Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cemetery World, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)
Допълнителни корекции
hammster (2013 г.)

Издание:

Клифърд Саймък. Гробищен свят.

Научнофантастичен роман.

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1979

Библиотека „Галактика“, №8

Преведе от английски: Михаил Грънчаров

Рецензенти: Светозар Златаров, Тинко Трифонов, Огнян Сапарев

Редактор: Огняна Иванова

Редактор на издателството: Милан Асадуров

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Илюстрация на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Паунка Камбурова

Американска, I издание

Дадена за печат на 25.V.1979 г. Подписана за печат на 23.VIII.1979 г.

Излязла от печат на 26.X.1979 г. Печ. коли 13 изд. коли 8,42. Цена 1,50 лв.

Код 08 95366–23133/5714–67–79. Страници: 208

Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

 

© Clifford D. Simak. Cemetery World.

Condé Nast Publications Ins., 1972, 1973

Ч 820 (73) — 3

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от hammster

Статия

По-долу е показана статията за Гробищен свят от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Гробищен свят
Cemetery World
АвторКлифърд Саймък
Създаванефевруари 1973 г.
САЩ
Първо издание1973 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Видроман

Издателство в България„Георги Бакалов“ (1979)
ИК „Бард“ (1999)
ПреводачМихаил Грънчаров

Гробищен свят (на английски: Cemetery World) е роман на американския писател фантаст Клифърд Саймък. Романът е издаден за първи път през 1973 г. На български език е издаден през 1979 г., като книжка 8 от Библиотека „Галактика“. Преиздадена е през 1999 г. от ИК „БАРД“.

Сюжет

Действието в романа се развива след 10 хиляди години. След последната атомна война по-голямата част от човечеството напуска Земята и се разселва на планети в други звездни системи. След хилядолетия на изоставената прародина на човечеството предприемчиви бизнесмени решават да създадат на Земята гробище, в което покойниците от други планети да се завръщат към своите корени. Така е основана корпорацията „Майка Земя“, и Земята е превърната в огромно гробище, заемащо голяма част от повърхността на планетата.

Флечър Карсън заедно с два робота пристига на Земята за да създаде и запише нова композиция. Директорът на северноамериканския клон на корпорацията „Майка Земя“ Максуел Бел се опитва да го вербува да работи за Гробището, а когато той отказва, започва да създава редица препятствия за работата му. След пристигането си Флечър среща Синтия Ленсинг, която е на Земята с цел да открие митично съкровище, укрито на планетата от загадъчни извънземни пришълци. Заедно те напускат територията на Гробището и започват пътуване през изоставената част от Земята. Карсън не успява да започне създаването на своята композиция, тъй като е въвлечен във водовъртеж от събития, свързани с незаконните операции на погребалната корпорация, пътуване във времето и други събития свързани с историята на човечеството на Земята.

Персонажи

  • Флечър Карсън – главният герой, жител на планетата Олдън, който с помощта на робота Мустанг съчинява сложни мултимедийни композиции.
  • Елмър – спътник на Карсън, свободен робот, създаден на Земята по време на последната война.
  • Мустанг – робот, с помощта на който Карсън съчинява своите композиции.
  • Синтия Ленсинг – жителка на планетата Олдън, която става спътник на Карсън.
  • Максуел Питър Бел – директор на северноамериканския клон на корпорацията „Майка Земя“.
  • Преброителя на сенките – представител на древна извънземна раса, установил се на Земята, който събира и съхранява артефакти на различни култури.

Външни препратки

Глава 8

Той ми бе показал нивите с натрупаните на кръстци снопи и тиквите, златни под лъчите на слънцето; градината, в която все още имаше останали малко зеленчуци — повечето вече бяха прибрани; свинете, докарани от гората, угоени с жълъди и затворени в свинарника, за да бъдат заклани; говедата и овцете, потънали до колена в тревата на ливадите; помещението за опушване на бутовете и дебелите парчета сланина; железарницата, в която бяха складирани и подредени различни купища старо желязо; кокошарника, бараката за инструменти, ковачницата и оборите; а сега двамата седяхме разположили се на най-горната дъска на една олющена от времето ограда.

— Откога живеете по тези места — попитах го аз. — Не лично вие, разбира се, а хората в тази котловина?

Той обърна към мен сбръчканото си лице на старец на почтена възраст, с благи сини очи и брада, която се стелеше върху гърдите му като бяла коприна.

— Глупаво е да се задава такъв въпрос. Ние сме тук отколе. Малки групи от нас са пръснати из цялата долина. Някои живеят сами, ала те не са много; живеем предимно заедно — няколкото семейства, които са се държали заедно от незапомнени времена. Разбира се, някои се преместват; намират по-добри места или пък просто така им се струва. Не сме много; никога не сме били много хора. Някои от жените са бездетни; много от децата не оцеляват. Говори се, че страдаме от някаква древна болест. Не зная. Много неща се разправят, все стари приказки от миналото, ала човек не може да каже дали са верни, или не.

Той опря по-здраво пети върху втората дъска и положи изкривените си от старост ръце на коленете. Кокалчетата стърчаха като бучки, пръстите изглеждаха сковани и сгърчени, а вените на ръцете му бяха поразително сини и изпъкнали.

— Спогаждате ли се с хората от Гробището? — попитах аз. Той се замисли за момент, преди да отговори; казах си, че бе от онези хора, които винаги размислят добре, преди да отговорят.

— В повечето случаи — каза той най-сетне. — С течение на времето те се домъкнаха по-близо до нас и вземат земя, която в младите ми години беше пущинак. Няколко пъти ходих да говоря с оня човек там…

Той се опитваше да си спомни името.

— Бел — подсетих го аз. — Максуел Питър Бел.

— Точно с тоя. Отивам аз и говоря с него, но от това полза — никаква. Мазен е като масло. Усмихва се, но зад тази усмивка няма нищо. Чувствува се сигурен; той е голям и всемогъщ, а ние сме малки и слаби. „Пак ни притеснявате — казвам му аз, — навлизате в нашите земи, а това не е необходимо, защото има толкова много земя, която можете да използвате — цели големи участъци от необработваема земя, която никой не използва.“ А той отговаря: „Ами и вие не я използвате.“ Викам му, че имаме нужда от нея, макар и да не я орем и да не я копаем, защото ни трябва простор, защото винаги сме живели на простор и ако той ни липсва, чувстваме се притеснени, усещаме, че се задушаваме. И тогава той казва: „Ами вие нямате нотариален акт за земята.“ Питам го какво е това „нотариален акт“ и той се опитва да ми обясни, но всичко това е голяма глупост. Тогава го питам дали той самият има нотариален акт, но той изобщо не отговаря. Вие идвате някъде оттам, мистър, може би вие ще ми кажете дали той има нотариален акт за земята.

— Много се съмнявам в това.

— Предполагам, че се спогаждаме с тях — продължава той. — Някои от нас работят за Гробището от време на време: копаят гробове, косят тревата, кастрят дърветата и подрязват храстите, почистват около надгробните камъни. Има много работа, за да се поддържа едно гробище в спретнат и приличен вид. Използуват ни само от време на време, като допълнителна работна ръка, когато са претрупани с работа. Бихме могли да работим много повече, предполагам — ако искахме, ала какъв смисъл има да се работи? Имаме си всичко необходимо; те не могат да ни предложат много в замяна на нашия труд. Някой фин плат понякога, но ние си имаме плат колкото ни трябва от овцете — стига ни, за да прикрием голотата си, стига ни, за да се стоплим. Някое по-специално питие, но ние си варим ракия колкото ни трябва и не съм сигурен дали не е по-хубава от напитките на Гробището. Домашната ракия, ако човек си знае работата, става много добра и има странен вкус, към който човек се пристрастява. Е да, тенджери и тигани, но колко съдове й трябват на една жена?

Работата не е в това, че сме мързеливи или незначителни хора. А в това, че сме заети през цялото време. Обработваме земята, ходим на лов и риболов. Ходим да копаем за стар метал. Има много места, повечето от тях на доста голямо разстояние оттук, където има могили, съдържащи метал. Използваме го, за да си правим инструментите и огнестрелното оръжие. Понякога от запад или от юг идват търговци, за да разменят барут и сачми срещу нашите храни, вълна и ракия — вземаме и друго, разбира се, но предимно сачми и барут.

Той млъкна и ние продължавахме да седим един до друг на най-горната дъска под топлата слънчева светлина. Дърветата приличаха на замръзнали неподвижно пламтящи лагерни огньове; нивите бяха светлокафяви, осеяни с кръстци и изпъстрени със златото на разпилени тикви. Надолу по хълма в ковачницата някой чукаше нещо и от огнището й се издигаше кълбо дим. Дим се издигаше също и от комините на най-близките къщи. Някаква врата хлопна и видях, че Синтия бе излязла. Беше с престилка и носеше тиган. Излезе на двора и изпразни съдържанието на тигана в един варел, който стоеше там. Махнах с ръка и тя ми махна в отговор, после влезе отново в къщата, като затръшна вратата след себе си. Старецът забеляза, че гледам варела.

— Варел за помия — каза той. — В него изхвърляме обелки от картофи, вкиснато мляко и зелеви листа — всякакви отпадъци от кухнята. Даваме ги на прасетата. Нима никога не сте виждали варел за помия?

— До този момент никога не бях подозирал, че съществува такова нещо.

— Струва ми се — каза старецът, — че не разбрах много добре откъде идвате и с какво се занимавате там.

Разказах му за Олдън и се опитах да му обясня каква бе нашата цел. Не съм сигурен, че ме разбра. Той махна към двора около оборите, където Мустанг бе заседнал през по-голямата част от деня.

— Искате да кажете, че оная измишльотина там работи за вас?

— И то много усилено, и по най-интелигентен начин. Той е чувствителен апарат. Усвоява идеята за обора и копата сено, впечатлението от гълъбите на покрива, за телетата, тичащи в оградените места, за конете, стоящи на слънце. Той ще ни даде онова, което ни е необходимо, за да създадем музика и…

— Музика ли? Искате да кажете като музика на цигулка?

— Да. Може да бъде и като на цигулка.

Той поклати глава, наполовина от смущение, наполовина от недоверие.

— Има нещо, за което исках да ви попитам — казах аз. — За онова нещо, което ловците наричат „Хищника“.

— Да си кажа правичката, не зная дали ще мога да ви разкажа много за него — отвърна той. — Наричат го „Хищника“ и често съм се чудил защо. Доколкото знам, никога нищо не е плячкосвал. Единствената опасност е, ако човек се намира право на пътя му. Той не се показва често. Обикновено се намира надалече и никой не узнава за това, докато не си замине. Първият път, когато някога се е приближавал на такова близко разстояние до нас, беше миналата нощ. Никога не съм чувал някой да е отишъл да го търси или да го проследи. Има някои неща, с които е по-добре човек да не се занимава.

Знаех, че не ми разказа всичко, което можеше да ми разкаже, и нещо ми подсказваше, че няма намерение да ми каже всичко, ала въпреки това направих опит да го накарам.

— Но сигурно се говорят разни истории. Може би стари истории от едно време. Чували ли сте някога, че това може да е военна машина?

Той ме погледна слисан и уплашен.

— Каква машина? Каква война?

— Нима искате да кажете, че не знаете за войната, която е унищожила Земята? — попитах аз. — За това как хората са я напуснали?

Той не отговори направо, ала от онова, което каза, разбрах, че не знаеше — историята на планетата се бе изгубила всред мъглявината на вековете.

— Много истории се разправят — каза той — и много от тях може би са верни, а други не са. И нито един човек с всичкия си няма да седне да се рови из тях прекалено много. Ето на, съществува преброителят, тоя дето брои духовете; аз и него смятах за измислица — до деня, когато го срещнах. Или пък историята за безсмъртния човек, когото никога не съм срещал, макар че има люде, които твърдят, че са го виждали. Съществуват вълшебства, има и магьосничество, ала по тези места не се среща нито едното, нито другото, пък и не ни и трябват. Живеем си добре и не искаме живота ни да се променя, затова не обръщаме голямо внимание на историите, които чуваме.

— Но сигурно имате книги.

— Някога може и да е имало. Чувал съм за тях, ала никога не съм виждал книга. Пък и не познавам някой, който да е виждал. Тук нямаме никакви книги; мисля, че никога не сме имали. Можете ли да ми кажете какво точно представляват книгите?

Опитах се да му обясня и макар да бях сигурен, че не ме разбра напълно, старецът изглеждаше някак смаян. И за да прикрие своето невежество, той внимателно промени темата.

— Вашата машина хей там ще бъде ли на празненството? Ще гледа ли, ще слуша ли?

— Разбира се. Беше много любезно от ваша страна да ни поканите.

— Ще има много хора от цялата котловина. Ще започнат да прииждат, щом слънцето залезе. Ще има музика и танци, ще бъдат сложени големи трапези с много ядене. А вие, на Олдън, правите ли такива празненства?

— Не точно такива — казах аз, — но имаме други празненства, много подобни на вашето.

Продължавахме да седим и започнах да си мисля за това, че денят излезе приятен. Бяхме скитали из полята, бяхме стрили няколко класа от един кръстец, за да може старецът да ми покаже какво чудесно зърно се ражда; бяхме се облягали на оградата на свинарника и бяхме гледали грухтящите прасета, които ровеха със зурли из отпадъците в хранилките за някое пропуснато късче; бяхме стояли около ковашкото огнище и наблюдавали работата на един мъж, докато в огнището не се появи нажежен до червено палешник, който той извади с клещи и постави върху наковалнята и когато започна да удря с чука, искрите захвърчаха; бяхме се разхождали сред прохладата на обора и слушали гукането на гълъбите в плевника над него; бяхме разговаряли лениво, както разговарят хора без работа, и всичко това бе много приятно.

Вратата на къщата се отвори и една жена подаде глава навън.

— Хенри — извика тя. — Хенри, къде си? Старецът бавно слезе от оградата.

— Мене търсят — промърмори той. — Не се знае защо. За всичко може да е. Какво ли не им идва на акъла на тия женоря, когато искат да свършат някоя къщна работа. Почакайте малко да отида да видя какво има.

Наблюдавах го как слиза полекичка по стръмното и как влиза в къщата. Слънцето стопляше гърба ми и аз знаех, че трябва да сляза от оградата и да се поразмърдам малко наоколо или да намеря нещо, което бих могъл да свърша. Сигурно изглеждам глупак, мислех си аз, както съм кацнал върху оградата, и ме обзе чувството на вина поради това, че нямаше какво да правя и че дори не ми се искаше да правя нищо. Ала чувствах някакво странно нежелание да правя каквото и да било. За първи път в живота си не бях претрупан с неща, които чакат да бъдат свършени. И открих, с известно отвращение, че това ми доставя удоволствие.

Мустанг все още стоеше на двора край обора с извадени антени, а Синтия не се беше появявала, откакто бе ходила при варела за помия. Чудех се къде ли може да е Елмър; не бях го виждал цял ден. И както се чудех, видях го да идва иззад обора. Очевидно той ме забеляза почти веднага, защото зави нагоре по склона към мен. Заговори едва когато ме доближи, като се стараеше да не повишава глас. Почувствувах, че е разтревожен.

— Ходих да разгледам следите — каза той — и няма никакво съмнение. Онова нещо снощи е било бойна машина. Открих следи, оставени от гъсеничната верига, а тук няма друго, което би могло да остави такива следи освен една бойна машина. Последвах откоса, който беше направила, и видях, че е завила на запад. Там, в планината, има много места, където би могла да се скрие една бойна машина.

— А защо би искала да се крие?

— Не мога да си представя защо. Невъзможно е да се предвиди по какъв начин ще мисли една бойна машина. Човешки мозък, комбиниран с електронен — при това са имали на разположение десет хиляди години, за да се превърнат в нещо друго. Флеч, какво би могло да стане с такъв мозък, ако е минало толкова време?

— Може би нищо. А може би нещо съвсем необикновено. Кой знае какво би станало с една бойна машина, ако се е спасила от унищожение. Какви ли подбуди би имала, за да живее? Как ли би възприела една среда така различна от онази, за която е била създадена? Едно обаче е странно. Хората тук, изглежда, не се страхуват от нея. Тя е просто нещо, което те не разбират, а светът, изглежда, е пълен с неща, които не разбират.

— Странни хора са те — каза Елмър. — Не ми харесват. Цялата работа не ми харесва. Струва ми се неправдоподобно онези трима млади самци, които гонеха миещата мечка, да са се натъкнали на нас, като са се разхождали просто така, без никаква причина. За да сторят това, те е трябвало да пресекат трасето, направено от бойната машина.

— От любопитство е. Тук не се случват много събития. Когато нещо се случи, както например нашата поява, искат да разберат какво става.

— Разбира се, знам това, но има още нещо.

— Какво по-точно?

— Нищо особено. Нищо определено не бих могъл да посоча. Просто някакво вътрешно чувство. Флеч, хайде да се махаме оттук.

— Иска ми се да остана за празненството. За да може Мустанг да го запише на лентите си. Ще заминем веднага щом свърши.