Клифърд Саймък
Гробищен свят (15)

Глава 15

Оттатък входа на заслона бурята бушуваше в нощта. Огънят излъчваше топлина и светлина, дрехите ни най-сетне бяха изсъхнали, а както бе казал преброителят, в потока имаше риба — красива, изпъстрена с петна пъстърва — приятно разнообразие след буламачите, които ядяхме направо от консервите, и голям деликатес в сравнение със сушеното месо.

Обаче не бяхме първите, които използваха заслона. Огънят ни бе запален върху почернял кръг на камъка, където огньовете от предишни години (невъзможно бе да се отгатне колко отдавнашни) бяха напукали и олющили повърхността на скалата. Върху обширната й площ се виждаха още няколко също така почернели места, полузакрити от наветите и разпилени есенни листа.

В една купчина листа, натикана надълбоко в пукнатината на скалата — там, където покривът се спускаше и се съединяваше с пода, Синтия откри още едно доказателство, че тук са живели хора — около четири стъпки дълъг метален прът, с диаметър един инч, който само тук-таме бе поръждавял.

Седях до огъня, гледах втренчено пламъците и мислех за изминатия път, като се опитвах да проумея как е възможно толкова добре съставени планове, каквито бяха нашите да се объркат така безусловно. Отговорът бе, разбира се, че тук имаше пръст Гробището, макар може би да не беше замесено в срещата ни с шайката обирачи на гробове. Ние просто се бяхме натъкнали на тях.

Опитах се да направя точна преценка в какво положение се намираме, но когато се замислих над това, стори ми се, че съвсем не сме добре. Бяха ни прогонили от селището, бяха ни разделили, а Синтия и аз бяхме попаднали в ръцете на едно загадъчно същество, което едва ли се различаваше много от лудите.

И после — вълкът. Беше само един вълк, преброителят казваше истината. Нямах никакви съмнения по отношение на това, което бе сполетяло другите два. Настигнали са Елмър и Мустанг и в това е била огромната им грешка. Но докато Елмър е разглобявал двата от тях, третият е избягал и вероятно дори в този миг продължаваше да тича по дирите ни — ако изобщо бяха останали дири. Бяхме вървели по високи голи хребети и бе духал силен вятър, който отнасяше миризмата. Сега, след като се разрази бурята, може би не бяха останали никакви следи, по които да бъдем открити.

— Флеч — каза Синтия, — за какво мислиш?

— Чудя се къде ли са сега Елмър и Мустанг.

— Връщат се обратно към пещерата. Ще намерят бележката.

— Разбира се, бележката. Голяма работа ще ни свърши тая бележка. Ние се движим на северозапад, пише в нея. Ако не ни догоните, преди да сме стигнали там, ще ни намерите при река Охайо. Даваш ли си сметка каква площ може да лежи на северозапад, преди да се стигне до реката, и колко голяма е тази река?

— Това бе най-доброто, което можехме да сторим — каза тя доста сърдито.

— На сутринта — рече преброителят — ще запалим огън високо на хребета, за да им дадем знак. Ще ги насочим към нас.

— Ще ги насочим — казах аз. — Тях и всеки друг наоколо, може би включително и вълка. А не са ли все още три вълка?

— Само един е. А щом е сам, няма да е толкова смел. Вълците са смели само когато ходят на глутници.

— Не мисля — казах аз, — че имам желание да срещна дори и един страхлив самотен вълк.

— Останали са вече малко — рече преброителят. — От години не са ги пускали да ловуват. Дългите години затвор може да са им отнели много от проницателността.

— Едно нещо искам да знам — казах аз — и то е, защо Гробището се забави толкова много, преди да ги прати срещу нас. Можеха да ги насъскат веднага щом тръгнахме.

— Без съмнение — каза преброителят — е трябвало да изпратят някой да ги докара. Не зная къде ги държат, но няма съмнение, че това място не се намира особено близо.

Вятърът зафуча из долината, която се простираше пред нас, дъждът се втурна с плющене във входа на пещерата и плисна върху скалата току отвъд огъня.

— Къде са всичките ви приятели? — попитах аз. — Къде са сенките?

— В такива нощи — каза преброителят — те са заети и бродят из далечни места.

Не го попитах с какво са заети. Не исках и да зная.

— Не знам вие какво ще правите — каза Синтия, — но аз ще се увия в одеялото си и ще се опитам да поспя.

— Може и двамата да сторите това — рече преброителят. — Денят бе дълъг и уморителен. Аз ще стоя на стража. Почти никога не спя.

— Никога не спите — казах аз — и почти никога не ядете. Вятърът не издува одеждите ви. Какво, по дяволите, сте вие?

Той не отговори. Знаех, че няма да отговори. Последното нещо, което видях, преди да заспя, бе преброителят, седнал недалеч от огъня — неподвижна изправена фигура, странно наподобяваща конус, поставен върху основата си.

Събудих се вкочанясал. Огънят бе угаснал и оттатък входа на пещерата се зазоряваше. Бурята бе утихнала и късчето небе, което виждах, бе ясно.

А там, върху скалата, която се простираше пред пещерата, седеше един метален вълк. Бе клекнал на задните си лапи и гледаше право в мен, а от стоманените му челюсти се бе провесило отпуснатото тяло на заек.

Седнах бързо, одеялото се свлече от мен и протегнах ръка, за да намеря някоя цепеница от онези, които използвахме за огъня, макар че нямах представа дали една цепеница можеше да помогне срещу такова чудовище. Обаче, опитвайки се да докопам цепеница, напипах нещо друго. Не гледах къде пипам, защото не смеех да откъсна очи от вълка. Но когато пръстите ми го докоснаха, знаех какво съм открил — дългия четири стъпки метален прът, който Синтия бе изровила изпод купа листа. Стиснах го здраво в ръка, казвайки нещо като благодарствена молитва, и внимателно се изправих на крака, хванал пръта толкова здраво, че ме заболяха пръстите.

Вълкът не направи никакво движение към мен; стоеше си там, с този глупав заек, висящ от челюстите му. Бях забравил, че има опашка, но сега тя започна да удря върху скалната плоча, много лекичко, много бавно, досущ като куче, което върти опашка от радост, че вижда някого.

Огледах се бързо. Преброителят не се виждаше никакъв, но Синтия бе седнала, увита в одеялото си, а очите й се бяха уголемили като чинийки. Тя не забелязваше, че я гледам; не можеше да откъсне поглед от вълка.

Направих крачка встрани, за да заобиколя огъня, и същевременно вдигнах металния прът, готов да замахна. Ако успеех, мислех си аз, да нанеса дори един удар върху отвратителната му глава, когато се хвърляше върху ми, щях да имам поне някакъв шанс.

Но вълкът не се хвърли върху мен. Просто си седеше там и когато направих още една крачка, той се търкулна по гръб и остана така, с четирите си лапи, щръкнали във въздуха, а опашката му забарабани лудо върху скалата, при което звукът от удрянето на метала в камъка отекна в утринната тишина.

— Иска да се сприятели — каза Синтия. — Моли те да не го удряш.

Направих още една крачка.

— Я виж — рече глупавата Синтия, — донесъл ни е заек.

Наведох пръта, държейки го ниско, и сега вълкът се обърна по корем и започна да пълзи към мен.

Стоях и го чаках. Когато се приближи достатъчно близо, той пусна заека в краката ми.

— Вдигни го — каза Синтия.

— Да го вдигна — рекох аз, — а той да ми отхапе ръката.

— Вдигни го. Той донесе заека за теб. Дава ти го.

И така аз се наведох и вдигнах тоя нелепо появил се заек, а в момента, в който сторих това, вълкът скочи, заподскача от радост и се отърка в краката ми с такава сила, че за малко да ме преобърне.