Клифърд Саймък
Гробищен свят (4)

Глава 4

Когато слязох по стълбите, жената, седнала зад волана на розовата кола, ме заговори.

— Вие сте Флечър Карсън, нали?

— Да — отговорих аз напълно озадачен, — но откъде знаехте, че съм тук? Просто е невъзможно да сте знаели това.

— Чаках ви. Знаех, че пристигате с погребалния кораб, но той толкова се забави. Казвам се Синтия Ленсинг и трябва да говоря с вас.

— Не разполагам с много време — казах аз. — Може би малко по-късно.

Тя не беше красавица в точния смисъл на думата, но дори от пръв поглед, се виждаше, че в нея има нещо мило и необикновено привлекателно. Лицето й бе почти сърцевидно, очите й бяха кротки и спокойни, а черните й коси се спускаха до раменете; тя не се усмихваше с устни, но цялото й лице бе готово да се озари от усмивка.

— Вие отивате в хангара, за да разопаковате Елмър и Мустанг — каза тя. — Бих могла да ви закарам до там.

— Има ли нещо, което да не знаете за мен?

Тогава тя наистина се усмихна.

— Знаех, че щом пристигнете, ще трябва да засвидетелствате уважението си към Максуел Питър Бел, като го посетите. Как мина срещата?

— Влязох в черния списък на Максуел Питър Бел.

— Значи, не можа да ви привлече на своя страна?

Поклатих глава. Не смеех да приказвам много. Чудех се откъде, по дяволите, можеше да знае тя всичко онова, което, изглежда, знаеше? Имаше само едно място, откъдето бе възможно изобщо да научи нещо — от университета на Олдън. Тези мои стари приятели, рекох си аз, може да имат златни сърца, обаче са страшни дърдорковци.

— Хайде, качвайте се — каза тя. — Можем да говорим по пътя към хангара. При това бих искала да видя този удивителен робот Елмър.

Качих се в колата. В скута й лежеше един плик, който тя ми подаде.

— За вас е — каза тя.

На лицевата страна на плика бе набързо надраскано моето име и аз безпогрешно разпознах чии бяха тези безформени драскулки. На Торни, казах си аз. Какво общо, по дяволите, имаше Торни с това, че Синтия Ленсинг ми бе устроила засада още с пристигането ми, на Земята? Тя запали колата и я подкара по алеята. Скъсах плика и отворих писмото. Беше написано на лист от служебна канцеларска хартия от университета на Олдън и на горния ляв ъгъл бе ясно напечатано: Уилям Дж. Торндайк, доктор на науките, факултет по археология.

Самото писмо бе написано със същия нечетлив почерк, както и името върху плика. Ето какво пишеше в него:

Драги Флеч,

Приносителката на това писмо е мис Синтия Ленсинг и аз бих искал да те уверя, че всичко, което тя ще ти разкаже, е истина. Проучих фактите и мога да заложа името си, че те са достоверни. Тя ще поиска да те придружи в пътуването и ако се разбереш с нея и тя получи от тебе възможно най-пълно съдействие и помощ, бих сметнал това за най-голямата услуга, която можеш да ми окажеш. Тя ще пътува до Земята с поклоннически кораб и когато пристигнеш, ще бъде там и ще те чака. Предоставил съм на нейно разположение известни служебни средства, които и ти можеш да използваш, ако има някаква нужда. Всичко, което трябва да ти кажа, е, че нейното присъствие на Земята е свързано с онова, за което говорихме последния път, когато дойде да се видим точно преди да заминеш.

Седях с писмото в ръка и го виждах такъв, какъвто беше последният път, когато му се обадих, в осветената от огъня разхвърляна стая, която той наричаше „кабинет“, с книгите, наредени по лавици до тавана, с остарели мебели, с кучето, свито на кълбо върху килима пред камината и котката върху своята постелка. Беше седнал върху една възглавница и въртеше чашата с бренди в ръце, когато каза: „Флеч, убеден съм, че съм прав и че теорията ми е вярна. Анахронияните не са били галактични търговци, както смятат толкова много от моите колеги. Те са били наблюдатели; те са били шпиони в областта на културата. Като се задълбочиш, това не изглежда лишено от смисъл. Да речем, че някоя велика цивилизация е имала възможността да скита сред звездите. Да речем, че по някакъв начин те са успели да намерят някаква планета, на която се е зараждала или скоро е щяла да се зароди интелектуална култура. Тогава те слагат наблюдател на планетата и той стои там, за да следи тези страни от развитието, които могат да се окажат ценни. Както знаем, културите се различават много.

Това се наблюдава дори и сред човешките колонии, дошли от Земята. Само след няколко века си проличават известни различия. Различията, разбира се, са много по-големи сред онези планети, където още има или някога е имало чужди култури — чужди, в смисъл, че не са създадени от хора. Няма да се намерят и две групи разумни същества, които да създадат нещо успоредно. В крайна сметка те могат да стигнат до еднакъв резултат или до приблизително еднакъв резултат, но го правят по различен начин, и в този процес всяка от тях усъвършенства някаква способност или някаква идея, която другата не притежава. Една велика галактична култура също би се развивала по този начин и тъй като се е развивала именно по този начин, може да съществуват много пътища, много идеи, много умения, които е пренебрегнала или е пропуснала по пътя си. Ако това е вярно, изглежда, че си е струвало дори и нашата велика галактична култура да узнае и да има под ръка за проучване онези достижения на културата, които е пропуснала или за които може би никога не се е досетила. Вероятно не повече от едно на десет такива пропуснати достижения биха били приложими към тяхната култура, но точно това едно от десет би могло да се окаже най-важното. То би могло да разкрие нови хоризонти, би могло да им създаде една по-завършена и по-устойчива култура. Да допуснем, макар това, разбира се, да не е вярно, че земната култура е единствената, която е измислила колелото. Че дори и великата галактична цивилизация е пропуснала колелото, достигнала е своето величие на някаква друга основа, която е оставила липсата на колелото незабелязана. И все пак нима не изглежда правдоподобно познаването на колелото дори в един по-късен период да има някаква стойност? Та колелото е толкова полезно нещо.“ Върнах се отново в настоящето. Все още стисках писмото в ръка. Колата наближаваше хангара. Погребалният кораб стоеше на площадката си, но от транспортните средства, които бяха пренасяли товара, нямаше и следа. Цялата работа трябва да беше приключила.

— Торни пише, че вие възнамерявате да дойдете с нас — казах аз на Синтия Ленсинг. — Не зная дали това ще бъде възможно. Ще живеем при сурови условия. Ще лагеруваме на открито при всякакво време.

— Мога да понасям несгоди. Мога да лагерувам.

Поклатих глава.

— Слушайте — запротестира тя, — заложих всичко, каквото имах, за да бъда тук, когато се приземите. Събрах и последния си кредит, за да заплатя безобразната цена на билета за поклонническия кораб…

— Торни споменава нещо за някакви средства. За отпуснати пари.

— Нямах достатъчно за билет — каза тя. — Затова използвах част от тях. Освен това, докато ви чаках да пристигнете, бях отседнала в „Поклонническата страноприемница“, а там не е евтино. Останаха ми много малко пари. Горе-долу нищо…

— Жалко — казах аз. — Но вие сте знаели, че това е рисковано начинание. Не сте имали основание да се надявате…

— Но аз се надявах. И вие сте съсипан като мене.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че след като направите композицията си няма да имате пари да се върнете на Олдън.

— Зная, но ако направя композицията…

— Без пари сте, а и „Майка Земя“ ще ви създава затруднения.

— Така е — казах аз, — но не виждам защо, ако ви взема с нас…

— Точно това се опитвам да ви кажа. Може да ви прозвучи глупаво…

Думите й се изчерпаха и тя просто седеше и ме гледаше. Лицето й повече не изглеждаше така, сякаш ей сега ще се усмихне.

— Дявол да го вземе — рече тя, — защо не кажете нещо? Защо не ми помогнете поне мъничко? Защо не ме попитате какво имам да ви кажа?

— Е, добре. Кажете, каквото имате за казване.

— Знам къде е съкровището.

— Какво съкровище, за бога?

— Съкровището на анахронияните.

— Торни е убеден — казах аз, — че анахронияните са идвали на Земята. Той искаше да видя дали са останали някакви следи от тяхното пребиваване тук. Разбира се, както той ми го обясняваше, звучеше като пращане за зелен хайвер. Археолозите дори не са сигурни, че е съществувала такава раса. Изобщо не са намерили планетата им. Единственото, което са открили, са фрагменти от надписи на половин дузина планети — откъслечни надписи, намерени сред надписите и останките от местните цивилизации. Има известни доказателства, макар да ми изглеждат съмнителни, че по някое време представители на тази предполагаема тайнствена раса са живели на други планети — може би като търговци, както смятат повечето археолози, или като наблюдатели, както смята Торни, или пък нито като търговци, нито като наблюдатели, а с някаква друга цел. Той ми разказа всичко това, но никога не е споменавал за съкровище.

— Но съкровище е имало — каза тя. — То е било пренесено от някогашна Гърция в някогашна Америка по време на Последната война. Намерих едно описание на тези събития и професор Торндайк…

— Дръжте се разумно — рекох аз. — Ако Торни е прав, те не са идвали тук за съкровища. Идвали са, за да събират сведения, да наблюдават…

— За сведения, несъмнено — каза тя, — но какво ще кажете за наблюдателя? Той трябва да е бил специалист, нали? Историк или може би нещо много повече от историк. Той би оценил културната стойност на някои предмети, дело на човешката ръка — ритуална секира на някое праисторическо племе, гръцка урна, египетски украшения…

Натъпках писмото в джоба на сакото си и изскочих от колата.

— Можем да поговорим за това по-късно — казах аз. — Сега трябва да освободя Елмър, за да започнем да монтираме Мустанг.

— А аз ще дойда ли с вас?

— Ще видим — рекох.

Чудех се как по дяволите можех да я спра да не дойде? Бе получила благословията на Торни; може би наистина знаеше нещо за анахронияните и дори за някакво съкровище. Освен това не можех да я оставя тук без пукната пара — защото дори да не бе съвсем закъсала, в скоро време щеше да закъса, ако продължаваше да живее в странноприемницата, а нямаше къде другаде да отседне. Бог ми е свидетел, че не я исках. Щеше да ни притеснява. Не бях тръгнал да търся някакво съкровище. Бях дошъл на Земята, за да сътворя композиция. Надявах се да уловя нещо от духа на Земята — Земята минус Гробището. Не можех да се втурна подир съкровище или анахронияни. На Торни просто бях казал, че ще си отварям очите, ако има някакви следи, но това не означаваше, че тръгвах да ги търся.

Отправих се към отворената врата на хангара, а Синтия ме следваше по петите. В хангара бе тъмно и аз спрях за миг докато очите ми свикнат с тъмнината. Нещо се раздвижи и различих трима мъже — съдейки по външния им вид, бяха работници.

— Имам няколко сандъка тук — казах аз. Беше пълно със сандъци — натрупания товар, свален от погребалния кораб.

— Хей, там са, мистър Карсън — каза единият. Той посочи настрани и аз ги видях — големия сандък, в който беше Елмър, и четирите сандъка, в които бяхме опаковали Мустанг.

— Благодаря — казах аз. — Много съм ви задължен, че сте ги отделили от другите. Бих помолил капитана, но…

— Остава да уредим само една дреболия — каза мъжът. — Пренасянето и съхранението.

— Не разбирам. Пренасяне и съхранение?

— Ами таксите. Моите хора не работят безплатно.

— Вие ли сте главният тук?

— Аха. Викат ми Рейли.

— Колко ви дължа за съхранението?

Рейли протегна ръка към задния си джоб и измъкна някакъв лист. Започна да го проучва с втренчен поглед — сякаш да се увери, че не е сбъркал цифрите.

— Ами, всичкото възлиза на около четиристотин и двадесет и седем кредита, ама да речем четиристотин.

— Сигурно имате грешка — казах му аз, стараейки се да запазя самообладание. — Та вие само сте разтоварили сандъците и сте ги довлекли тук, а що се отнася до съхранението, те са стояли тук само около час.

Райли тъжно поклати глава.

— Нищо не мога да ви помогна. Такива са, значи, таксите. Или ще ги платите, или ще ви задържим товара. Такива са, значи, правилата.

Двамата други мъже се бяха приближили безшумно, по един от двете му страни.

— Всичко това е нелепо — запротестирах аз. — Това трябва да е някаква шега.

— Мистър — рече главният. — това не е никаква шега.

Нямах четиристотин кредита, а дори и да ги имах не бих платил, но пък от друга страна, нямах намерение да се счепкам с Главния и с тези мъжаги — носачите, застанали до него.

— Ще проверим това — казах аз за лице и без да имам никакво понятие какъв трябваше да бъде следващият ми ход. Знаех, че ме бяха поставили натясно. Макар че не точно те — това бе работа на Максуел Питър Бел. Натясно ме бе поставил той.

— Направете това, мистър — каза Рейли. — Хайде, направете го.

Бих могъл да отида и да се втурна възмутен при Бел, но той искаше точно това. Очакваше аз да постъпя така и, разбира се, щом приемех парична помощ от Гробището и се съгласях да работя за него, всичко щеше да се оправи и да ми бъде простено. Обаче нямах намерение да го направя.

Зад гърба ми Синтия се обади:

— Флечър, те се канят да ни нападнат.

Обърнах глава и видях, че през вратата влизаха още хора.

— Не да ви нападнат — каза Рейли. — Просто да се уверят, че проявявате разбиране. Не може току-така някакъв си чужденец да дойде тука и да започне да ни нарежда какво да правим.

Някъде зад Рейли се чу слаб, скърцащ звук и щом го чух, веднага се сетих откъде идваше той — изваждаха със сила пирон, забит в дървото.

Рейли и неговите помагачи се извърнаха назад, а аз изкрещях:

— Добре, Елмър! Измъквай се и им виж сметката!

При моя вик големият сандък сякаш експлодира; дъските, заковани на горната му страна, се откъртиха и изхвърчаха и от него се надигна Елмър в целия си ръст от осем стъпки.

Измъкна се от сандъка почти неохотно.

— Какво става тук, Флеч?

— Бъди внимателен с тях, Елмър — казах аз. — Не ги убивай. Просто ги поосакати малко.

Той направи крачка напред, а Рейли и двамата мъже отстъпиха назад.

— Нищо няма да им сторя — каза Елмър. — Просто ще ги изхвърля навън. Ами коя е тази с теб, Флеч?

— Това е Синтия — казах аз. — Ще дойде с нас.

— Така ли? — попита Синтия.

— Слушай, Карсън — изрева Рейли, — престани с тези грубиянски истории…

— Хайде, изчезвайте — рече Елмър. Той пристъпи бързо напред и замахна с ръка. Групата се пръсна, хората побягнаха и се струпаха пред вратата.

— Не, тая няма да я бъде! — кресна Елмър. Той се втурна покрай нас тъкмо когато затваряха вратата, но преди тя да се хлопне, Елмър пъхна ръката си в процепа, сграби вратата, насили я и я отвори. После й стовари един удар с рамо. Тя се смачка и увисна.

— Това ще ги обуздае — каза Елмър. — Сега вратата не може да се затваря. Искаха да ни заключат вътре, представете си. А сега, Флеч, кажи ми моля те какво става.

— Максуел Питър Бел не ни хареса — казах аз. — Хайде да се залавяме с Мустанг. Колкото по-бързо се измъкнем от тук…

— Трябва да докарам колата — каза Синтия. — Всичките ми припаси и дрехи са вътре в нея.

— Припаси ли? — попитах аз.

— Разбира се. Храна и разни други работи, от които ще имаме нужда. Не вярвам вие да сте донесли нещо със себе си. Това е една от причините да съм без пукната пара. Похарчих последните си пари…

— Идете да докарате колата — каза Елмър. — Аз ще пазя. Никой няма с пръст да ви докосне.

— За всичко сте помислили — казах аз. — Била сте съвсем сигурна…

Ала тя тичаше навън през вратата. Нямаше и помен от Рейли и неговите хора. Тя се качи в колата и я подкара през вратата вътре в хангара.

Елмър отиде при другите сандъци и потропа върху малкия.

— Там ли си Мустанг? Вътре ли си?

— Тук съм — обади се един приглушен глас. — Елмър, това ти ли си? Пристигнахме ли на Земята?

— Не знаех, че този Мустанг е живо същество и може да говори — каза Синтия. — Професор Торндайк не ми каза такова нещо.

— Жив е — рече Елмър, — но интелектът му не е блестящ. Не е титан на мисълта. После каза на Мустанг: — Мина ли благополучно пътуването?

— Чувствувам се отлично.

— Ще трябва да намерим някакъв лост, за да отворим тези сандъци — казах аз.

— Няма нужда — отвърна Елмър. Той сви единия си юмрук и го стовари върху ръба на сандъка. Дървото се огъна и се разцепи. Елмър пъхна пръстите си в зейналия отвор и откърти една дъска.

— Лесно стана — изсумтя той. — Не бях сигурен, че ще мога да се измъкна от моя сандък. Много тясно беше вътре и нямах опорна точка. Но когато чух какво става…

— Флечър тука ли е? — попита Мустанг.

— Флеч прекрасно се грижи за себе си. Тука е и си е намерил едно момиче.

Елмър продължи да кърти дъски от сандъка.

— Хайде да се хващаме на работа — обърна се той към мен.

Хванахме се на работа и двамата.

 

Мустанг бе сложно нещо и не беше лесно да бъде сглобен. Състоеше се от много части и беше нужно малко търпение, за да се свържат една с друга. Но и двамата бяхме работили с Мустанг почти две години и го познавахме из основи. Отначало бяхме използвали едно ръководство, ала сега нямахме нужда от него. Бяхме го изхвърлили, когато така се беше изпокъсало, че не служеше почти за нищо и когато самият Мустанг, усъвършенстван, преправян и дотъкмен тук-таме на бърза ръка, се бе превърнал в изобретение, което малко приличаше на модела от ръководството. И двамата, работейки заедно, бяхме научили всяка част наизуст. Можехме да разглобим Мустанг на тъмно и да го сглобим отново. Не правехме излишни движения и нямаше нужда да обсъждаме и да се напътстваме. Елмър и аз, работехме заедно като две машини. За един час Мустанг бе сглобен.

В готов вид той представляваше безумна гледка. Имаше осем начленени крака, които напомняха краката на насекоми. Всеки крак можеше да се постави под най-различни ъгли. Имаше и нокти, които можеше да изважда, за да хваща по-добре. Можеше да върви навсякъде, по всякакъв терен. Не бе изключено да се изкатери дори по стена. Тялото му с форма на варел, снабдено със седло, представляваше надеждна защита за чувствителните прибори, които се намираха вътре. На него имаше и множество халки, които позволяваха да се прикрепва товар към гърба му. Имаше и опашка, която можеше да прибира, и се състоеше от стотина различни чувствителни антени, а главата му бе увенчана с друг необикновен комплект антени.

— Чувствувам се добре — каза той. — Ще тръгваме ли вече?

Синтия бе разтоварила припасите от колата.

— Материали за лагеруване — каза тя. — Концентрирани храни, одеяла, дъждобрани и други подобни неща. Нищо луксозно. Нямах пари да купя по-хубави работи.

Елмър започна да качва кутиите и сандъците на гърба на Мустанг, като ги притягаше.

— Мислите, ли, че можете да яздите на него? — попитах Синтия.

— Разбира се, че мога. Но на какво ще яздите вие?

— Той ще язди мен — рече Елмър.

— Дума да не става — казах аз.

— Бъди разумен — каза Елмър. — Може да се наложи да се спасяваме с бягство, за да се измъкнем оттук. Те може да ни дебнат.

Синтия отиде до вратата и погледна навън.

— Никой не се вижда — каза тя.

— Как ще се измъкнем оттук? — попита Елмър. — Кой е най-бързият начин да се измъкнем от Гробището?

— Трябва да хванем пътя на запад — отговори тя. — Покрай сградата на управлението. След около двадесет и пет мили Гробището свършва.

Елмър приключи с натоварването на припасите върху Мустанг и хвърли един последен поглед наоколо.

— Като че ли това е всичко — рече той. — А сега, мис, яхвайте Мустанг.

Той й помогна да го яхне и я предупреди:

— Дръжте се здраво. Мустанг не е най-кроткото животно за езда.

— Държа се — каза тя. Изглеждаше уплашена.

— А сега ти — каза ми Елмър.

Щях да започна да протестирам, ала не го сторих, защото знаех, че няма смисъл. Освен това разумно бе да яздя Елмър. Ако се наложеше да се спасяваме с бягство, той можеше да върви десет пъти по-бързо от мен. Дългите му металически крака направо гълтаха разстоянията.

Той ме вдигна и ме сложи на раменете си, така че възседнах врата му.

— Дръж се за главата ми, за да пазиш равновесие — каза той, — а аз ще ти държа краката. Ще внимавам да не паднеш.

Кимнах не особено радостно. Това положение беше дяволски унизително.

Не се наложи да се спасяваме с бягство. Наоколо не се виждаше никой, освен една пъплеща фигура далеч на север, която вървеше по една пътечка между паметниците. Сигурно имаше хора, които ни наблюдаваха; почти чувствах погледите им. Вероятно сме представлявали странна гледка: Синтия, която яздеше приличния на скакалец Мустанг със завързаните навсякъде по него вързопи и кутии, и аз, който се поклащах и олюлявах, възседнал високия осем стъпки Елмър.

Не бягахме, дори и не бързахме, ала при все това развивахме добра скорост. Мустанг и Елмър бяха добри пешеходци. Дори когато си вървяха нормално, човек трябваше да тича, за да не изостава.

Затрополяхме, залитайки по пътя покрай управлението, и навлязохме в главната част на Гробището. На пътя нямаше никой, а околността бе спокойна. От време на време в далечината се мяркаше някое малко селце, сгушено под някой скалист скат, със стройната си камбанария като човешки пръст, сочещ небето, и неясното цветно петно на покривите на къщите. Казах си, че в тези малки селца сигурно бяха домовете на работниците, наети от Гробището.

Яздейки нататък, като подскачах и се люшках в ритъма на Елмъровата клатушкаща се походка, забелязах, че Гробището, въпреки цялата си прехвалена хубост, всъщност бе неприветливо, мрачно място. Царяха безкрайно еднообразие и монотонен ред и то излъчваше чувство за смърт и безвъзвратност.

Не бях имал време да се тревожа преди, но сега започнах да се безпокоя. Странно, но най-силно ме тревожеше това, че Гробището, след доста вялото усилие, не се бе опитало наистина да ни спре. Макар че казах си аз, ако Елмър не бе успял да счупи сандъка си, Рейли и неговите хора щяха да ме поставят натясно. Но при това положение почти изглеждаше, че Бел е решил да ни пусне да вървим, понеже знаеше, че когато и да пожелае, може да протегне ръка и да ни залови. Не се залъгвах по отношение на Максуел Питър Бел.

Чудех се също дали щяха да предприемат нови покушения срещу нас. Може би нямаше; най-вероятно бе Бел и Гробището да изгубеха интереса си към нас. Можехме да отидем, където пожелаем, и това нямаше да има значение. Защото където и да отидехме каквото и да правехме, не бе възможно да напуснем Земята без помощта на Гробището.

Оплесках я, казах си аз. Влязох и започнах да се правя на всезнайко пред надутия Бел и така погубих всякаква възможност за каквито и да било служебни отношения с него и Гробището. Макар че разбирах — каквото и да бях сторил, можеше да се окаже без значение. Трябваше навреме да разбера, че на Земята човек или се съобразяваше с Гробището, или не се залавяше с нищо. Тази рискована работа бе обречена още от самото начало.

Въпреки че вероятно бе минало доста време, аз не го бях усетил — така бях потънал в грижи, че бях загубил всякаква представа за времето — но най-сетне пътят възлезе на един хълм и там свърши, а това бе също и краят на Гробището.

Погледнах към долината под нас и към редиците хълмове, които се извисяваха над нея, и ахнах от удивление пред тази гледка. Това бе странна гориста местност, потънала в пламтящи багри, които светеха като сияйни огньове под лъчите на следобедното слънце.

— Есен — каза Елмър. — Бях забравил, че на Земята има есен. Там откъдето идваме, няма разлика. Всичките дървета са зелени.

— Есен ли? — попитах аз.

— Есента е сезон. Определено годишно време, когато всички дървета са обагрени. Бях забравил това.

Той изви глава, за да може да погледне към мен. Ако можеше да плаче, щеше да се разплаче.

— Толкова много неща забравя човек — каза Елмър.