два дни след пристигането му пакистанските военновъздушни сили бомбардираха въздушната ни база в Патханкот. Не удариха нито един от самолетите ни, но две петстотинкилограмови бомби уцелили една къща в близост до военното летище. Оказа се, че къщата била на Балвант. Жена му и синът му загинали на място при нападението, а той изгубил единия си крак от шрапнел.

— Но… как успя толкова подробно да пресъздаде битката?

Полковникът прави гримаса.

— Не знам какви ви ги е разправял, но за двайсет и шест години е имал доста време да чете за големите битки. Копелето е изпълзяло след толкова години, за да ви прави на глупаци и да печели евтини тръпки с фалшиви истории за геройства. Срещата с него съвсем ми развали настроението. Не беше хубав ден. Довиждане.

Полковникът поклаща глава и си тръгва, придружен от високия и от дебелия. Ние се връщаме в скривалището, за нас не беше хубав ден. Чудим се какво ли прави Балвант Сингх. Тази вечер той не излиза.

 

 

Намират го на другата сутрин, в едностайната му квартира в чаула. На прага стоят недокоснати кана с мляко и вестник. Патериците му са подпрени на стената. Дървеното легло е избутано в единия ъгъл. На нощното шкафче има празна чаша с утайка от кафяви чаени листа. Единственият стол е преобърнат в средата на стаята. Балвант виси от вентилатора на тавана, с розова ивица плат, вързана около врата му, с неизменната маслиненозелена униформа и глава, клюмнала върху гърдите. Безжизненото му тяло се поклаща наляво-надясно, а вентилаторът издава слаби скърцащи звуци.

Пристига полицейски джип, с мигащи червени светлини. Полицаите преравят вещите му. Говорят, жестикулират и грубо разпитват съседите. Един фотограф прави снимки със светкавица. Пристига линейка с лекар с бяла престилка. Пред стаята на Балвант се насъбира голяма тълпа.

Изнасят тялото му с носилка, покрита с колосан бял чаршаф. Обитателите на чаула стоят притихнали. Путул, Дхянеш, Салим и аз надничаме неуверено иззад гърбовете им. Гледаме неразбиращо тялото на мъртвеца и кимаме, със страх, тъга и вина, докато мисълта за случилото се като течност се разлива във вцепененото ни съзнание. Това ни беше първата война. И разбрахме. Че войната е много сериозно нещо. Умират хора.

 

 

Смита изглежда мрачна и сериозна.

— А вие къде бяхте по време на войната? — питам аз.

— Тук, в Мумбай — отговаря тя и бързо сменя темата. — Да видим следващия въпрос.

 

 

Прем Кумар се завърта на стола си и се обръща към мене.

— Господин Томас, вие отговорихте правилно на седем въпроса за двеста хиляди рупии. Нека сега видим дали ще успеете да отговорите на осмия въпрос, за петстотин хиляди рупии. Готов ли сте?

— Готов съм — потвърждавам аз.

— Добре. Въпрос номер осем. Кое е най-високото отличие за храброст, което се дава в Индийските въоръжени сили? Повтарям, кое е най-високото отличие за храброст, което се дава в Индийските въоръжени сили? А) Маха Вир Чакра, Б) Парам Вир Чакра, В) Шауря Чакра или Г) Ашок Чакра?

Започва напрегнатият музикален сигнал. Часовниковият механизъм цъка все по-силно.

Публиката се разшумява. Гледат ме съчувствено, готови да се сбогуват с приятния квартален келнер.

— „Б“, Парам Вир Чакра — отговарям аз.

Прем Кумар повдига вежди.

— Знаете ли отговора, или просто налучквате?

— Знам отговора.

— Абсолютно, стопроцентово ли сте сигурен?

— Да.

Чува се барабанно кресчендо. Светва правилният отговор.

— Абсолютно, сто процента вярно! — крещи Прем Кумар. Публиката е екзалтирана. Чуват се несекващи аплодисменти и викове „Браво!“.

Аз се усмихвам. Прем Кумар — не.

Смита кима с разбиране.