Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Daughter of the God, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Начална корекция
vesi mesi (2014)
Допълнителна корекция
Еми (2014)
Форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Люис Пардю. Дъщерята на Бога

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2005

Коректор: Татяна Михайлова

ISBN: 954-585-596-7

История

  1. — Добавяне

22.

Светлините по отсрещния бряг на Цюрихзее рисуваха източени бели и жълти отблясъци по гладката като стъкло повърхност на водата. По залез вятърът стихна. На открито въздухът беше кристално прозрачен.

— Проклет да си, Боже! — беснееше Сет Риджуей, взрян в гледката, почти еднаква с онази, на която двамата със Зои се радваха толкова последния път, когато я видя жива.

„Проклет да си! Проклет да съм и аз, че бях такъв лапнишаран да повярвам в тебе.“

Извърна се от прозореца и тръгна да излиза от стаята си в „Еден о Лак“. Спря пред вратата и извади револвера от джоба на якето си. Провери дали във всяко гнездо на барабана е поставен нов патрон, сложи оръжието на предпазител и го прибра в джоба. Потупа се по другия джоб, за да е сигурен, че има и шепа резервни патрони. Поколеба се, преповтаряйки наум указанията на Якоб Йост. Отклонеше ли се от тях, можеше да бъде убит.

Щом се успокои, че помни какво му е наредено, Сет отвори, прекрачи прага и затвори вратата зад себе си. Тръгна към асансьора и натисна бутона за слизане.

 

 

Зои прекоси стаята си, облечена в широк пуловер и нови дънки „Ливайс“. Стратън излезе пръв, очите му зашариха в търсене на опасност по коридора. Зои го последва. Зад нея Картиър затвори вратата на апартамента. Със слюнка залепи един свой косъм върху пролуката между вратата и рамката. Щяха да знаят, ако някой е влизал.

Тримата тръгнаха към асансьора, Стратън натисна бутона. Стояха смълчани и гледаха на светлинния указател как кабината мина покрай тях и спря на горния етаж.

 

 

В коридора над тях Риджуей видя асансьора да спира на неговия етаж. Вратата се отвори плавно и той щеше да влезе, но чу някой да го вика зад гърба му:

— Майн хер!

Глас на чужденец, но някак познат. Приятел или убиец? Сет се обърна по посока на гласа, ръката му се шмугна в джоба и хвана револвера. Откъм стаята му към него вървеше мъж, стори му се смътно познат. Сет се напрегна. Къде ли го е виждал? Къде е чувал гласа му?

— Радвам се, че намирам вас, преди да излезете — продължи мъжът в движение. Мургав, слабоват, с евтини дрехи. — От рецепцията звъняха, но никой не отговори във вашата стая. Вие в голяма опасност.

Нито в движенията, нито в гласа на мъжа се долавяше заплаха. Объркващо — непознат в коридора на неговия хотел. Как този човек е знаел, че трябва да го потърси тук? Сърцето на Риджуей туптеше силно. Мъжът обаче изглеждаше безобиден.

„Както една млада жена, която се появи пред люка на твоята яхта.“

Сет запъна ударника на револвера, а мъжът навлезе в светлината под месингов абажур в коридора.

Шофьорът на таксито, който го докара от гарата предишната вечер. Сет чу как вратата на асансьора се затвори зад гърба му.

Пак постави на предпазител своя „Магнум“, извади дясната си ръка от джоба и я протегна към усмихнатия турски гастарбайтер, който снощи сподели с него вечерята и мечтите си за по-добър живот. Мъжът хвана ръката му и я стисна оживено. Но усмивката му избледня.

— Едни мъже питали за вас — започна на своя лош немски. — Казват, че са от полиция… от власти. Но нещо не е наред. Твърде често съм виждал такива като тях. Те са нахални, те са лоши хора. Мисля си, че служат на руска мафия или на друга зла организация. Носят дрехи като банкери, предлагат много пари да научат вие къде сте. Аз нищо не им казал. Вие бяхте много добър с мен.

Риджуей погледна шофьора и за миг се засрами, че с толкова дребна щедрост към този човек бе спечелил неговата преданост. А после го заля благодарност — още имаше добри хора на този свят, хора като простодушния имигрант. Добри, честни, почтени хора.

— Колко души бяха? — попита Сет.

— Двама-трима, тъй мисля. Дошли на гарата тази сутрин и показвали наред ваша снимка.

— Моя снимка! Каква снимка? Какво имаше на нея?

Шофьорът стисна клепачи, лицето му се напрегна, сякаш преравяше архив в главата си.

— Цветна снимка — каза накрая. — И с вас една дама. — Отвори очи. — Много хубава жена. Седяхте до маса, може да е в бар или нощен клуб. Помня, че имало име зад вас, но не помня името.

— Аз го знам — припряно изрече Сет. — Било е „Рифът до пристана“, нали?

— Не знам — бавно отвърна турчинът, — може и да е тъй, но беше на английски, а аз не чета добре на него. Освен родния език знам само немски.

„Рифът до пристана!“ Сет познаваше тази снимка, направена с фотоапарат „Полароид“ преди почти три години, когато двамата със Зои отидоха при устието в Каталина. И оттогава тази снимка (единствен екземпляр) беше сложена в портмонето на Зои! Какво означаваше това? Дали увеличаваше, или намаляваше вероятността тя да е жива? Или само, че отвлеклите я хора не са научили от нея каквото са искали, и са продължили да търсят и него както в Лос Анджелис?

— … и скоро ще потърсят вас в хотели — говореше шофьорът. — Трябва да тръгвате.

Да тръгва ли? Ами да, каза си Сет, щом погледна часовника. И двамата Якоб Йост, бащата и синът, щяха да го очакват скоро.

— Разбира се, че по-късно ще ме потърсят и в хотелите — потвърди той и се обърна към стълбата.

А може би го търсеха вече. Може би долу на стълбището го чакаше човек с оръжие в ръка. От тази мисъл стомахът му се сви.

— Но аз трябва да отида на извънредно важна среща… неотложно е — обясни Сет. — И сега нямам време да се тревожа за тези хора.

— Майн хер, аз ще ви откарам на срещата — настоя турчинът. — Не е безопасно да ви виждат други шофьори. Сигурно ще ви издадат заради пари.

Сет го изгледа косо. Стигнаха до площадката и продължиха надолу.

— А за колко пари става дума?

— Повече от две хиляди швейцарски франка.

Две хиляди франка! Доста над хиляда долара. Не е богатство, но несравнимо повече, отколкото обикновените ченгета по улиците можеха да пробутат на някой таксиджия срещу малко сведения. Значи онези хора искаха да го спипат, каквото ще да става.

Слязоха на площадката на втория етаж. Сет бръкна под палтото си, извади портфейла и измъкна оттам една от хилядадоларовите банкноти на Уайнсток.

— Отказали сте се от много пари, за да останете почтен — каза, щом стъпиха на площадката над фоайето. Хвана шофьора за рамото и спряха преди последните стъпала. — Искам да я вземете.

Подаде му банкнотата. Турският имигрант първо плъзна поглед по нея, после се вторачи в Сет уязвен и обиден.

— Не мога да взема това. Не съм дошъл да искам пари, награда. Дойдох, защото си личи, че сте добър човек, а има опасност за вас.

— Но семейството ви… децата — заекна Сет. — За тях… за всички вас… тези пари ще са от полза, не е ли така?

— Това няма нищо общо, важна е моя чест — гордо заяви шофьорът. — Аз съм почтен човек, тъй ще се държа. — Отстрани с длан банкнотата кротко, но непреклонно, взря се в очите на Сет и добави: — Елате! Трябва да стигнете навреме за важна среща. Ще ви закарам.

Слисаният Сет тръгна по последните стъпала към първия етаж.

 

 

— Нима ми казвате, че без да се обадите по телефона или да изпратите друго уведомление, просто така сте извадили всичко от моята кутия в сейфа и сте го изпратили по пощата на моя съпруг?!

Зои се разяри. Преодоля две равнища във вътрешната бюрокрация на „Еден о Лак“ и успя да стигне до управителя, преди да си е тръгнал вечерта. Спипа го насред главното фоайе близо до фриз, създаден от Бернини. Стратън и Картиър се навъртаха наблизо, стараеха се да останат незабелязани, но напразно — преди всичко заради грамадното тяло на бившия командос.

— Но, мадам Риджуей, уверявам ви, че нямахме избор — възрази управителят с отчаян шепот. След всяко изречение се озърташе да провери дали други гости на хотела не наблюдават спора. — След като гостите напуснат, съгласно нашите правила всички вещи, останали в техните кутии, трябва да им бъдат върнати. В края на краищата не е справедливо да лишаваме други гости от удобството да съхраняват своите ценности на сигурно място.

— Правила! — сопна се Зои. — Правилата са за бюрократи, банкери и всеки друг, който е прекалено посредствен да вземе самостоятелно по-умно решение. Но това не подхожда на управата на един от най-първокласните хотели в света.

Лицето му за миг грейна от похвалата, неочаквана от устата на разгневената американка.

— Ние предположихме, че…

— Тази картина е сред най-ценните в света — прекъсна го тя. — Неоценима! И най-малкото заслужаваше да бъде пренесена от куриер. А не да бъде захвърлена на случайността в пощенската система!

Щом Зои произнесе думата „неоценима“, лицето на управителя почти загуби цвета си.

— Но швейцарските пощи са…

— Знам, че на тях може да се разчита — отново го прекъсна тя. — Но когато пратката стигне до Америка, вече е в ръцете на Пощенската служба на САЩ, а повечето хора в нея имат нужда от пътна карта, за да се доберат до тоалетната.

Разпалената реч на Зои пак оцвети лицето на управителя, но в бледо, вяло розово, изпъстрено с белезникави петна. Той се огледа отчаяно. Никой не ги гледаше. Фоайето беше почти безлюдно, а служителите бяха заети да впишат сметките от натоварения следобед.

— Аз… Хм!

Той се прокашля нервно. Време беше да изиграе своя коз, да рискува с намеса в нещо, което можеше да се окаже семеен скандал. В такъв случай или би отклонил гнева на тази жена от себе си, или (преглътна тежко) би удвоил яростта й. И може би щеше да си навлече гнева и на нейния съпруг. Очевидно тя не знаеше, че той се е настанил в същия хотел предишната вечер и пак е оставил същата картина в сейфа на хотела. „Еден о Лак“ се гордееше със своята дискретност и уважение към личния живот на гостите. Не биваше да злоупотребяват с доверието им, освен ако положението не стане толкова безнадеждно, че да се отрази зле на престижа на хотела.

И управителят реши, че в момента положението е доста безнадеждно.

— Вашият съпруг ми се стори напълно доволен от стъпките, които предприехме — започна той. — Разговарях с него снощи, когато се настани в хотела.

Гневът по лицето й се разнесе и разпиля като последните тъмни облаци от лятна буря.

— Аз дори приех на съхранение в сейфа същата картина, за която говорите. Сложих я лично, мадам.

Наблюдаваше как по лицето й се сменят гняв, смайване и облекчение. Чертите й се смекчиха и управителят чак сега видя колко е красива.

Сърцето на Зои се забърза. Сет е тук! Той е тук!

— Сет е в този хотел? — Тя се обърна към Стратън. — Затова не се обаждаше, когато го търсих по телефона снощи и днес! — Тя се запъна, лицето й се скова озадачено. — Но как?… Как е научил? — Пак погледна управителя и леко докосна ръкава му. — В коя стая е той? — попита го нетърпеливо.

Управителят се взираше изпитателно в нея. Не приличаше на ядосана съпруга. В очите й нямаше ревност или омраза, само покой. И все пак… Той се двоумеше.

— Е — подхвана без желание, — обикновено не даваме сведения за нашите гости, но…

— И двамата със съпруга ми… пътувахме — изрече тя. — Очевидно сме се разминали, затова…

— Както казах, обикновено не даваме такива сведения, но в случая мисля, че можем да изпълним молбата ви.

— Благодаря ви! — задъхано избълва Зои и тръгна с него към рецепцията.

 

 

Сет Риджуей слезе от стъпалата и тръгна към фоайето.

— Чакайте! — Шофьорът решително го хвана за рамото. — Не оттам. Твърде много хора могат да видят вас. Елате с мен, отстрани. Оставих колата там точно затова.

Сет огледа каквото се виждаше от фоайето. Главният изход беше точно пред него, рецепцията вляво беше недостъпна за погледа му, а вдясно имаше уютно кътче за сядане до фриз на стената. Нямаше никой, освен един необичайно едър мъж, запътил се към рецепцията. След секунда и той се скри от очите му. Приличаше на огромна крачеща опасност.

— Прав сте — бързо се съгласи Сет. — Водете.

Тръгна след турчина по тесен служебен коридор и накрая през издраскана, най-обикновена дървена врата до кухнята — те излязоха в нощния хлад.