Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Daughter of the God, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Начална корекция
vesi mesi (2014)
Допълнителна корекция
Еми (2014)
Форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Люис Пардю. Дъщерята на Бога

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2005

Коректор: Татяна Михайлова

ISBN: 954-585-596-7

История

  1. — Добавяне

25.

Сглобяемите плочи от тавана на кабината в частния асансьор на Йост бяха пръснати по пода. Вътре стояха четирима мъже. Двама от тях закрепяха формовани експлозиви към затворената врата.

— Внимавайте — напомни мъжът, който бе седял до шофьора в колата. Явно той беше старшият. — След онзи злощастен провал в склада този път всичко трябва да мине идеално.

Един от тях се бе покатерил върху кабината и клечеше там, наблюдавайки какво правят останалите. Откачените кабели на охранителната видеосистема висяха до нейното ослепяло електронно око.

— Погрижете се зарядите да залепнат здраво, после уплътнете около тях и пластичния експлозив — нареждаше старшият. — Трябва да сме сигурни, че взривната вълна ще се насочи навън. Иначе…

Не довърши изречението — и без това беше ясно. Тези заряди можеха да ги убият със същата лекота, с която щяха да изкъртят вратата. Правилното разполагане на формовани експлозиви не е дори наука, а цяло изкуство.

Старшият придирчиво огледа свършеното от неговите хора и накрая го одобри.

— Бива. Сега всички върху кабината.

С помощта на покатерилия се пръв двамата издрапаха нагоре и се наместиха сред механизмите.

— Внимавайте с противотежестите — предупреди ги старшият и натисна бутона за последния етаж.

Кабината потегли нагоре, а той размота кабелите на детонатора и ги подхвърли на друг от мъжете. После му подадоха ръка и го издърпаха при себе си.

 

 

Синът на Йост бе дошъл да прибере остатъците от сандвичите и да им предложи още бира. Сет отказа. Стомахът и без това го присвиваше.

— След като американецът ми удари плесница — продължи старецът, щом младшият Йост излезе, — аз сякаш се събудих от сън. Погледнах какво съм сторил на нациста и изведнъж силно ми призля, вероятно от загубата на кръв, след като си отрязах палеца.

С Морген поддържахме връзка през годините. По-късно, след като възвърна голяма част от спомените си, той ми разказа какво е видял в секретната солна мина при Алт Аусзее. Разберете, той се боеше, че ще умре и тайната ще си отиде с него. Затова сподели цялата история с мен.

— И каква е тя? — настойчиво попита Сет.

— Предпочитам самият Ханс Морген да ви я разкаже.

— Морген ли? Да не е тук, в Цюрих?

Йост завъртя глава.

— Той е в Алт Аусзее. Или ще бъде, когато вие пристигнете там.

— Но…

— Слушайте ме внимателно — прекъсна го старецът. — Онази рисунка, която е у вас… Картината, сещате ли се? — Сет кимна. — Тя е ключът към всичко, което е сполетяло вас, съпругата ви… и мен, и Ханс през последните четиридесет години.

— Как така? Не разбирам.

— Скоро ще разберете — увери го Йост. — Но в момента трябва внимателно да изслушате моите указания. Ще имате един-единствен шанс. Разбирате ли? — Взря се сурово в Сет, който кимна безмълвно. — Трябва да занесете картината в Туле Гезелшафт Банк. Тя е на Банхофщрасе, малко по на север от Парадеплац. Ще поискате среща със старшия служител на етажа. Дайте му картината и му кажете, че искате достъп до своята касета в трезора. Той знае какво да направи.

— Но какво общо има това с…

Старецът завъртя глава.

— Не знам. Жалко, че не мога да ви обясня. През четирите десетилетия, откакто двамата с Ханс вървим по дирите на тази картина, успяхме само да научим, че тя е ключът за касета в трезор и съдържанието на тази касета е задължително условие, за да се сдобиете със „Страстите Софиини“.

— Моля? Но как това ще…

— Морген ще ви обясни — натърти старецът.

— Но защо да чакам? Обяснете ми сега — упорстваше Риджуей. — Всичко, което науча, би ми помогнало в търсенето на Зои. А да я намеря за мен е по-важно от всякакви неща, които може да са си стояли заровени в някоя пещера от половин век.

Йост се ухили до уши.

— Но вече не ви се налага да я търсите. Съпругата ви е в Цюрих. Говорих с нея само час преди да дойдете.

Сет се приведе напред на креслото като от токов удар с високо напрежение.

— Зои? В Цюрих? Как сте… защо… защо ви се е обадила? И защо не ми казахте по-рано? Къде е тя?

Йост вдигна ръка, за да го накара да млъкне.

— Въпросите един по един, моля ви. — Спря, за да оближе сухите си напукани устни. — Тя ми се обади, защото съм убеден, че Вили Макс е споменал името ми пред нея. Знае как съм свързан с творбите в Кройцлинген, а не само факта, че аз съм рамкирал почти всички картини, които Макс бе… събрал. Тя обаче ме потърси не заради колекцията, а с надеждата, че съм разговарял с вас.

Старецът се усмихна.

— Но защо не ми казахте веднага?

— Защото знаех, че тогава не бихте пожелали да чуете нищо друго. А всичко, което ви разказах, е извънредно важно за мен, за вашата съпруга и за целия останал свят.

Сет се бе изцъклил втрещен към него.

— Къде?… — изграчи немощно от радост. — Къде е тя?

— Във вашия хотел. „Еден о Лак“.

Сет скочи изведнъж.

— Толкова време… — Гласът му преливаше от почуда. — Толкова време бяхме разделени, а накрая се озоваваме в един и същ хотел.

Очите му се взираха отвъд пламъците в камината. После се опомни от вцепенението.

— Господин Йост, благодаря ви за отделеното време и за гостоприемството. Аз…

— Чакайте. — Лицето на стареца изведнъж се сгърчи от страх. — Обещайте ми, че ще отидете в Алт Аусзее, за да се срещнете с Ханс. Той се изложи на голяма опасност, за да говори с вас.

— Аз…

Сет се канеше да изтъкне, че първо трябва да се допита до Зои за това, но подът под краката му се раздруса и веднага последва тежкият тътен на взрив.

— Тези проклети строители! — кресна Йост. — Пак удариха стената на сградата с техния кран!

Но причината не беше в крана. Изведнъж зад яката дъбова врата на кабинета се чуха кратките откоси от автомата на по-младия Йост, след това в отговор и приглушената кашлица от автоматични оръжия със заглушители.

— Татко! — нададе вой синът. — Те са тук! Те са тук…

И изведнъж двамата в стаята прозряха, че е мъртъв.

— Бързо! — подвикна старецът. — Залостете вратата, господин Риджуей. Тя е много здрава.

Сет чуваше тропота на тичащи крака в коридора и тихи припрени мъжки гласове.

Скочи и се метна към дъбовата врата. Дръжката изтрака, ръката му обаче напипа резето и го превъртя.

Чу ругатни зад вратата, пантите се разтресоха от тежестта на нечие тяло. Вратата заскърца, но издържа.

Внезапно си спомни същия звук от изстрели — автомати на яхта в другата половина на света. И също като сега фантастично звучаща история от устата на жена, която прекъснаха прокраднали се нападатели. Когато мислите му се върнаха светкавично в неотдавнашното, споменът за куршумите, пробиващи палубата на „Валкирия“, напълни кръвта му с адреналин.

Сет отскочи встрани и се просна на пода. В същия момент от вратата се разпръснаха облак куршуми и дълги, назъбени дъбови трески.

— Легнете! — изрева, докато се търкаляше по пода.

Спря на длани и колене и се озърна към креслото на Йост. Старецът също се бе търкулнал оттам и мъчително пълзеше към телефона на масичка до прозореца.

Куршумите продължаваха да пробиват вратата, изгубили голяма част от силата си, и летяха напосоки в стаята.

Поне един обаче запази ударната си мощ или мина през дупка, оставена от предишен. Докато Сет гледаше как Йост пълзи по дебелия персийски килим върху скъпия паркет, куршумът се заби гадно в тялото на стареца малко под мишницата. Почти мигновено изби червено петно — от разкъсаната артерия бликаше топла струя.

Тялото се сгърчи и подскочи от удара. Времето сякаш се разтегна до безкрайна мудност. След това се забърза — Йост отлетя и се блъсна в стойката с маши, ръжени и други принадлежности, сложена до камината.

Сет пропълзя на четири крака до креслото, където бе оставил якето си. Извади револвера и се шмугна зад креслото тъкмо когато вратата се отвори с трясък.

Първият нахълтал мъж крещеше нещо на непознат език. Руски ли беше? Онзи хвърли поглед към трупа на стареца, проснат до камината, и започна да дупчи с автомата си безжизненото тяло, което заподскача като зловеща кукла на конци.

— Мръсници! — извика Сет, подаде се и гръмна със своя „Магнум“ по първия нападател — кльощав мъж с умело ушит костюм.

Попадналият в корема куршум го преви и подхвърли. Мина през вътрешностите му, раздроби гръбнака и излезе през кръста. Мъжът беше мъртъв още преди да е паднал на пода.

Други крясъци прогониха тишината. Сет беше сигурен, че са на руски. Как са го намерили? Как са го проследили въпреки предпазните мерки на полковника?

Нямаше обаче време да умува, а само да реагира, за да оцелее. Стреля втори път по мъжете, които се отдръпнаха от вратата на кабинета. Техните смесващи се гласове ехтяха в коридора, докато търсеха нови позиции.

Сет очакваше да се върнат скоро и като прескочи отпуснатото тяло на Йост, се спусна към телефона. Глуха линия. Прекъснали са го.

Отрязан. Сам. И двамата Йост мъртви. Бореше се с наелектризиращата паника, която се мяташе из него.

„Проклет да си, Господи! Защо все на мен? Остави ме на мира, шибаняко!“

Сет притича пак до якето си и извади шепата резервни патрони, които си носеше. Още дванадесет. И четири в барабана. Общо шестнадесет изстрела. Срещу… Колко са онези?

Миг-два по-късно опустошителен кръстосан огън разпердушини стаята, дълбаеше пода, тавана и стените. Сет се сви назад, когато смъртоносните невидими пръсти на куршумите зашариха в пространството около него. Преобърна креслото си и се смести зад него, но то предлагаше оскъдно прикритие.

Годините на подготовка в полицейската академия и опитът от улиците му помогнаха отново. Разчитай на рефлексите си, движи се пъргаво и оцелявай, оцелявай!

Сет стреля два пъти през вратата — по един куршум към всяка страна, и се хвърли към прозореца. Преобърна маса с дебел мраморен плот и се шмугна зад нея, а шевица от куршуми мина през стаята и откърти каменни парченца.

Откъм коридора долетяха напрегнати крясъци, след секунда единият от нападателите се мярна като сянка край вратата. Сет пусна куршум по него и се напсува наум. Подмамиха го да похаби патрон. Какво като говорят руски? И те могат да броят колко е изстрелял.

След секунда нещо тупна силно и някакъв предмет се затъркаля по пода. Сет огледа стаята и забеляза лъщенето на заоблен метал по малка ръчна граната, спряла на сантиметри от мраморната маса.

Отчаян, той пусна револвера и скочи натам. Грабна гранатата, усети тежката й злокобна сила и подобно на животинче, вцепенено от вида на готова за атака гърмяща змия, се колеба сякаш цяла вечност. Мина частица от секундата, преди да запрати обратно гранатата през разбитата врата и да залегне на пода зад масата.

Ударната вълна повдигна масата, блъсна я в него и го заклещи до стената. За кратко не чуваше нищо, освен камбанен звън, после и засмукващия рев, който помнеше още от първото практическо упражнение с експлозиви в академията — тогава забрави да си сложи заглушителите, които раздаваха на всички курсанти.

Зад тази гръмовна завеса дочу гласове. Напъна тежкия мрамор, който му спаси живота, и успя да го избута, когато двама мъже нахлуха през вратата с готови за стрелба оръжия. Единият долови движението му и пусна къс откос. Сет се прикри зад масата. Мраморни шрапнели свистяха из стаята, а той опипваше за своя „Магнум“. Къде ли беше?

Трескаво шареше с ръце наоколо, а стъпките на двамата го доближаваха. Пореден откос от автомат със заглушител задълба в масата и парчетата пак се разлетяха на всички страни.

Ето го! Зърна револвера до стената. Скочи и го грабна с две ръце. Извъртя се и видя главата на по-близкия мъж да се подава над ръба на очуканата маса. Убиецът насочи автомата към него.

Сет се изви и изстреля последния патрон в барабана. Лявата половина от лицето на мъжа изчезна, видяха се синусите и основата на мозъка. Онзи изгъргори и рухна на пода.

Припрените стъпки на втория се отдалечиха от стаята. „Сега бързо“ — заповяда си Сет. Не биваше да се помайва. Нямаше да повторят грешката си с гранатата. Следващия път щяха да я държат достатъчно дълго, за да не му оставят време да им я метне обратно.

Отчаяно се озърташе в търсене на изход. Само прозорецът и вратата. През дупките от натрошените стъкла вееше студ. Имаше най-много няколко секунди, преди да хвърлят граната от коридора.

Пъхна револвера както си беше с празни гилзи в барабана под колана на кръста си и се изправи. С един замах дръпна пердето и зяпна осемте етажа черна пустота. Точно пред него на двадесет и пет или тридесет метра беше осветената кабина на краниста, която видя отдолу на улицата. Стрелата на крана не помръдваше. Въжето бе спуснато надолу към метален кош, който пълнеха с бетон от камион, влязъл на заден ход в площадката. Строителите си вършеха работата. Прекараха дебела гъвкава тръба от камиона към коша. Оглушителният шум на строежа би прикрил стрелбата.

Трескаво търсеше корниз, поне място да стъпи на пръсти, и видя коша да се издига, щом въжето се опъна. После стрелата се завъртя към него. Полека набираше скорост.

Какво изръмжа Йост след взрива? Нещо за крана. Прокле го, защото се заблуди, че кранът пак се е ударил в неговия блок. И както Сет се загледа в стрелата, мудно засилваща се към него, чу познато тракане в коридора. Какво беше това?

Стрелата се въртеше към прозореца. „Господи, не допускай да спре. Моля те, не позволявай това.“

Приклекна до перваза на прозореца в очакване на своя шанс.

И тогава се сети пак за тракането в коридора. Гадост! Предпазител на граната, паднал на пода.

Стрелата приближаваше. Пет метра, четири, три. Сет пропълзя върху перваза. Два метра…

Чу удара на гранатата в пода. Погледна за миг чернилката долу и скочи към въртящата се решетеста конструкция.

Усети гранатата, преди да я чуе. Ударната вълна го понесе напред, залепи го в прътите на стрелата. Чу смътно взрива зад себе си, грохотът бе погълнат от бученето на мощните електромотори на крана, ръмженето на камионите долу и блъскането на пневматични чукове в съседния строеж.

Той протегна ръце да смекчи края на полета си, но грубата сила на гранатата го срещна безмилостно с металните пръти. Усети как мускулите в ръцете и раменете му се напрегнаха до скъсване, когато посегна да се хване някъде и в същото време да предпази главата си. Почти успя.

Както диво размахваше крайниците си, сгъвката на едното му коляно се заклещи в ъгъл на рамката, оформена от триъгълници. На Сет му се стори, че безкрайно дълго вися с главата надолу, носен в нощта от стрелата на кран осем етажа над земята. Почувства изплъзването на револвера изпод колана.

Замаяно зяпаше тъмата, простираща се на двадесет и пет метра под него. После в очите му закапа топла гъста течност и му попречи да вижда. Минаха секунди, преди да осъзнае, че това е собствената му кръв, потекла от носа. Посегна нагоре да я изтрие.

Вече чуваше викове отдолу. Мъжете на земята го бяха забелязали да виси. Движението на крана се забавяше „Не. Моля те, Господи. Не им позволявай да го спрат.“

С едва ли не свръхчовешко усилие той протегна ръце и се издърпа нагоре, накрая яхна долната рамка на стрелата. И тогава в прозореца на апартамента се показаха две лица — до тях имаше по-малко от петнайсетина метра. Взираха се надолу, опитваха се да открият с погледи падналото тяло.

Стрелата се отдалечи още десетина метра от тях, засилена от инерцията на тежкия кош с бетон, после спря. Сет бършеше с длан рукналата от носа му кръв и се напъваше да проясни ума си. Ударът в лицето бе нарушил чувството му за равновесие. Опита се да помръдне напред и светът се завъртя около него. За малко помисли, че кранът пак се е раздвижил. Още миг и люлеенето спря.

Чу вик над себе си. Озърна се към прозореца на апартамента — единият мъж го сочеше. Двамата едновременно се прицелиха с автоматите си. Колкото и трудно да пазеше равновесие, той защъка по рамката на стрелата към кабината на краниста.

А човекът в кабината сигурно бе видял какво става. Мощният двигател забуча и стрелата се завъртя отново, като превръщаше Сет в подвижна мишена и го отнасяше в тъмнината надалеч от нападателите.

Зад прозореца пак се разкрещяха, след секунда стъклата на кабината се разхвърчаха от прицелна стрелба. Сет гледаше как тялото на краниста подскача и се гъне и накрая се свлече върху пулта за управление. И тутакси двигателят на крана изрева. Шеметното кръжене на стрелата се ускоряваше, заплашваше да изхвърли Сет.

Сърцето му блъскаше, мускулите се изопваха до скъсване, но той се провираше през решетките, с все сила се съпротивляваше срещу все по-голямата центробежна сила и нито за миг не забравяше колко лесна мишена ще е, когато пак се озове близо до оръжията в ръцете на убийците. Куршуми звъняха и отлитаха от прътите наоколо, когато се добра до вертикалната кула на крана. Къде се смъкваше, къде направо падаше към земята.

В основата на крана го подхванаха и отмъкнаха яки ръце, а стрелата се въртеше бясно и изтръгна искри от блока на Йост. Из строежа отекнаха вопли на уплах, щом една от железобетонните противотежести се стовари на земята и смаза част от скелето броени мигове след като строителите избягаха оттам.

Кръв от носа лепнеше по лицето и шията на Сет, сплъстяваше косата му. Той се препъваше сред паникьосания поток хора, бягащи от развилнелия се кран, който се усукваше и разкривяваше с ускоряването, превърнало го в уродливо подобие на въртележка в лунапарк. И стоманените въжета започнаха да се късат с плющене като оръдейни изстрели. Сет с ужас гледаше как вертикалната колона се намачка. После побягна в нощта.