Алберто Матиоли
Големият Лучано (16) (Павароти, истината за него)

16

Първото официално обвинение идва от Лондон на 18 май 1995 година. В клюкарските оперни среди вече се шушукаше, разбира се, за новата връзка на Лучано с поредната му „секретарка“, разбирана в смисъла, който влага Павароти в тази дума. Но приказките под сурдинка се превърнаха в крясък, когато АНСА предаде публикациите в някои английски вестници. През онази вечер в огромното викторианско пространство на „Роял Албърт Хол“ се провежда „Павароти плюс“, нещо като оперно „един срещу всички“, при което суперзвездата изпълнява дуети с други звезди, по-малко супер, сопраните Фочиле и Еспериан (част от трите сопрана), мецосопраното Заич, тенора Сабатини, баритоните Нучи, Капучили и Крофт и баса Елеро д’Артеня. След това е организирана галавечеря в един от най-луксозните лондонски хотели в присъствието на голямата приятелка на Павароти, принцесата на Уелс. Има някакво предзнаменование в това, че там е Дина Спенсър — специалист от планетарен мащаб по въпросите на бурните съпружески отношения.

Според вестниците на масата на тенора е била настанена секретарката, докато съпругата му Адуа е била отпратена в по-второстепенна позиция. Но това не изчерпва уликите на присъстващите „криминолози“. По време на концерта именно младата асистентка, а не съпругата, прави компания на Тенора; тя се справя с неочакваните проблеми — да намери изкривения гвоздей, да поправи грима му. И за капак, според някои хроники, може би най-фантастичните, след края на вечерята двете жени са си разменили не особено любезни реплики. Със сигурност Павароти тръгва не за Модена със съпругата си, а за Пезаро с любовницата. Така за пръв път публиката чу да се говори за Николета Мантовани.

Тогава Николета беше на двайсет и пет години. Тя е от Болоня, произлиза от буржоазно семейство, баща й е началник в областната управа, майка й е директор на банка, говори три езика, следва в университета естествени науки (дипломната й работа е върху фауната на река Секия, тази, разделяща областта на Реджо от Модена: още един знак на съдбата), изобщо не прилича на обичайните секретарки на Лучано. От всички приятелки, приписвани му през годините, тя е най-малко атрактивна. С времето и славата превърналата се от госпожица Мантовани в госпожа Павароти Николета ще се промени и облагороди. Но тогава тя все още е бледа блондинка с очила и нищо необещаваща физика, никой не може да помисли за нея като за жената-вамп. Това е още един аргумент в полза на твърдението, че новината за „кривването“ на Павароти не е вярна или във всеки случай няма да продължи много. Голяма грешка. Но двойката наистина изглежда много странна. Не само заради разликата в годините — трийсет и пет, а и заради чисто физическата разлика — той е преизобилен, тя е малка, крехка. Още повече трябва веднага да кажем, че Николета не е страстна почитателка на операта. Започна да се интересува, но в никакъв случай не е познавач. Очевидно важен бе мъжът, а злите езици казват — славата му. Не тенорът.

Запознали са се преди две години, през деветдесет и трета, на едно соаре в Лондон по най-баналния начин. Като примерна студентка, за да си докара някоя лира, Николета работи в информационния център на „Павароти Интернешънъл Хорс Шоу“, знаменития конкурс на Лучано в Модена. Там е срещата и от там започва авантюрата. Тя разказва: „Когато го видях за пръв път, си помислих: той е направо антипатичен. Минаваше край моя щанд и никога не поздравяваше. А аз, щом го видех, казвах: «Добър ден.» Нищо, никакъв отговор. Мислех си: «Господи, колко го мразя.» По-късно ми обясни, че изобщо не е чувал поздравите ми. Тъй като съм много стеснителна, аз просто съм ги шепнела.“ После омразата се превръща в любов и Николета преминава от конкурса към организатора му. Движения, правени и от други. Но този път Лучано ще си провали брака. Естествено за момента всички отричат. На следващия ден след вечерята в Лондон, както се разбира, Лучано отрича: „Обичайните клевети. За какво почетно място говорите, съпругата ми седна на друга маса, защото имаше служебни контакти с някои от поканените.“ Отрича, а това е по-малко разбираемо (никога не го бе правила публично и това бе показател, че нещата са сериозни), госпожа Адуа: „Свикнала съм с тези приказки, не е за пръв път и навярно няма да е за последен.“ Отрича в своето първо, но със сигурност не последно интервю и Николета: „Забежки, когато сме на турнета? Глупост като много други. Приказките за връзка между нас са измислица и съм сигурна, че маестрото няма желание да ги обсъжда, аз трябва да мисля за моя договор за работа, лична секретарка съм му от година и половина. Как го прие семейството ми? Майка и татко се смяха много.“ Ясно, няма триъгълник.

Минават няколко месеца и опроверженията все по-малко опровергават. На двайсет и шести септември от Монте Карло Адуа атакува: „Ако прелистите вестниците, излизали през дългия ни семеен живот, новините за връзки на съпруга ми са десетки, навярно стотици…“ Така е, списъкът е дълъг. „Но — продължава Адуа — фактът е, че бракът ни продължава, така че тази новина едва ли може да бъде симптом за скъсване.“ Прилича на онези хубави християндемократически речи, които те обгръщат в мъгла. Преводът е: да, нещо има, но чак пък разрушаване на брака… Големият финал поставя отровна точка: „От друга страна, връзките, които са приписвани на съпруга ми, винаги са били с известни личности“, тук продължението е: не с някакво неизвестно момиченце, на всичкото отгоре не особено привлекателно. Отговорът на Николета също ще прозвучи чрез пресата.

Накрая ударът прави клюкарският седмичник „Ки“ на 22 февруари 1996 година: страници с пикантни цветни снимки на Лучано и Николета, целуващи се във водите на Барбадос, подправени със солени текстове („потънали в море от ласки“) и дори с цитат от Тенора, най-после захвърлил маската: „Аз и Николета? Много сме щастливи и това се вижда. Престъпление е да крием и да отричаме.“ Не е толкова щастлив отговорът от другата страна на Атлантика, от Канарските острови, където точно този ден госпожа Адуа, все още Павароти, празнува, така да се каже, шейсетгодишнината си. Така или иначе получава традиционния букет червени рози и поздрави от Лучано. С телеграма изпраща ледения отговор на предадена и изоставена съпруга: „Благодаря ти за прекрасните рози и за всичко останало. Твоя съпруга Адуа.“

Остава да се разбере кой е изпратил репортера от списанието. Адуа споделя с Бреслин, а той го разказва на всички в своята книга, че изобщо не се съмнява: „Наистина ли мислите, че италианско списание ще изпрати свои кореспонденти до Барбадос, ако никой не ги извика? Не, аз не вярвам, че тя ги е повикала, знам, че го е направила. Това ми беше казано. И аз имам връзки с пресата.“ Междувременно пресата вече е полудяла, включително и тази, която уж не се занимава с подобни теми. Не се случва често да можеш да разкажеш сапунен сериал с герой — най-известния италианец в света, преживяващ кризата на шейсетгодишните.

На двайсет и седми февруари се публикува отворено писмо на Адуа до Лучано, разпратено до вестниците от адвокатите на госпожата, написано на ужасен бюрократично-юридически език, с който се правят всички съобщения за развод. По същество това бе предупреждение към Лучано да си помисли добре, преди да разтрогне брака си: „Съпругът ми като всеки мъж (особено тези, прочутите) е имал през живота си много възможности за сантиментални преживявания. Обаче винаги успяваше мъдро да овладява и да обяснява тези преживявания. Трябва да кажа, че този път, навярно поради възрастта и поради натиска, на който е подложен, прави неща, водещи до ситуация, от която няма връщане назад; до избори — пожелавам му да бъдат щастливи — реално погледнато, опасни и болезнени.“ Какъв език, мила госпожо! Но именно това „опасни“ от деветнайсети век прави буржоазния брак солиден, независимо от „забежките“ на мъжа (както пише Берлускони на жена си).

И така, след подхвърлените, а не откраднати снимки, идва едно предупреждение по всички правила: Лучано, внимавай, ако продължаваш така — край. Той, който изглеждаше повече от всякога като голяма глинена ваза между две малки, но определено железни, бих казал стоманени, не отговаря. Дава да се разбере, че го е прочел, но няма да отговори, поне не публично, за да не даде допълнително храна за нови клюки в национален мащаб. Но на телефонния му секретар в Ню Йорк вече отговаряше женски глас, по-скоро момичешки, съобщавайки: „Лучано и аз…“ и това вече казваше много. Беше ясно как ще завърши историята.

Когато усещането, че историята около „ще се разделят — няма да се разделят“ може да приключи поради умората на Лучано Павароти, а също така и на всички пишещи и говорещи за това по вестниците, на 20 март 1996 година поредното изявление, написано бюрократично, но не без липса на достойнство, съобщаваше на света, че са се разделили: „Съпрузите Адуа Верони и Лучано Павароти, съобразявайки се със социалните си задължения, произтичащи от положението им, информират обществеността, че са се разделили по взаимно съгласие, в съответствие с интересите на двете страни и на семейството.“ Освен това в късния следобед на предния ден съдебният репортер на „Газета ди Модена“ Пиерлуиджи Салинаро бе видял двойката да влиза в кабинета на председателя на градския съд Алфредо Кло. Процедурата бе продължила общо петнайсет минути. След юридическото заключение на съдията два подписа слагат край на една обща история, продължила повече от три десетилетия.

Според разказа на Адуа, направен доста по-късно, решението е взето в Лондон. Съпрузите са отседнали в един и същи луксозен хотел: тя сама, в единична стая, той с Николета — в друга. Можеше да се допусне, че в отношенията си с другия пол Лучано няма лъвско сърце. И все пак сцената според разказа на Адуа (от другата страна на барикадата не се получиха опровержения) е невероятна: „Дойде да ме види и ми каза: «Виж, Николета иска да говори с теб.» Николета влезе, той, естествено, излезе. Николета ми каза, че се обичат. Нямах кой знае какво да й отговоря.“ Любопитно е предложението за развод, направено от любовницата, но именно след тази кошмарна сцена двойката Павароти се разделя окончателно.

Ясно е, че новината обиколи света. Всички предпоставки бяха налице: знаменит мъж в абсолютната криза на средната възраст, дори малко повече, младото, но решително девойче, накарало го да се влюби, и измамената, но достойна съпруга. На всичкото отгоре — един куп пари, въпреки че старият нотариус на Павароти от Модена, Енрико Спаньоли, обясни на пресата, че семейното имущество е разделено отдавна и сумите, цитирани от американските вестници, са преувеличени: „Петстотин милиарда (още са в обращение лирите)? Не, да кажем, една десета, разделена повече или по-малко по равно.“ За него остават апартаментът в Ню Йорк, къщата в Монте Карло, където живее официално, манежът в Модена с всичко наоколо. За нея — имотите в Модена и в Италия и жилище в курортно село на Канарските острови, въпреки че, както уточнява Спаньоли, „много от тези инвестиции са в съсобственост с дъщерите“. Къщата в Модена, голямата непретенциозна вила в Саличето, в покрайнините на града, остава неразделена. Адуа продължава да живее там заедно с родителите, сестрата и племенника на Лучано. Най-забавното заглавие излиза в „Република“, след като прави карта на всички собствености, фирми, съдружества и инвестиции, свързващи Адуа и Лучано — „Договорено горно до“. Разбира се, че от доста време бившите съпрузи са били разделени сантиментално, но не делово.

След като са направени изчисленията за финансовото състояние на бившите съпрузи, започват коментарите. Те са напълно предвидими, както всеки път, когато свършва една любов или поне един брак. Огорчена, но спокойна, Адуа казва: „Ситуацията бе станала неприемлива. Винаги съм смятала, че старите клони трябва да се режат из основи. Само така може да се започне отначало.“ Никакви коментари за госпожица Мантовани, говори за дъщерите („Почувстваха се предадени“), малко жлъч за фамозните фотографии на потопените в море от ласки („Можеше все пак да има малко стил и елегантност. От друга страна, не във всяка бъчва става добро вино.“). Нищо кой знае колко различно от наложения стандарт за изоставената жена, подготвена обаче за удари и решила да продължи живота си.

И Николета се разприказва пред Рита Бартоломей от „Ресто дел Карлино“ — дава дълго интервю, в което говори много, но не казва нищо. Дори по въпроса за разликата във възрастта: „Всички повтарят: той, естествено, на тази възраст, мъж в криза. Пък тя — кой знае какъв баща е имала… Абсурд. Не се обичаме заради някакъв комплекс, обичаме се и точка. Разликата в годините не ни тежи, остава си любов, макар не по общоприетите правила.“ После за любовта й към спорта, омразата към тези с кожените палта („Лучано ми подари три, но екологични“) и признанието: „Всяка седмица чета «Тополино»“ (италианско детско списание). Така де, едно момиченце срещнало принца от приказките, е, с няколко килца и годинки в повече.

А влюбеният Павароти? Невероятно е, че единственият, който не дава интервю след края на брака си, е той. По-късно казва и непрекъснато повтаря, че е много щастлив. Усещането обаче е, че той приема цялата тази история, но не я иска. Може би щеше повече да му хареса да продължи да играе ролята на отличен съпруг в Модена и влюбчив ухажор, по света. Беше я играл толкова години…

Новото семейство на Павароти се организира през следващите години. Тенорът изпитва отново радостта от бащинството. В интерес на истината — болезнена радост, тъй като Николета бе бременна с близнаци — момче и момиче. Раждането е много трудно — малкият умира, а дъщеричката е извадена с цезарово сечение. Четвъртата дъщеря на тенора е кръстена Аличе. Че Павароти е абониран за жени се потвърждава и от раждането на една внучка, Катерина, дете на втората му дъщеря, Кристина. Това раждане прекъсна един период на траур. За кратко време Павароти загуби и двамата си родители. Първо умира майка му, Адел, на 10 януари 2002 година, на осемдесет и шест години. Няколко месеца по-късно, на 24 май, умира и баща му Фернандо, отпразнувал вече осемдесет и девет години. Павароти бе предан син, привързан много към родителите си, и тяхната загуба бе тежък удар за него. Скромни, сдържани, бившата работничка от тютюневата промишленост (и тя си отиде) в Модена и бившият хлебар бяха подарили на сина си щастливо детство и невероятен талант. Бяха продължили да поддържат напълно нормален живот, без показност, без лукса на новобогаташите: тя си остана домакиня в къщата, където живее и бившата й снаха, а той се наслаждаваше на пенсионерския си живот. Голямото забавление беше партия билярд с приятели. Не водеха светски живот, не позираха като „родителите на…“, а когато наследникът им реши да смени своята спътница в живота, останаха враждебно неми към молбите на журналистите да направят някакъв коментар. Бяха толкова дискретни, че ако все пак татко Фернандо понякога се показваше в театрите, където пееше неговият син и „колега“, мама Адел не го направи никога от страх, че емоцията ще бъде прекалено голяма. Като тях е и дъщеря им Габриела, силна, изключително симпатична жена, продължила да преподава в една класическа гимназия на Модена и след като брат й е станал Павароти. Довеждаше журналистите до отчаяние с категоричния си отказ да коментира каквото и да било. Раждането на малката Аличе разведри тъжната обстановка. За Лучано да стане отново баща на възраст, когато обикновено се става дядо, бе нещо изключително освежаващо и подмладяващо. И накрая реши, след като бе изтекло предвиденото от закона време, да получи развод и да се ожени отново. Сватбата на 13 декември 2003 година бе зрелищна, малко необикновена, но като цяло забавна. Естествено, бракът бе граждански, въпреки че Николета повтаряше непрекъснато в различни интервюта, че не разбира защо не може да се омъжи в църква (изобщо не й минаваше през ума, че за църквата нейният съпруг все още е женен за друга жена). Лучано мислеше по същия начин: „Не е възможно църквата да не си дава сметка, че трийсет процента от хората в Италия и седемдесет процента в Съединените щати имат този проблем.“ В очакване на промяна на църковните канони се задоволи с граждански брак.

Пишещият тези редове бе между поканените, а те бяха много — горе-долу шестстотин. Церемонията се проведе в Общинския театър на Модена, почти задължителен избор, както защото младоженецът бе най-известният тенор в света („Театърът е нещо като църквата на артистите“ — каза Лучано), така и защото представителните зали в кметството щяха да бъдат прекалено малки за всички поканени гости, повечето знаменити. Ритуалът бе извършен от кмета на Модена, Джулиано Барболини, директно на диригентския подиум, докато гостите запълваха залата. Младоженецът носеше син костюм с бяла риза и червена вратовръзка, но за жалост на главата си бе сложил бяла панамена шапка. Роклята на младоженката бе с цвят пепел от рози, направена от Армани, с такава рокля бе и дъщеричката им, която наблюдаваше спокойно сватбата на мама и татко. Отвън — един много цивилизован минипротест с няколко плаката: „Павароти, защо не се ожениш в Монте Карло? Тук са съпругата ти, дъщерите ти и добрият вкус…“

Правилата за сключване на граждански брак са прочетени, хорът е изпял „Oh, happy days“ и щастливите гости се преместват в парка „Нови Сад“, бившия градски хиподрум, вече превърнал се в място, където се провеждат концертите на Павароти и неговите приятели. Тук вече е приготвен един прекрасен обяд, но за съжаление в стила на сватбите от едно време: изключително богат и безкраен, въпреки че за Тенора имаше нещо като „кът за отдих“, където от време на време той се оттегляше, за да поздрави някой по-специален от обичайните специални, да си почине и както твърдят неизбежните клюкари, да си пооправи грима. Оградата в дъното бе изрисувана с предпочитаните от младоженката герои на „Дисни“ и бе доста интересно да гледаш Павароти с голямата шапка, черната брада и буйните вежди да вдига тостове с този и онзи на фона на Мики Маус.

Кои присъстваха? Там бе Хосе Карерас, но отсъстваше Пласидо Доминго. От дъщерите му беше Джулиана, нямаше ги Лоренца и Кристина, навярно изразяваха солидарността си с мама Адуа. Присъстваха много колеги, но отсъстваше Мирела Френи. Тук бяха познатите поп звезди, получаваше се нещо като сватбен вариант на „Павароти и приятели“: Боно, Дзукеро, Лучо Дала, Лигабуе, Пиеро Пелу. Италианците трябваше да бъдат молени да се качат на сцената и да попеят, но след като видяха, че чужденците, като Боно, го правят без проблем, ги последваха. Така прекалено дългият банкет се превърна в концерт, като изключение направи само домакинът: накрая изпя наздравицата от „Травиата“. Аз лично си тръгнах някъде към седемнайсет часа, буквално смазан от разнообразните предястия, канелоните с маскарпоне, телешкото с картофи, плодовите салати със сладолед и прочее. На всичкото отгоре мобилният ми телефон бе загрял от обажданията на колеги журналисти, останали отвън и умоляващи за някакви подробности, за да направят „по-пъстър“ репортажа, очакван от редакцията. Споменът ми от онзи ден е интересен, като за нещо леко американско, но не неприятно, защото бе изпълнено с искрена радост. И една красива бонбониера^[1]: сребърна пантера, опряла лапите си върху синя кристална топка. От Картие. „Безупречно“ обобщаваха по-късно благородните дами, прикривайки объркването си от голямата бяла шапка.