Сандра Канфийлд
Забранена страст (3)

Трета глава

— Но това е смешно — рече Кари същата петъчна утрин, гледайки свирепо сензационното заглавие на вестника. — Извън всякакво съмнение е, че ти или Слоун бихте могли да убиете Джак. Това е… това е… просто е смешно.

Ана погледна към зълва си, седнала срещу нея на масата за закуска. Докато преглеждаше злобното писание, бе надянала възмутено изражение на лицето си, което ведно с мандариновия й на цвят костюм, я подмладяваше силно. С нейната склонност към ярки и блестящи цветове, към ярък и блестящ начин на живот, никой не би си позволил да спомене, че Кари Рейми Дъглас бе пред пенсия. Никой също така не би могъл да я обвини, че й липсва собствено мнение, което винаги се формираше от необичайна гледна точка. При всеки друг недотам благ човек това можеше да се превърне в заплаха, докато при Кари носеше добродушие, то й пречеше да си помисли лошо за когото и да е и за каквото и да е. Следващите й думи потвърдиха това с пълна сила.

— Има логично обяснение за смъртта на Джак. Причините за нея са естествени, прости и ясни. Какви други биха могли да бъдат?

Ана кимна към вестника, който бе захвърлила настрани, сякаш не ставаше за нищо друго, освен човек да постила с него птичи кафези.

— Би могло да е свръхдоза инсулин.

Кари разтърси в категорично несъгласие дългата си кестенява коса, причесана назад и закрепена с два гребена от черупка на костенурка, които винаги бяха на ръба да паднат. При това й действие гребените се приближиха още повече до свободата.

— Станала е грешка — обяви уверено тя. — Повярвай ми, лабораториите непрекъснато грешат. Преди няколко месеца доктор Гудман получи съобщение, че Мод Пуул била бременна. — И за да подчертае за какво ставаше дума, Кари добави: — А Мод Пуул е на седемдесет и пет години, ако не и повече. Не, онези от Огъста са сбъркали и Харпър ще трябва да разнищи случая.

При споменаването на доктор Гудман Ана си спомни за седмичните визитации, които застаряващият и приветлив лекар им правеше. Джак бе бил негов пациент като дете, както и повечето от жителите на Кукс Бей. Всъщност тъкмо доктор Гудман пръв е поставил на Джак диагноза диабет. По времето, когато съучениците му усвояваха тънкостите на футбола и на свалянето на клакьорките, Джак научаваше неща като равнище на кръвната захар и как да си инжектира сам инсулина. Доктор Гудман, който бе свидетел на борбата на Джак, очевидно никога нямаше да го забрави. Когато Кари, която работеше като секретарка на доктора след развода си преди пет години, спомена, че Джак ще прекара лятото в Кукс Бей, доктор Гудман сам бе решил да се отбива веднъж седмично. Ана бе приветствала неговото приятелство: така щеше да наблюдава и състоянието на мъжа й.

Веднага след ареста, по съвета на Харпър, Кари си взе отпуск. Това обезпокои Ана, защото тя знаеше колко много Кари обича работата си и колко високо цени човека, който й бе станал не само работодател, но и приятел.

— Съжалявам, че се наложи да вземеш отпуск.

Кари само сви рамене. Единият гребен падна иззад ухото й. Постави го опипом и рече:

— Всъщност, малко съм ядосана на доктор Гудман. Не знам какво го е накарало да поиска да бъде извършена аутопсия в Огъста. Разбирам, че като районен съдебен лекар той има правото да я поиска, донякъде съм наясно, че е искал да предаде работата в нечии други ръце, след като е приятел на семейство, но… — Тя изгуби нишката на мисълта си, но сетне добави: — Още преди всичко това да свърши, той ще дойде и ще се извини. Харпър ще се погрижи да стане така.

При споменаването на Харпър и непоколебимото доверие на Кари в него, Ана насочи мислите си към адвоката си. Никога не разбра кое бе накарало един известен адвокат да напусне юридическата нюйоркска фирма, тъй просперираща, че списъкът на клиентите сякаш бе взет от справочника Кой кой е. Беше представлявал всякакви личности — като се почне от кинозвезди и политици, и се свърши с обикновени хора, обвинени за необикновени престъпления. На върха на кариерата си, с превъзходна репутация, той бе продал всичко и се бе преместил в колоритното, но едва ли много известно градче Кукс Бей.

Неочаквано Ана бе обгърната от чувство за нереалност, което я задушаваше със сякаш неземното си присъствие. Кой би си помислил, че един ден и тя щеше да стане негова клиентка? Тя и Слоун.

Слоун.

Опитваше се упорито да не мисли за него, особено след съдебното заседание за определяне на гаранциите предишната вечер. Знаеше, че и той трябваше да присъства, дори се само убеди, че можеше да понесе да го види отново, но когато той влезе в съдебната зала, нещо вътре в нея изведнъж се пробуди, досущ както самата тя се бе пробудила за живот в обятията му. Споменът за срещата им на плажа, за идването му у дома й по-късно същата вечер, за разгорещения им спор — всичко това се възроди отново с изненадваща яснота. Както и мисълта за това, че Джак бе само на няколко стъпки разстояние от тях: делеше ги само един коридор от неговата спалня на първия етаж. Дали я бе чул как се измъкна от задната врата? Дали я бе чул да разговаря с любовника си? Дали…

Ана подскочи, стресната от силно изсвирване.

— Чайникът — обясни Кари, скочи от стола си и изтича към кухнята. — Какво ще кажеш за чай „Даржийлинг“?

Опитвайки се гласът й да прозвучи нормално, Ана рече:

— Добър е.

Усетила сякаш, че присъствието на Кари я приковаваше на място, Ана стана и отиде до прозореца. Кървавочервен кленов лист се носеше безцелно покрай прозореца. По-нататък, в гората, обграждаща къщата — досущ като подарък свише, гората се разделяше на две, за да се види частица от морето — листата бяха започнали да придобиват есенната си палитра цветове — жълтото, златистото и оранжевото бяха все едно самоубийствено жертвоприношение. С напредването на есента законът на природата щеше да влезе в пълната си сила и най-накрая дърветата щяха да щръкнат голи, търпеливо очакващи първия, пречистващ сняг.

Нима снегът ще може да измие и моя грях?

Дали поради липсата на отговор, дали от мисълта за снега или поради факта, че се чувстваше самотна по начин, който никога досега не бе изпитвала, но по гърба на Ана, въпреки топлия пуловер, пробягаха студени тръпки. Тя се обгърна с ръце, усещаше се тъй сива, какъвто бе цветът на пуловера й. Цветът на мъглата, която понякога се промъкваше над залива като призрак, цветът на огромните скали, крито се издигаха като гърбави чудовища, излегнали се на плажа да си починат по пътя си към морето, цветът на еднаквостта.

Ана чуваше как в далечината морето се подиграваше със самотата й. Докато налитаха неуморно, безспирно и се разбиваха гръмовно върху поръбените със сол скали, а пяната и ситничкият воден прах се издигаха високо, вълните сякаш шепнеха името й. Не, не нейното име нашепваха вълните, а името на Слоун. С всяко прошепване на името му морето напомняше на Ана, че не бе успяло да напълни празния съд, в който се бе превърнала. А Слоун бе успял.

Това напомняне за него извика отново и въпроса, който никога не бе потъвал надълбоко в съзнанието на Ана. Какво мислеше Кари за това, че тя и Слоун бяха свързани? Вестникът не бе спестил нито един удар. Освен това Ана не можеше да повярва, че Кари не бе заподозряла отдавна връзката им. Тя дори може би изпитваше и вина за това, че ги насочи един към друг. Тъкмо Кари бе настояла в началото на август, че Ана е уморена като куче и се нуждае от малко помощ при нощните си бдения при Джак. Тя предложи да наемат Слоун и така двамата бяха обикаляли на пръсти около изкушението в един уикенд, който сякаш никога нямаше да свърши. След като Кари стана свидетелка на една разкриваща ги, страстна сцена, Слоун бе напуснал под някакъв измислен предлог, на който никой не би повярвал. Ана бе очаквала зълва й да каже нещо, но тя никога не го направи. Сега обаче бе времето да се повдигне този въпрос.

— Ето — рече Кари, понесла две чаши горещ чай.

Ана се върна до масата, седна и се втурна напред, преди да бе изгубила кураж.

— Трябва да поговорим.

— За какво?

— За мен и Слоун.

Кари сведе поглед към чашата на Ана, в която тя тъкмо сипваше захар.

— Ето това най-много ме ядосва — рече тя. — Че хората могат така да интерпретират отношенията ви. За бога, вие двамата сте просто приятели. Извини ме, но не е ли възможно един мъж и една жена да бъдат приятели?

Ана погледна зълва си, която все още не смееше да срещне погледа й, а бе съсредоточила цялото си внимание върху добавянето на сметана към чая си. Не можеше да разбере дали Кари наистина вярваше в приказките си или бе избрала тази позиция, за да й даде възможност да запази самоуважението си.

— Виж какво — рече Кари и най-сетне срещна погледа й, — не се безпокой. Харпър ще се погрижи за всичко.

Ана изостави темата за отношенията й със Слоун, може би защото й се искаше да повярва, колкото и да бе нелогично, че Кари не подозираше нищо, може би защото й се искаше да повярва, също тъй нелогично, че Харпър щеше някак си да оправи всичко. Той тъкмо това и бе направил на заседанието за гаранциите, както и по-късно при намирането на парите. За кратко време бяха събрани четирийсет хиляди, първоначално необходимите десет процента от сумата. Самата Ана бе дала половината, а Кари — другата половина. Като гаранция срещу парите Ана бе използвала дома им в Кънектикът и някои имоти, които Джак и Кари притежаваха заедно в Кукс Бей.

— Благодаря ти, че ми помогна за гаранцията — рече Ана.

— Не бъди глупава. Нали сме от едно семейство? — За първи път тази сутрин гласът на Кари потрепери — проява на скръбта, която тъй храбро се опитваше да прикрие. — Джак би искал да се държим заедно.

Ана постави длан върху ръката на Кари и за пръв от началото на дяволския кошмар й се усмихна.

— Да, така ще направим. В това съм сигурна.

 

 

— Искам семейството да се държи единно — рече Харпър същия ден следобед.

Той и Ана — Слоун още не бе пристигнал — седяха в кантората му, разположена на първия етаж на чудовищната, двуетажна, бяла, обшита с дъски къща, която бе купил още първата седмица след идването си в Кукс Бей. Това бе първата къща, която агентът по недвижимите имоти му бе показал, и той се бе влюбил в нея моментално. По-късно щеше да си признае, че не я бе купил толкова заради красивите цветя в градината, заради бялата, мраморна камина от седемнайсети век в стаята, която бе превърнал в свой кабинет, нито поради факта, че къщата някога е била притежание на известен морски капитан, а по-скоро заради това, че до нея достигал камбанният звън на църквата „Света Катерина“ — странно признание за човек, който сам определяше себе си като атеист.

— На практика — продължи Харпър, — здравината на семейството е от съдбоносно значение за този процес. Съставът от съдебни заседатели трябва да разбере, че семейството ти е сто процента зад теб. Искам Кари и дъщеря ти да присъстват всеки ден в залата, докато трае процесът. Ако трябва да бъда откровен, присъствието на Кари е най-доброто, което ти и Слоун можете да получите. Съдебните заседатели трябва да бъдат трогнати от това, че сестрата на мъжа, в чието убийство сте обвинени, вярва във вашата невинност.

Ана се размърда в големия, тапициран в бяла кожа стол. С белите си панталони и бяла блуза, тя сякаш изчезваше в него, оставаха само тъмносините й очи, които изглеждаха разтревожени от изявлението на Харпър.

Винаги нащрек, Харпър попита:

— Някакъв проблем ли има?

— Няма проблем — рече Ана и добави: — Поне що се отнася до Кари. Но дъщеря ми Мег… тя е в медицинския колеж, в Кънектикът… Тя… ъъъ… скоро започва нов семестър… и, ами почти невъзможно ще е…

Ако в съзнанието на Ана имаше някакво съмнение, че извинението й прозвуча неубедително, то това съмнение изчезна в мига, в който Харпър я фиксира с поглед. Няколко драматични мига той не каза нищо, а само я гледаше с очи, които бяха сини като нейните. За разлика от нейните, обаче, неговите бяха светлосини, почти безцветни, и от това у човек оставаше впечатлението, че той може да вижда и през теб. Ана си помисли, че току-що бе разкрила тайната на успеха му като юрист.

— Нека да ти обясня добре — рече Харпър и изблъска тапицирания с плюш стол зад разхвърляното му писалище от черешово дърво. Ленивото му изражение предполагаше, че онова, което щеше да каже, не бе от голямо значение. Но Ана не можеше да се заблуди. — Ти ще бъдеш съдена по обвинение в убийство — убийството на твоя съпруг, на бащата на твоята дъщеря — а дъщеря ти няма да може да присъства, защото ще пропусне малко от лекциите си, така ли?

Ана вдигна брадичка под ъгъл, който бе определено предизвикателен.

— Не искам дъщеря ми да присъства.

— Защо?

Ана се изправи и отиде до най-близкия прозорец. Знаеше, че Харпър щеше да оцени хода й като печелене на време, което си бе тъкмо така. Трябваше да реши колко точно да каже на този мъж. Обширното море от пурпурни хризантеми, разцъфнало в обградената с камъчета леха, не й предложи никакъв отговор, нито пък хортензията, висока като дърво, с огромните си китки жълто-бели цветове. Нито звънът от камбаните на „Света Катерина“, които злокобно удариха четири часа. Така Ана остана да решава сама. И след като взе решението, тя се обърна и погледна Харпър право в очите.

— Аз и дъщеря ми не си говорим. По-точно казано, дъщеря ми не желае да разговаря с мен.

— Разбирам. И защо?

— Мег е сърдита.

— Защо?

За нейна чест, Ана не се поколеба.

— Защото знае за мен и Слоун.

— Аха, и не иска да го приеме.

Ана се засмя безрадостно.

— Нека се изразя по следния начин: тя би искала да ме определят като лека жена.

— Реакцията на дъщеря ти изненадва ли те?

Въпросът бе интересен, Ана не си го бе задавала, може би защото бе твърде заета, за да понесе болката от отношението на дъщеря й, а може би защото не искаше да научи отговора.

Ана сви рамене и каза:

— И да, и не.

— Обясни ми.

Би ли могла? Можеше ли да обясни в няколко добре обмислени изречения какво означаваше всичко това — за нея и за дъщеря й — да живеят с Джак?

— Когато в едно семейство се появи болестта, тя става член на семейството. Много често — най-могъщият член на семейството. Още от началото Мег изглежда усещаше, че баща й бе по-различен и че се налагаше да правим компромиси и отстъпки.

Ана замълча, сякаш обкръжена от рояка отдавнашни спомени. Отхвърляйки ги настрани, тя продължи:

— Изглежда разбираше, че бащата, когото обожаваше, понякога правеше живота на майка й черен. Когато попорасна, мисля, че все по-силно взе да разбира напрежението в нашето нефункциониращо семейство. Никога не сме се съюзявали срещу Джак, но все повече и повече се сближавахме в някакъв съюз за духовно оцеляване. И може би защото бяхме тъй близки, съм изненадана от дълбочината на гнева й, от абсолютния й отказ да се опита да разбере — въздъхна Ана. — Но може би е прекалено много да се очаква от едно дете, независимо колко е голямо и зряло, да разбере предателството на единия родител спрямо другия.

— А ти самата? Ти разбираш ли защо се стигна до любовната ти връзка със Слоун?

Харпър й зададе още един въпрос, който Ана още не си бе задавала. Интересно, обаче, това бе лесен въпрос.

— Разбирам онова, което доведе до нея — да се живее с Джак никак не бе лесно — но това по никой начин не извинява стореното от мен. Независимо от стореното от мен, независимо от онова, което би могъл да си помислиш за мен, аз си имам своите принципи — рече тя и отново вдигна брадичка, сякаш го предизвикваше да отрече това.

Той не го направи. Вместо това попита:

— Мъжът ти държеше ли се оскърбително?

Харпър зададе въпроса тъй небрежно, че Ана изобщо не се замисли, преди да отговори.

— Физически — никога, освен това — никога преднамерено. Той просто бе раздразнен, ядосан, ядосан, че е болен, ядосан на изнемогата си, ядосан на себе си за това, че е ядосан. Аз бях просто най-удобната цел за изливане на яда:

— Звучи ми така, сякаш сте се подлагали на психотерапия.

— Няколко пъти за всичките тези години. Когато нещата се влошаваха прогресивно, опитвахме терапията, но нямаше никакъв ефект.

— Защо?

— Джак винаги се отказваше след първите един-два сеанса. Той винаги твърдеше, че аз съм била тази, която имала проблеми. Виж какво — рече изведнъж рязко Ана, — не ме бива много да разговарям за брака си.

Но още докато го изричаше, осъзна, че отчасти излъга. Макар и да бе вярно, че не й бе удобно да говори за брака си с повечето хора, бе открила, че й бе удивително леко да разговаря за него със Слоун. Беше му казала неща за живота си, за брака си, които не бе споделяла с никого. Интимни неща. Неща, които обикновено човек трябваше да измъква с ченгел от нея. И, странно, тя ги бе разказала на Слоун, без дори да бъде придумвана да го стори. Причината навярно бе проста. Той бе готов да я слуша, да й предложи подкрепата си, без никога да я осъжда. Ала нали тъкмо за това са приятелите? А той бе станал неин приятел далеч преди да се превърне в неин любовник.

— Каза, че гневът на дъщеря ти хем те е изненадал, хем не е. Каза ми защо те е изненадал, но не и защо не е.

— Мег обожаваше баща си, той също я обожаваше — Ана се усмихна, този път искрено. — Когато ставаше трудно да се общува с него, тя винаги бе в състояние да постигне много повече, отколкото мен. Особено след инсулта. Тя бе единственият човек, който можеше да го накара понякога дори да се усмихне.

— Той депресиран ли бе?

— Той беше болен. Болестта поражда потиснатостта.

— Значи е бил депресиран.

Въпросът се превърна в изявление и Харпър зачака тя да го отрече.

Ана не го направи, но и не спомена, че съпругът й я бе молил да му помогне да тури край на живота си. Колкото по-малко кажеше по този въпрос, толкова по-добре.

— Напоследък бе депресиран.

— Каза, че дъщеря ти е можела да постигне повече със съпруга ти от всеки друг човек. Тя беше ли заета с гледането му?

Ана не се поколеба.

— След удара и двете станахме болногледачки, в добавка към професионалистите, които наемах.

— Кой отговаряше за инсулиновите инжекции на мъжа ти?

Този път Ана се сепна. Харпър рече рязко:

— Ще се наложи да ти задавам още маса трудни въпроси. Това е част от работата ми. За това си ме наела.

Ана кимна в знак на съгласие и сетне каза:

— Преди удара Джак си слагаше сам инжекциите. След удара, обаче, му ги слагах предимно аз. Когато Мег си идваше от училище — тя ходеше и на летни занимания, но си идваше почти всеки уикенд — често му ги слагаше и тя. И, разбира се, когато наетата сестра бе на смяна, го инжектираше тя.

— Само вие трите, така ли?

— Да.

— И никога — Слоун?

— Никога.

— А Кари?

Ана енергично поклати глава.

— Кари дори не може да присъства в стаята, когато се слага инжекция. Тя е от хората, които се ужасяват дори при вида на иглата.

Харпър се намръщи, очевидно изненадан да научи тази подробност за жената, с която излизаше повече от година. Очевидно той прецени обаче информацията като маловажна, защото веднага погледна някакви книжа върху писалището си и промени темата със следната забележка:

— Смъртта на мъжа ти е настъпила някъде между полунощ и четири сутринта в събота на двайсет и втори август. Кой бе в къщата по това време?

Ана не бе забелязала досега книжата и се запита каква ли информация съдържат. Не постави под съмнение сериозността на въпроса обаче. На практика той питаше кой би могъл да даде на съпруга й свръхдозата инсулин.

— Аз и Мег.

— Но и Кари е била там, нали?

— Да, и Кари.

— Както и Слоун — добави Харпър. Това не бе въпрос, а декларация с категоричен тон.

Макар и да опита всичко, Ана не успя да прикрие изненадата си. Затова попита кратко:

— Откъде би могъл да научиш това?

— Аз му казах — разнесе се тих, но дълбок и мъжествен глас.

Ана погледна към вратата. Когато погледът й срещна погледа на Слоун, тя изпита странното чувство, че бе прекрачила назад във времето към тяхната първа среща. Тя му бе устроила капан на плажа и сетне бе зачакала търпеливо, жертвата й да захапе стръвта. Онова, което не бе очаквала, бе, че ще се оплете в собствения си капан — здравата и бързо и без всякаква надежда за измъкване. Не, в онзи ден всичко, което тя видя, бе един мъж, който би трябвало да бъде непознат, а не бе, висок, строен и чернокос, мъж, чийто очи бяха скрити зад сиви, с тайнствен вид слънчеви очила. По-късно щеше да разбере, че очите му бяха тъмни като косата, тъмни като миналото му, очи, способни да я погледнат честно и открито. Така я гледаше и сега.

И тогава, и сега от това дъхът й секна.

Секундите течаха една подир друга и нито Слоун, нито Ана можеха да откъснат очи един от друг; тогава Харпър кимна към един от двата стола пред писалището си:

— Влизай, Слоун.

Подканянето разруши магията, която ги бе обгърнала. Слоун пръв извърна поглед, а Ана продължи да го гледа как прекосява стаята. Облечен бе както винаги небрежно, но с внимание към подробностите. Панталоните му в цвят каки бяха с остър ръб, а ризата, със същия синкавочерен цвят като косата му, издаваше подобна безупречност. Беше навил ръкавите й, оставяйки част от ръцете си голи. Под тъмните косъмчета, които ги покриваха, се вълнуваха мускули, внушаващи скрита сила. Преди това лято Ана бе забравила колко секси може да изглежда едно здраво мъжко тяло. Но това вече бе нещо, което не можеше да забрави. Нито пък можеше да забрави белезите, обезобразяващи гърба му. Много на брой и груби, те бяха сякаш изгравирани в кожата му от нечия жестока, садистична ръка.

От неочакваната гледка и призля — не толкова от вида им, колкото от факта, че човек може да причини такава болка на друго човешко същество. Без да се замисли за последиците тя прокара пръсти по един от белезите, сетне по втори, водена от състрадание, от нежност, от някаква пълнота в сърцето си, която не се реши да дефинира с думи.

В един объркващ миг тя отново стоеше в кухнята на наетата къща, виждаше гърба на Слоун, усещаше подутините под пръстите си, чуваше съскащия звук, който се процеждаше през устните му.

Досущ както Кари бе прекратила с влизането си тази сцена, така сега пък Харпър ликвидира спомена за нея. Посочвайки на Ана съседния стол, той рече:

— Има няколко неща, които бих искал днес да изясним с двама ви.

Ана седна на стола си, като внимаваше да не гледа към Слоун. Не можеше обаче да не забележи, че бе пъхнал слънчевите си очила в джоба на ризата, очила, които носеше не толкова, за да се предпази от слънцето, колкото, за да си осигури уединението, което охраняваше като че бе най-ценното му притежание. Дори и сега тя усещаше, че у него, в миналото му, имаше неща, за които не знаеше. И може би никога нямаше да научи.

— Искам да бъда сигурен, че разбирате същността на обвинението от понеделник — рече Харпър и привлече вниманието на Ана. — Плюс това, исках да ви кажа, че направих постъпки за отделни процеси, но съдията отклони молбата ми.

С тази бележка Харпър още по-силно прикова вниманието на Ана. Единствената беда бе в това, че не разбра казаното от него и си го призна.

Харпър обясни:

— Щеше да бъде най-добре, ако ти и Слоун бяхте съдени на отделни процеси. Дори от отделни състави. Разбира се, прокуратурата иска да ви съди заедно, тъй че да може да пледира за сговор.

— Не разбирам — рече Слоун, повтаряйки объркването на Ана. — Защо би трябвало да искаме отделни процеси?

Ана забеляза колебанието на Харпър. Най-сетне адвокатът рече:

— Отделните процеси биха дали на всеки от вас възможността за антагонистична защита.

— Какво е антагонистична защита? — попита Ана, изпреварвайки Слоун.

Във въздуха пак се възцари известно колебание, преди Харпър да отговори:

— Антагонистичната защита би позволила на всеки от вас да посочи с пръст другия.

— Не! — извикаха Ана и Слоун едновременно.

— Добре, добре! — рече Харпър. — Като ваш адвокат се смятах задължен да предприема тази стъпка, но, както вече казах, съдията я отклони. — Харпър даде на клиентите си няколко секунди време да съберат мислите си, а сетне, тъй като не бе в състояние повече да се бави, продължи: — Искам да прегледаме доказателствата, с които разполага обвинението. Имайте предвид, обаче, че засега разполагам с тях само в най-общи линии. Подал съм молба за повече подробности, които обвинението ще трябва да предостави, но Хенеси ще крие всичко, докато може.

Отделните процеси и антагонистичните защити бяха моментално забравени.

— С какви доказателства разполагат? — попита Слоун.

Харпър изобщо не му цепи басма с отговора си.

— Със солидни.

На Ана й се зави свят от тази нова заплаха, усети как кошмарният свят заплашва отново да я завлече в нереалните си дълбини.

— Основата на обвинението на съдебните заседатели е доста ясна. — Харпър погледна книжата върху бюрото си. — Болногледачът Кенет Ларсен твърди, че е видял бележка, която Джак Рейми е адресирал до жена си, и в която я моли да му помогне да сложи край на живота си. Освен това той твърди, че ти — Харпър погледна към Ана — си унищожила бележката. Така. Следва неоспоримият факт, че Джак Рейми е починал от свръхдоза инсулин. Прибавете към това носещите се слухове за любовна връзка между двама ви, плюс факта, че си бил — погледна Слоун, — безусловно забелязан да излизаш от къщата в нощта на смъртта на Джак. Освен това има свидетел, който е готов да даде показания, че си изхвърлил нещо в морето. Не съм съвсем сигурен какво е било това нещо, но се предполага, че е било онова, с което е била приложена смъртоносната доза.

В стаята сякаш се взриви тишина. Всяко от тези доказателства можеше да бъде опасно. Като цяло те формираха армия, срещу която човек очевидно не можеше да се бие и да победи. Ненавиждайки се, че почувства нужда от нечия помощ, Ана се обърна към Слоун. Ала и той бе тъй объркан като нея. Потънал в мълчание, той просто гледаше с невиждащи очи. Тя можеше да се обзаложи, че обичайно загорялото му лице бе пребледняло и че върху челото му бяха избили малки капчици пот.

Въпреки това той пръв заговори и, достойно за възхищение — със спокоен тон.

— Звучи сериозно.

— Доказателствата осигуряват мотив, средства и възможност — всичко онова, от което един състав от съдебни заседатели има нужда. Тяхната работа е просто да заявят, че е извършено престъпление и че е възможно обвиняемият — в този случай обвиняемите — да са го извършили.

— Ами съдебните заседатели на самия процес? — попита Слоун. — Как мислиш, че ще възприемат доказателствата?

— Нека бъдем наясно още от начало за журито на самия процес. Това е най-непредвидимото животно на света. За разлика от предварителния състав, журито на процеса трябва да разкрие дали обвиняемият е виновен извън всякакво разумно съмнение, ала да накараш дванайсет независими ума да постигнат съгласие какво точно представлява едно разумно съмнение, си е сериозен проблем.

Харпър стана и отиде до бюфета, където си наля чаша кафе. Погледна към Ана и Слоун и с жест на ръката си ги попита дали биха искали по чаша. И двамата отказаха — Ана, защото не вярваше, че нещо можеше да премине през схванатото й от мълчаливия вик гърло. Господи, нима това наистина се случваше?

— Ала нали всички доказателства са косвени? — рече Слоун.

— Разбира се — съгласи се Харпър. — Всичко друго, освен някой очевидец, който е видял някой от вас или двамата да инжектирате Джак Рейми с фаталната свръхдоза, е косвено доказателство, но… — Ана бе сигурна, че това по̀ не й се понрави.

— … затворите са пълни с хора, осъдени и с по-малко доказателства.

Да, наистина не й се понрави. Никак. Очевидно така се почувства и Слоун, защото той дори възкликна.

— От друга страна, няма място за паника — продължи Харпър, очевидно подушил страха, който бе изпълнил стаята, досущ като някакъв кисел парфюм. Сръбна от кафето, остави чашата на писалището и измъкна книжата, от които четеше. Взе писалка в ръка и рече: — Нека обсъдим всеки пункт поотделно. Между другото, Мерилин се опитва да открие кой е свидетелят, който те е видял да напускаш къщата онази нощ. Както казах, след време ще имаме достъп до тази информация. Просто се опитвам да изпреваря събитията.

— Вече ти казах, че бях там онази нощ — рече Слоун.

— Точно така, но нека почнем от началото — въздъхна Харпър.

Той предупреди и Ана, и Слоун да бъдат предпазливи относно онова, което казват на полицията. Защото и на Харпър, и на клиентите му им предстоеше да изясняват подробностите около онази съдбоносна нощ.

— Двамата сте се срещнали по-рано същата вечер на плажа.

Слоун кимна.

Харпър отправи въпроса си към него.

— Каза ми, че тази среща не била уговаряна. Все още ли държиш на това си изявление?

— Да! — рекоха в унисон Слоун и Ана.

След един бърз поглед към Слоун Ана повтори:

— Не бе планирана.

Тя се държеше за спонтанността на срещата им, сякаш това бе някакъв довод на честта, който извиняваше поне в малка степен случилото се през онази нощ.

— Кога се срещнахте?

Отговори Слоун.

— Не мога да съм съвсем точен, но бих казал, че бе малко след единайсет.

Харпър погледна Ана, която изрази потвърждение.

— Добре, значи сте се срещнали малко след единайсет. Какво последва? — След като нито Слоун, нито Ана му отговориха, той им зададе насочващ въпрос: — Разговаряхте ли?

Ана не се смяташе за свенлива. Сега обаче бузите й се наляха с червенина. Доколкото си спомняше, не си размениха кой знае колко думи.

— Малко — смотолеви Слоун.

— Добре — кимна Харпър, без да изпуска ритъма.

— Двамата сте се срещнали случайно на плажа малко след единайсет, поговорили сте малко, не много, сетне сте имали сексуално сношение…

Ана навярно издаде някакъв звук, защото Харпър изведнъж спря и я погледна право в очите, макар казаното от него да включваше и Слоун.

— Трябва да започнете да свиквате с това. Обвинението ще натиска много по-силно. Хенеси ще направи всичко, за да изкара всичко, случило се помежду ви, да изглежда мръсно…

— Не беше мръсно! — прекъсна го Слоун.

— Изобщо не съм казвал, че е било мръсно, но част от работата на прокурора е да го направи да изглежда така, затова не се самозаблуждавайте, той вече има достатъчно доказателства за наличието на любовна връзка, за да убеди предварителния състав съдебни заседатели, че не сте се срещнали да си говорите за времето. Освен това, не подценявайте Ричард Хенеси. Той е добър.

— Страхотно, този факт направо стопля сърцето ми — рече Слоун, надигна се и отиде до бюфета да си налее кафе.

— Забравете засега за любовната връзка — рече Харпър. — Нека поговорим за присъствието ти на местопрестъплението в нощта, когато Джак Рейми умира. По кое време отиде там?

Слоун отпи голяма, гореща глътка, сякаш за да се подсили.

— Бяхме на плажа може би около половин час. До фара има десет минути пеша, там веднага взех душ. Около полунощ съм излязъл от банята.

— Сигурен ли си в това?

— Напълно. Погледнах часовника.

— И какво направи след това?

— Крачих напред-назад, опитах се да заспя, пак крачих. Някъде към един поех към къщата.

— И кога пристигна?

— Предполагам между един и един и половина — рече Слоун и веднага обясни по-подробно: — Навярно между един и петнайсет и един и двайсет.

Харпър насочи вниманието си към Ана.

— Какво се случи след това?

— Видях го от прозореца на спалнята си и затова се — тя понечи да изрече думата промъкнах, но почувства, че щеше да прозвучи съвсем не на място — …_спуснах_ долу.

— Спалнята ти на горния етаж ли е? — прекъсна я Харпър.

— Да. Джак бе настанен в спалнята на собственика на дома. Тя е на долния етаж и това бе заради инвалидния му стол. Освен това спалнята му бе по-голяма от тази на втория етаж. Трябваше ни повече пространство за гледането на Джак, особено за уредите за упражнения, които наехме. Екипировка за възстановяването му след удара — обясни Ана. Харпър кимна утвърдително. — Както и да е — продължи тя, — слязох долу по външната стълба, която води до гаража. Слоун и аз разговаряхме няколко минути.

— Карахте ли се?

— Не бих го нарекла караница. Бе по-скоро разгорещен спор — въздъхна примирително Ана. — Бях разстроена.

— От какво?

Ана отвърна на въпроса с похвална откровеност.

— Току-що бях извършила прелюбодеяние. Освен това дъщеря ми ме обвини тъкмо в това.

И макар Ана да се опита да не погледне към Слоун той бе останал до бюфета — тя усети, че последните й думи го изненадаха. Знаеше, че ако вдигне поглед, щеше да срещне тъмните му очи, замислено кафяви, вгледани право в нея.

Но докато Ана отбягваше визуалния контакт със Слоун, то изражението на приятеля му целеше право в целта.

— И какво направи след това?

— Върнах се в хижата.

— Но преди това си изхвърлил нещо в морето.

Ана можеше да се закълне, че в последвалите няколко секунди мълчание се започна една малка война. Имаше определеното чувство, че в тези няколко секунди Слоун размисляше дали да отговори. Той отговори уклончиво.

— Това, което изхвърлих в морето, няма нищо общо с необходимите за инжекцията неща.

Харпър, чиито светлосини очи отново вършеха онова, което най-добре умееха, попита:

— И какво изхвърли в морето?

Пауза. Въздишка. Просто признание:

— Раковина.

Неочаквано смръщилото се чело на Харпър най-красноречиво изрази изненадата му.

— Раковина ли?

— Точно така. Не е съвсем смъртоносно, нали?

Ана сега имаше странното усещане, че Слоун отбягва погледа й. Макар тя да го гледаше, откакто за пръв път бе споменал за раковината.

— И откъде се появи тази раковина? — попита Харпър.

Последва отново къса пауза, преди Слоун, който очевидно бе разбрал, че се налага да се доизясни, да рече:

— Ана търсеше тази специална раковина цяло лято и все не можеше да я намери. По ирония на съдбата аз я открих този следобед — той сви рамене. — Може би съм се надявал тя да я приеме като знак за примирие. Може би съм се надявал тя да изрази онова, което аз не можех да изразя с думи. Може би… По дяволите, не знам на какво съм се надявал!

Ана възприе всичко това като здрав юмрук, който бе стиснал сърцето й. Той бе намерил онази раковина, която те безуспешно бе търсила цяло лято, онзи вид, който се бе превърнал за нея в по-важен, отколкото би трябвало, и, в съответствие с обичливия си характер, й я бе донесъл. Тогава, тогава защо не й я даде?

Слоун сякаш долови безгласния й въпрос, който висеше във въздуха.

— Поради разпалеността на караницата, на спора ни, забравих за раковината. След това реших, че тя няма да я приеме — както и всичко останало, което можех да й предложа. Погребението в морето ми се видя подходящо. Погребение за раковината и за нашата връзка.

Първоначалният натиск върху сърцето на Ана се удвои и тя задиша тъй забързано, както се движи водата, попаднала в капана на дълбоко до колене заливче. Без да се усеща, тя сви юмрук и го притисна до сърцето си. Опита се да отклони погледа си от Слоун, но не можеше да го направи, дори и животът й да зависеше от това. Усетил погледа й върху себе си, Слоун, също тъй неспособен на друго, я погледна. Стаята изведнъж сякаш бе изпълнена от електричеството на светкавица, досущ като онези, които разцепват сивото небе, предвещавайки скорошна буря.

Харпър очевидно усети тази емоционална буря, защото рече:

— Само още няколко пункта и ще приключим за днес.

Слоун глътна последните глътки кафе и каза с тон, изпълнен с отчаяние:

— Да, хайде да приключваме.

Харпър услужливо насочи вниманието си към Ана.

— Мъжът ти писал ли е бележка, в която да те моли да му помогнеш да сложи край на живота си?

— Да.

— Ти унищожи ли я впоследствие?

— Да. Изгорих я в камината.

— Защо я унищожи?

— Мег трябваше да си дойде за уикенда. Не исках да я намери. Знаех, че щеше да я разстрои.

Видът на Харпър издаваше объркването му.

— Щом си унищожила бележката, как Кенет Ларсен е получил възможността да я намери?

— Не я изгорих веднага. Когато Джак направи предложението си, първата ми мисъл бе да избягам. Чак като се върнах после, си спомних за бележката.

— Защо избяга? — попита Харпър.

— Бележката на Джак ме потресе, дори ме изплаши. Знаех, че е депресиран, той дори намекваше, че по-добре било да умре, но никога не бе молил направо за помощта ми.

— Възгледите ти са определено против евтаназията, нали?

— Всъщност я подкрепям напълно.

— Тогава защо си била потресена, дори изплашена от молбата на мъжа си?

— Едно е да имаш някакви абстрактни възгледи, съвсем друго е да получиш съвсем конкретна молба да действаш, съгласно тях.

Харпър зададе нов въпрос:

— И къде избяга?

Ана хвърли поглед към Слоун, той — към нея.

— Към фара — рече тя и отново вдигна предизвикателно брадичка.

— При Слоун — уточни Харпър, добавяйки онова, което тя грижливо бе избегнала.

— Да.

— Каза ли му за бележката на мъжа си?

— Да. Той се разстрои. Но имах нужда да поговоря с някого.

— Тя не е убивала… — започна Слоун, но Харпър го прекъсна.

— Не съм те питал за това.

На Ана й се видя странно, че Харпър не бе задал най-съществения въпрос. При стеклите се обстоятелства това бе съвсем задължително. Освен това, защо не ги бе запитал дали са се сговорили да убият мъжа й?

— Вижте какво, дайте да приключим за днес — рече Харпър и се изправи, сякаш за да приключи срещата. — Обвинението ще бъде предявено в понеделник. Целта е да бъдете официално обвинени и да ви се даде възможност да заявите защитата си. Нещата са съвсем прости.

Ана се изправи едновременно с Харпър. Тя пак си помисли, че бе странно, дето Харпър приемаше невинността им, без да потърси потвърждение за нея.

— Между другото — рече Харпър — искам да обясня собствените си основни правила. — Той погледна към Ана, а следващите му думи затвориха напълно кръга. — Правило първо, дъщеря ти ще присъства в залата. Правило второ — сега погледна към Слоун, — не ме интересува какво ще правите след процеса, но докато той продължава, не искам да се виждате извън съдебната зала или извън тази кантора. Ясно ли е?

Ана погледна Слоун. Слоун погледна Ана.

Заговори Слоун:

— Както ти казах, това не представлява никакъв проблем.

— Добре. О, и още нещо. Когато сме в съдебната зала, да няма никакви погледи крадешком. Извинете резкостта ми. Работата е в това, че съдебните заседатели са в състояние да произнасят дори и по-резки присъди.

Ана, със зачервени от притеснение бузи, си тръгна преди Слоун. Бе изминала половината път до дома, когато й хрумна обезпокоителна мисъл. Може би имаше някаква проста причина, поради която Харпър не бе попитал нея или двамата дали се признаваха за виновни. Може би се боеше от това, което щеше да чуе.