Алберто Матиоли
Големият Лучано (8) (Павароти, истината за него)

8

Павароти е чист италианец и най-вече чист емилианец (Реджо Емилия е областта, в която се е родил Павароти). Той е типичен представител на Модена. Това е земя на селяни, станали богати, след като са си измислили един доста особен модел по мярка на човека и на италианското чудо. Те са трудолюбиви, прагматични, оптимисти, способни да се радват на живота и да се отнасят към него с ирония. Може да е заради гъстите през зимата мъгли, когато сякаш градът се превръща в дим и слава, но това също така е място на странни характери, може би по-артистични и ексцентрични, доста разпространени качества в италианската провинция. В район, където се казва „сбогом“ не при раздяла, а при среща, необичайното е внимателно пазена традиция.

Вижте обяснението, дадено от Лучано Павароти на Родолфо Челети по повод решението му да си пусне брада, неговата най-характерна физическа особеност, разбира се, след килограмите: „Веднъж прочетох в някакво седмично списание, че ако един мъж започне да се бръсне на седемнайсет години и го прави всеки ден, докато навърши седемдесет, той ще прекара пред огледалото два месеца от живота си. Тогава реших да използвам по-добре тези два месеца и си пуснах брада.“ Ето го парадокса, предхождащ истинското обяснение: „Преди лицето ми бе най-обикновено. Освен това съм алергичен към сценичните бради. След като си пуснах брада, лицето ми стана интересно. Освен това брадата е много подходяща за образите на благородници и поети.“ И от началото на седемдесетте години Павароти обикаля света с брада. Една брада, която заедно с косата и веждите си остана толкова черна, че по-черна не може да бъде. Тенорът си я боядисва сам с подръчни средства от рода на изгорени коркови тапи. Неприятен навик за персонала на хотелите, в които отсяда: след посещенията му чаршафите приличат на леопардова кожа. Неприятно е и в ресторантите, където вечеря след концерти, тъй като от лицето му се стичат черни ручейчета. Но като всички звезди Павароти прилича на себе си. Истинската слава идва, когато ти си този, дето прилича на имитаторите си. Част от тази непроменяща се външност е и склонността му към ярки дрехи (вратовръзките му винаги са били ужасни, още преди окончателно да бъде завършен „видът“ Павароти), и към шалчета „Хермес“ около врата, еквивалент в цивилното облекло на знаменитата бяла кърпа при работното. Той е един от мъжете, на които са направени най-много снимки. От епохата преди Николета със заглавие „Най-интересният Павароти“ Адуа публикува албум с най-странните снимки, придружени със забавни пояснения на Джорджо Корцолани — той отлично разбира, че при Павароти става дума за „елегантна липса на елегантност и нея може да си я позволи само голямата личност“.

Безусловно първата „физическа“ характеристика на Павароти е именно физиката му. Вероятно определението „преизобилна“ прави нещата напълно ясни. Теглото му е най-добре запазената мистерия през цялата му кариера. Най-вероятно самият той никога не е знаел точно. Още повече десетилетия наред практически е бил на диета, в една безмилостна война с килограмите, на моменти с известни резултати, но никога с крайно решение на проблема. Няма нищо странно в това, че един от най-добрите му приятели е професор Андрея Страта, неговият диетолог. И все пак колко тежеше? Можем само да се обзалагаме. През 1976 година „Нюзуик“ му посвещава първата си страница и изчислява теглото му на 350–400 либри. Като имаме предвид, че една либра е 454 грама, можем да изчислим, че предполагаемото му тегло е между 150 и 180 килограма. Навярно дори за него са множко.

Няма дори оправданието с някаква особена болест, от ония, дето те карат да дебелееш. Беше дебел, защото ядеше. Не бе гастроном, харесваше му традиционната кухня, най-вече кухнята на Емилия Романя и преди всичко — пастата. Признаваше само виното от Модена, създадено точно да разтваря мазнините на ястията със свинско: те са гордостта на местната кухня, изключително вкусни и ароматични, но доста трудни за храносмилане. Виното е леко, газирано, определяно винаги като евтино. Едва през последните години промени „външността си“, за да изглежда по-привлекателно за познавачите. В едно дълго и хубаво интервю за „Кориере дела сера“ пред Еторе Мо Павароти разказва: „На младини пиех ламбрузко вино като минерална вода, с литри.“ Безусловно вниманието му към храната е много характерно за Модена. Според Бреслин това не е толкова страст, колкото натрапчива идея, че може да не намери любимите си храни или нещата, необходими за доброто им приготвяне. Резултатът е пътешествия с напълно обзаведена кухня: машинка за еспресо, тостер, тенджери и кутии, салфетки и всичко, което можете да си представите. Всеки път, щом отседне в някой хотел, една стая се превръща в килер. Няма само хладилник. Не е стигнал дотам да си носи. Ограничава се да изясни има ли в хотела един „на разположение“.

Не по-малко интересни са ритуалите при междуконтинентални пътешествия: „Хранителните претенции на Лучано не се проявяват само по време на турнетата. Когато се придвижва, винаги носи определени продукти. Носи си чесъна от Щатите заедно с определена сметана за кафето, хапчета за черния дроб, шампоана и т.н. Ако прекосява Атлантика, иска бифтек. В навечерието на заминаването Ханс (един от служителите на Бреслин) трябва да отиде при Ернст Клайн на Шесто Авеню, там е месарят, който знае да реже месото точно така, както го обича Лучано. Ханс купува осем парчета и ги слага в камерата. После с Джоана (Кавалиере, секретарката на Павароти) отиват и купуват различни пликове за пикник и кубчета сух лед. Следващата спирка е хотелът, където месото се опакова, покрива се с лед и се товари в самолета заедно с дванайсетте куфара на Лучано. Докато самолетът се приземи, бифтеците са почти размразени и готови за приготвяне на първата вечеря у дома.“ За разлика от това, което мислят мнозина, ако не е комплексиран, Павароти в никакъв случай не е доволен от телосложението си: „Ако хората смятат, че съм щастлив от теглото си, грешат. Аз съм щастлив въпреки теглото си и това е съвсем друго“ — обяснява той във втората си автобиография, писана заедно с Уилям Райт. В интервюто пред Мо, за което вече споменахме, разказва една смешка, която очевидно го е засегнала доста: „Когато най-голямата ми дъщеря, Лоренца, беше в четвърти клас написа съчинение за семейството и то започваше така: Баща ми е мъж, когото можем да определим като дебел. Не казва на никого колко тежи, дори на майка ми, може би защото се срамува.“

„Но моята тайна е скрита в мен“ пее Калаф в „Турандот“. Но не можем да не се възхищаваме на човек, успял да превърне свръхтеглото си в достойнство, направил дебелината, с която не успява да се справи, в част от личната си характеристика. Какво харесваше? Освен храната и спорта. Докато можеше, го практикуваше. Както разбрахме, на младини е бил истински спортист, въпреки че спомените не са точни относно това дали е играл защита, център-нападател или вратар. След това се захваща с тенис („Обичам бързия, силов тенис, но предпочитам играта на двойки, защото можеш да се шегуваш и да се веселиш“), накрая се отдава на конна езда. („Никога не отказвам, ако един кон е готов да ме носи. Някой ме попита дали си спомням името на коня, който яздих в Бостън. Отговорих му: не, но съм сигурен, че той си спомня моето.“) С напредването на възрастта става спортист в италианския смисъл на думата: човек, който наблюдава другите, докато спортуват. Неговите вестници бяха „Газета дело спорт“ и следващ по важност „Кориере дела сера“. Любимият му отбор си остана „Ювентус“: „Останало е от детството ми. Гениалните проблясъци на Сивори, зверската сила на Карлес определиха решението ми.“ Харесваше му да шофира и да кара бързо, но през последните години почти винаги го возеше шофьор. Харесваше му да играе на карти: никакъв хазарт или сложни игри, карти с приятелите, като например Франко Казарини с прякор „Паноча“, сърдечен приятел, кум при втория му брак (кума е Франка Мария Корфини, съпруга на Страта и самата тя диетоложка). Лекарите му харесват, приятно му е да го преглеждат: когато е в Ню Йорк почти всеки ден ходи на зъболекар. Преди наистина да се разболее, той дълго е „мнимият болен“. Добре гледан от професионалистите и от самия него. Но това, което му харесва най-много, е да се прави на лекар, предписва си лечение и често се опитва да прави това с другите: „Не трябва да забравяме лекарствата“ разказва познатият ни Бреслин. „Носи цял куфар. Не ги взима само за себе си. Ако някой от обкръжението му се почувства зле, винаги знае какво да му препоръча.“

Харесва му да рисува. Като официално обяснение на тази страст използва една по-скоро романтична версия, тя е много добра за интервюта. Всичко било тръгнало от подаръка — кутия с бои — на един почитател при представление на „Тоска“ в Сан Франциско през 1978 година. Както е известно, Каварадоси е художник, тогава, за да бъде всичко правдоподобно, защо в първо действие да не рисува на сцената и т.н. Десет години по-късно пред „Дженте“ разказът е още по-романтичен. Заглавието: „Да, признавам, нощем в хотелите ставам художник. Ето картините ми.“ Казано накратко: „Преди няколко години през една безсънна нощ ме обзе неудържимо желание да нарисувам картина. Грабнах боите и четката и под влияние на този необясним порив рисувах в продължение на девет часа, изпитвайки неописуема радост.“ Следват седем страници със снимки на картини, нормални картини на неделен художник, малко наивни. Но този неделен художник се казва Лучано Павароти и затова творбите му се показват на различни изложби. Винаги обаче е отказвал да продава: „Бих се почувствал като мошеник.“

Накрая според признанията му в неговата автобиография нещата, които му харесват, са: „хората; да пазарувам, докато пътешествам в различните страни; телефонът, дори само да го слушам как звъни; лодките; водата; да карам колело въпреки теглото ми (на площад «Тянанмън» бе прекрасно); медицината, да чета за нови медицински методи и открития; «Бохеми», «Бал с маски» и «Любовен еликсир».“ Ето и списък на това, което мрази: „Пистолетите — плашат ме; змиите. Асансьорите, особено старите: изпитвам ужас, че мога да остана затворен. Още повече хеликоптерите, винаги гледам да ги избягвам. Това е една от многото причини, поради които не искам да бъда президент в която и да било страна — би трябвало да ги използвам. Също така лимузините, тъй като са символ на елита, на богатите, тези, които мислят, че са по-добри от другите. В Ню Йорк ги използвам, но изборът не е мой, другите мислят, че искам точно това.“ Отношението му към самолетите е неопределено. Според мнозина високите скорости на самолетите разрушиха операта, тъй като позволиха на певците да пеят прекалено много. Алесандро Зилиани, бивш тенор, първият агент на Павароти, през трийсетте години използва за пръв път самолета, за да се придвижи от една точка до друга, и точно самолетът е обвиняван за преждевременния му залез като певец. Разбира се, дългите пътешествия с кораб, за да стигнеш до „Метрополитън“ в Ню Йорк или до „Колон“ в Буенос Айрес, са позволявали на певците да имат необходимите периоди на почивка. Сега това е нереално. Павароти обичаше да лети с „Конкорд“. Казва, че инцидентът от 22 декември 1975 година при полета от Ню Йорк за Малпенса го е накарал сериозно да размисли. Боинг 707, с който пътува, се стоварва на пистата в Милано и се чупи на две при неописуема паника (за щастие няма загинали, няма дори много ранени). Точно този инцидент с щастлив край го е излекувал от депресията, налегнала го в момента, когато става знаменит и богат: „Тази близост със смъртта ме излекува напълно от моето безразличие към живота.“ Действително депресията е последното състояние, което би могло да се свърже с Лучано Павароти.

Четири са градовете на неговия живот: Модена, Пезаро, Ню Йорк и Монте Карло. Къщите са малко повече. Вилата в Пезаро, разбира се, е най-обичаната — там минават ваканциите, почивките, щастливите моменти. Няма нищо холивудско, бивша колониална къща на хълмовете извън града с изглед към Адриатика. Павароти я купува през 1974 година от фермера и я оставя почти непроменена. Оборът се превръща в салон с голяма камина. На мястото на стопанския двор има басейн, не много голям, но дълбок. Порта, рисувана лично от стопанина на къщата, много дървета, кучета и котки — Аркадия за средата на август. Години наред лятното интервю на Тенора, направено в неговото красиво убежище, бе класика за италианските вестници, възможност за пореден път да бъде разказан и показан в неговия палат на паша, заобиколен от безброй деца, внуци, роднини, приятели, домашни помощници, всички събрани около голямата маса пред невероятните ньоки или талиатели на гувернантката Ана. Пезаро му носи добро настроение. Така че именно тук, в Марке, пред проблясващата в далечината Адриатика, може да се види класическият Павароти „певец, любител на доброто хапване, и на тортелините, пасторален и страстен“ — така го определя писателят от Модена Роберто Барболини. В състояние е дори по време на най-голямата криза на брака си, докато от всички вестници в света го търсят, да ми отговори на телефона с фалцет и да се представи така: „Тук е Николета Мантовани. Не, маестрото отсъства, но аз мога да отговоря на въпросите ви. Така е, от доста време съм любовница на Лучано Павароти. Не само това, бременна съм от двайсет и две години. Нали знаете, той е голям и дебел, така че нещата протичат малко по-дълго от нормалното.“ После следва кикот, който може да ти спука тъпанчето.

Къщата в Ню Йорк, Хемпшир Хаус се намира в Ъпър Ист Сайд, номер 150 в Сентрал Парк, някъде около хотел „Пиер“, с невероятен изглед към парка. В същата сграда Павароти наема апартамента на Карло Понти, съпруга на София Лорен — друга италианска звезда. Като Павароти и тя има международна слава и проблеми с данъчните. По-късно Лучано решава да купи съвсем същия апартамент на долния етаж, като впоследствие го разширява със съседния. Навярно това е къщата, в която е живял най-много, но през годината никога повече от 179 дни. В противен случай би трябвало да вземе жителство в Щатите. Формално той живее в Монте Карло. Тук Павароти има два апартамента. Въпреки непрекъснато повтаряните декларации, че се чувства поданик на Монако, и благотворителните концерти, които се смята задължен да дава като всяка звезда в златния данъчен рай, не си личи да е особено привързан към княжеството, въпреки че един път дори принцът Албер се появява на „Павароти и приятели“, за да чуе поп дуетите на своя поданик.

Идва ред на Модена. Връзката му с града винаги е била сложна. Няма съмнение, че Павароти се е чувствал винаги и навсякъде от Модена. Достатъчно е да го чуете как говори, някои с-та са фирмена марка. В Модена най-напред живее в къщата на Саличета, вила в покрайнините, близо до полето, голяма, но непретенциозна. По-късно, когато къщата остава на жена му, гостува на приятели, след това живее в апартамент в центъра и накрая отново извън града, в нова вила близо до хиподрума. Преустройството на вилата продължава безкрайно заради сбъркани разрешителни, откази, блокиране и не знам още какво. А градът? Много го обичаше, много го критикуваше, но винаги (както вече разбрахме, това е местна характеристика) без каквито и да било комплекси или стеснителност. Той разказва: „Като млад бях отрочето на Павароти, синът на Павароти. Бяха нужни много години и много успехи, за да стане баща ми «бащата на Павароти.»“ Неговите съграждани никога не му спестяваха критиките: що се отнася до концертите на плейбек, до взетите субсидии, за да ги направи, до местожителството му в чужбина, развода и проблемите с данъчните. Малък град, скапано място? По-скоро не. Жителите на Модена обичат много своята международна звезда „made in Modena“, но го правят по своя си леко ироничен начин, без много да показват чувствата си. Винаги са ценели неизменните му завръщания в сянката на Гирландина. Картината от всекидневието на Павароти няма да бъде пълна, ако не споменем хората около него. Според Бреслин, в чиито думи винаги има отрова, в личния си живот Големият Лучано е една капризна, налагаща се във всичко, разглезена звезда. Със сигурност не е било лесно да живееш с него. Още по-малко да работиш за него. Задълженията на секретарките му са безкрайни, дори тези, които са били само секретарки, както Николета Верде или Джована Кавалиере. Безброй са били свръхзадачите за изпълнение, като се започне от подготвянето на багажа и игра на карти, минава се през приготвянето на спагети до намирането в последния момент на билети за концерт, за да бъдат подарени на приятел или почитател. Постепенно отборът, обслужващ Тенора, става все по-голям. От началото на деветдесетте години основна фигура е перуанецът Едвин Тиноко, за неговия работодател и за всички останали просто Тино. Павароти го намира в един хотел по време на негово турне в Южна Америка и го взима със себе си. Задълженията му са неопределени, но многобройни: иконом, секретар, готвач и т.н. Тино живее с Вероника, тя е масажистка и се е грижила за Лучано по време на негов престой за отслабване в една клиника в Мерано. От тогава не се разделят. След това идват Томас (бивш служител на Рудас, организира пътуванията на Тенора) и Мартин — малко шофьор, малко бодигард. В центъра на тази галактика като неподвижен мотор (в най-общия смисъл на думата), задвижващ всичко наоколо, като бебе размер XXL, имащо безброй изисквания, излъчващо задоволство от факта, че има кой да ги изпълнява, се намира най-знаменитият тенор в света. И най-разглезеният.