Алберто Матиоли
Големият Лучано (11) (Павароти, истината за него)

11

Кариерата на големия тенор не е изградена само от триумфи. Неизбежно има и провали. Театърът, с който Лучано Павароти има най-сложни отношения, е „Ла Скала“: големи успехи, но и проблеми. Открояват се три такива.

Първият случай е от седемдесет и четвърта година при постановката на „Фаворитката“ от Доницети. Операта бе изключително популярна допреди няколко десетилетия, но сега е почти извън репертоара най-вече по следната причина: трудността да се намери тенор, способен да изпълни ролята на Фернандо. Павароти от седемдесетте години е идеален за тази роля. Това е времето, когато на глупавия въпрос, задаван му непрекъснато в интервютата: „Кой е вашият предпочитан композитор?“, Лучано отговаря неизменно: „Доницети се харесва на моя глас.“

Свидетелства за това, че Фернандо е една от най-добрите му роли, са както триумфалните му изпълнения на живо, така и записът на цялата опера, въпреки че в резултат на познатата ни алергия към френския, партията се изпълнява на не особено смислен италиански.

Но след няколко фаворитки през онази вечер в „Ла Скала“ се случват най-различни неща и не само по вина на вечно невинния Тенор. Това е едно от представленията, които тръгват зле, и след това е невъзможно да се поправят. Както Фиоренца Косото, така и Пиеро Капучили, обикновено безукорни и много обичани от „Ла Скала“, не се представят добре. Но най-лошото идва при изпълнението на „Ah, che diss’egli“. Капучили изкарва фразата си с различни предхождащи я закачки и тъй като става дума за канон, при който всички се включват един след друг, обърква ритъма на другите. Така изпълнението се превръща във вид какофония и залата гръмва срещу горкия маестро Нино Верки на диригентския пулт. Изобщо сцената не би развалила „Една нощ в операта“ на братята Маркс.

Вторият епизод е след девет години отново с Доницети. Представя се друга опера, абсолютно подходяща за Павароти, „Лучия ди Ламермур“. Постановката е нова, режисьор е Пиерлуиджи Пуци, а диригент — Петер Мааг и с прекрасни костюми, направени от Мисони. Този път ламермурци не са облечени като шотландците от етикета на бутилките уиски. Всичко върви добре за примадоната Лучана Сера и почти до края за Павароти. След знаменитата сцена на полудяването на героинята операта завършва със самоубийството на тенора — сцена, построена според правилата на романтичната италианска мелодрама: речитатив, ария, междинно време за влизането на хора и финалната кабалета „Tu che a Dio spiegasti l’ali“, при която тенорът се намушква. Но той би искал да наръга Доницети, написал една елегия с прекрасна мелодия, цялата „в движение“, изкачваща се по петолинието по начин винаги фатален за този, който не знае да пее, но опасна и за знаещите.

Както вече видяхме, Павароти знаеше да пее: но тази вечер диафрагмата му блокира и фа диезите от „O bell’alma innammorata“ излизат „мръсни“. Отвори се, земьо, и погълни залата. Присъстващият на представлението Леоне Маджера разказва, че се разнасят освирквания и обиди, а Лучано проявява здрав разум да ги посрещне неподвижен и с изражение почти като молба за извинение. Тъй като през този сезон на Миланската опера изникват хиляди проблеми и пречки, един всъщност доста банален епизод се превръща в скандал от обичайното медийно внимание, отделяно на случващото се в „Ла Скала“.

И накрая третия, най-известен епизод, постановката на „Дон Карлос“ при откриването на сезон 1992–1993. Междувременно трябва да кажем, че на седми декември Павароти беше открил сезона на 1985–1986 година с една от емблематичните опери на Верди — „Аида“ (диригент Лорин Маазел, режисьор Лука Ронкони), рисково начинание, увенчало се с успех. Мнозина бяха скептични, що се отнася до Радамес на Павароти — тази роля даваше още по-голям диапазон на кариерата му и резултатът бе гръмко опровержение на всякакви съмнения.

В Италия откриването на сезона на някакъв театър и особено този на „Ла Скала“ е като племенен ритуал, установен и следван единствено тук, със съответните светски манифестации, брътвежи, интервюта, скандали и неизбежния богат асортимент от глупости на журналисти, нямащи представа за какво пишат, но сигурни, че трябва да съсипят бедния невеж читател. Очакването така или иначе е прединфарктно, а за този „Дон Карлос“ бе още по-напрегнато, ако изобщо това е възможно. Диригент бе Рикардо Мути, режисьор — Франко Дзефирели, Павароти е в ролята на Дон Карлос. Изборът е необичаен, като се има предвид, че ролята на Карлос не е от „неговите“. Не е достатъчно да я изпееш, дори и добре. Трябва да играеш, да пресъздадеш, да направиш убедителен един измъчен, невротичен герой, а Павароти може да ни покаже всичко на сцената, но не и истеричен слон. Освен това ролята, въпреки че е и заглавие на операта, от гледна точка на музикално постижение и красота не носи особено удовлетворение за егото на тенора, по правило прекомерно голямо — само една ария и на всичкото отгоре в самото начало.

Друго е обяснението на този странен избор. За Павароти появата му в „Дон Карлос“ е част от безкрайна серия дербита на разстояние с Пласидо Доминго. Години наред, дори десетилетия, двамата големи тенори водят по този начин война: всеки се захваща с големите роли на другия и почти винаги резултатите са по-лоши от очакванията. По тези причини Доминго поиска да пее в „Идоменей“, а Павароти — в „Отело“. Тъй че Дон Карлос — роля, която винаги е била коз в репертоара на приятеля Пласидо — е пореден епизод от тази битка. Но да се върнем към фаталния 7 декември 1992 година — напрежението в „Ла Скала“ нараства, защото е ясно, че Павароти не само не знае добре ролята, но и не успява да я научи. Що се отнася до музиката, вече от години главата на Павароти е достигнала максималния си капацитет. Нищо повече не може да влезе, дори кратък откъс за обновяване на репертоара, все повече познат от концертите. Мисията невъзможна. Не говорим за опери: през годините често се появява идеята да се запише „Силата на съдбата“ и всеки път тя се проваля поради невъзможността Павароти да научи ролята си, като естествено това се обяснява с познатите суеверия, свързани с най-прокълнатата операта, толкова прокълната, че в най-суеверните музикални среди се избягва дори споменаването на заглавието й, прибягва се до най-различни словесни игри, например: „двайсет и седмата опера на Верди“ и т.н. Така или иначе говорихме достатъчно по въпроса, време е да затворим скобите.

Но фактът си е факт: след определен момент от кариерата на Павароти става трудно, почти невъзможно да се вмъкне нещо ново. Каквото и да е: като се започне от песничките за концертите му „Павароти и приятели“ и се стигне до Моцарт. Доказателство за това са и епичните усилия на Клаудио Абадо през деветдесет и шеста във Ферара да се научат и изпълнят две арии на Моцарт, „Dalla sua pace“ от „Дон Жуан“ и „Un aura amorosa“ от „Така правят всички“. Опитва отново и отново, но след кошмарна генерална репетиция (добре информираните се кълнат, че има пиратски запис, предмет на нелегални размени между страстни почитатели — садисти) Абадо, обикновено той е способен да накара и камъните да пеят, замества Моцарт с две парчета от „Риголето“, концертът има успех и много бисове след „La donna e mobile“.

Но в случая с този злочест „Дон Карлос“ Павароти не може да смени операта и не иска да се престори на болен (такъв съвет му дава уважавана, интелигентна и предвидлива колежка, добра приятелка, познаваща отлично „Дон Карлос“). Така той се оказва на сцената на „Ла Скала“ във вечерта за откриване на сезона пред най-взискателната публика в света, да пее, без да е научил добре музиката и дори текста. Зад кулисите секретарката Джудит Ковач е приготвила листовете, на които с огромни букви е изписан текстът. Злите езици говорят, че Павароти си е написал думи дори на ръцете, като някакъв ученик, който си е приготвил пищови. Пълен провал.

Никой няма куража да напише, че вината е и на Мути, пазителя на Замъка, новия Тосканини, приел да се представи с певец в подобно състояние. Но по времето на Тосканини, ако един тенор се появи на репетиции, без да знае ролята си, би излетял от „Ла Скала“ с ритници в задните части. За приземяването да не мисли. Катастрофата е неизбежна и настъпва точно в сцената в края на второ действие. Павароти изпява ужасно едно нормално си: според някои — много дървено, според други — „отрязано“, но фалшиво за всеки, който има слух. Така или иначе, през онази вечер един лош тон взривява залата, а на другия ден — цялата преса. Направо не е за вярване от социологическа гледна точка, но е така: в началото на деветдесетте години, с всичко случващо се в Италия, фалшив тон кара половината страна да говори, а другата — любопитно да слуша. Но навярно е така, защото този певец се казва Павароти. Във вестниците се изсипват пороища статии, репортажи по телевизиите, интервюта с „героя“ (той се защитава, твърдейки с пълно право, че подобно нещо може да се случи на всеки), с колегите му, с публиката, с предполагаеми или истински специалисти. Шумът изобщо е голям, но малцина имат смелостта да кажат, че не фалшивият тон е скандален — това е просто инцидент — а фактът, че „Ла Скала“ открива сезона си с лоша постановка и с неподготвен тенор. Но вече са настъпили годините, през които вестниците не могат да критикуват изобщо „Ла Скала“ и конкретно Мути. Разпънаха него, бедния тенор, и дълго време въпросът за „Дон Карлос“ в „Ла Скала“ постоянно беше в интервютата с Биг Лучано. Отговорът — винаги един и същ: „Осемдесет процента си свърших добре работата, сбърках десет процента. Освиркванията обаче са част от откриванията на сезоните в «Ла Скала», както шампанското и кожените палта.“ Този път Павароти плати не само заради своите грешки.