Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cemetery World, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)
Допълнителни корекции
hammster (2013 г.)

Издание:

Клифърд Саймък. Гробищен свят.

Научнофантастичен роман.

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1979

Библиотека „Галактика“, №8

Преведе от английски: Михаил Грънчаров

Рецензенти: Светозар Златаров, Тинко Трифонов, Огнян Сапарев

Редактор: Огняна Иванова

Редактор на издателството: Милан Асадуров

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Илюстрация на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Паунка Камбурова

Американска, I издание

Дадена за печат на 25.V.1979 г. Подписана за печат на 23.VIII.1979 г.

Излязла от печат на 26.X.1979 г. Печ. коли 13 изд. коли 8,42. Цена 1,50 лв.

Код 08 95366–23133/5714–67–79. Страници: 208

Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

 

© Clifford D. Simak. Cemetery World.

Condé Nast Publications Ins., 1972, 1973

Ч 820 (73) — 3

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от hammster

Статия

По-долу е показана статията за Гробищен свят от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Гробищен свят
Cemetery World
АвторКлифърд Саймък
Създаванефевруари 1973 г.
САЩ
Първо издание1973 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Видроман

Издателство в България„Георги Бакалов“ (1979)
ИК „Бард“ (1999)
ПреводачМихаил Грънчаров

Гробищен свят (на английски: Cemetery World) е роман на американския писател фантаст Клифърд Саймък. Романът е издаден за първи път през 1973 г. На български език е издаден през 1979 г., като книжка 8 от Библиотека „Галактика“. Преиздадена е през 1999 г. от ИК „БАРД“.

Сюжет

Действието в романа се развива след 10 хиляди години. След последната атомна война по-голямата част от човечеството напуска Земята и се разселва на планети в други звездни системи. След хилядолетия на изоставената прародина на човечеството предприемчиви бизнесмени решават да създадат на Земята гробище, в което покойниците от други планети да се завръщат към своите корени. Така е основана корпорацията „Майка Земя“, и Земята е превърната в огромно гробище, заемащо голяма част от повърхността на планетата.

Флечър Карсън заедно с два робота пристига на Земята за да създаде и запише нова композиция. Директорът на северноамериканския клон на корпорацията „Майка Земя“ Максуел Бел се опитва да го вербува да работи за Гробището, а когато той отказва, започва да създава редица препятствия за работата му. След пристигането си Флечър среща Синтия Ленсинг, която е на Земята с цел да открие митично съкровище, укрито на планетата от загадъчни извънземни пришълци. Заедно те напускат територията на Гробището и започват пътуване през изоставената част от Земята. Карсън не успява да започне създаването на своята композиция, тъй като е въвлечен във водовъртеж от събития, свързани с незаконните операции на погребалната корпорация, пътуване във времето и други събития свързани с историята на човечеството на Земята.

Персонажи

  • Флечър Карсън – главният герой, жител на планетата Олдън, който с помощта на робота Мустанг съчинява сложни мултимедийни композиции.
  • Елмър – спътник на Карсън, свободен робот, създаден на Земята по време на последната война.
  • Мустанг – робот, с помощта на който Карсън съчинява своите композиции.
  • Синтия Ленсинг – жителка на планетата Олдън, която става спътник на Карсън.
  • Максуел Питър Бел – директор на северноамериканския клон на корпорацията „Майка Земя“.
  • Преброителя на сенките – представител на древна извънземна раса, установил се на Земята, който събира и съхранява артефакти на различни култури.

Външни препратки

Глава 7

Спрях да чета и погледнах през огъня към Синтия Ленсинг.

— Монетата? — попитах аз.

Тя кимна:

— Беше в плика, увита в парче станиол — такъв станиол, какъвто вече от векове не се употребява. Дадох я на професор Торндайк и го помолих да я пази…

— Но той знаеше ли каква е монетата?

— Не беше сигурен. Занесе я на един друг човек. Експерт по стари земни монети и подобни неща. Монетата беше с неправилна форма и изобразяваше атинска кукумявка. Не е била пускана в обръщение и е сечена вероятно няколко години след битка, станала на някакво място, наречено Маратон.

— Не е била пусната в обръщение ли? — попита Елмър.

— Не е била употребявана. Беше чисто нова. Ако една монета е в обръщение, тя се изглажда и загубва блясъка си от пипане. Но като оставим настрана, че се беше повредила малко от въздействието на времето, монетата бе точно такава, каквато е била в деня, когато е сечена.

— И в това няма никакво съмнение? — попитах аз.

— Професор Торндайк каза, че не може да има никакво съмнение.

Лаят на кучетата все още се чуваше отвъд хребета на хълма, който се извисяваше над нашия лагер. Това бе див и самотен звук и вслушвайки се в него, потръпнах и се преместих по-близо до огъня.

— Преследват някакво животно — каза Елмър. — Може би някоя миеща мечка или опосум. Ловците са някъде назад и се водят по кучешкия лай.

— Но защо са тръгнали на лов? — попита Синтия. — Имам пред вид хората — хората, които са пуснали кучетата.

— За забавление и за храна — каза Елмър.

Видях я как потръпна.

— Тази планета не е като Олдън — каза й Елмър. — Това не ви е оная нежна, изтънчена и розовичка планета. Хората, които живеят хей там из горичките, вероятно са полу диваци.

Седяхме и се вслушвахме, и лаят на кучетата като че ли се отдалечи.

— Да се върнем към съкровището — каза Елмър. — Нека се опитаме да видим как стоят нещата. Някъде в тая местност на запад от нас пристигнал някакъв беглец от Гърция и скрил камара сандъци, някои, от които сигурно съдържали съкровище. Засега знаем, че в единия от тях е имало, вероятно има и в някои от останалите. Но може да се окаже малко трудно да се открие точното място. Река, идваща от север, вливаща се в древната Охайо. Може да има доста потоци, които идват от север…

— Имало е някаква колиба — каза Синтия.

— Това е било преди десет хиляди години. Колибата трябва отдавна да е изчезнала. Ще търсим дупката — тунела, който може да е затрупан.

— Едно нещо искам да знам — казах аз. — Защо Торни е сметнал, че оня странен тип от Гърция може да е бил анахрониянин.

— Питах го за това — отвърна Синтия — и той ми каза, че Гърция или изобщо онази част на планетата е най-вероятното място, където един чужд наблюдател би установил своя пост. Първите селища на хората били изградени на едно място, което по-късно се наричало Турция. Един наблюдател не би установил своя пост прекалено близо до обекта, който иска да изучава. Той би искал да може да извърши някои наблюдения, след което да си замине. Логично е да се предположи, че това е било в Гърция, така каза професор Торндайк. Един такъв наблюдател вероятно е имал някакви средства за бърз транспорт, така че разстоянието между първите постоянни селища и Гърция не е представлявало трудност.

— Това не ми изглежда логично — каза Елмър безцеремонно. — Откъде накъде Гърция? Защо не Синайския полуостров? Или Каспийско море? Или дузина други места?

— Торни разчита на интуицията си точно толкова, колкото на фактите и на логиката — казах им аз. — Той има добре развита интуиция. И много често излиза прав. Щом казва Гърция, готов съм да се съглася. Макар че не е изключено този наш хипотетичен наблюдател да е променял местоположението си от време на време.

— Не вярвам да го е правил, ако е събирал плячка през цялото време — каза Елмър. — Щеше да бъде затиснат от нея. Нямаше да му бъде много лесно да се придвижва. Трябва да е пренесъл няколко тона, когато се е преместил при Охайо.

— Но това не е било плячка — извика Синтия. — Разберете, че това не е било плячка. Не плячка в смисъл на пари или на каквото и да било, което анахронияните са ценели вместо пари. Събирал е само културни произведения да човешката ръка.

— Културни произведения на човешката ръка, повечето от които са били от злато и скъпоценни камъни — каза Елмър.

— Нека да бъдем справедливи — казах на Елмър. — Може да е било случайност, че разбитият сандък се оказал пълен със скъпоценности. В някои от другите сандъци може да е имало остриета на стрели или върхове на копия, изделия на ранното тъкачество, хавани и чукала.

— Доктор Торндайк смяташе — каза Синтия, — че сандъците, които е видял моят далечен прародител, са съдържали само малка част от онова, което наблюдателят е събрал. Може би само някои от по-важните неща. Там някъде в Гърция, може би в други пещери, издълбани в скалите, не е изключено да има стотици пъти повече предмети, отколкото в сандъците.

— Както и да е, това ми намирисва на съкровище — каза Елмър. — Предмети от този род струват скъпичко и аз предполагам, че ще струват дори повече, щом са предмети, изработени на Земята. Но на Земята или не, те са си чудесна стока. Куп богаташи, а те трябва да са такива, за да могат да платят цената, ги колекционират. Освен това е много модно да имаш един-два ръчно изработени предмета в кабинета си или да са изложени в някое шкафче.

Кимнах и си спомних как Торни се разхождаше напред-назад из стаята и удряше със свит юмрук отворената си длан, бълвайки огън и жупел.

— Става така — ревеше той, — че един честен археолог няма никакъв шанс. Знаеш ли колко много оплячкосани обекти сме намерили през последните стотина години — разкопани и оплячкосани дори преди да сме ги открили? Разните археологически дружества и някои от правителствата са правили разследвания, но няма доказателства кой върши това или къде отнася находките, за да бъдат укрити. И следа не сме намерили от хората или ония, които го вършат. Плячкосват ги и ги укриват някъде, а после те потичат обратно към ръцете на колекционерите. Това е голям бизнес, който сигурно е организиран. Настоявали сме да бъдат прокарани закони, които да забранят частната собственост върху каквито и да било находки, но нищо не помага. В правителството има прекалено много хора със специални интереси, самите те са колекционери. Няма съмнение, че съществуват налични фондове, отпускани от някого за борба против такова законодателство. Просто нищо не постигат. И заради тази вандалщина изпускаме единствения шанс, който ни остава, за да опознаем развитието на галактичните култури.

Лаят на кучетата се бе превърнал във възбудено джавкане.

— На дървото е — каза Елмър. — Животното, което преследваха, се е покатерило на някое дърво.

Протегнах ръка към малката купчинка дърва, която Елмър бе насъбрал, и сложих нови съчки в огъня, използвайки една от тях, за да насмета разпилените въглени. Малки пламъчета със сини връхчета се издигнаха от въглените и подхванаха новите дърва. Сухата кора се подпали и започна да пръска искри. Новото гориво се възпламени и огънят лумна отново.

— Приятно нещо е огънят — каза Синтия.

— Възможно ли е — попита Елмър — дори аз да се стоплям от такова слабо пламъче? Кълна се, че ми е по-топло, като седя тук край него.

— Възможно е — рекох аз. — Имал си много време, за да се превърнеш в човек.

— Аз съм човек. Искам да кажа, според закона. А щом съм човек според закона, защо да не съм човек и иначе?

— Какво става с Мустанг? Той трябваше да е тук с нас.

— Седи хей там и попива всякакви впечатления. Тъче горска фантазия от тъмните силуети на дърветата, от шумоленето на нощния вятър в листака и от бълбукането на водата, от блясъка на звездите и от трите черни фигури, сгушени край лагерния огън. Създава картина с маслени бои, ноктюрно, поема, може би и изящна скулптура — той комбинира всичко това за своята творба.

— Работи през цялото време, бедничкият — каза Синтия.

— За него това не е работа — рече Елмър. — Това е смисълът на живота му. Мустанг е творец на изкуство.

Настрани в тъмнината нещо издаде невисок пукащ звук и миг след това звукът се повтори. Кучетата, които бяха замлъкнали, започнаха отново да лаят възбудено.

— Ловецът застреля животното, което кучетата бяха принудили да се покатери на дървото — каза Елмър.

След тези думи никой не проговори. Седяхме там и си представяхме — или поне аз седях и си представях — оная сцена там, в тъмната гора: кучетата, които скачат около дървото, насочената пушка, избухването на пламъка от цевта и тъмното тяло, падащо от дървото в лапите на кучетата.

И както си седях заслушан и замечтан, изведнъж се чу друг звук — слаб, далечен — едно прошумоляване и пращене. Лек ветрец подухна в котловината и отвя звука, ала когато ветрецът утихна, той се чу отново, този път по-силен и настойчив.

Елмър бе скочил на нозе. Блещукащият огън хвърляше призрачни отблясъци, които се гонеха нагоре-надолу по металическото му тяло.

— Какво е това? — попита Синтия, ала Елмър не отговори. Сега звукът идваше от по-близо. Каквото и да бе това, то идваше към нас и напредваше бързо.

— Мустанг! — извика Елмър. — Ела тук, бързо. При нас до огъня.

Мустанг се приближи бързо с походката на паяк.

— Мис Синтия — каза Елмър, — качвайте се.

— Да се качвам?

— Качвайте се на Мустанг и се дръжте здраво. Ако му се наложи да бяга, наведете се да не ви събори някой клон.

— Какво става? — попита Мустанг. — Каква е тази врява?

— Не знам — отвърна Елмър.

— Ами, не знаеш — казах аз, но той не ме чу, а и да ме беше чул, не ми отговори.

Шумът беше вече по-близо. Това бе шум, какъвто никога преди не бях чувал. Звучеше така сякаш раздираше на парчета самата гора. Чуваше се някаква пукотевица, придружена от писъка на изтерзаната гора. Струваше ми се, че земята вибрира, сякаш нещо много тежко непрекъснато й нанасяше удари с чук.

Огледах се наоколо. Синтия бе яхнала Мустанг и той се отдалечаваше от огъня към тъмнината, като все още не бягаше, но бе нащрек и готов да хукне всеки миг.

Шумът бе почти при нас, остър и оглушителен, а самата земя сякаш виеше под нозете ни. Отскочих встрани, като се приготвих да ударя на бяг и сигурно щях да хукна, само че не знаех накъде, и точно в този момент видях огромната маса на онова нещо на хребета на хълма, извисяващ се над нас — огромна тъмна грамада, която закри звездите. Дърветата лудо се тресяха и се строполяваха на земята, връхлетени и разбити от черната маса, която бясно се понесе по хребета, минавайки почти на косъм от лагера, и се отдалечи, без да ни докосне, а шумът бързо започна да заглъхва надолу из котловината. Горе на хребета смазаните дървета продължаваха да стенат тихо, докато се успокоиха.

Замрял, слушах как шумът се отдалечава и след известно време напълно изчезна, ала продължавах да стоя на мястото си, полу хипнотизиран от онова, което се бе случило, без да зная какво се бе случило, недоумявайки какво бе станало. Видях, че и Елмър стоеше като хипнотизиран.

Останал без сили, се отпуснах до огъня, а Елмър се обърна и дойде при мен. Синтия се плъзна по гърба на Мустанг и слезе.

— Елмър! — казах аз.

Той разтърси огромната си глава.

— Не може да бъде — смотолеви Елмър, по-скоро говорейки на себе си, отколкото на мен. — Невъзможно е още да броди наоколо. Не може да е оцеляла толкова дълго време…

— Бойна машина? — попитах аз.

Той вдигна глава и ме погледна през огъня.

— Това е налудничава мисъл, Флеч.

Вдигнах съчки и ги хвърлих в огъня. Сложих много съчки.

Чувствах остра нужда от огън. Пламъците пропълзяха по съчките и те лумнаха скоро.

Синтия се приближи до огъня и седна до мен.

— Бойните машини — каза Елмър като че все още говореше на себе си — бяха построени, за да воюват. Срещу хора, срещу градове, срещу вражески бойни машини. Те се биеха до смърт, докато се изчерпа и най-малкото количество налична енергия. Не бяха с дълготрайна конструкция. Не бяха устроени по такъв начин, че да оцелеят. И те знаеха това, а също и ние, които ги строяхме. Единствената им задача бе да разрушават. Ние ги нагаждахме за смърт и ги изпращахме на смърт…

Глас, долитащ от далечното минало от преди десет хиляди години, говорещ за стара етика и стари амбиции, за надживели времето древни страсти.

— Онези, които бяха в тях, нямаха желание да живеят. Те бяха вече мъртви. Те бяха имали право да умрат и просто бяха отложили смъртния си час…

— Елмър, моля ви! — каза Синтия. — Как така „онези, които бяха в тях?“ Кой е бил в тях? Никога не съм чувала в тях да е имало хора. Те са били без екипаж. Те са били…

— Мис — каза Елмър, — те не бяха изцяло машини. Или поне нашите не бяха изцяло машини. Бяха съоръжени с електронен мозък, но в тях имаше също и човешки мозъци. В онази, върху която работех, имаше повече от един. Никога не съм знаел колко точно. Нито пък кои бяха те, макар и да знаехме, че това са все още способни мозъци на способни мъже, може би най-способните, които желаеха да удължат живота си още малко. Електронният мозък бе влязъл в съюз с човешкия…

— Сатанински съюз — каза Синтия.

Елмър й хвърли бърз поглед и отново се втренчи в огъня.

— Мисля, че имате право, мис. Не можете да си представите какво става в една война — някаква върховна лудост, дяволска омраза.

— Да оставим всичко това — казах аз. — Може и да не е било бойна машина. Може да е било нещо съвсем друго.

— Какво друго? — попита Синтия.

— Минали са десет хиляди години — отговорих аз.

— Е, да — рече Синтия. — Може да са се навъдили куп други неща.

Елмър не каза нищо. Седеше притихнал.

На хребета на хълма над нас някой извика и всички скочихме на нозе. Някъде там подскачаше светлинка и ние чухме шума на тела, които си пробиваха път сред безредието на изпопадалите дървеса.

Някой отново нададе вик.

— Хей, там при огъня!

— Хей! — отвърна Елмър.

Светлината продължаваше да проблясва.

— Това е фенер — каза Елмър. — По всяка вероятност са хората, излезли на лов с кучетата.

Продължавахме да гледаме фенера. Повече не се провикваха към нас. Най-сетне фенерът престана да се клатушка и започна да се движи надолу по хълма към нас.

Те бяха трима души, високи и подобни на бостански плашила, ухилени така, че зъбите им проблясваха под колебливата светлина на нашия огън, преметнали пушки през рамо, а единият от тях носеше нещо на гърба си. Около тях се щураха кучетата.

Те се спряха на ръба на кръга, осветен от лагерния огън, застанаха за момент мълчаливо, като ни оглеждаха и преценяваха.

— Че кои ли сте пък вие? — най-сетне запита единият от тях.

— Посетители — каза Елмър. — Пътешественици, странници.

— Какви сте? Вие не сте хора. — Думата прозвуча като „ора“.

— Аз съм робот — каза Елмър. — Тукашен съм. Произведен съм на Земята.

— Ама че работа — рече един друг от тях. — Цяла нощ все такива работи стават.

— Знаете ли какво беше онова? — запита Елмър.

— Хищника — каза оня, който беше заговорил пръв. — За него се разправят стари истории. Бащата на прадядо ми му е разказвал за него.

— Ако ви подмине — рече третият, — повече няма от какво да се страхувате. Никой не го е виждал два пъти през живота си. Той идва отново едва след много години.

— А знаете ли какво представлява?

— Той е Хищникът — сякаш това бе единственото обяснение, което би могло да се даде, сякаш всякакви други обяснения биха били излишни.

— Видяхме огъня ви — каза първият. — Наминахме да ви се обадим.

— Заповядайте — каза Елмър.

Те се приближиха и наклякаха край огъня, като поставиха прикладите на пушките си на земята, а дулата опряха в раменете си. Оня, който носеше нещо на гърба си, хвърли товара на земята пред себе си.

— Миеща мечка — каза Елмър. — Добър лов.

Кучетата дойдоха и се проснаха на земята, дишайки тежко. От време на време те въртяха опашки и удряха по земята в знак на учтивост.

Тримата бяха седнали един до друг и ни гледаха ухилени. Единият рече:

— Аз съм Лутър, този е Зик, а оня крайният е Том.

— Много се радвам да се запозная с всички вас — каза Елмър колкото се може по-учтиво. — Аз се казвам Елмър, младата дама е Синтия, а този джентълмен се нарича Флечър.

Те заклатиха глави към нас.

— А какво е това животно с вас? — попита Том.

— Името му е Мустанг — каза Елмър. — Той е апарат.

— Приятно ми е да се запозная с вас — рече Мустанг.

Те се вторачиха в него.

— Не бива да ни се учудвате — каза Елмър. — Никой от нас не е от този свят.

— Е добре де — каза Зик — това няма никакво значение. Просто видяхме вашия огън и решихме да дойдем.

Лутър бръкна в задния си джоб и измъкна една бутилка, като я размаха в знак на покана.

Елмър поклати глава.

— Не мога да пия.

Пристъпих напред и протегнах ръка към бутилката. Време беше и аз да сторя нещо; досега само Елмър бе поддържал разговора.

— Бива си го питието — рече Зик. — Старият Тимоти го е правил. Майсторски го приготовлява.

Измъкнах тапата и вдигнах бутилката до устните си. За малко не ме задави. Направих усилие да не се закашлям. Питието ме удари в стомаха и подскочих. Краката ми сякаш станаха гумени.

Те ме наблюдаваха внимателно, като не преставаха да се хилят.

— Мъжко питие — казах им аз. Опитах още една глътка и им върнах бутилката.

— А дамата? — попита Зик.

— Не е за нея — отвърнах аз.

Бутилката ги обикаляше, а аз клекнах срещу тях. Отново ми подадоха бутилката. Пийнах още една глътка. Почувствувах главата си леко замаяна от трите глътки, изпити набързо, но си казах, че това бе за общото благо. Между нас трябваше да има някой, който да говори техния език.

— Още малко? — попита Том.

— Не веднага — казах аз. — Може би по-късно. Не искам да ви изпивам всичкото пиене.

— Имам и друга бутилка в, резерва — каза Лутър и потупа джоба си.

Зик измъкна нож от колана си, протегна ръка и придърпа миещата мечка към себе си.

— Лутър — рече той, — намери няколко млади клонки, за да опечем месото. Имаме си прясно месо, имаме си и пиене и хубав силен огън. Хайде да си поживеем тази нощ.

Хвърлих през рамото си един поглед към Синтия. Лицето й беше бледо и напрегнато, а в очите й се четеше ужас, когато видя как ножът на Зик изкусно разпра проснатата по гръб миеща мечка.

— Спокойно — казах аз.

Тя ми се усмихна с измъчена усмивка.

— На сутринта ще си вървим в къщи — каза Том. — По-лесно ще се промъкнем през повалените дървета на светло. Голямо празненство ни чака утре вечер. Ще се радваме да дойдете при нас. Не се съмнявам, че ще дойдете.

— Ще дойдем, разбира се — каза Синтия.

Хвърлих поглед към Мустанг. Той бе замръзнал неподвижно, извадил всичките си антени.