Люис Пардю
Дъщерята на Бога (3)

2.

Последните златисти лъчи на залеза обгръщаха Сет Риджуей в топлите багри на Гоген, както седеше на дивана в хотелската стая, приведен над древния ръкопис, който бе сложен на масичката за кафе. Накрая изопна рамене и се взря в Зои.

— Е, къде е останалото? — попита той напрегнато, после пак се наведе и грижливо постави последния лист древна хартия върху другите.

Сет носеше маратонки, шорти и избеляла тъмносиня фланелка на полицейското управление в Лос Анджелис. Солта от засъхналата по време на дългия пробег пот очертаваше бледи полукръгове около шията и подмишниците му.

Зои извади миниатюрната слушалка на касетофона от ухото си, остави химикалката, с която си водеше бележки, и се обърна да го погледне.

— Каза ми, че ще изпрати останалото утре.

Тя седеше на антикварно секретарско бюро в отсрещния ъгъл на най-голямата стая в „Еден о Лак“.

Настроението й се смекчи, щом видя лицето му. Тревожното му изражение повече подхождаше на петгодишно дете, счупило играчка, а не на четиридесетгодишно бивше ченге с половин дузина белези от куршуми и докторат по философия. Околните смятаха Сет за корав човек. За кримките и другите ченгета се бе превърнал в легенда — арестуваше заподозрените, без да му пука от свистящите куршуми. Още по-стряскащо беше (поне за спортния факултет на Калифорнийския университет, който веднъж допусна грешката да пробута в неговия курс своя баскетболна звезда), че при него изпитите се вземаха най-трудно. Но Зои знаеше, че зад тази сурова фасада и митовете се крие момченце с ококорени очи, неутолимо любопитство и широка кротка душа, способна на страстна обич и безгранична вяра. Неговата любов превръщаше живота й в нескончаема поредица от дни, кой от кой по-хубав.

Зои обаче така и не проумя вярата на Сет. Той беше изследовател на религията и познаваше лъжите и измамите, скрити във всяка нейна разновидност. И въпреки това вярваше. Там, където Сет някак откриваше опора за своята вяра, тя виждаше лицемерие. Зои нито вярваше, нито би могла да повярва в Бог. Сет вярваше. През годините, в които бяха заедно, не й се удаде да намери отговора на загадката.

— Утре?…

Думата се отрони от устата му, а лицето му със затворени очи се сви в гримаса на остро разочарование.

Зои кимна, стана и го доближи. Силната миризма от изтощителната му тренировка почти бе изветряла, но излъчвания от тялото му наситен дъх на мъж пробуди у нея какви ли не чувствени спомени. Познаваше този солен вкус с езика си, гладката твърдост на голите мускули. За миг й хрумна да смъкне набързо леката рокля на цветя, под която носеше само долнището на банския. Тя обаче каза:

— Макс е твърде странен човек, но е искрен… поне така ми се струва. Вярвал, че ако наистина разберем тази част, която сега е при теб, ако осмислим колко е важна, тогава би могъл да имаш останалото.

— Да имам ли? — повтори Сет. — Просто да я имам… не да я платя, прочета или взема за малко. Да я имам?

Тя отново кимна и отпусна длан на рамото му.

— Всичко това вече нямало значение за него. Искал да изкупи вината си.

Той кимна.

— Несъмнено това е верният избор, дори към него да го е подтикнал ликът на скорошната смърт, видян в огледалото.

Зои си погледна часовника.

— Тревожи ли те нещо? — попита я Сет.

— Макс… — Тя се намръщи. — Имало нещо, което щял да изпрати тук по куриер. Мислех, че досега ще бъде доставено.

— Какво нещо?

— Нали ти казах, той е особняк — вдигна рамене Зои, поклати глава и се настани до него. Погледна първо купчинката изписани листове, после мъжа си. — Е, професоре, какво толкова има за разбиране в тези гръцки писмена?

— Преди всичко това е житие…

— Поредният чудничък разказ за изтезания, така ли? Осакатяване на мъченици за разтуха и печалба.

Сет кимна.

— Първата част, ето тази… — чукна с показалец по листовете… — е самото повествование. Втората, с която още не разполагаме, би трябвало да е дословен протокол на съдебния процес.

— Смайвам се всеки път, щом си помисля колко книжа са трупали римляните в архивите си.

— На практика те са изобретателите на бюрокрацията и канцеларщината — съгласи се Сет.

— И какво е по-особеното в този случай? — попита Зои. — Представях си, че житията обикновено са доукрасени от добрите църковни отци и губят всякаква прилика с действителността… сещаш се, за да е по-убедителна пропагандата сред вярващите.

— Обикновено е така. — Той повдигна вежди и за миг погледна към тавана. — Първото, което трябва да разберем, е, че ако този документ е автентичен, ще се окаже един от изгубените ръкописи на Евзебий, биографа на император Константин. Това е историята на млада жена на име София. Според написаното тук тя е живяла в малко, забутано планинско селце близо до град Смирна в Анадола, днешен Измир в Турция. По онова време се е намирал в самото средище на ранната християнска църква, не много далеч от споменатите в Новия завет известни градове като Ефес и Филаделфия…

— Това го знам, мили — прекъсна го тя нежно. — И вече не съм твоя студентка.

— Извинявай.

Отправи й една от мимолетните си криви усмивчици, запленили я още първия ден, когато го видя зад катедрата. Усмивка, която я тласна по пътя на съблазняването, страстта и любовта — от негова студентка стана любовница, а накрая и съпруга.

— Добре. Както и да е, селцето на София близо до Смирна било обитавано от пастири — донякъде временно място за отдих на чергари и, доколкото успях да установя от текста, вероятно никога не е имало повече от двеста, най-много триста жители. Почти не поддържало връзки с останалия свят, нямало и храм, църква, синагога, езическо светилище или нещо друго от този род. Само по себе си това е необичайно, защото в периода, от който е ръкописът — 325 година от новата ера, след Никейския събор, религията е била най-горещата тема. Хората я обсъждали, както днес говорят за спортни резултати или скандали във висшето общество. Тогава са съществували десетки секти и разновидности на християнството, като всички са били готови да преровят земята в търсене на новопокръстени помежду яростните сблъсъци по въпроса коя е… — той изобрази кавички с показалеца и средния си пръст — … „единствената права вяра“.

— Брей, значи отдавна се занимават с това — намръщи се Зои. — Преклонете се пред нашия единствен истински бог на любовта и милосърдието, иначе ще разкъсаме на парчета невръстните ви дечица.

Тя поклати глава презрително и се намести в края на дивана, взряна в Сет.

Той сви рамене и леко се усмихна.

— И тъй, имаме момиченце, което израснало на овчето пасище, без никакво религиозно възпитание или обучение. Изведнъж няколко дни след първата й менструация започнали да я спохождат видения, започнала да чува словото Божие.

— О, това несъмнено е стигало тутакси да я превърнат в мъченица — вметна Зои.

Сет се намръщи.

— Не ми се иска да подхващаме темата тази вечер, ако нямаш нищо против.

Отвори уста да добави още нещо, но размисли.

Тя бавно огледа лицето му и погледът й все се връщаше към безграничното напрежение в очите му. Изражението й се смекчи, но когато заговори, в нейните думи звънеше стоманената твърдост на убеждението.

— Сет, вече си наясно, че не се заяждам с теб, поне не лично. Но и ти не по-зле от мен знаеш, че в организираната религия липсва духовност. Религията убива, тя разделя хората. Лъже, мами, краде и отделя много време за прикриване на престъпленията си. Виж, когото щеш. Например евреите и арабите — ортодоксалните равини се държат като юдейски аятоласи и отлъчват от вярата други евреи, а при мюсюлманите, сунити убиват шиити и обратното. Католици и протестанти се изтребват взаимно и всеки един гадник сред тях е расист и сексуален шовинист като типичен бияч от ку-клукс-клан. Ако имаше Бог и ако по нещичко приличаше на карикатурите, нарисувани от всички тези типове, значи сме толкова загазили, колкото никой не може и да си представи.

— Ъхъ, така си е… — изсумтя Сет. — И то отдавна… в цялата история, без да броим нас двамата.

Той стана и пристъпи към количката, докарана от румсървиса, за да отпуши вече отворената бутилка „Шато ла Гафелиер“.

— Наистина харесвам онзи проклет псалм за посядането край реките вавилонски, който Джони Мичъл преправи на чудна малка балада. — Зои разпалено закрачи из стаята. — Само че никой не помни края на същия този псалм: „Блазе на онзи, който хване и разбие о камък малките ти деца!“. Това е зло. Това е геноцид. Ако вярвах в Бог, за нищо на света не бих повярвала в такъв, който ми заповядва да убивам бебета.

Докато тя не млъкваше, Сет безмълвно наля вино в две чаши, доближи се до нея и й подаде едната. Настървеното й изражение изчезна, щом се взря в неговото открито, угрижено лице.

— Толкова съжалявам… — промълви Зои и взе чашата. — Увлякох се. Напоследък заглавията във вестниците са твърде неприятни… всички онези самодоволни фарисеи…

Не довърши изречението. И двамата знаеха за какво мислеше.

— Мир — помоли Сет. — Поне между нас.

Зои се усмихна и вдигна чашата за наздравица.

— За теб.

— И за теб — отвърна той и чукна чашата си в нейната.

Отпиха от виното и постояха мълчаливо.

— Искаш ли пак да се заемем с ръкописа? — попита Сет накрая.

— Разбира се. Наистина съжалявам. От цялото това вълнение нервите ми се изопнаха.

Върнаха се на дивана. Сет прегледа листовете и подхвана:

— Ето какво се случило в селцето без църква или синагога. София се качила върху волска кола насред подобието на площад и се впуснала в проповед. Последвали чудеса: изцеления…

Изчака нейната реакция. Тя го погледна отстъпчиво, но си замълча.

— София се заела да прогонва демони, а веднъж, когато на селяните им свършило маслото за лампи…

Сет вдигна пръст, остави чашата, наведе се над ръкописа и старателно прехвърли листовете.

Зои седна по-близо до него и сложи ръка на бедрото му. Усещаше твърдите жилести мускули под пръстите си. Очите й шареха по лицето му, наблюдаваха мимиката от усилията да се съсредоточи в текста.

— Ето го. — Сет извади лист и зачете от гръцките писмена: — „И понеже множеството се смутило, София наредила на онези, що се грижели за светлината, да налеят вода и да я донесат при нея. Това било сторено тутакси, тя се помолила над водата и с непоклатима вяра в Господ заповядала да я сипят в лампите. И когато я послушали, противно на очакванията им чрез удивителна божествена сила природата на водата се променила в масло.“ Тук се споменава, че хората я наричали „задик“. Думата се превежда или като „праведница“, или като „наставница по праведност“. — Сет млъкна и посочи страницата. — Виждаш ли това? Кръгче около името й… тук също. — Посочи на друго място. — Думата за „тя“.

Зои кимна.

— Е, и?

— Помниш ли какво ти казах — че това е чернова, а не завършен текст? — отвърна той разпалено. — Същата история съм чел и преди в трудовете на Евзебий. Само че в окончателния вариант се разказва за мъченика Нарцис — „той“. Този ръкопис вероятно е първоизточникът, но е бил преправен, за да променят пола й.

— Ха, не е голяма изненада! — обади се Зои.

Спогледаха се безмълвно, преди Сет да продължи.

— Ами да. Е, не минало много време, след като тя започнала да върши чудеса, и мълвата се разнесла. Евзебий, епископ в християнската църква, каквато била по онова време след признаването й от император Константин, посетил селцето на София. Не било чак толкова отдалечено от Константинопол или от двореца в Никомидия. Досещам се, че това непременно се е превърнало във важно събитие, привлякло цялото внимание и на императора.

— Как така?

Зои отпи от виното си. Мислено си представяше византийското изкуство и архитектура, които бе изучавала, докато той населяваше виденията й с образите на хората от онази епоха.

— Константин маниакално се стремял към единство — обясни Сет. — Издигнал се във време, когато Римската империя имала четирима цезари, увлечени в междуособици. По-голямата част от кариерата си прекарал във войни и кампании да обедини наново империята. Смятал, че това е жизненоважно за оцеляването срещу варварите, които блъскали по всяка порта, както и срещу вътрешните раздори. И когато накрая се утвърдил като неоспоримия император, той бил решен да властва над единна империя, независимо кого би се наложило да премахне в името на тази цел.

— Но Константин е известен като първия християнски император — напомни Зои.

— Чак на смъртното си ложе — поправи я Сет. — Сол Инвиктус, богът Слънце бил главното божество за него до последните му часове. Почти през целия живот на Константин християнството си оставало тактически похват за запазване на властта, начин на управление, а не религия.

— Не е бил особено оригинален в това.

— Вярно, но според мен той е бил първият истински майстор в оформянето на религията по такъв начин, че да помага за укрепването на властта. Виждал, че тази вяра няма да изчезне, а през предшестващите три века тя разклащала устоите на властта в империята. Разбирал добре, че мощта й нараства, и вместо да се бори с нея, привлякъл я на своя страна. Контролирал църквата за своите цели и променял теологията според политическата целесъобразност. Затова много неща, които според днешните хора са плод на божествено вдъхновение, всъщност са политически укази на Константин, наложени със силата на меча.

— И кои са те?

Сет се замисли. Бавно отпи от виното си, загледан през прозореца в залязващото слънце. После пак се обърна към Зои.

— Какво ще кажеш да поговорим за едно от основополагащите начала в християнската църква — Троицата.

Зои сви вежди.

— В християнската църква — продължи той — изобщо нямало единомислие по идеята Исус да бъде почитан наравно с Бог. Всъщност могат да се намерят предостатъчно сериозни доказателства, че самият Исус не би се зарадвал на това. Но около 324 година от новата ера въпросът станал болезнен. Арий, епископът на Александрия, проповядвал, че Исус „Синът“ е бил сътворен, заченат от Бог „Бащата“, следователно не можел да му бъде равен по божественост. Други оспорвали мнението му и по улиците из цялата империя се развихрили смутове заради този и някои други твърде важни проблема на теологията. Учението се разпространявало като горски пожар, а с него — още размирици и кръвопролития. Уличните размирици не са нещо, което би се понравило на един император. Цялата тази бъркотия го озадачавала. Казвал, че въпросът „всъщност е незначителен“, и изпаднал в изумление, когато всички враждуващи групи пренебрегнали разпореждането му да сложат край на споровете помежду си. И тогава свикал Никейския събор. Днешните теолози пробутват измислицата, че съборът е бил вдъхновена от Бог среща на праведни хора, поведени към общо съгласие от Светия Дух. А в действителност Константин им приложил своя вариант на номера „Я елате да се разберем зад бараката“.

Докато Сет разказваше, залезът избледня и изпълваше стаята с все по-плътни сенки. Никой от двамата не помръдна, за да включи осветлението.

— Константин е имал подкрепата на стоманените мечове в ръцете на своите войници — продължи Сет.

Неговата картина на миналото ставаше все по-ярка в съзнанието на Зои със заличаването на подробностите от настоящето в мрака.

Тя наруши мълчанието.

— Доколкото си спомням, това не е първият път, когато теологията е била писана с върха на меча.

— Нито пък последният — подсмихна се Сет. — И когато на събора всички епископи отново се впуснали в споровете си, на Константин му дошло до гуша. Той все още бил непокръстен езичник, но пристъпил напред и обявил, че Исус и Бог са „от една същност“ и „единни по същност с Отеца“. И още по-важно — никой от участниците няма да си тръгне от събора жив, ако не подпише свидетелството, че това е словото и волята Божия. Няма нищо чудно, че всички, освен двамина се подписали, а двамата били отлъчени от църквата и била издадена заповед за изгаряне на писанията им. — Той поспря за миг. — Ето как Троицата — неоспоримото средоточие на християнската вяра, била въведена в ранг на закон под заплахата на меча от човек, който в онзи момент дори не принадлежал към църквата и го сторил не в името на вярата, а за да възстанови реда в обществото.

Зои му се усмихна кисело и бавно поклати глава.

— Значи Никейското верую просто е било похват на Константин, за да накара всички да си уеднаквят историйките, да пробутват едни и същи измишльотини.

— Именно.

— Хм… — Зои се изправи, отиде до прозореца и погледна надолу към светлините около езерото. — Помниш ли онази стара поговорка… че имало две неща, които хората не бивало да виждат как се правят — колбасите и законите? Като си помисля, трябва да са три. Заедно с теологията.

— Да, не е хубава гледка — съгласи се той и застана до нея.

Заедно зареяха погледи над езерото.

— Не мога да проумея, защо още вярваш, щом знаеш всичко това.

Сет въздъхна шумно.

— Понякога и аз се чудя, но още си мисля, че зад всички лъжи на теолозите и църковната бюрокрация са се запазили парченца от истината, в които да вярвам.

— Но каква полза от парченцата, щом цялото си остава загадка?

— Може би разковничето е тъкмо в загадката — вдигна рамене той. — Може би загадката трябва да я има, защото ние гледаме безграничното с ограничени очи. Може би Бог всъщност иска не сляпо приемане на догмите, а живот, посветен на дирене… отхвърляне на очевидно лъжливото, проверка на останалото. Затова и ръкописът, който Макс ти даде, е толкова важен. Показва за пореден път, как истината е била преиначена, за да има уж божествено потвърждение на стремежите на онези хора. А в случая те са искали да смажат всякакви претенции, че и жените имат свое място в църквата. Затова са променили в историята пола на София.

— О, моля те — промърмори Зои.

Тя сви вежди, после лицето й пак се изглади, докато отпиваше от виното. Сет гледаше как очите й се променят недоловимо като отражение на редуващите се мисли, скрити зад тях. Когато тя отново заговори, пролича, че умът й е поел в съвсем друга посока.

— А протоколът от процеса?…

— Какво за него?

— Ако наистина съществува — истинските записки, не само резюме или изложението на Евзебий — това няма ли да е потвърждение от миряни, че историята за София е правдива? И че е извършвала чудеса?

— Силата да изцеляваш съществува в съзнанието на мнозина.

— Но протоколът от процеса няма ли да е някакво доказателство? В края на краищата властите очевидно са били враждебно настроени към нея. И щом те са потвърдили чудесата и изцеленията, няма ли това да е убедителният довод, липсващ в разказите на онези, които са вярвали в нея?

— Може и така да е. Възможно е също някой хитроумен християнски ревизионист да е съчинил протоколите и да ги е преписал на властите, водили процеса, за да създаде такова впечатление. Което и да е вярно, това е несъмнено най-важното нещо, на което съм попадал през цялата си кариера. Направо е непоносимо да разполагам само с половината от историята.

Зои кимна.

— Разбирам те. Онази къща… творбите…

Остави думите сякаш да се зареят в тъмнината.

— Все едно всичко, което някога съм правил и изучавал, е било само подготовка за това — промълви Сет и продължи: — Мисля, че понякога Бог се намесва и ни побутва към пробив. За нас остава единствено да поразмишляваме малко, за да разпознаем този подтик. Молил съм се за това през целия си съзнателен живот.

— Стига де, Сет — завъртя глава тя и се вторачи в него. — И аз съм смаяна от всичко досущ като теб. И за мен това е събитието на живота ми. Но не е божествена намеса. Ти го заслужаваш. И се озова на точното място в точния момент.

Сет се извърна и скръсти ръце на гърдите си. Зои въздъхна тежко. Стояха така в мрака няколко минути.

„Гледаме едно и също — мислеше си Зои, взряна в лъчите на фаровете по пътищата край брега на езерото. — Но как е възможно да стигаме до толкова несъвместими изводи?“

— Сет… — отрони тя накрая. — Просто виждаме нещата… различно.

Той бавно се обърна към нея. Загледа се за миг в сенчестите очертания на лицето й и се усмихна.

— Самата истина казваш.

Наведе се да я прегърне и чу как тя изхлипа.

— Защо не минеш под душа, за да те усетя по-отблизо?

Поглади с длани раменете му, продължи надолу по корема, пръстите й се плъзнаха лекичко отпред по шортите му.

— Предложението си го бива.

Сет понечи да я обвие плътно с ръце. Зои опря длани в гърдите му и го побутна назад.

— Първо под душа.

Целуна го набързо по бузата.

— Ох, да му се не види — изпъшка той с престорено разочарование и тръгна към банята. — Но после ще очаквам по-сериозна целувка от тази.

— Разчитай на това!

Зои включи лампата до прозореца, събра част от книжата по бюрото и ги подреди върху дебел плик.

— Ей сега ще се върна, само да ги оставя в сейфа на хотела и да проверя дали е доставена пратката от Макс. — Вторачи се похотливо в него. — А после се постарайте да сте във форма, господине.

Сет влезе в банята и пусна горещата вода. Когато заставаше под душа, чу как Зои затвори вратата на стаята.

Докато водата го обливаше, той размишляваше, че тя е права за повсеместната духовна поквара, просмукала се в организираната религия. Неоспоримо беше, че в ранните си периоди и юдаизмът, и християнството са виждали в Бог въплътено и мъжкото, и женското начало. Първата глава от Книга на Битието недвусмислено е описвала двуполов Бог, пред когото мъжете и жените са равни. Много по-късно някой изобретателен църковен деец добавил историята на Адам и Ева във втора глава на книгата, явно в подкрепа на учението за мъжкото господство.

Сет си миеше косата с шампоан и прехвърляше в паметта си историческите проучвания, които необоримо доказваха, че онова, което съвременните хора смятат за юдаизъм или християнство, е нищожна частичка на верското многообразие, съществувало в началото на развитието им. Но ръководителите на църквата преправяли религията, за да я пригодят към своите културни и политически интереси, а през цялото време убеждавали вярващите, че става точно обратното. За да осъществят целите си, подбирали текстовете и писанията, отхвърляли противоречащите на идеята за божеството, на което те искали да се кланят. Съчинения, не по-малко убедителни от предпочетените, били изгаряни като еретически, защото не поддържали официалната догма.

Изплакна си косата и започна да се сапунисва. И досега усещаше болезнено сбръчканите белези от куршуми по тялото си.

Християнската Библия през 1300 година е съдържала повече книги от същата Библия през 1700 година, защото църквата преиначавала историята с всяка промяна в догмите. Нима хората, почитали Бог според по-старата Библия и вярвали във вече премахнатите глави, са прогонени от рая?

Изми се, спря водата и посегна за хавлията.

Как някой би могъл да си затвори очите за факта, че подборът на текстовете за включване в светите писания е политическо действие, а всички книги са били изцяло пренаписани, за да съответстват на догмите, променяли се от епоха на епоха? Много от книгите в Тората, няма как да са били дело на Моисей, защото съдържат исторически препратки за събития след смъртта на пророка. Подобни проблеми гъмжат и в текстовете на християнския Нов завет заради оскъдните или изцяло липсващи доказателства, че са написани от хората, които са смятани за техни автори.

Сет се избърса, прокара пръсти през косата си, а чувството за вина тежеше като камък в душата му. Възпитан в строгия канон на презвитерианската църква, той никога не успя да се отърси от представата, че ще попадне в ада, защото подлага на съмнение абсолютното съвършенство и святост на Новия завет.

Унесен в тези мисли, той се върна в спалнята, като още сушеше косата си. И видяното там го халоса със силата на юмручен удар.

Гръцкият ръкопис липсваше заедно със записките на Зои и нейния миникасетофон. Чантата й се търкаляше на пода, съдържанието й бе пръснато наоколо. А Зои не се виждаше никъде.

Сет се хвърли към телефона.