Люис Пардю
Дъщерята на Бога (9)

8.

Зои вървеше с Чудовището в сенките на склада и сумрачните коридори. Белезниците, оковали я към неговата китка, дрънчаха умърлушено между ръцете им. Талия крачеше безмълвно подире им към голямата постройка насред подобния на огромна пещера склад, която приличаше на декори на недовършена къща. Имаше плосък като на кутия покрив и бе разположена без основи направо върху зацапания бетонен под. Едва видими в тъмнината, кабелите за захранването и компютърната мрежа се виеха към подпокривната конструкция на склада.

„Сто деветдесет и шест — преброи наум Зои и направи още една крачка. — Сто деветдесет и седем, сто деветдесет и осем.“

Спряха пред метална врата в тесния край на постройката. Сто деветдесет и осем крачки от килията за сън до килията за работа. Всеки ден сто деветдесет и осем крачки в едната посока и сто деветдесет и осем в другата. Отначало еднообразието й опъваше нервите, но с течение на времето се превърна в успокояващ ритуал, който определяше физическите ограничения в живота й.

Мъжагата пъхна ключа, отвори вратата и пристъпи вътре, като издърпа Зои при себе си. Миг по-късно, щом той натисна всички ключове, светлина обля стаята и откри безлични стени в помещение с дължина поне двойно по-голяма от ширината. Под високия таван щедро бяха монтирани лампи, наподобяващи дневната светлина. Те равномерно окъпваха всичко в сияние, почти лишено от сенки.

Единият край на залата беше подреден като елегантно украсена галерия с кътче за сядане, обзаведено с мебели в стил Баухаус и Ван дер Рое, ограбени от дома на Вили Макс. В отсрещния край беше работната зона, където се слагаха творбите за проучване: работни маси с основни инструменти за сваляне на платна от рамките им, „черни“ лампи за проверка имало ли е невидима за окото реставрация, спирт, разтворители и други химикали за тестове и почистване, стативи със сложени на тях картини, редици от поставки с пръснати по тях статуи, реликви и тук-там по някой накит.

Имаше сгъваеми паравани, за да бъде скрит работният сектор от потенциални клиенти, които водеха да разглеждат и да купуват. Принудиха Талия да ръководи тези занимания. И за да е сигурно, че тя ще спазари възможно най-високите цени, отделяха нейната комисиона за изплащане дълговете на баща й. Някои от влизащите тук купувачи бяха уважавани уредници на видни музеи или представители на богати колекционери, които сякаш оставяха морала си пред прага, жадни да се натъкнат на приказна нова находка. Отпиваха вино, отлежавало десетилетия (също плячка от колекцията на Макс), и оглеждаха импровизираните изложби, подготвени за тях. Пишеха се чекове, задоволяваше се алчност, удовлетворяваха се амбиции на уредници. И когато Зои влизаше следващата сутрин, липсваха още няколко предмета от сбирката.

Тя знаеше, че драмата, която се разиграваше сред тези декори, наближава своя завършек. Зои беше убедена, че щом се отърват от всички произведения, ще я убият. Но тази вечер въодушевеното й увлечение по изкуството отново пропъди мисълта за смърт, поне докато не останеше пак насаме със себе си.

Двете жени тръгнаха направо към стативите и масите в далечния край на залата. Зад тях Чудовището излезе и затръшна вратата. След миг-два двойната ключалка отвън зачегърта. Това беше единствената врата към помещението.

— Запазих тези за теб — посочи Зои, щом се озоваха в „Къта на фалшификаторите“, както го нарекоха.

Пред тях имаше картина на Вермеер, внушителен сребърен поднос с гравюра за прогонването на Адам и Ева от рая, две почти еднакви платна на Реноар — едното явно копие на другото, сребърна реликва във форма на сочещ пръст и сбирка от десетина картини на Коро.

— Другите са описани, продадени и изпратени.

— Ако някога се разчуе, ще съсипят някои доста забележителни кариери в света на изкуството — отбеляза Талия.

— Така им се пада — остро отвърна Зои.

Другата жена съсредоточено огледа имитациите.

— Какво не е наред в това? — махна с ръка към сребърния поднос.

— Прекрасно изделие — призна Зои. — Дори превъзходно, но не е от началото на пети век, както се твърди.

— Как позна?

— По смокиновите листа, с които са прикрити половите им органи.

— И какво от това?

— Подобна превзетост не е била широко разпространена чак до края на Ренесанса — обясни Зои. — И просто е била немислима по времето, когато подносът уж е изработен. Сексът не е бил смятан за мръсотия, докато католическата църква не го прекарала през машината си след първото хилядолетие от новата ера.

— Проклятие! — Талия се плесна с длан по челото. — Разбира се! Знаех го! Защо не се сетих?

— Съдейки по придружаващите документи, мнозина доста прочути хора също не са се сетили.

— Но защо?

— Може би красотата ги е заслепила. Или са искали да вярват, че изделието е старо. И възприемането на изкуството, и вярванията ни зависят от съзнанието. Иска ти се да вярваш, защото за автентичен предмет ще получиш по-висока цена.

Талия се съгласи и посочи двете картини на Реноар.

— За мен е съвсем очевидно, че онази вдясно е фалшива. Липсва й изящество.

Зои се засмя.

— Само че и двете са рисувани от Реноар. Когато имал нужда от пари, сам скалъпвал набързо копие на някоя от най-скъпите си творби и го продавал.

— Ами да… — промълви Талия. — И това трябваше да си спомня. Но мина толкова време, откакто не съм се занимавала със съвременни неща. Почти всичко, минало през ръцете ми последните години, беше на шест до осем хилядолетия или дори още по-древно.

— Няма защо да се смущаваш — кимна й Зои.

— Възниква обаче въпросът за оригиналността — подхвърли Талия, която гледаше ту едната картина, ту другата. — Тоест това си е истински Реноар, но… — Тя се замисли. — Струва ми се, че няма нищо лошо един творец да копира самия себе си.

— Нищичко — потвърди Зои. — Някои като Реноар са го правили за пари. Има художници, които се влюбват в идеята си и се връщат към темата отново и отново. Но още по-важно според мен е, че други художници пак са се захващали със същата картина, убедени, че са по-добри творци, и са искали да отдадат дължимото на темите, по които са се прехласвали.

Обмисляйки думите й, Талия закима бавно. Далечен тътен на влак запълни тишината с басовите си звуци. Подът под краката им затрепери.

— Добре де, а какво му е на този Вермеер? — отрони накрая Талия и показа картината „Йосиф в Египет се разкрива пред братята си“.

— Трябва да говориш в множествено число. — Зои се наведе и измъкна втора картина иззад първата. — Всъщност са две.

— Зои! — избълва Талия, лицето й се изопна от изненада. — Този Вермеер… „Чудото в Галилея“… — Сочеше току-що извадената. — Защо е тук?

— Прибавих го към колекцията днес следобед, малко преди да привършим. Беше забутана в един ъгъл. Незнайно как съм я пропуснала досега.

— Тя е…

— Ъхъ — кимна Зои. — Няма съмнение, че е поредният Ван Мергерен. Всяка картина на Вермеер в сбирката беше фалшификат, с изключение на онази, която ме порази още първия ден, когато отидох при Макс.

Ханс ван Мергерен беше може би най-знаменитият сред известните фалшификатори. Холандски художник с изключителни умения, но почти лишен от оригиналност или вдъхновение, той се прославил с фалшифициране на картини от гения на Делфт — Ян Вермеер. Платната, уж от „изгубените“ години на Вермеер в Италия, получили широкото признание на мнозина колекционери и уредници. Неговите изкусни имитации били разобличени след Втората световна война, когато го обвинили, че сътрудничил на нацистите и им продавал национални културни съкровища. За да отърве кожата, Ханс ван Мергерен признал, че картините, които продавал на нацистите (включително озаглавената „Христос и прелюбодейката“, купена от райхсмаршал Херман Гьоринг), са фалшификати, рисувани от самия него.

— Сигурна ли си? — попита пребледнялата Талия.

— Миличка, какво има?

Зои кротко докосна рамото й. Талия изчака да се успокои накъсаното й дишане и отвърна:

— Тази е моя.

— О, не… — смънка с тих угаснал глас Зои. — О, не, не… — Но Талия кимна. — Как така?

— Рекох си, щом бездруго тук се трупат първокласни колекционери, защо да не продам малко творби от името на баща ми. Това беше най-ценният му експонат.

— Толкова съжалявам.

Зои почувства болезнено в сърцето си колко безпомощни и безсилни са думите. Талия поклати глава и се наведе да погледне отблизо картината. После се отдръпна. Изпусна дълга тиха въздишка и се обърна към Зои.

— Наистина ли си убедена?

— Иска ми се да не бях.

— Как? Как я разпозна? И двете ми изглеждат като оригинали на Вермеер.

Зои кимна.

— Изобщо не съм уверена точно как го правя. Поглеждам творбата и тя… ми въздейства. Почти веднага долавям дали е фалшификат.

— Въздейства ли ти?

Зои се поколеба.

— Сет е единственият жив човек на света, който знае — промълви нерешително. Талия се взираше с очакване в нея. — Дължа ти живота си — престраши се накрая Зои. — Аз… Станахме като сестри. Нали мога да ти доверя тайната си?

Талия кимна.

— Чувам звуци, когато гледам картините, багрите — бавно започна Зои.

Талия сви вежди, сякаш не разбра чутото.

— Звуци ли?

— Червеното е средно нисък тон, като виолончело, жълтото — много висок, като флейта пиколо.

Талия се ококори.

— Винаги съм чувала звуците — продължи Зои. — Откакто се помня. Мислех, че всеки го може. И докато растях, моите хора вкъщи се тревожеха все повече. Майка ми смяташе, че съм обладана от демони, и караше всички в църквата да се молят за мен неделя след неделя. Баща ми пък ме заведе тайничко при психо доктор, чиито тарифи не можехме да си позволим… и това породи дрязги, които се проточиха пет години. Психо докторът обаче веднага установи, че притежавам синестезия. — Талия я изгледа угрижено. — Толкова ми олекна, че не съм побъркана.

— Ъхъ — изсумтя Талия недоверчиво.

— Синестезията е безобидно кръстосване на нервни връзки… малко прилича на смесване на телефонни разговори, при което сетивата се бъркат едно с друго. Някои хора със синестезия усещат вкуса на пространствените форми, други усещат миризмата на цвета. Психоактивните вещества като ЛСД и пейот предизвикват същите преживявания, но един на всеки 25 000 души ги има естествено, може би защото нашите мозъци са се оформили различно, преди да се родим. Повечето хора със синестезия са жени левичарки — и аз съм от тях — а при най-често срещания вид звуците пораждат цветове. При мен е тъкмо обратното.

— Изумително — отрони Талия. — А аз си представях, че разобличаването на фалшификаторите днес разчита на науката, не на интуицията, нали се сещаш — радиовъглероден или спектрографски анализ… такива неща.

Зои се усмихна и завъртя глава.

— След всеки напредък в науката фалшификаторите намират начин да го заобиколят. Измамниците понякога успяват да вървят в крак с науката — подтикват ги алчността и амбицията. Ван Мергерен надхитрял технологиите, като вземал посредствени картини от седемнадесети век, остъргвал боята до оригиналния грунд — обикновено слой розова боя и гипс — и започвал наново с ръчно стрити бои от пигменти като по времето на Вермеер. Ако използваш спектрограф, за да търсиш оригинални пигменти, имитацията минава през проверката. Разбира се, употребата на основа с бакелит и люляково масло издава измамата, но пък трябва да се сетиш да провериш и за тях. Кръгозорът на науката е ограничен, а палитрата на фалшификатора — безкрайна.

— Хм, така си е — промърмори Талия.

— Освен това хората, занимаващи се с изкуство, мислят предимно с дясното полукълбо на мозъка, не използват научните средства и методи нито усърдно, нито системно — изтъкна Зои. — През повечето време научните тестове служат само за потвърждение на догадки. Почти винаги първа е интуицията.

— Но по света има предостатъчно кадърни разобличители на фалшификати, които нямат твоята синтеза…

— Синестезия.

— Да де. Тази връзка накъсо в мозъка ти обаче не те е превърнала на мига в спец по имитациите. Като малка не си молила да те заведат в музея „Гети“, за да покажеш с пръстче всички фалшификати по стените.

— Вярно — съгласи се Зои. — Природната дарба трябваше да бъде развита. Нямах представа, че това шесто чувство някога ще ми послужи, но понеже беше свързано с цветове и музика, теглеше ме към тях в училище. Предполагам, че образованието е било донякъде като компютърни програми в главата ми, които постепенно са се усъвършенствали. Нямаше как да знам, че програмирах моя „биокомпютър“ всеки път, когато гледах творба на изкуството, стоях пред нея с часове и попивах замаха на четката, падането на светлината върху скулптурата, очертанията на лицата, гънките на дрехите — милион дреболии, които не мога да изразя с думи, но съзнанието ми полека ги превръщаше в музика.

— Ама че странно — вметна Талия. — Не просто звуци, а музика?

— Има смисъл, нали? Жълто пиколо, червено виолончело, черно барабанче… при всички цветове в една картина… или милионите отсенки на сивото в мраморна статуя… логично е да се очаква, че накрая чуваш изпълнението на доста голям оркестър. Някои по-прости творби звучат като джаз, рок, ритъм енд блус. Колкото повече задълбавах в музиката, толкова по-различни ставаха начините изобразителното изкуство да намира отзвук в мен.

— Музика в главата ти…

— В главата ми — кимна Зои.

— В Русия прибират такива хора под ключ, за да не си навредят сами — намигна й Талия. — А не чуваш ли и такива едни гласчета, разбираш ме — на марсианци, на ЦРУ или нещо от сорта, които ти подсказват да убиваш?

Двете прихнаха и напрежението се разсея.

— Е, как звучи моят Вермеер? — нерешително попита Талия.

Зои застана пред картината и не след дълго каза:

— Като оркестър от световна класа с посредствен щрайх.

— Посредствен щрайх ли?

Зои склони глава встрани и присви устни, като че не намираше подходящите думи.

— Струнната секция е трудно доловима. Погледни тук… — посочи на платното. — Има го чудесния дълбок проблясък, почти като замръзнала светлина, която сме свикнали да намираме при Вермеер. Яркото сияние и плътните реалистични сенки също са като неговите.

— Това ли са добре звучащите части от оркестъра?

— Точно така — потвърди Зои. — Но виж лицата на хората. — Показа образа на Христос, пръстът й се плъзна покрай тълпата на брега. — Преди всичко, те са ъгловати. Не изразяват нито душевност, нито чувства. Само лица без съдържание. Погледни и рибарската лодка на брега — цялата е сплескана и със сбъркани пропорции. Вермеер педантично се е стремял към точност, към вярна перспектива.

Талия пак се наведе напред.

— Да. — Изви глава, накрая се изправи и се обърна към Зои. — Права си. Досега не бях забелязала.

Въздъхна примирено.

— Ясно е, че вниманието ти е било приковано от удивителното сияние, от прекрасната игра на сенките и светлината, които той е успял да предаде. Не се съмнявам, че мозъкът ти е подсказвал: „Щом те са толкова прекрасни, можеш да потиснеш скептицизма си“.

— Изумително — промълви Талия. — Наистина изумително. Но откъде главата ти знае как да създава музика или шумотевица? Как се е научила да различава кои неща са фалшиви и кои от оригиналите звучат като музика на Барток?

Зои се подсмихна.

— Да знаеш, оригиналните творби на Джаксън Полак си звучат като Барток, който много неумело изсвирва гамите.

И Талия се разсмя с нея.

Когато си поеха дъх, Зои продължи:

— Пак е въпрос на програмиране. Всеки уважаван музей или колекция си има мазе или задни стаи, пълни с разпознати фалшификати, където изследователите могат да отидат, за да видят доказани имитации. Дори най-добрите колекционери понякога се заблуждават. Достойният избор е да не излагат тези неща пред публика, а да ги направят достъпни за познавачите, които също искат да се поучат от грешките си. Най-опозорените музеи са онези без фалшификати в мазетата. Продължават да ги държат на показ и отказват да признаят грешките си, защото много ги плаши мисълта да засегнат могъщите си благодетели или членове на управителния съвет. — Тя помълча. — Както и да е, но като пресметна, прекарала съм общо две години от живота си в ровичкане из архивите на фалшификатите, за да сравнявам оригинала с имитацията.

Талия кимна, но се взираше с обич в своя „Вермеер“. Дълго го гледа, преди да попита:

— А всъщност има ли значение?

— Кое?

— Ако картината дарява радост… ако дори експертите не могат да я различат, защо да има значение за собственика, или за обществеността кой я е нарисувал? — Талия пак погледна към имитацията. — Влюбих се в тази картина още от малка.

Когато се обърна към Зои, в очите й блестяха сълзи, които тя побърза да избърше.

— Разбира се, че има значение. — Зои се опита да не покаже силата на собствените си чувства. — Да обичаш фалшива картина е като… да обичаш неверен мъж… или може би лъжебог. Това не е редно. Това е… лошо.

Талия й се подсмихна многозначително.

— А лошо ли е, ако душата ти не знае? И ако никога не научи?

— Да не мислиш, че незнанието е по-добро? — възмути се Зои.

— Може би — отвърна Талия. — Може би…

Зои гневно завъртя глава.

— Това не мога да приема. Просто не мога. Убедена съм, че…

Отново възпря силните думи, напиращи на езика й — думи без утеха, резки истини, които само биха изострили болката на Талия.

Другата жена благо докосна рамото й с пръст.

— Знам в какво вярваш и колко страстна е вярата ти. Не твърдя, че е най-добре да не знаеш, а само, че хората, предпочели незнанието, често са най-щастливи — с техния бог, с техните партньори… — Пак се загледа в картината. — И техните произведения на изкуството. — Въздъхна тежко. — Е, сега поне знам защо татко винаги отхвърляше предложенията ми да я продаде. — Този път във въздишката имаше примирение. — Като гледам, така ще ми е малко по-леко аз да я продам.

Погледна сякаш за сбогом фалшификата, протегна ръка и го тикна зад другата картина. После му обърна гръб с непоклатима решимост.

— Добре… Значи имаш тези смахнати мелодийки в главата си, както и най-точните спомени на света за разпознати имитации. Затова ли си ненадмината в разобличаването им?

Зои за миг се учуди колко силен е духът на по-възрастната жена и отговори:

— Е, това не е всичко. Сред най-свестните начини да доизпипаш знанията си като разобличител на фалшификати е да познаваш фалшификатор, да го убедиш да сподели с теб тайните си. Наистина започваш да схващаш какво да търсиш, когато някой пред очите ти прави имитация на шедьовър.

— Доста трудничко е да се уреди, струва ми се.

— Доста трудничко — потвърди Зои, — но не е невъзможно.

Веждите на Талия се извиха.

— Значи си познавала фалшификатор?

— Ъхъ — кимна Зои. — В библейския смисъл.

— О-о, приятелко! — грейна лицето на Талия. — Я да си дадем почивка. Искам да чуя тази история.