Люис Пардю
Дъщерята на Бога (5)

4.

Декемврийската буря нахлуваше откъм Тихия океан и тласкаше пред себе си яростни дъждовни завеси, които плющяха по водата в Марина Дел Рей и по палубите на съдовете, които се бяха сгушили там, за да се опазят от побеснелия Пасифик. Вятърът фучеше стръвно в такелажа на яхтите из пристанището и вдъхваше живот на амбициозните вълнички, които удряха по корпусите им подобно на ръкопляскания. Наближаваше осем часът сутринта.

Стотина метра източно от края на пристанището хората се мъчеха да стигнат някак до работните си места. Препълнените улици и канавки заливаха тротоарите. На почти всяко кръстовище заседнали коли бяха притихнали като трупове на удавени животни, а подгизналите им собственици стояха наблизо в унило очакване на влекач или може би на Ноев ковчег. Малцината пешеходци, излезли толкова рано, се накланяха срещу поривите на вятъра и се бореха с бурята, за да опазят шлиферите и чадърите си. Бурята печелеше битката.

В голямата каюта на тринадесетметровата едномачтова яхта „Валкирия“, Сет Риджуей трескаво се въртеше върху омотания, напоен с пот чаршаф, и чакаше да го споходи сънят. Обикновено се прокрадваше с меките стъпки на полудрямката между събуждането и виденията, между действителността и фантазията. Винаги сънуваше едно и също и краят беше лош като в живота. Но колкото и да го тормозеше този сън, оставаше единствената му връзка с нея и беше по-добре да си припомня болката, отколкото да забрави Зои.

Започна както винаги в тяхната стая в цюрихския хотел „Еден о Лак“. Той почувства вълнението и очакването. Без да съзнава това, дясната му ръка опипа между чаршафите и докосна халката, която още носеше на лявата си ръка. Шест прекрасни години, брачен живот на безкрайното разнообразие: тя, реещата се във висините специалистка по история на изкуството, и той, белязан с рани и земен бивш полицай, който преподаваше философия. Всеки намигаше закачливо, щом узнаеше как двамата се запознаха. Тоест всеки, без управата на Калифорнийския университет в Лос Анджелис — тези хора обикновено показваха пълна липса на чувство за хумор. Вместо това се мръщеха. И колкото по-начумерено се държаха, толкова по-искрено се смееха Сет и Зои. На техните купони имаше същински сблъсък на култури: командири на щурмови полицейски групи и собственици на галерии за изящно изкуство, месести сержанти, които си мислеха, че Дада е някоя от първите думички, изречени от бебето, и рошави критици, които не бяха срещали ченге, ако не са били арестувани на демонстрация през 60-те години.

Животът им беше всякакъв, но не и скучен.

А сега в рева на декемврийската буря Риджуей стенеше насън, виденията му се забързваха. Искаше да я зърне, да я обгърне с ръце, да я погледа отново. Но също като откъс от филм, който не зависеше от желанията му, сънят препускаше нататък. Тя влезе в стаята, изпълнена с възбудата на онзи следобед.

„Успях! Той се съгласи да продаде всичко чрез мен! — избълва Зои задъхано. — Но това далеч не е всичко. Имам страхотна изненада и за света на изкуството, и за теб.“

Тогава извади гръцкия ръкопис.

Сега не го интересуваха нито ръкописът, нито светът на изкуството, нито каквито и да било изненади. Искаше само да си я върне. Кошмарът подмина ръкописа.

„Защо не минеш под душа, за да те усетя по-отблизо?“ Думите й се ускориха и изчезнаха, тя го целуна по устните, отдръпна се и го погледна съблазнително. Усети как ръцете й се плъзнаха от раменете към корема му, пръстите й трепнаха отпред по шортите му. Сънят ставаше все по-шеметен. Сет Риджуей виждаше себе си как бавно отива към банята. „Не! — идеше му да извика. — Не й позволявай да излезе. Не я изпускай от поглед.“ Но сънят продължаваше устремно и неудържимо като кошмарна шейна, понесла се към финала.

„Първо под душа“ — чу думите й слети като съня. „Апослесепостарайтедастевъвформагосподине. Апослесепостарайте.“

Но когато се изкъпа, нея вече я нямаше.

Сет Риджуей се стресна от съня и осъзна, че плаче.

Изпсува и заби юмрук във възглавницата. Почувства се пълен глупак, че не се събуди. Но в някакво кътче на съзнанието си все таеше надеждата, че сънят ще потръгне иначе и той отново ще се събуди до нея и ще се любят както онази сутрин преди пет месеца в Цюрих.

Полежа, изцеден емоционално, дишаше тежко в събраната на бучки възглавница и усещаше соления вкус на мъката си.

— Проклет да си, Боже! — прошепна Сет. — Проклет да си, проклет!

Заудря с юмрук по матрака и незабавно съжали за думите си, вината легна като тежко бреме върху гърдите му.

— Моля те, Господи, прости ми това. Не исках да го кажа. Помогни ми да я намеря. Помогни ми, моля те. Много те моля!

Опитваше се да сдържи сълзите, напиращи в очите му всяка сутрин от почти половин година. „Господи, ти подложи вярата ми на предостатъчно изпитание. Нима не го издържах? Не можеш ли пак да ни събереш? — И отново се извини. — Съжалявам, Господи. Знам, че имаш свои помисли. Моля те, върни ми Зои, но ако не е такава волята ти, тогава дай ми сили да го понеса.“

Превъртя се бавно и размота чаршафите, усукали се около краката му. Отлепи ги от препотеното си тяло и се просна върху тях, заслушан как дъждът трополи по палубата над него. Печален, успокояващ звук и той си позволи да се унесе в него, мислеше си за Зои и отново насилваше ума си да налучка каквото може да е пропуснал там, в Швейцария.

Докато чакаше полицията, той хукна надолу по стълбите към главното фоайе. Провери в магазините и ресторантите на хотела, накрая потърси и взетата за нея кола под наем. Намери я на мястото, където я бе оставил служителят на паркинга след връщането на Зои в хотела. Двигателят още беше топъл от пътуването до Кройцлинген.

Пробудиха се старите му навици на детектив в отдела по убийства. Риджуей претърси колата, после и стаята. Водеше си бележки. Разпита администратора, пиколото и кльощавия плешив мъж, паркирал колата.

Цюрихските полицаи изобщо не се впечатлиха, че Риджуей също е бил в професията преди време, и сериозно се раздразниха от неговите опити да разпита мнозина сред хората, към които и те се насочиха.

По-късно седяха в удобните кресла на стаята с изглед към езерото и обсъждаха случая.

— Хер Риджуей, няма никакви улики за престъпление — напомни му старшият от полицаите. — Дали не е имало някакво неразбирателство помежду ви?

Минаха миг-два, докато Сет схване смисъла на думите. Не е ли имало свада, заради която Зои се е махнала? През годините си като ченге и той бе стигал до подобни догадки и бе изричал подобни думи пред мъжете и жените, чиито съпруги или съпрузи бяха изчезнали внезапно. Сякаш чуваше собствения си глас, когато полицейският служител продължи:

— Може би се е разстроила от нещо, за което не подозирате? Случва се. Нищо чудно след няколко часа… — Мъжът сви рамене. — Както и да е, без улики за престъпление нищо не можем да направим. Няма закон срещу бягството от собствения съпруг.

У Риджуей напираше желанието да му разкаже за любовта си със Зои, за убеждението си, че тя никога не би постъпила така. Но мислено чу как други му бяха казвали същото, когато и той беше полицай. Не си отвори устата.

Полицаите си тръгнаха ненатрапчиво, както се появиха. Но администраторите на рецепцията продължаваха да му се мусят всеки път, когато ги подминаваше. Явно го наказваха за пошлата постъпка — да повика простосмъртни полицаи във фоайето на толкова изискано заведение.

През онази нощ Риджуей не мигна. Крачеше напред-назад из стаята и всеки път поспираше да се взре в езерото, сякаш то щеше да му подскаже нещо за Зои. Но под всичко у него се разрастваше туптяща пустота. За пръв път изпитваше такава самота. А в паметта му се въртяха неспирно ужасни сцени от полицейския му опит.

Сутринта беше изтощен и почти готов да се унесе, когато заедно с поръчаната закуска му донесоха един местен вестник. Имаше намерение да хапне и да навакса няколко часа сън, преди да продължи собственото си разследване. Но стигна само до долния край на първа страница. Заглавие вдясно прикова погледа му и прогони умората:

„ИМЕНИЕТО КРОЙЦЛИНГЕН ОПОЖАРЕНО. СОБСТВЕНИКЪТ ПОРАЗЕН ОТ ИНФАРКТ.“

Прочете информацията. Броени часове след като Зои завърши преговорите си с притежателя на имението, то било опустошено от пожар. Според вестникарския материал всичко в къщата — включително скъпоценните картини — било погълнато от пламъците. По-нататък се съобщаваше, че собственикът получил тежък инфаркт и сериозни изгаряния при опита да спаси своята колекция.

Хвърлил вестника на седалката до себе си, Сет изстиска всичко, което можеше да даде колата по време на лудешкото каране до Кройцлинген. Но там намери само поредната вбесяваща задънена улица.

Местната полиция и пожарникари настояваха, че няма никакви следи от умишлено предизвикан пожар или друго престъпление. Твърдяха, че причината е в повредената електрическа инсталация на вековното здание. А и американецът би трябвало да е наясно, че въпросният господин е в напреднала възраст. Напомниха му, че инфарктите са често явление при такива хора.

Нищо повече не постигна и в болницата. Вили Макс беше в безсъзнание през цялото време след докарването му там. И дори да дойдеше на себе си, лекарите нямаха никакво намерение да допуснат да бъде разпитан. Човекът умря три дни по-късно и отнесе в гроба тайните си и (както беше уверен Риджуей) сведенията за участта на Зои.

Сет тръсна глава, опитваше се да прогони спомена. Заслуша се в равномерния шум на декемврийския дъжд по палубата на „Валкирия“. Насили се да стане и се затътри в тоалетната. Както пикаеше, зърна отражението си в огледалото над мивката. Гледката не му хареса особено. През тези почти шест месеца след изчезването на Зои дълбоки тъмносини сенки бяха зацапали кожата под очите му. И за пръв път в живота си позволи около кръста му да се натрупа слой мазнини. Макар неговите 75 килограма засега да изглеждаха жилави и стегнати по костите, Риджуей знаеше, че ако не започне отново тренировките, след още половин година ще изглежда занемарен и отпуснат. По-лошото беше, че и старите му рани биха моли да се разлютят. Лекарите казваха, че се случвало понякога. Но и това просто нямаше значение в момента. Какво толкова?

Сет се изплю, докато опразваше морската тоалетна с помпата, и се наведе напред да погледне отражението си отблизо. През целия си живот беше младолик. Другите полицаи му лепнаха прякор Хлапето. Чак около месец след като излезе от болницата, един барман за последен път му поиска документи, за да докаже, че е пълнолетен и може да пие. Тогава беше на двадесет и девет години, възстановяваше се, след като куршуми минаха през гръдния му кош, гърба и бъбреците, но още имаше хлапашкия си вид. Двадесет и девет години… а полицейското управление реши, че има трайна инвалидност. Лекарите го предупредиха, че е вероятно да не ходи нормално до края на дните си. Година по-късно обаче той беше в по-добра форма от най-якия новобранец, завършил полицейската академия. Само че бюрократичните правила не допускаха изключения. Отказаха му да се върне на работа.

Но дори в най-тежките моменти по онова време — сам, измъчен от болките, загубил посока извън живота си като полицай, пак приличаше на хлапе. И изведнъж сякаш си навакса годините, откакто Зои изчезна. Сега всичките тридесет и седем изглеждаха врязани в бръчките по лицето му.

Върна се в камбуза на „Валкирия“ и отвори хладилника. Постоя сънливо вторачен в нещата вътре, без всъщност да ги вижда. Пред мисления му взор минаваше остатъка от лятото. Не замина от Цюрих за Лос Анджелис, докато не наближи началото на учебната година. Но въпреки че проточи разследването си още два месеца, нямаше с какво да се похвали, освен със стъписващата сметка за престоя си в хотел „Еден о Лак“, много по-добрия си разговорен немски, доста доброто приятелство с неколцина швейцарски служители на реда и закона, и близкото познанство с човек от американското консулство в Цюрих.

Този Джордж Стратън му оказа безценна помощ, като го преведе през дипломатическата и бюрократичната джунгла, в които попадаше всеки американски гражданин, ако искаше да прави неофициални, а значи и неразрешени запитвания за изчезналата си съпруга в чужда страна. Стратън стана и негов редовен, макар и не кой знае колко труден противник на тенискорта.

Отначало Риджуей се настрои подозрително заради сговорчивото държание на Стратън — помисли го за хомосексуалист или за надзирател от консулството, който бди да не би бившето ченге да стори нещо неразумно. Но докато лятото се изнизваше, Сет проумя, че Стратън е един самотен американски ерген, комуто сериозно е домъчняло за добрите стари Щати.

С негова помощ изкопчи разрешение да огледа развалините на имението в Кройцлинген, преди да дойде екип за разчистване. Три седмици рови и пресява пепелта и отломките и с всеки ден се убеждаваше в правотата на местната полиция.

Но в края на всеки ден нещо продължаваше да дразни ума му. И накрая точно преди булдозерите да навлязат, за да заравнят обгорените руини, го споходи озарението: собственик на имението беше богат германец, колекционер на произведения на изкуството с една от най-ценните сбирки в Швейцария. В пепелищата обаче липсваха рамки на картини, парчета стъкло, овъглени късчета платно и дори следи от тел или куки за окачване на картини. А Риджуей знаеше от собствените си разследвания на убийства, съпроводени с пожари, че огънят рядко унищожава всичко. В Кройцлинген обаче нямаше останки — нито ъгълче от рамка, нито парченце тел. Изглеждаше, че всички творби са изнесени от имението, преди да бъде изгорено.

Местните власти пренебрегнаха намерените от Риджуей нови доказателства, че пожарът се дължи на умишлен палеж, и отказаха да спрат булдозерите и екипа по разчистването. Почти изчерпаха и търпението, и съчувствието си към изтерзания американец, без да прикриват повече досадата си. Увериха го, че според тях на всички негови въпроси ще бъде даден отговор, но нека престане да гради догадки вместо тях и да си пъха носа в чужди задължения.

Нищо повече не можеше да направи. Пред очите му булдозерите изравниха със земята единствените улики за изчезването на Зои, с които разполагаше. Плати си сметките, сбогува се със Стратън и се прибра у дома да води курсовете си.

Сет изхвърли студената утайка от машината за кафе и сложи зърна в кафемелачката. Преподаването му потръгна зле. Преди Цюрих го хвалеха за неговата работа в аудиторията — и студентите и другите преподаватели. Никога не пропускаше часове, неизменно подготвяше нови, интересни материали и не четеше скучни лекции.

След Цюрих всичко се промени. Тази учебна година изнасяше лекциите си вяло, използваше бележките си от миналата… ако изобщо си направеше труда да стигне до аудиторията. Шефът на катедрата Тони Брадфорд, който всъщност го взе при себе си преди осем години, започна да му подхвърля въпросчета дали няма проблеми с пиенето.

Само че неговите проблеми бяха по-лоши и от пиянство. Тормозеше го умуването. То го състаряваше. Само ако знаеше дали е мъртва или жива, би могъл да подкара нататък живота си.

Сет пъхна цедката с новото кафе в машината, сипа вода и натисна бутона. Стоеше и зяпаше. Накрая гъргоренето и бълбукането го изтръгнаха от унеса, той се обърна към сиво-бялата буря, шибаща илюминаторите. В един миг виждаше яхтата до съседния кей, в следващия — само мътилка като лош образ на черно-бял телевизор.

Наблюдаваше стихията няколко минути, после погледна масата, където папката с лекционните му материали лежеше недокосната след последното влизане в аудиторията. Приближи се до нея с чувството, което човек изпитва към уродливо дете — би трябвало да го обича, но то буди само отвращение. Седна и разгърна дебелата папка с напъхани в нея листове. Прегледа набързо една страница, после друга, преди да осъзнае, че и тази сутрин не го интересуват повече от което и да е друго утро след завръщането му от Цюрих.

Безчувствено прелистваше страниците с жълти кантове, по които имаше изрезки, надраскани бележки и цитати. Днес бе намислил да говори за корените на антисемитизма в догмите на християнството. Но не му оставаше жизненост нито за догмите, нито за антисемитизма, нито за студентите, които сякаш бърникаха в ума му и се опитваха да отмъкнат знания оттам. Нямаше необходимото търпение, за да застане пред тях.

Кафемашината изплю и изкъркори последните си капки, накрая избълва облак пара, която се кондензира по илюминаторите. Уморен след съня на пресекулки през нощта, Риджуей затвори шумно корицата на папката, избута се назад от масата и отиде при телефона на стената до камбуза. Набра номера на катедрата по философия. Сигналът забръмча в ухото му.

— Философия, на телефона госпожа Брадфорд — обади се секретарката на катедрата.

Карън Брадфорд беше очарователна жена малко над четиридесетте с издължено изящно лице и грациозни движения.

— Добро утро, Карън — заговори Сет колкото можа по-бодро. — Дейвид наблизо ли е?

— Добро утро, Сет. — Той долови загрижеността й дори по телефона. — Как си тази сутрин?

— О… никак не съм зле, общо взето.

— Чудесно. Мисля, че господин Дейвис е в кабинета си. Ще те свържа с него.

Но вместо глухото прещракване на отживелия времето си телефонен комутатор се възцари тишина. Тя го бе оставила на изчакване. Притиснал слушалката между рамото и брадичката си, Риджуей се наведе да сипе чаша горещо кафе в очуканата, любима керамична чаша, която неговият партньор в полицията му подари за един рожден ден. От едната страна бяха изписани името и званието на Сет по онова време (сержант), от другата имаше карикатура с два ястреба мишелова, кацнали на гол клон. Надписът отдолу гласеше: „Да бе, трябвало да сме търпеливи! Иде ми да убия някого“. Други времена, друг живот, помисли Риджуей и споменът предизвика усмивка на устните му.

Телефонът избръмча отново, когато отпиваше от кафето. Той преглътна набързо и се приготви да помоли Дейв Дейвис да поеме лекцията му. Мъчеше се да измисли с какво да се оправдае този път.

— Сет? — разнесе се гласът на Тони Брадфорд, а не на доцент Дейвис.

Настроението на Риджуей се вкисна на мига.

— А-а… да, Тони, Сет Риджуей се обажда.

— Извинявай, че аз поех разговора, но минавах край бюрото на Карън, когато ти звънна.

Линията притихна неловко, Риджуей се опитваше да намери думи. Мълчанието се проточи и шефът на катедрата продължи:

— Да не търсиш младия ни колега Дейвис, за да поискаш пак да поеме твоята лекция?

Гласът му натежа от укор.

— Ами аз… не се чувствам много…

— Така си и мислех — прекъсна го по-сърдито Брадфорд. — Сет, вече си приказвахме. Това не може да продължава безкрайно.

— Знам, но…

— Стига с тези „но“, Сет. Или идваш тази сутрин и си водиш часовете, както и останалите до приключването на семестъра, или ще бъда принуден да обмисля освобождаването ти от длъжност.

Риджуей го слушаше претръпнал, тормозеше го само чувството на вина, че е разочаровал човека, който му предложи нова работа, след като го пенсионираха от полицията.

— Никога не съм те виждал такъв — продължи по-сдържано Брадфорд. — Ти открай време беше борец, подстрекател, бунтар. Не се предаде нито когато лекарите ти казаха, че изобщо няма да се възстановиш от раняването, нито пък когато полицията отказа да преразгледа пенсионирането ти по инвалидност. Наблюдавах те как се нахвърли върху книгите след последната комисия за твоята инвалидност. Винаги си имал подходящата нагласа към философията, видях тези качества у теб още в първите ти студентски години. Но устремът ти към доктората беше изумителен. Впрегна яростта си и се преобрази в първокласен учен. Затова ти предложих място на преподавател. Ти си учен, който е натрупал опит във всекидневието. Рядко и ценно достойнство, затова не ме принуждавай да те отстраня. Само че трябва да се стегнеш!

— Сега е друго — възрази Сет. — Не съм същият.

— Адски вярно, не си същият! — възкликна Брадфорд. — Насочваш тази твоя ярост срещу себе си, вместо да я употребиш за работа.

— Само ако знаех дали Зои…

— По дяволите, човече, тя е мъртва! Длъжен си да се примириш с това и да продължиш напред. Защото иначе ще се окаже, че имаме двама убити. Ти може и да не си забелязал, но за нас — хората около теб, е ясно, че в момента си един ходещ труп. Според мен е крайно време да се опреш на вярата си и да се измъкнеш от тресавището.

Риджуей нямаше какво да каже. Брадфорд беше прав.

— Вчера ми се обадиха от банката. Попитаха ме като твой началник дали смяташ да продадеш къщата, или ще решиш друго. Пропуснал си шест вноски по ипотеката.

Сет смътно си спомняше тези пликове. Не им обърна внимание, както и на всичко останало в пощата си, която още се получаваше в катедрата. Изобщо не си направи труда да уведоми пощенските служби, че се е върнал от Швейцария.

Имаше предостатъчно пари. Все се канеше да плати всички сметки, особено по ипотеката, за да е свободен да продаде къщата. Налагаше се да я продаде, там сякаш витаеше духът на Зои. Както си лежеше в яхтата и зяпаше пристанището, часове наред си представяше посещението при брокерите на недвижими имоти. Но така и не се накани, защото знаеше, че по принуда ще се занимава с къщата и всичко в нея.

Къщата беше пълна със следи от годините, които двамата прекараха там. А продаде ли я, значи ще признае, че тези години са отминали. Трябваше обаче да направи нещо. Опустелият му дом привличаше хулигани и отрепки. Досега имаше три влизания с взлом.

— Да — пресекна гласът му. — Ще се опитам да я продам. Ще се обадя в банката. Тони…

— Да?

— Съжалявам, че са те потърсили. И съжалявам, че те въвличам в проблемите си. Аз…

Риджуей усети как яхтата се разклати. Опитният моряк познава всички движения и звуци на своя съд, известно му е как го разместват вятърът и вълните и усеща шаването, което може да бъде причинено само от хора. Сет беше уверен, че някой е стъпил лекичко върху палубата на „Валкирия“.

— Тони, може ли пак да ти се обадя след малко?

— Не, Сет, искам да сме наясно още сега. Искам да…

Някой учтиво почука по люка горе.

— Някой дойде на яхтата, трябва да…

Тропането стана по-настойчиво.

— Тони, не може ли да изчакаш само минутка?

— Не, по дяволите! Повече няма да ми се измъкваш. Прекъснеш ли разговора, смятай се за уволнен.

Блъскането по люка се засилваше. Риджуей остави слушалката и се промъкна към кърмата. Доближаваше стълбичката към палубата — единствения вход, като поспря при навигационните уреди, за да извади от едно чекмедже револвер „Смит & Уесън 357 Магнум“. Не го навестяваха често тук, особено в осем сутринта насред декемврийска буря. А той се бе подготвил. Нямаше да се разправят с него толкова леко както със Зои. Пъхна оръжието в дълбокия десен джоб на халата си и стегна колана.

Блъскането по люка се учести.

— Ей сега, ей сега! — извика той силно, докато се качваше по стъпалата.

Стъпи на най-горното, хвана дръжката на люка и го открехна. Вледеняващи повеи се вмъкнаха с вой през пролуката, като носеха и пръски дъжд. Риджуей видя, че отвън под навеса на кабината за управление стои жена приблизително на неговата възраст. Сияещите й сини очи изглеждаха състарени. Двамата се спогледаха намръщено.

Вятърът рошеше късата руса коса около съвършения овал на лицето й и дърпаше палтото от камилска вълна, което тъмнееше от дъжда. Зад жената грамаден тип в униформа на шофьор непоклатимо държеше чадър. Другата му ръка стискаше картечен пистолет с къса цев, която небрежно сочеше палубата, без да е прицелена в никого.

Сет усети как устата му пресъхна изведнъж. За миг се скова, докато очите му възприемаха сценката. В прилива на уплаха се изпариха всякакви мисли за Зои, Тони Брадфорд и религиозни догми.

Люкът почти изцяло закриваше тялото на Сет и както продължаваше да се взира в двамата, той бавно посегна към своя „Магнум“. Постара се движенията му да не проличат, измъкна револвера от джоба на халата и го вдигна, без да се вижда от палубата, готов да стреля през дървенията на яхтата. Мощният куршум калибър 357 би пробил дъските, шофьора и фалшборда на „Валкирия“, без да загуби убийствената си сила.

— Господин Риджуей?

Гласът на жената беше овладян, спокоен, в него нямаше заплаха.

— Да?

Кой, по дяволите, би се домъкнал на яхтата му с картечен пистолет в ръка? Човек, когото някога е прибрал зад решетките? Риджуей безуспешно се опита да свърже лицата на жената или шофьора с някой арестант или обвиняем в съдебна зала. Но жадуващите отмъщение обикновено имат по-будна памет от едно бивше патрулно ченге. А и хората невинаги сами си вършат мръсната работа.

— Аз съм Ребека Уайнсток — представи се жената и му протегна костелива ръка със съвсем тънка китка. — Може ли да вляза? Тук отвън е твърде неприятно.

Тя забеляза, че Риджуей е впил напрегнат поглед в нейния шофьор.

— Това е Бенджамин, мой шофьор и телохранител — обясни Уайнсток.

Бенджамин кимна на Сет и направи лек поклон — нелепа поза за толкова огромен човек.

— Животът ми е бил застрашаван неведнъж — продължи жената. — Бенджамин е с мен, за да не ми сторят зло, а не за да стори зло на вас.

Въпреки това Риджуей се взираше недоверчиво ту в нея, ту в него.

— Не съм свикнал да виждам автомати толкова рано сутрин.

Сянка на досада плъзна за миг по лицето на Ребека. Тя потръпна от порив на вятъра, изсвистял в такелажа.

— Може ли да ме подслоните? — настоя тя. — Предложението, което имам за вас, не се прави на прага.

— Само ако вашият човек Бенджамин се махне от яхтата заедно с преносимото си оръдийце.

Тя се обърна и кимна на шофьора.

— Иди да ме чакаш в колата. Не ми се вярва да нападнат откъм водата.

Бенджамин изгледа гневно Риджуей и тревожно своята работодателка.

— Върви — подкани го Ребека. — Господин Риджуей не ме застрашава с нищо.

Макар и неуверено, шофьорът нагласи картечния пистолет в кобур под палтото си и се прехвърли на плаващия кей. Постоя там секунда-две, бръкна със същата ръка под палтото и извади малка радиостанция.

— Госпожице Уайнсток, моля ви да вземете това. Аз ще слушам в колата. Обадете ми се, ако съм ви необходим.

Наведе се да подаде радиостанцията на жената и се отправи към лимузината. Риджуей го проследи с поглед как се качва по подвижното мостче, ставащо стръмно по време на отлив. Щом стъпи на сушата, шофьорът се загледа в тях. Ребека му махна с ръка и Бенджамин, който дори отдалеч изглеждаше същински великан, отвори вратата на лимузината, влезе и я затвори плътно.

Очите на Риджуей още се взираха в колата, не му се искаше да погледне русата жена. Вслушваше се в тропането на дъжда по навеса над кабината и чувстваше как напира гневът му, но се опитваше да го потисне. От страх към гняв. Случваше се с всяко патрулно ченге по улиците поне десетина хиляди пъти. Страхът от ситуация, когато животът ти е под заплаха, преминава в емоционалния махмурлук на гнева, докато тялото се чуди какво да прави с всичкия този адреналин в кръвта си. Сет отрано се научи да разпознава това състояние и да се справя с него, за да не си излива яда върху околните.

Вдиша дълбоко, задържа и бавно издиша, после повтори същото. Затвори очи и си представи, че плава с яхтата. Целият този процес му отне по-малко от половин минута и когато пак чу нейния глас, се бе укротил.

— Господин Риджуей — заговори тя вече с жална нотка, — ще ви бъда благодарна, ако мога да поседя на топло минута-две.

— Разбира се.

Сет прибра револвера в джоба на халата и се зае да отвори докрай люка от полирана тикова дървесина.

Подаде ръка на жената, за да й помогне при слизането по няколкото стръмни стъпала към голямата каюта. След като й предложи да седне до масата, той прекрачи към камбуза. Зърна оставената върху плота слушалка и си спомни, че заряза Тони Брадфорд да го чака на телефона.

— Тони? — Притисна слушалката към ухото си. — Тони, чуваш ли ме?

— Сет? — Пак се обаждаше Карън Брадфорд. — Той имаше среща и трябваше да излезе. Каза ми… каза ми да ти предам… ох, как се вбесявам, когато ме оставя да му върша мръсната работа! Каза, че ако днес не изнесеш лекцията си, ще те уволни.

В неловкото мълчание Сет стисна клепачи и се насили да помисли. Отвори очи и си погледна часовника. Трябваше да влезе в аудиторията след по-малко от десет минути. В този дъжд трудно би успял, дори ако тръгнеше незабавно.

— Съжалявам, Сет — прекъсна тишината гласът на Карън. — Наистина съжалявам.

— Няма за какво да се извиняваш, Карън — увери я Риджуей. — Аз би трябвало да се извиня. Ще се опитам да дойда.

Прекъснаха разговора.

— Опасявам се, че разполагам със съвсем малко време — обясни Сет. — Трябва да се преоблека и да изнеса лекция.

Погледна бележките си на масата до Ребека. Жената също изви очи към папката и пак се вторачи в него.

— Но…

— Обяснете ми, докато се обличам — предложи Риджуей и отиде в своята каюта. — Ще оставя вратата отворена, за да ви чувам.

Но преди да е стигнал до вратата, силни пръсти го хванаха за мишницата.

— Господин Риджуей, дойдох отдалеч, за да се срещна с вас. Не ме отпращайте така.

Сет се обърна към нея.

— Трябва да ми я дадете! — почти извика тя и събра ръце в подобие на молитвен жест. — Моля ви, дайте ми я. Готова съм да ви се отплатя щедро.

Той отстъпи заднешком, изненадан от това избухване.

— Ето…

Ребека бръкна в единия джоб на палтото си и извади стегната с лента пачка банкноти, които му подаде поривисто. Американски банкноти по хиляда долара. При това положение е естествено да пътува с въоръжен шофьор. Единствените хора, които Сет бе виждал да разнасят такива банкноти на пачки, бяха колумбийски наркотрафиканти.

— Вземете ги — увещаваше го жената и размаха пачката пред лицето му. — Чисти пари от добри хора… и има още.

За да го убеди, тя порови в другия си джоб и измъкна втора пачка. Пристъпи към него и натика първата в джоба му върху прибрания револвер.

— Вземете. Само трябва да ми я дадете и останалото също е ваше.

Риджуей бавно извади пачката от джоба си и я погледна. Поне петдесет банкноти. Обърна се към Ребека и отново тикна пачката в джоба на халата си. Значи тази жена бе дошла на яхтата му с поне стотина хиляди долара налични пари.

— Госпожице Уайнсток — подхвана той внимателно, — какво по-точно искате от мен?

— Моля ви, не ме въвличайте в досадни игрички — отвърна Ребека. — Знам, че тя би трябвало да я е получила от него.

— Тя ли?

— Вашата съпруга.

— Моята съпруга ли? Защо я споменавате? За какво говорите?! — повиши глас той. — Какво искате да кажете за жена ми, проклета да сте? Къде е тя? — Сграбчи Уайнсток и я повдигна от пода. — Къде е тя?! Кажете ми или ще ви разкъсам на шибани мръвки!…

— Престанете, моля ви! — извика тя от болка. — Престанете, аз… ние… ние се опитахме да им попречим. Моля ви, господин Риджуей, престанете…

Сет я пусна на койката. Господи, какво го прихвана? Болеше го главата. Опря длани в лицето си и разтърка, за да прогони болката. От цялото това безумие представите му се объркваха. Сведе поглед към жената, която за малко не преби. Трябваше да си възвърне самообладанието.

Ребека го гледаше уплашено от долу нагоре и оправяше косата си с пръсти.

— Знам какво си мислите — подхвърли Риджуей. — Съжалявам, но се заблудих, че…

— Няма за какво да се извинявате. Тази история тласка хората към лудост от много столетия — промълви Ребека с учудваща невъзмутимост. — Важно е да помните, господин Риджуей, че сме готови да ви платим много пари за картината.

— Нищо не знам за никаква картина — отсече той — и не ми пука за парите ви. Предпочитам да си върна Зои.

— Естествено е да искате това и ако ни съдействате, ние сме убедени, че ще успеем да я открием.

— Тя жива ли е?

— Не твърдя това. Казах, че ще ви помогнем в опитите да я откриете. Не знаем какво може да са й сторили онези безумци. Аз обаче имам основателни подозрения, че тя е жива, защото знае какво има на гърба на картината, а те не…

— Картината ли? — Риджуей си взе чашата с кафе и седна срещу нея. — Не разбирам. Какво общо има някаква картина? И коя сте вие, по дяволите?

— Представих ви се — Ребека Уайнсток. Аз…

— Не, питам с кого сте свързана? Кой ви изпрати? И откъде знаете за Зои? — Ръката му трепереше, когато поднесе чашата към устните си. По масата плисна кафе. Отпи и остави чашата насред локвичката. — И изобщо защо…

— Винаги е най-трудно да проумеем отговора на „защо“. Вникваме в „как“, „къде“ и „кой“, но „защо“ е въпрос, с който трябва да се занимават философи и свещеници.

Сет само се взираше в нея и чакаше.

Жената като че поумува за момент, после едната й тънка ръка се пъхна под палтото и извади малка черно-бяла снимка. Плъзна я по масата, като внимаваше да не я намокри в разлятото кафе. Риджуей неохотно взе снимката и я разгледа.

На нея имаше картина с алпийска ливада, над широкото затревено пространство, заобиколено от иглолистни дървета, се издигаха планини. Ребека Уайнсток се взираше в лицето му за някакви признаци, че е познал изображението, но напразно.

— Е, и? — върна й Сет снимката.

— Картината е нарисувана с маслени бои върху дърво, висока е около петнадесет сантиметра и широка около дванадесет — впусна се в обяснения Уайнсток. — Създадена е между 1936 и 1938 година от Фредерик Щал, германски художник. Използвал е топли тонове досущ като ренесансовите майстори, на чийто стил се опитвал да подражава.

Тя спря и отново го погледна с очакване.

— Е, и? — повтори Риджуей. — Какво значение има всичко това? И какво общо има със Зои?

— Има значение дали вие разпознавате картината.

Той завъртя глава.

— А би ли трябвало да я разпозная?

Ребека се взираше изпитателно в лицето му. Накрая въздъхна и кимна с изражение на човек, току-що взел повратно решение.

— Господин Риджуей, аз ви вярвам, макар да не знам защо. Струва ми се, че никога не сте виждали тази картина. Но наистина би трябвало да сте я виждали. Имаме множество причини да смятаме, че вашата съпруга я е отнесла, когато си е тръгнала от Кройцлинген.

„Имало нещо, което щял да изпрати тук по куриер. Мислех, че досега ще бъде доставено.“ Зави му се свят, когато гласът на Зои отново прозвуча в паметта му. Ето я следата, въртяла се мъничко извън границите на съзнанието му тези шест месеца — липсващото късче, за което знаеше, но бе пренебрегнал.

Какво ли може да е намерила? Нещо толкова важно, че да я отвлекат… и убият?

„Имам страхотна изненада за света на изкуството.“ Сет отново затъваше в кошмара, виждаше как сънят се ускорява, а Зои му се изплъзва. „Ейсегащесевърнасамодагиоставявсейфанахотела…“

Картина. Нея ли Макс бе пратил по куриер? И била ли е получена? Ако да, то къде е, по дяволите?

— Господин Риджуей? Добре ли сте?

Стаята в „Еден о Лак“ изчезна и Сет осъзна, че гледа седналата отсреща руса жена с мъдри, приковаващи вниманието очи.

— За миг пребледняхте като лист хартия — увери го Ребека. — Стори ми се, че получавате някакъв пристъп.

— Нерви, нищо друго. — Остави чашата си на масата. — Последните месеци ми дойдоха в повече, а идването ви тази сутрин окончателно ми скъса нервите.

— Съжалявам. Знам колко ви е тежко, но е важно картината да бъде намерена, както и вие да узнаете какво се е случило със съпругата ви.

— Разкажете ми още за тази картина — помоли Риджуей.

— Наистина ли сте сигурен, че нищо не знаете за картината? — Пак му показа снимката. — Или къде се намира?

Риджуей тръсна глава.

— Не — излъга, — представа си нямам.

Ребека го изгледа и продължи:

— Художникът Щал е бил любимец на СС. Говори се, че Хитлер харесвал и него, и картините му. Известно е, че когато Щал починал през 1940 година, Хитлер съчинил епитафа, гравиран на гроба му, лично написал и прочел надгробното слово.

Сет се взря в снимката.

— И защо пък толкова се е прехласвал? Не бих казал, че Щал е бил особено талантлив художник.

Тя се усмихна.

— Господин Риджуей, мнозина споделят вашето мнение. Но не и фюрерът. Може би знаете, че Хитлер повече от всичко на света е искал да бъде творец, художник. Отказали му прием в най-изтъкнатите академии по изобразително изкуство и години едва ли не тънел в мизерия, опитвайки се да пробута картините си на посетителите на кафенета и пивници във Виена.

Ребека Уайнсток стана да се поразтъпче. Риджуей местеше чашата си по масата, въртеше я в полукръгове, загледан в странната сутрешна гостенка.

— Светът може би нямаше да изстрада най-кървавата епоха в досегашната си история — подхвана пак тя, щом седна, — ако някой бе приел младия Адолф в художествено училище.

— Това е горе-долу всеизвестно. — В гласа на Сет се прокрадна раздразнение. — Какво общо има със Зои и тази… картина на Щал?

— Проявете търпение. Не пропътувах толкова голямо разстояние само за да ви губя времето. Онзи период в живота на Хитлер има две конкретни последствия и за вас, и за вашата съпруга. Първо, пробудила се симпатията му към друг борещ се за признание арийски художник, тоест Щал, и укрепнала решимостта му да докаже на света своите достойнства като творец — по какъвто ще да е начин. В Щал той виждал свое подобие, един изпаднал в затруднения художник с добри умения, но без особен талант.

— Нима твърдите, че Хитлер е бил добър художник?

— Той е бил вещ занаятчия, който днес вероятно би направил добра кариера в рекламата или комиксите. Но поредният Рембранд? В никакъв случай. Същото важи и за Щал. Хитлер го взел под крилото си, въвел го в нацистката общност. Там се радвали, че не всички художници в Германия са евреи или изгнаници… Второто последствие за вас от провала на Хитлер като художник — продължи Ребека — е свързано със страстното му желание да построи най-големия и най-великолепния музей в света. Този „Музей на фюрера“, както щял да се нарича, трябвало да бъде изграден в родния му австрийски град Линц. Специална група имала задачата да изземе от обществените и частните сбирки в окупираните страни най-хубавите творби, антики, статуи, реликви, икони, монети — каквото се сетите. Пълни вагони от цяла Европа пристигали в централния сборен пункт в Мюнхен. По-късно през войната били преместени от града в стари замъци и солни мини, където нямало да пострадат от съюзническите бомбардировки. — Тя помълча и се наведе към Риджуей. — Имението до Кройцлинген, което вашата съпруга е посетила, е било пълно с творби, които са изчезнали в нацистката машина за грабеж на художествени ценности. По-голямата част от откраднатото е била пренесена през немската граница от офицери на СС, които с плячката си купували мълчание, храна, подслон и пътуване до места, далеч от съюзническите трибунали.

— Господи!

Риджуей не вярваше в старите измишльотини на Лъдлъм за промъкващи се из света ветерани нацисти, но пък беше убеден, че творби, струващи милиони долари, биха подтикнали някои хора към не едно убийство.

— Но щом там е имало безценни шедьоври, какво е значението на посредствена картина от някакъв долнопробен нацист?

Речта на Ребека потече на по-бързи обороти.

— Точно това щях да ви кажа. Малко преди нахлуването на хитлеристите в Полша, Щал посетил Хитлер в Бертехсгаден и двамата излезли за дълго с кола сред околните възвишения. Никой не знае точно къде са ходили. Но след връщането им Щал носел скиците, по които нарисувал тази картина. — Тя чукна по снимката с изящния маникюр на показалеца си. — Предполага се, че картината е била окачена в личните покои на Хитлер насред строго секретно военно съоръжение в Австрия. Може би се е намирало близо до мястото, изобразено на картината.

Сет за пореден път се пресегна и взе снимката. Този път се вгледа по-зорко в нея.

— Какво има в ей този ъгъл?

— Според нас е вход към стара солна мина — обясни Уайнсток. — Едва ли е важно. Австрия и Бавария са осеяни с такива мини.

— А как е озаглавена картината?

— „Домът на нашата Спасителка“.

— Странно. Тогава бих очаквал да видя светии, нимбове и може би Дева Мария… името се отнася за нея, нали? „Спасителката“.

— Преди малко споменах — сдържано продължи Ребека, — че са грабели не само произведения на изкуството. Вземали са антики, реликви, религиозни предмети. Е, още в началото, когато по заповед на Хитлер започнало издирване на творби и ценни вещи, неговите агенти успели да се сдобият чрез подкупи, изнудване… и убийства с религиозна реликва, която има огромна стойност. Толкова важна, че Хитлер дори я използвал срещу католическата църква, за да запуши устата на нейните йерарси, включително на самия папа, за злодеянията на нацистите срещу евреите. Преди да ми кажете, че говоря глупости, спомнете си колко рядко от Ватикана са споменавали нещо по въпроса през онези години. Мнозина направо са обвинявали Ватикана, че поведението му е било скандално.

Риджуей се вторачи в нея и поклати глава.

— Да, това го знам. Но как е станало? Тоест какво би могло да им повлияе така?

— Нещо, господин Риджуей, което би подронило един от главните устои на църквата. И тъкмо това нещо са отишли да видят Хитлер и Щал по време на разходката си. — Ребека заговори по-високо. — Някъде в картината — чукна възбудено с пръст по снимката — е ключът към намирането на реликвата и аз съм уверена, че вашата съпруга знае каква е тази…

— И към какво е ключ картината?

— За вас ще бъде крайно нездравословно да научите — отсече Уайнсток. — Има хора, които са посветили живота си на усилията светът никога да не открие истината.

— Но щом жена ми е замесена… ако все още има шанс да я намеря, трябва да знам всичко. — Сет се взираше с подозрение в Ребека. — Каква е вашата роля в цялата история? Защо е толкова важно първа да намерите картината?

Тя подбираше думите си много предпазливо.

— Хората, които току-що споменах… те не биха се спрели пред нищо, за да запазят тайната… Баща ми някога е бил един от тях. Минали много години, преди да осъзнае, че са се опитвали да бранят не църквата, а себе си. Затова се отказал от свещеническия сан и се оженил. Но не можел да забрави на какво е бил свидетел, затова се свързал с малка група във Ватикана — тези хора пък се стараят да премахнат политически мотивираните догми и да поведат църквата обратно към духовните й корени.

— Ще имат нужда от много късмет.

Тя за дълго се загледа в него.

— Убедена съм, че е възможно. Убедена съм, че добронамерените хора могат да подтикнат католическата църква да потърси отклик в същинския дух на своето паство, стига да се отърсят от човешките правила и да се върнат към словото Божие.

Сет настръхна от думите й. Смисълът им намираше отклик в собствената му душа. Накрая той попита:

— Каква е участта на вашия баща? И защо вие сте тук?

— Баща ми умря — отвърна Ребека безстрастно. — Аз поех неговия дълг.

Риджуей също за дълго се взря в нея и стана.

— Може би знам къде е картината. А може би не. Но няма да сте сигурна кое е вярно, докато не науча повече… много повече.

Изви глава към нея, за да провери как е приела казаното от него.

Докато се преценяваха взаимно с погледи, невзрачна кола под наем навлезе бавно на паркинга край пристана и зае място на двайсетина метра от лимузината на Уайнсток. Сградата от пенобетон, побираща обществените тоалетни, прикриваше колата и хората вътре от телохранителя Бенджамин, който неотклонно наблюдаваше „Валкирия“.

Незабелязани от него, двама мъже с жълти дъждобрани се измъкнаха от задната седалка. Други двама със същите горни дрехи останаха отпред в колата, където имаха чудесен изглед към яхтата.

— Вие си решавате — натърти отново Ребека.

— Да, аз решавам. Е, какво ще кажете?

Тя кимна и в този миг сякаш адът се отвори. Първо звънна телефонът. Бръмченето му наруши напрегнатата тишина в каютата на „Валкирия“ и стресна двамата вътре. Риджуей се пресегна и грабна слушалката.

— Да?

— Сет? Обажда се Тони Брадфорд.

Гласът върна Риджуей към привичното всекидневие. Погледна месинговия часовник на стената. Лекцията му по философия трябваше да е започнала преди седем минути.

— Сет, все се надявах, че няма да вдигнеш слушалката. Поне бих могъл да предположа, че си тръгнал насам и може би имаш основателна причина да закъснееш.

— Тони, аз…

— Стига. Много ми е неприятно да го правя, но от този момент се смятай за отстранен от длъжност. Искам да си прибереш нещата от кабинета до края на работния ден, а и да махнеш онзи огромен кашон с личната си поща от нашия склад. Не сме ти пощенска кутия. Не го ли изнесеш днес следобед, лично ще сляза там и ще го изхвърля.

Линията прекъсна, преди Риджуей да отвори уста. Още зяпаше заглъхналата слушалка в ръката си, когато малката радиостанция в джоба на Ребека изпращя. Тя я извади неловко.

— Ало, Бенджамин? — заговори с нескрита паника. — Бенджамин, чуваш ли ме?

Нямаше отговор.

Сет се обърна. Движение в далечината привлече вниманието му. Надникна през илюминатора и в плетеницата от дъждовни струи видя мъж с жълт дъждобран до лимузината на Ребека. Той се извърна и заговори на втори мъж също с жълт дъждобран, който заобиколи колата отзад. Вторият се наведе да надзърне през прозореца на лимузината и кимна. Двамата размениха още няколко думи и се запътиха към кея на Риджуей.

— Очаквахте ли още някого? — попита той Ребека, без да се обръща, и посочи към лимузината.

Двете фигури в жълто напредваха бързо по кея, без да поглеждат встрани — идваха право към „Валкирия“.

— Бенджамин? — пак повика тя по радиостанцията.

Чуваше се само шум. Ребека се вторачи в уреда, който държеше, сякаш я бе предал.

Сет извади своя „Магнум“ от джоба на халата и го усети да се плъзга трудно покрай пачката хилядадоларови банкноти, която тя му пробута преди малко. За миг помисли дали да не й върне парите, но тропащите по дъските крака бяха по-неотложен проблем.

— Май ще е най-добре да кротувате засега — посъветва я Риджуей. — Отидете в предната каюта и си мълчете.

Тя сякаш се смали, докато той я извеждаше припряно напред и я накара да се свие на едната койка.

Зърна своя кафеникав панталон, окачен на кукичка зад вратата на каютата. Сети се, че е гол под халата, и това не му вдъхна увереност. Бързешком остави револвера на леглото и посегна за панталона си, а отгоре се чуваше как първо единият, после и вторият мъж стъпиха на палубата на „Валкирия“. Тъкмо закопча панталона и дръпна ципа нагоре, когато дебелите два пръста тикови дъски над главата му пръснаха облак трески навътре, разкъсани от откоса на автомат със заглушител.

— Там, в ъгъла! — кресна Риджуей, грабна револвера и се метна към Ребека.

Тя изохка от болка при претъркулването в ъгъла на каютата точно при носа на яхтата. Миг по-късно Сет наблюдаваше втрещен как от тиковата врата и стена в отсрещния край на каютата изригват кафяви гейзерчета и куршумите поливат като гибелен дъжд тясното пространство. Усещаше как трепери тялото на Уайнсток. Най-отчетливо осъзна, докато лежеше притиснал буза в носовата стена, че куршумите се забиват с глух трясък в дървото само на два-три сантиметра от главата му. Късметът им поднесе поне едно чудо — без заглушителите, които отнемаха много от началната скорост на куршумите, откосите лесно щяха да пробият двете дървени стени и да убият Сет и Ребека.

Стрелбата спря внезапно, както и започна. През дупките свиреше вятърът. Уайнсток се раздвижи.

— Не мърдайте — прошепна й Риджуей.

Полежаха така още малко, наострили уши за звук, различен от вилнеещата буря. Накрая го чуха — почти недоловимо чегъртане на кал и камъчета, притиснати между подметка и палубата на „Валкирия“. Звуците се засилваха, стигнаха точно над главите им.

Риджуей се извъртя по гръб и стреля два пъти през тавана. В теснотията револверът изгърмя като оръдие. Макар че ушите му звъняха, Риджуей чу изненадано грухтене от болка. След секунда-две нещо тупна тежко, изтрака метал от плъзгането на автомат по палубата.

— А сега по-пъргаво — настоя Риджуей и помогна на Уайнсток да се изправи.

Тя го последва неуверено през камбуза към голямата каюта.

— Най-добре да сте под масата — посочи й той дебелата тикова плоча, която беше единствената защита от куршуми в помещението.

Щом тя се напъха в безопасност под масата, Риджуей се завъртя на пета и хукна към задната каюта. Оттам би могъл да стреля през люка по всекиго на палубата.

В мига, когато се устреми натам, таванът отново се разхвърча от автоматичен откос. Сет се просна на пода и се сви на кълбо в сумрачния коридор.

Куршумите не спираха да пронизват палубата. През една от огромните дупки Риджуей мерна силует на мъж. Прицели се с револвера и понечи да натисне спусъка, но чу приглушения болезнен вик на Ребека. Озърна се към масата. Не бе прибрала докрай крака си под дебелия плот. По крачола на панталона й плъзна тъмночервено петно.

Той гръмна нагоре и се метна към нея. Зад него следващият откос надупчи нагъсто стиропора под пожарогасителя. Сет повдигна масата и полека премести крака на Ребека, за да е скрит.

— Не се тревожете, ще ви измъкна оттук и ще ви заведа в болница.

Опита се да изпълзи, но яростна стрелба наръфа настилката на пода на сантиметри от лицето му.

— Проклет да си — изрева Риджуей, — стига с тези шибани гадости!

Търкулна се изпод масата и набързо изстреля три куршума. Някой от тях явно улучи целта — въпреки воя на бурята се чу протяжен писък.

Ребека измъчено се надигна на лакът. Изви шия, за да погледне към него. Крачолът вече бе подгизнал от кръв.

— Господин Риджуей…

— Тихо! — изръмжа той.

Изправи се и предпазливо изкачи стъпалата. Със светкавично движение отстрани парчетиите и пристъпи внимателно на палубата с револвер, в който остана един-единствен патрон. Точно пред него лежеше мъртвец, сред жълтия дъждобран нагоре се блещеха две кървясали очи. Десетина метра по-нататък върху носа на яхтата лежеше друг труп в подобен жълт дъждобран. Риджуей чу затръшване на врата и рязко се обърна — още две фигури с дъждобрани тичаха откъм тъмна кола, паркирана до тоалетните.

Усети как свитият му на топка стомах се стегна още по-силно, изфуча по коридора към голямата каюта и се наведе над Ребека.

— Трябва да се махнем оттук… идват още двама.

Тя стисна ръката му, немощно се измъкна изпод масата и изрече със заекване:

— Но… как? Не мога да плувам… а от пристана има само един изход.

— Имам лодка — успокои я Сет. — Скутерче с извънбордови мотор.

Извлякоха се на палубата. Той помогна на куцащата Ребека да стъпи върху удължението на кея край „Валкирия“. Между кея и кърмата на яхтата се гушеше малка бяла лодка от фибростъкло. Без да обръща внимание на крясъците зад гърба си, Сет тупна на колене и издърпа лодката по-наблизо. Толкова беше погълнат от усилието, че не чу приглушените гърмежи на автоматите.

Когато се обърна към Ребека, Риджуей замръзна при вида на гърлото й… или каквото бе останало от него. Откосът бе отворил зееща червена дупка на мястото му.

Лицето на Ребека Уайнсток беше някак озадачено. Устните й шавнаха, но не се чуха думи, а само хъркащо бълбукане. Едва ли не нехайно тя затвори очи и се стовари по лице на кея.

После се разнесоха викове:

— Ето го! Там, до жената.

Пак стреляха на откоси по него. Риджуей се озърна навреме, за да види как куршумите прокарват линия от дупки към него. Инстинктивно се гмурна в тъмната студена вода на пристанището.