Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cemetery World, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)
Допълнителни корекции
hammster (2013 г.)

Издание:

Клифърд Саймък. Гробищен свят.

Научнофантастичен роман.

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1979

Библиотека „Галактика“, №8

Преведе от английски: Михаил Грънчаров

Рецензенти: Светозар Златаров, Тинко Трифонов, Огнян Сапарев

Редактор: Огняна Иванова

Редактор на издателството: Милан Асадуров

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Илюстрация на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Паунка Камбурова

Американска, I издание

Дадена за печат на 25.V.1979 г. Подписана за печат на 23.VIII.1979 г.

Излязла от печат на 26.X.1979 г. Печ. коли 13 изд. коли 8,42. Цена 1,50 лв.

Код 08 95366–23133/5714–67–79. Страници: 208

Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

 

© Clifford D. Simak. Cemetery World.

Condé Nast Publications Ins., 1972, 1973

Ч 820 (73) — 3

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от hammster

Статия

По-долу е показана статията за Гробищен свят от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Гробищен свят
Cemetery World
АвторКлифърд Саймък
Създаванефевруари 1973 г.
САЩ
Първо издание1973 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Видроман

Издателство в България„Георги Бакалов“ (1979)
ИК „Бард“ (1999)
ПреводачМихаил Грънчаров

Гробищен свят (на английски: Cemetery World) е роман на американския писател фантаст Клифърд Саймък. Романът е издаден за първи път през 1973 г. На български език е издаден през 1979 г., като книжка 8 от Библиотека „Галактика“. Преиздадена е през 1999 г. от ИК „БАРД“.

Сюжет

Действието в романа се развива след 10 хиляди години. След последната атомна война по-голямата част от човечеството напуска Земята и се разселва на планети в други звездни системи. След хилядолетия на изоставената прародина на човечеството предприемчиви бизнесмени решават да създадат на Земята гробище, в което покойниците от други планети да се завръщат към своите корени. Така е основана корпорацията „Майка Земя“, и Земята е превърната в огромно гробище, заемащо голяма част от повърхността на планетата.

Флечър Карсън заедно с два робота пристига на Земята за да създаде и запише нова композиция. Директорът на северноамериканския клон на корпорацията „Майка Земя“ Максуел Бел се опитва да го вербува да работи за Гробището, а когато той отказва, започва да създава редица препятствия за работата му. След пристигането си Флечър среща Синтия Ленсинг, която е на Земята с цел да открие митично съкровище, укрито на планетата от загадъчни извънземни пришълци. Заедно те напускат територията на Гробището и започват пътуване през изоставената част от Земята. Карсън не успява да започне създаването на своята композиция, тъй като е въвлечен във водовъртеж от събития, свързани с незаконните операции на погребалната корпорация, пътуване във времето и други събития свързани с историята на човечеството на Земята.

Персонажи

  • Флечър Карсън – главният герой, жител на планетата Олдън, който с помощта на робота Мустанг съчинява сложни мултимедийни композиции.
  • Елмър – спътник на Карсън, свободен робот, създаден на Земята по време на последната война.
  • Мустанг – робот, с помощта на който Карсън съчинява своите композиции.
  • Синтия Ленсинг – жителка на планетата Олдън, която става спътник на Карсън.
  • Максуел Питър Бел – директор на северноамериканския клон на корпорацията „Майка Земя“.
  • Преброителя на сенките – представител на древна извънземна раса, установил се на Земята, който събира и съхранява артефакти на различни култури.

Външни препратки

Глава 12

Обаче не беше просто подлост.

Те си имаха причина да не искат някой да узнае какво има във вързопите и сандъците.

Първият вързоп, който разпорихме, съдържаше метал, грубо нарязан на плочи, явно с длето.

Елмър вдигна две от плочите и ги удари една в друга:

— Стомана — каза той, — стомана, покрита с бронз. Чудя се къде ли я намират.

Но още преди да бе изрекъл тези думи, знаеше отговора. Знаех го и аз. Той ме погледна и видя или предположи, че съм разбрал, и каза:

— Това е метал за ковчези, Флеч.

Заобиколихме го и започнахме да разглеждаме плочите, а Мустанг стоеше зад нас и надзърташе над раменете ни. Елмър остави двете парчета, които държеше.

— Ще се върна да донеса инструментите — каза той — и ще започнем да оправяме Мустанг. Ще трябва да се махаме оттук по-скоро, отколкото предполагах.

Заловихме се за работа, като използвахме инструментите, които Елмър бе взел от бараката в селището. Поправихме единия крак без особени усилия — изправихме го, изчукахме го и отново го поставихме на мястото му, така че той стана като нов. Вторият крак ни позатрудни.

— Как мислиш, откога ли е започнала тая история? — попитах аз, докато работехме. — Това ограбване на Гробището. Хората от Гробището не може да не знаят.

— Може би знаят — каза Елмър, — но какво биха могли да сторят, пък и какво ги е грижа. Ако някой иска да поограби благовъзпитано някой и друг гроб, какво от това? Стига да го правят там, където не си личи много.

— Но те не може да не са забелязали. Та нали поддържат Гробището подредено и…

— Е, да, на онези места, които се виждат. Хващам се на бас, че има участъци, за които изобщо не се грижат — места, които те никога не позволяват да бъдат видяни от посетители.

— Ами ако някой дойде да посети определен гроб?

— Те научават за това предварително. Узнават имената от списъка на пътниците на всеки поклоннически кораб. Имената, както и откъде са родом пътниците. Имат достатъчно време, за да приложат извънредна спешна програма, да почистят който и да било сектор на Гробището. А може би това не им се налага. Просто преместват няколко надгробни паметника или паметни плочи — кой би забелязал разликата?

През това време Синтия готвеше нещо на огъня. Сега тя дойде при нас.

— Мога ли да използвам това за минутка? — попита тя, като вдигна един лост.

— Разбира се, повече не ни трябва — каза Елмър. — Вече ремонтирахме тоя приятел Мустанг и той стана като нов. Какво ще правите с него?

— Искам да отворя един от сандъците.

— Няма защо. Знаем какво пренасят. Сигурно и в него има метал.

— И така да е. Бих искала да проверя.

Разсъмваше се. Слънцето просветляваше небето на изток и скоро щеше да изгрее. Птиците, които се бяха разчуруликали веднага щом нощната тъма бе започнала да избледнява, сега прелитаха и подскачаха сред клоните на дърветата. Една голяма птица, синя и качулата, подхвръкваше неспокойно наоколо и пронизително ни крещеше нещо.

— Сойка — каза Елмър. — Шумни създания. Помня ги от едно време. И някои други помня, но съм забравил имената им. Онова е червеношийка. А ей там е кос — червенокрил кос, струва ми се. Безочлив малък негодник.

— Флечър — каза Синтия, не много високо, ала гласът й бе остър и напрегнат.

Бях клекнал и наблюдавах как Елмър довършва едно от копитата на Мустанг, като го оправя и оформя.

— Да — отвърнах аз, без дори да отместя поглед. — Какво има?

— Елате тук, моля ви.

Изправих се и се обърнах. Синтия бе успяла да повдигне края на една дъска от капака на сандъка. Беше я отместила нагоре и тя стоеше наклонена под ъгъл. Синтия не гледаше към мен. Гледаше онова, което повдигането на дъската бе разкрило вътре в сандъка; не помръдваше, сякаш бе неочаквано хипнотизирана, неспособна да откъсне погледа си от това, което виждаше.

Като я гледах, че стои така, внезапно се сепнах и с три скока се озовах до нея.

Първото, което видях, бе великолепно украсена стъкленица — малка, изящна, направена сякаш от нефрит, но това не можеше да е нефрит, защото по нея бяха нарисувани дребни, нежни фигурки в черно, жълто и тъмнозелено, докато самата бутилка бе светлозелена — никой с всичкия си не би се захванал да рисува върху нефрит. Тя лежеше до порцеланова чаша — поне изглеждаше порцеланова, — ярко изрисувана в червено и синьо, а до чашата имаше чудновато скулптурно произведение, грубо издялано от кремав на цвят камък. Полузакрита от скулптурата, лежеше делва с необикновена украса.

Елмър се бе доближил до нас. Той протегна ръка, взе лоста от Синтия и с две бързи движения откърти останалите дъски. Сандъкът бе пълен с всякакви делви, стъкленици, парчета от скулптури, порцеланови съдове, парчета от сръчно изработени метални изделия, колани и гривни със скъпоценни камъни, диамантени огърлици, брошки, амулети (сигурно бяха амулети, не можеха да бъдат друго), дървени и метални кутийки и още много неща. Взех един от тези амулети — многостенно блокче от някакъв гладък камък с полуизтрити гравюри върху всяка от стените му. Заобръщах го в ръката си, наблюдавайки внимателно гравираните символи, изобразени върху всяка стена. Беше тежък, сякаш направен от метал, а не от камък, макар че по структурата си напомняше скала.

Почти си спомнях, почти бях сигурен, макар че не можех да бъда напълно уверен: имаше подобен предмет, един много подобен предмет върху полицата над камината в кабинета на Торни и една нощ, когато седяхме там, той го взе и ми показа как са го използвали — хвърляйки го като зар, за да решат по какъв начин да постъпят, един вид пророчески камък; при това много, много древен и изключително ценен и важен, защото бил една от малкото археологически находки, които можели безпогрешно да бъдат приписани на някакъв почти неизвестен народ от далечна и уединена планета — народ, живял там, но измрял или отлетял нанякъде, а може би еволюирал в нещо различно дълго преди човешката раса да открие вече опустялата планета и да се засели на нея.

— Знаеш ли какво е това, Флеч? — попита Елмър.

— Не съм сигурен. Торни имаше предмет почти като този. Много древен предмет. Назова ми планетата и обитателите й, но не мога да си спомня как се казваха. Винаги ми споменаваше планетата и обитателите й.

— Яденето е горещо — рече Синтия. — Хайде да похапнем сега. Можем да приказваме за това, докато се храним.

Когато тя заговори за ядене, усетих, че умирам от глад. Не бях слагал троха в устата си от предишния ден на обед.

Тя ни поведе към огъня и започна да сипва храната от тенджерата, в която я бе стоплила. Беше гъста, тлъста супа, почти като яхния, със зеленчуци и парчета месо в нея. В бързината изгорих устата си още с първата лъжица.

Елмър клекна до нас, вдигна една пръчка и започна разсеяно да разбърква огъня.

— Струва ми се — каза той, — че тук се намират някои от онези изчезнали предмети, за които ми казваше, че често ти е говорил професор Торндайк. Предмети от археологически обекти, ограбени от търсачи на съкровища, които тайно отмъквали всички свои находки, за да не могат да бъдат проучени, а по-късно вероятно ги продавали с огромна печалба на колекционерите.

— Мисля, че си прав — казах аз, — и струва ми се, вече знам къде са скрити поне някои от тях.

— В Гробището — рече Синтия.

— Нищо по-просто от това — казах аз. — Един ковчег представлява отлично скривалище. На никого не би хрумнало да го изравя — искам да кажа на никого, освен на банда търсачи на метал, живеещи извън Гробището, които са си направили сметката откъде могат да намерят хубав метал, и то съвсем евтино, само като поработят малко.

— Сигурно са започнали с метала — каза Синтия, — докато един прекрасен ден не са открили ковчег изобщо без тяло, но натъпкан със съкровища. Може би съществува начин за отбелязване на онези гробове, в които има съкровище. Например с някаква проста малка шарка, незабележима, освен ако човек не знае къде точно да я търси върху надгробния камък или паметната плоча.

— Преди всичко те не биха открили белега — каза Елмър. — Ще им е трябвало доста време, за да го разгадаят.

— Вероятно са разполагали с достатъчно време да намерят тайния знак — каза Синтия. — Тия наши крадци на трупове може да се занимават с търговия на метал от стотици години.

— А може и да е нямало белег — казах аз.

— Напротив, трябва да е имало — рече Синтия. — Иначе откъде щяха да знаят къде да копаят?

— Ами ако някой от самото Гробище работи в съдружие с тях? Вътрешен човек, който знае кои гробове да се копаят?

— Вие и двамата забравяте нещо — каза Елмър. — А може би познатите ни крадци на трупове не се интересуват много-много от ония дрънкулки в сандъците…

— Обаче са ги взели — каза Синтия.

— Разбира се, че ще ги вземат. Може да им се виждат интересни и забавни. Може дори да имат търговска стойност. Но на мен ми се струва, че главното, което търсят, е металът. След толкова много години металът трябва да е станал рядкост. Отначало е можело да го събират из градовете, но след време голяма част от метала там е бил вече разяден и се е налагало да го копаят. Но в Гробището има по-запазен метал — метал, който може би е много по-добър. Археологическите находки, които те намират в някои от гробовете, за нас имат стойност, защото професор Торндайк ни е казал, че са важни, обаче се съмнявам дали имат някаква стойност за тези разбойници. Е, играчки за децата, дрънкулки за жените, може би предмети, с които от време на време търгуват — но онова, което им трябва, е металът.

— Този бизнес обяснява едно — казах аз. — Той хвърля известна светлина върху въпроса, защо Гробището иска да държи посетителите под контрола си. Хората от Гробището не биха искали да рискуват някой да научи за тези предмети.

— Такава търговия не е незаконна — каза Синтия.

— Не е, разбира се, че не е. Археолозите се опитват от години да прокарат закон, забраняващ търговията с такива предмети, но досега не са имали успех.

— Все пак тя се извършва тайно и е съвсем безпринципна — рече Елмър. — Това е непочтена търговия. Ако се разчуе за нея, блестящата репутация на Гробището ще бъде доста опетнена.

— Но те ни позволиха да тръгнем — рече Синтия.

— В момента нямаше какво да сторят. Нямаше как да ни спрат.

— Да, но по-късно се опитаха да наваксат — каза Елмър. — Опитаха се да взривят Мустанг във въздуха.

— Смятали са — рече Синтия, — че ако унищожат Мустанг, ще ни обезсърчат…

— Мисля, че сте права — казах аз. — Макар че не можем да бъдем напълно сигурни за бомбата.

— Можем да бъдем доста сигурни — рече Елмър.

— Едно нещо не ми харесва в цялата тая работа — казах аз. — Без изобщо да се стараем, успяхме да направим всички, които срещнахме, свои врагове. Най-напред Гробището, а сега тази банда от крадци на трупове; предполагам, че и хората в селището не са много благоразположени към нас. Заради нас загубиха няколко копи сено и един обор, а може би някои от тях са били ранени и…

— Сами си го докараха — рече Елмър.

— Но това няма да им попречи да обвиняват нас.

— Сигурно няма.

— Мисля, че трябва да се махаме оттук.

— Вие с мис Синтия се нуждаете от сън.

Погледнах през огъня към нея.

— Можем да бодърстваме още няколко часа — казах аз.

Тя ми кимна унило.

— Ще вземем конете с нас — каза Елмър. — Това ще ги позабави. Можем да натоварим техния багаж…

— Че защо да си създаваме работа — казах аз. — Остави го тук. От него няма да имаме никаква полза. Какво ще го правим?

— Точно така — рече Елмър. — Как не се сетих? Когато се върнат, ще трябва да оставят хора да го пазят и така силите им ще бъдат разединени.

— Те ще ни преследват — каза Синтия. — Ще искат да си вземат конете.

— Разбира се, че ще ни преследват — каза Елмър — и когато най-сетне намерят конете, ако въобще ги намерят, ние ще бъдем на много мили от тях и ще бъде невъзможно да ни догонят.

Мустанг се обади за първи път:

— Ами двамата човеци? Те не могат без сън. Няма да издържат дълго.

— Ще измислим нещо — рече Елмър. — Хайде да тръгваме.

— Ами преброителя и духовете? — попита Синтия, според мен без никаква причина.

— Да не се тревожим за духовете — казах аз.

И преди бе задавала същия въпрос. Женска работа. Само да се забъркаш в някакви неприятности и веднага започват да ти задават разни глупави въпроси.