Люис Пардю
Дъщерята на Бога (41)

Епилог

Някои кардинали бяха пристигнали, отзовавайки се на известието, разпратено от папата. Той подхвана разговор с тях, но Ричард Бордън, държавният секретар на Ватикана, го прекъсна.

Бордън влезе в стаята с изражение, което папата не успя да разгадае.

— Ваше Светейшество, моля да ме извините, че ви безпокоя, но ми се стори, че бихте желали да получите това колкото се може по-скоро.

Връчи му жълт лист с разпечатка от телекса и излезе.

Папата прочете съобщението три пъти. Толкова време беше необходимо, за да осъзнае истинското му значение. Телексът бе изпратен от епископа на Инсбрук.

Прочете го и четвърти път, чак тогава се обърна към посетителите си, които вече изгаряха от любопитство.

Прогонил радостта от гласа си, папата обяви официално:

— Кардинал архиепископ Нилс Браун е починал.

Тихи възклицания се разнесоха из стаята.

— Как? — обади се архиепископът на Париж.

— Къде? — попита архиепископът на Милано.

Папата подаде съобщението на останалите и отново направи усилие да не допусне обзелата го радост на лицето и в гласа си. За пръв път от времето, когато беше малко момче, той искрено повярва в чудеса.

— Да се помолим ли за нашия брат, който ни напусна?

Папата произнесе молитва за опрощение. А душата му пееше молитва на благодарност.

 

 

Вилата беше съвременна къща с островръх покрив, където обикновено идваха за духовно уединение свещеници от местната енория в Бавария. Енорията се оглавяваше от близък приятел на Ханс Морген. Вътре постройката беше цялата в лакирано дърво, имаше подаваща се от стената метална печка, в която сега припукваха и грееха горящи дърва. Сет Риджуей добави още една дъбова цепеница от наръча, който току-що внесе. Затвори вратичката, за да не падат въглените по пода, и отиде при Зои, която стоеше пред огромния прозорец с изглед към вечнозелените гори по склоновете на закътаната алпийска долина. Тя се притисна в него, когато той обви раменете й с ръка.

— Лесно бих могла да свикна с това — промълви Зои.

— Ъхъ, разбирам те напълно.

— Знам, че минаха само два дни, но ми изглеждат като цял живот.

— Гнездото на кардинала наистина беше преди цял един живот.

Смълчаха се за дълго, зареяли погледи към слънцето, което пускаше лъчи в пролуките между облаците и сякаш палеше зелен огън по дърветата.

— Богинята беше добра с нас — изрече Зои.

— Щом казваш — мрачно отвърна Сет. — Дано си права. Искрено бих желал да повярвам в това, но вече не мога.

Тя стисна ръката му.

— Ще повярваш. Дай си време.

— Ще е нужно много повече от време.

Пак млъкнаха, гледаха как вятърът минава като със заскрежена четка по клоните на дърветата. Едновременно забелязаха движението. Доста по-надолу на криволичеща пътека в гората, където ходеха туристи през лятото, различиха червеното яке на Ханс Морген. Свещеникът бе яхнал моторна шейна, с която слезе към града преди два часа. Теглеше друга малка шейна с висока купчина товар, покрит с брезент. През пращенето на огъня полека започваше да се чува двигателят на шейната.

— Ако се заемеш пак с преподавателска работа, това вероятно ще ти помогне — обади се Зои.

— Може би. — Сет поклати глава. — Но не ми се вярва. След всичко това… след всичко, което научих от „Страстите Софиини“ и останалото… би трябвало да захвърля всичките си конспекти и да започна от нулата.

Зои се обърна към него.

— Дали отговорът не е в това?

— Моля?

— Да се откажеш напълно от стария си подход към вярата и да започнеш отначало… Аз го направих. Просто не можех повече да се придържам към вяра, изтъкана от гнили влакна. Имах нужда от нещо ново, което да намери отклик в душата ми. Може би и с теб е същото.

Той й се усмихна възхитен.

— С теб е друго. — Не продължи веднага. — Не знам… Никога досега не съм се чувствал толкова залутан… толкова лишен от вътрешна опора.

— И аз изпитах това, когато най-сетне прозрях що за измама е църквата на моята майка.

— Но аз не искам да чакам години наред като теб, за да си възвърна увереността.

— А може би си имал лъжлива увереност, от която сега си се отърсил. — Сърцето й се късаше от болката в очите му. — Или пък всяка увереност е илюзия.

— Благодаря, професоре — отвърна Сет.

— Не исках да…

Той й се усмихна от душа.

— Няма нищо. Честно.

Зад тях дървата в печката се разместиха с глух тропот. Моторната шейна бръмчеше по-наблизо.

— Може би освобождаването от лъжливата увереност е начинът, по който Бог ни казва, че тя поначало не е била истина — изрече накрая Зои. — Да започнеш на чисто означава да потърсиш нови идеи, да дириш истината. И си мисля, че Богинята се радва на нашите търсения. Може би върховната истина е в това, че няма никаква върховна истина… а от нас се очаква да продължаваме търсенето цял живот.

— Това вече звучи утешително.

Двигателят избоботи силно до вилата и замлъкна.

— Имаш ли по-добра идея? — попита Зои.

Сет завъртя глава.

— Талия е проучвала задълбочено, натрупала е множество източници и бележки — добави тя. — Ще ни бъде от помощ, когато дойде тук. Да не говорим пък за алабастровия кръг.

— Ако успееш да го вземеш.

— Разчитай на това — натърти Зои. — Снимките на творбите и базата данни, които изтеглих от сървъра, съдържат всичко: дати, имена, цени, товарителници, номера на пратки. Всичко, което ми е необходимо, за да докажа, че тези произведения са откраднати… и то два пъти, а също и че имам правото да ги взема.

— Ще ядосаш мнозина — отбеляза Сет. — Всички онези уредници на прочути музеи или влиятелни купувачи. Няма да се отрази добре на бизнеса ти.

— Наистина не ме интересува — увери го Зои. — Ще си получат заслуженото. Безгръбначни твари, които продават душите си на дявола, за да се сдобият с експонати на всяка цена. Бизнесът изобщо не е по-важен за мен от връщането на тези творби на хората, а и на законните наследници. Ако се наложи да изоставя бизнеса си заради това — нямам нищо против.

— Аз още не знам искам ли отново да преподавам — сподели той. — Някога бях доста способен детектив. Защо просто не ти помогна в тази работа?

— Ти пък какво знаеш за изкуството? — пошегува се Зои.

— Колкото ти знаеш за религията! — веднага отвърна Сет.

И двамата се смееха, когато посипаният със сняг Ханс Морген нахлу през вратата като снежен човек, понесен от облак мразовит въздух и бели прашинки. С едната си ръка носеше зелена брезентова раница.

— Добър ден! — поздрави сърдечно и свали тъмните очила. — Само алпийският сняг може да смъкне така трийсетина годинки от гърба ми. — Бъркаше в раницата, докато вървеше към тях. — От енорийския свещеник научих, че твоята приятелка Талия ще пристигне утре. Качва се на самолета веднага след погребението на баща си.

— Гадове… — процеди Сет.

Морген кимна.

— Милата тя, не знаела, че умрял кротко в съня си само няколко седмици след идването й в Цюрих.

Извади брой на „Интернешънъл Хералд Трибюн“ от раницата и го даде на Зои.

— От какво е умрял? — попита Сет, докато тя се зачете в първата страница.

— Инсулт — отвърна Морген. — Мигновена смърт. Сложили тялото му в хладилна камера.

Сет бавно поклати глава.

— О! — възкликна Зои, вперила поглед в страницата.

Дочете безмълвно материала и даде вестника на Сет. На първа страница бе поместена информация за пожара в хижа недалеч от Инсбрук, собственост на Ватикана. Имаше и въздушна снимка на обхванатата от пламъци сграда. Направил я бе пилотът на хеликоптера с джобния си фотоапарат веднага след излитането. До нея стоеше официален ватикански портрет на Браун със заглавие „Загинал в пожара“.

Сет прочете внимателно съобщението.

— Вижте — посочи един абзац към края. — „Полицията още издирва двама оцелели от пожара, които са били спасени от хеликоптер, очакващ да превози кардинала до летището в Инсбрук.“

— Това е за нас. Сигурно знаят имената ни. Защо не са ги посочили? — обърна се Сет към Морген. — Не са ли ни подгонили? Интерпол не рови ли навсякъде, за да ни хване?

— Нали ви казах, че нашите съюзници във Ватикана имат важни приятели — усмихна се свещеникът. — А вашата помощ бе посрещната с още по-голяма благодарност от почтените членове на Курията и лично от светия отец. Уверен съм, че иначе не би благословил нашия престой в това чудесно убежище. — Морген закрачи към вратата. — Вие си дочетете вестника. Аз докарах компютрите, които поръчахте, трябва вече да ги внеса вътре.

— Нека ви помогна — предложиха Зои и Сет в един глас.

Свещеникът завъртя глава.

— Днес имам лъвска сила.

— Наистина ли? — усъмни се Зои.

— И още как! — отвърна Морген и излезе забързано.

Сет понечи да тръгне към вратата, но Зои го хвана за ръката.

— Недей. Ще накърниш самолюбието му.

Той я изгледа скептично, но се остави тя да го дръпне към двете кресла в селски стил до прозореца. В далечината двама скиори прекосяваха широка поляна.

Щом седнаха, Зои зачете на глас допълнителен репортаж във вестника.

— Заглавието е „Местни хора виждат религиозен знак в развалините“… и е допълнение към некролога на Браун. „Според думите на работници, пристигнали на мястото на пожара, цялата сграда е била напълно изпепелена, освен парче линолеум, което е покривало пода на кухнята. Някои твърдят, че то имало очертанията на женско тяло. «Имаше очи, ръце — заяви един работник. — Кълна се, че ги видях. Това е чудо, това е знак, пратен ни от Бог.» Повечето хора обаче отхвърлят появата на образа като поредния пример как човек вижда желаното в случайни драсканици по стени на сгради, в сенки, петна или игра на светлината през заскрежени стъкла. Началникът на противопожарната служба в Инсбрук каза за вестника: «Огънят върши странни неща. Виждали сме неведнъж изгорели сгради, по които сякаш са нарисувани лица. Но това е все едно да виждаш кораби в облаците или лице на луната. Всичко е плод на човешкото въображение».“

Епископът на Инсбрук направи изявление, в което подкрепи мнението на началника на противопожарната охрана.

В идните години друг папа щеше да се занимава с малка, но ревностна група вярващи от Инсбрук, които настояваха Ватиканът да обяви за светиня мястото, където се явил образът. И той щеше да им даде същия отговор като папата по времето на пожара в Гнездото на кардинала: „Вярата в невидимото е по-силна от вярата в онова, което можем да видим или да докоснем. Същинското доказателство за нашата вяра във Всевишния е готовността да повярваме, без да видим. А в края на краищата за християнските църкви, пък и за всички вероизповедания е по-добре да няма такива видими знамения. Защото винаги ще се намерят хора, които ще видят, но няма да повярват. Бог обаче ще благослови именно онези, които вярват, без да са видели“.

Папата не каза откровено пред никого дали самият той вярва в знамението.