Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cemetery World, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)
Допълнителни корекции
hammster (2013 г.)

Издание:

Клифърд Саймък. Гробищен свят.

Научнофантастичен роман.

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1979

Библиотека „Галактика“, №8

Преведе от английски: Михаил Грънчаров

Рецензенти: Светозар Златаров, Тинко Трифонов, Огнян Сапарев

Редактор: Огняна Иванова

Редактор на издателството: Милан Асадуров

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Илюстрация на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Паунка Камбурова

Американска, I издание

Дадена за печат на 25.V.1979 г. Подписана за печат на 23.VIII.1979 г.

Излязла от печат на 26.X.1979 г. Печ. коли 13 изд. коли 8,42. Цена 1,50 лв.

Код 08 95366–23133/5714–67–79. Страници: 208

Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

 

© Clifford D. Simak. Cemetery World.

Condé Nast Publications Ins., 1972, 1973

Ч 820 (73) — 3

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от hammster

Статия

По-долу е показана статията за Гробищен свят от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Гробищен свят
Cemetery World
АвторКлифърд Саймък
Създаванефевруари 1973 г.
САЩ
Първо издание1973 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Видроман

Издателство в България„Георги Бакалов“ (1979)
ИК „Бард“ (1999)
ПреводачМихаил Грънчаров

Гробищен свят (на английски: Cemetery World) е роман на американския писател фантаст Клифърд Саймък. Романът е издаден за първи път през 1973 г. На български език е издаден през 1979 г., като книжка 8 от Библиотека „Галактика“. Преиздадена е през 1999 г. от ИК „БАРД“.

Сюжет

Действието в романа се развива след 10 хиляди години. След последната атомна война по-голямата част от човечеството напуска Земята и се разселва на планети в други звездни системи. След хилядолетия на изоставената прародина на човечеството предприемчиви бизнесмени решават да създадат на Земята гробище, в което покойниците от други планети да се завръщат към своите корени. Така е основана корпорацията „Майка Земя“, и Земята е превърната в огромно гробище, заемащо голяма част от повърхността на планетата.

Флечър Карсън заедно с два робота пристига на Земята за да създаде и запише нова композиция. Директорът на северноамериканския клон на корпорацията „Майка Земя“ Максуел Бел се опитва да го вербува да работи за Гробището, а когато той отказва, започва да създава редица препятствия за работата му. След пристигането си Флечър среща Синтия Ленсинг, която е на Земята с цел да открие митично съкровище, укрито на планетата от загадъчни извънземни пришълци. Заедно те напускат територията на Гробището и започват пътуване през изоставената част от Земята. Карсън не успява да започне създаването на своята композиция, тъй като е въвлечен във водовъртеж от събития, свързани с незаконните операции на погребалната корпорация, пътуване във времето и други събития свързани с историята на човечеството на Земята.

Персонажи

  • Флечър Карсън – главният герой, жител на планетата Олдън, който с помощта на робота Мустанг съчинява сложни мултимедийни композиции.
  • Елмър – спътник на Карсън, свободен робот, създаден на Земята по време на последната война.
  • Мустанг – робот, с помощта на който Карсън съчинява своите композиции.
  • Синтия Ленсинг – жителка на планетата Олдън, която става спътник на Карсън.
  • Максуел Питър Бел – директор на северноамериканския клон на корпорацията „Майка Земя“.
  • Преброителя на сенките – представител на древна извънземна раса, установил се на Земята, който събира и съхранява артефакти на различни култури.

Външни препратки

Глава 17

О’Гиликъди и свитата му пристигнаха, когато вече довършвахме заека. Без сол нямаше кой знае какъв вкус, но все пак беше храна, а за целия ден бяхме изяли само гроздето. Самият факт, че ядяхме, правеше живота да изглежда по-сигурен, а нас — не дотам обречени.

Уулф лежеше между двама ни изтегнат близо до огъня, отпуснал масивната си глава върху металните лапи.

— Само да можеше да говори — рече Синтия, — щеше да бъде много хубаво. Може би щеше да ни разкаже какво се е случило.

— Вълците не говорят — казах аз, дъвчейки пищяла на заека.

— Но роботите говорят. Елмър говори. Дори Мустанг говори. А Уулф всъщност е робот. Никакъв вълк не е. Просто е направен да прилича на вълк.

Уулф раздвижи очи, за да погледне първо единия, после другия от нас. Не каза нито дума, но удари по скалата с металната си опашка и вдигна ужасен шум.

— Вълците не удрят с опашка — каза тя.

— Откъде знаеш?

— Четох някъде. Вълците нито удрят с опашките си, нито ги въртят. Кучетата правят това. Уулф повече прилича на куче, отколкото на вълк.

— Това ме тревожи. Ето на, отначало жадуваше за нашата кръв. И изведнъж промени начина си на мислене и ни стана приятел. Не е много логично.

— Започвам да вярвам — каза Синтия, — че на Земята всъщност нищо не е много логично.

Седяхме край огъня, обградени от магическия му кръг. Колебливата му светлина непрестанно блещукаше и навсякъде наоколо се усещаше някакво странно оживление.

— Имаме гости — рече спокойно Синтия.

— Това е О’Гиликъди — казах аз. — О’Гиликъди, тук ли сте?

— Тук сме — каза О’Гиликъди. — И сме много. Идваме да ви правим компания сред тоя пущинак.

— А може би и да ни донесете някакви вести?

— О, да. Носим и вести.

— Искаме да знаете — каза Синтия, — че с вести или не, ние се радваме, че сте тук.

Уулф мръдна ухото си, сякаш имаше някаква муха, но муха нямаше. А и да имаше, тя не би досаждала на Уулф.

Духове, помислих си аз. Мястото гъмжеше от духове, най-главният, от които се наричаше О’Гиликъди. Тук имаше духове, а ние ги приемахме, сякаш бяха хора или са били хора, и това бе лудост. При обичайни обстоятелства един дух е приемлив, ала тук, при тези условия, духовете бяха не само приемливи, но и нещо съвсем обичайно.

И мислейки за това, се ужасих от неестествеността на нашето положение — колко наопаки бе всичко в сравнение със спокойната красота на Олдън, колко изопачено бе всичко в сравнение дори и с привидното величие на Гробището. Защото всъщност неестествени изглеждаха вече именно тези две места. Бяхме тъй дълбоко затънали в реалността на това безумно приключение, че обикновените места, които познавахме, сега ни изглеждаха странни и далечни.

— Страхувам се — говореше О’Гиликъди, — че не сте на безопасно разстояние от лапите на крадците на трупове. Те все още ви преследват с голяма кръвожадност.

— Искате да кажете — рекох аз, — че те искат скалповете ни за Гробището.

— Това е голата истина и вие я измъкнахте на бял свят — рече О’Гиликъди.

— Но защо? — попита Синтия. — Не може те да са приятели на Гробището.

— Не — каза О’Гиликъди, — вярно е, че не са. На тази планета Гробището няма приятели. И въпреки това, всеки с най-голямо желание би им направил услуга, надявайки се на някаква услуга в замяна. Така покварява огромната власт.

— Но те няма какво да искат от Гробището — подчерта Синтия.

— Вероятно само засега. Но една отложена услуга си остава услуга и може да си я поискат по-късно. Така човек трупа точки.

— Казахте, че никой не би се отказал от една услуга — казах аз. — А вие?

— Нашият случай е по-различен — отговори О’Гиликъди. — Гробището не може да направи нищо за нас, но което е дори по-важно, то не може да ни направи нищо. Не се надяваме на услуги и затова не се страхуваме.

— Освен това казвате, че не сме в безопасност?

— Те ви преследват — продължи О’Гиликъди. — И ще продължават да ви преследват. Тази сутрин претърпяха поражение от вас и от това им горчи в устата. Един бе убит от стоманения вълк, а друг умря…

— Но те самите го застреляха — каза Синтия. — С куршум, предназначен за нас. Това не е наша вина.

— Въпреки това я приписват на вас. Има двама мъртви и някой ще трябва да плаща за това. Те не приемат вината върху себе си. Струпват я цялата върху вас.

— Малко трудно ще им бъде да ни открият.

— Вероятно ще им бъде трудно — съгласи се О’Гиликъди, — но непременно ще ви открият. Те са горски хора, и то от най-добрите. Преследват като ловджийски кучета. Четат тази пустош като книга. Преобърнат камък, разместено листо, смачкано стръкче трева — всичко това им говори много.

— Единствената ни надежда — рече Синтия — е да намерим Елмър и Мустанг. Ако бяхме заедно…

— Ние можем да ви кажем къде са те — каза О’Гиликъди, — но пътят до там е дълъг и труден, а освен това ще попаднете право в ръцете на дебнещите крадци на трупове. Ние се постарахме най-отчаяно да се разкрием на вашите спътници, за да можем да ги доведем при вас, но каквото и да правехме, те не ни забелязваха. За да бъдем открити, е необходима по-изтънчена чувствителност, отколкото тази на роботите.

— Положението ми се вижда доста безнадеждно — каза Синтия и гласът й прозвуча твърде обезсърчено. — Значи не можете да доведете Елмър и Мустанг при нас, а от друга страна, казвате, че крадците на трупове непременно ще ни намерят.

— И това не е всичко — каза О’Гиликъди с таласъмска радост при мисълта за онова, което имаше да ни съобщи. — Хищниците са плъзнали да дебнат плячка.

— Хищниците ли? — попитах аз. — Та нима са повече от един?

— Два са.

— Искате да кажете две бойни машини?

— Така ли ги наричате вие?

— Елмър смята, че са такива.

— Но за него това не може да има някакво значение — възрази Синтия. — Положително бойните машини не са свързани с Гробището.

— Не, свързани са — каза О’Гиликъди.

— Защо? — попитах аз. — Нима Гробището има нещо, което може да им трябва?

— Смазочно масло — каза О’Гиликъди.

Страхувам се, че при тези думи изохках. Това беше толкова просто и при това така логично. Всеки би се сетил. Машините сигурно имаха вграден източник на енергия, най-вероятно ядрен, макар че всъщност само предполагах това, и сигурно се ремонтираха сами, обаче единственото, от което се нуждаеха — от което се нуждаеха и което не притежаваха, бяха смазките.

Гробището не бе пропуснало да забележи това. Гробището залагаше на всичко. Хората от Гробището не отминаваха нищо, което би направило който и да е фактор на Земята задължен към тях по някакъв начин.

— Ами преброителят? — казах аз. — Предполагам, че и той е свързан с тях по някакъв начин. Впрочем, къде е преброителят?

— Изчезна — каза О’Гиликъди. — Хвърчи — насам-натам. Всъщност той не е от нас. И не винаги е с нас. Не знаем къде е.

— Нито какво е той?

— Какво ли? Ами той е преброителят.

— Не питам за това. Човешко същество ли е той? Може да е мутирало човешко същество. Много хора са претърпели мутации. Някои положителни, но повечето — отрицателни. Макар че, струва ми се, с течение на времето голяма част от отрицателните мутации са измрели. Крадците на трупове си служат с телепатия и бог знае с какво още, а хората от селището вероятно също притежават нещо, въпреки че не знаем какво точно. Дори и вие, защото духовете не са…

— Сенките — каза О’Гиликъди.

— Добре, сенките. Да си сянка не е обичайно човешко състояние. Може би никъде другаде няма сенки освен тук, на Земята. Никой не знае какво се е случило през годините, след като хората избягали в космоса. Земята сега е съвсем различно място оттогава.

— Отклоняваш се — рече Синтия. — Питаше дали преброителят е от хората на Гробището.

— Сигурен съм, че не е — каза О’Гиликъди. — А какво представлява той, не знам. Винаги съм си мислил, че е някакво човешко същество. Той в много отношения е като хората. Разбира се, формата му не е съвсем същата, освен това няма други като него и…

— Вижте какво — казах аз, — сигурно не сте дошли тук само за да ни правите компания. Дошли сте с някаква цел. Не може да сте дошли само да ни донесете лоши новини. Кажете каква е работата.

— Тук присъстват много от нас — каза сянката. — Понасъбрахме доста. Призовахме рода да се събере, защото изпитваме към вас огромно състрадание и някакво необикновено другарско чувство. В цялата земна история няма други преди вас, които да са дърпали така здраво опашката на Гробището.

— А това харесва ли ви?

— Много ни харесва.

— Значи сте дошли, за да ни насърчите да продължаваме.

— Не за да ви насърчим — каза О’Гиликъди, — макар че и това ще сторим с най-голямо желание. А защото чувстваме, че е в нашите възможности да ви помогнем, макар незначително.

— Имаме нужда от всякаква помощ, каквато ни се предложи — намеси се Синтия.

— Да се обясни това е доста сложно — каза О’Гиликъди — и там, където информацията е недостатъчна, ще трябва да приемете на вяра. Поради естеството си ние нямаме истинска връзка с материалната вселена. Но изглежда, че все пак притежаваме гранични способности да взаимодействаме с времето и пространството, които нито са в материалната вселена, нито са изцяло извън нея.

— Спрете, почакайте за секунда — казах аз. — Това, за което говорите…

— Повярвайте — рече О’Гиликъди, — много напрягахме умствените си сили, но не можахме да измислим нищо друго. Не можем да ви предложим много, но…

— Това, което ни предлагате, е да ни преместите във времето — каза Синтия.

— Но само с една незначителна частица от времето — каза О’Гиликъди. — Една малка част от секундата. Съвсем малко извън настоящето, но това ще бъде достатъчно.

— Такова нещо не е правено — възрази Синтия. — В течение на стотици години са изследвали и проучвали това, но никога не е излизало нещо.

— Правили ли сте го някога? — запитах аз настоятелно.

— Не, всъщност не сме — каза О’Гиликъди. — Но сме разсъждавали върху него и сме го обмисляли, така че сме доста сигурни…

— Но не сте напълно сигурни?

— Точно така — каза О’Гиликъди. — Не сме напълно сигурни.

— А след като го направите — попитах аз, — как ще ни върнете обратно? Не бих искал да прекарам живота си с една частица от секундата след цялата вселена.

— И това сме предвидили — каза сянката живо. — На входа на тази пукнатина ще поставим капан на времето и когато човек стъпи в него…

— Но в това също не сте сигурни.

— Е, доста сме сигурни — отвърна О’Гиликъди.

Не звучеше твърде обещаващо, а на всичко отгоре се запитах откъде можехме да сме сигурни, че и останалото, което ни разправи, бе истина? А може би О’Гиликъди и неговата банда от сенки просто се опитваха да ни наложат положение, в което ние доброволно щяхме да послужим за материал в някой скалъпен от тях експеримент. И като си помислиш, откъде можехме да сме сигурни, че въобще съществуваха сенки? Бяхме ги видели или поне така ни се бе сторило, когато танцуваха около огъня в селището. Но всъщност единственото, за което можехме да се заловим, бяха думите на преброителя и тоя глас, който твърдеше, че е О’Гиликъди.

Пък и гласът на О’Гиликъди… Не беше ли и той игра на въображението, както сигурно беше тогава, когато ги видяхме в селището; може би също си въобразявахме, че сме видели странни форми там, в пещерата, когато дойдоха за първи път при нас? Бедата бе в това, че не бях единственият, който чуваше този глас. Синтия го чуваше не по-зле от мене или пък се преструваше, или наистина го чуваше, или пък си въобразявах, че го чува. Дяволска работа, казах си аз — да поставяш под съмнение не само реалността на заобикалящата те среда, но също и реалността на самия себе си.

— Синтия — попитах я аз, — наистина ли чуваш всички тези…

Огънят избухна пред нас. Пепел, жар и горящи главни се разлетяха из пещерата и ни посипаха. Отвън долетя глух бумтеж, а след него втори и нещо се бухна зад нас в скалата с огромна скорост.

Скочихме на нозе — и тримата — и докато сторим това, нещо започна да кипи вътре в пространството между скалите. Нещо — не зная какво беше то, — но беше като огромна вълна, която ни заля, макар че в никакъв случай не бе вода, и след като се вмъкна вътре, започна да се върти като вихрушка и да се носи напред-назад с огромна сила.

После то изчезна, а ние не бяхме се и помръднали. Въпреки цялото кипене и въртене това нещо — каквото и да бе то — не ни беше засегнало, защото и двамата стояхме точно там, където бяхме стояли, когато скочихме на нозе.

Ала огънят бе угаснал. Нямаше и следа от него. И вместо нощ ярка слънчева светлина се сипеше върху долината отвъд пукнатината.