Сандра Канфийлд
Забранена страст (20)

Двадесета глава

Август

— Какво каза, че си направила?

Кари, която седеше до леглото на брат си, вдигна очи и погледна Ана.

— Говорих със Слоун Маршъл дали не би се съгласил да ти помогне с Джак. Само за определено време, разбира се — по време на уикендите. За да можеш да отдъхнеш.

Ана се застави да реагира спокойно. Опита се гласът й да прозвучи нормално:

— Аз наистина не се нуждая от никаква помощ.

Лъжеше, разбира се. Истината бе, че бе готова да рухне, а ако това станеше, не бе сигурна дали щеше да е в състояние отново да се изправи. Това лято се наложи Джак да бъде хоспитализиран за втори път. Поради това, че бъбречната му инфекция не реагираше на антибиотиците, поради язвата на крака му, поради това, че дозата инсулин трябваше отново да се преназначи, той прекара предишната седмица в болницата „Добрият пастир“. Ана стоя до леглото му ден и нощ, връщаше се у дома, само за да вземе душ и да се преоблече в чисти дрехи. Изписаха го преди два дни — на десети август — и оттогава Ана не бе мигнала повече от час без прекъсване. Мечтаеше за помощта на сестрите от болницата, за помощта, която Кари й предлагаше, но, боже мили, тя не можеше да дойде от Слоун!

— Трябва ти помощ — възрази Кари. — Изтощена си до смърт. Всички сме уморени. Кен работи и извънредно, Мег наближава края на лятната сесия и не може непрекъснато да пътува от колежа дотук и обратно. Трябва да се съсредоточи върху учението си. Що се отнася до мен, отбивам се по два-три пъти дневно, а освен това работя и в офиса. Аз съм изтощена, Кен е изтощен, Мег е изтощена, ти — също. За бога, Ана, просто се погледни в огледалото.

Не, по-добре да не го прави, помисли си Ана. Истината бе, че напоследък избягваше да поглежда към огледалата. Бяха прекалено откровени, прекалено груби. Сякаш изпитваха огромно удоволствие да подчертават безчувствения й поглед, тъмните торбички под очите, бледността й. Дори и косата й, която бе подстригала по-къса от обичайното, рядко получаваше повече от една-две бързи четки.

— Разбира се, че ти и Кен трябва да ограничите присъствието си. Съжалявам, че сама не помислих за това.

Кари обаче не отстъпваше.

— И ти трябва да дадеш малко заден ход.

Изведнъж досетила се, че Джак слушаше разговора им, тя се обърна към него и го хвана за ръката. На фона на яркорозовата й рокля, той изглеждаше още по-бледен.

— Не се оплакваме, скъпи, и ти нямаш никаква вина. Всъщност, състоянието ти се подобрява толкова бързо, че допълнителната помощ ще е само временна.

Ана за пореден път се удиви колко селективен можеше да бъде погледът на Кари върху нещата. Тя бе забелязала, че Ана е изтощена, но не можеше да види, че състоянието на Джак не само че не се подобрява, но и упорито се влошава. Дори и прогнозите на доктор Гудман за развитието на болестта бяха съвсем внимателни. И ако физическото му здраве рухваше, то емоционалното състояние на Джак вече бе стигнало дъното. Беше отчужден, некомуникативен, не бе правил упражненията си от юли насам. Кен сега го прекарваше през серия от пасивни движения, обикновено прилагани на пациенти, изпаднали в безсъзнание.

Както и можеше да се очаква, Джак не отвърна нищо на думите на Кари.

— Може би нямам право да изразявам мнението си — рече Кен, — но смятам, че мисис Дъглас е права. Вие наистина сте изморена. И наистина се нуждаете от помощ.

— Видя ли? — рече Кари. — А аз и Кени дори не сме говорили за това.

Ана разбираше, че бързо губи битката. Не можеше да си позволи да загуби войната обаче. Слоун не биваше изобщо да стъпи в къщата. Не биваше да се вижда отново с него. Просто защото това бе нещото, което желаеше най-силно. Не го бе виждала и не бе говорила с него от онзи юлски следобед, когато се озова в прегръдките му в хижата на фара.

— Добре — отстъпи тя. — И така, ние, тоест аз, имаме нужда от временна помощ, но не мисля, че това трябва да бъде Слоун Маршъл.

— И защо не? — попита Кари. — Вчера се натъкнах на него в дрогерията, споменах му и той се заинтересува.

Ана не можеше да повярва. Слоун й бе дал ясно да разбере, че не искаше повече да я вижда. Най-вероятно Кари го бе притиснала до стената, а и освен това сигурно интерпретираше отговора му както й се харесваше.

— Първо на първо, той ще заминава от Кукс Бей. Може би към края на месеца.

Тя се усети, че наличието на тази информация можеше да прозвучи странно и затова добави:

— Дочух Дорис да говори за това в „Щракащите ножици“. — Не спомена обаче, че бе насърчила Дорис (дано го бе направила дискретно) да насочи разговора в тази посока. — Не знаел кога точно заминава ми, каза Дорис. Получил е работата, но има някакъв проблем, който отлага заминаването му. Защо да не наемем някого, който ще е под ръка, докато имаме нужда от него?

— Кого например? — попита Кари.

— В града има служба за болногледачи — настоя Ана. — Нали оттам наехме Кен?

— Чудесно, но все имате нужда от човек, който е достатъчно силен, за да може да го повдига, което означава — мъж — подчерта Кен. — А аз съм единственият мъж, регистриран в службата за болногледачи. Всъщност в Кукс Бей има само двама мъже с тази професия, другият работи в „Добрият пастир“.

— И защо е необходимо да е болногледач? — попита Ана. — Аз нямам такава квалификация. И Слоун не е болногледач.

— Права сте — рече Кен. — В града има и друга служба, за придружители. Малка е, но съществува. И разбира се, в нея са регистрирани само жени.

— Да, пет стари дами, които вършат това в допълнение на социалната си дейност — рече Кари. — И нито една от тях не би различила хипогликемичен пристъп от разяряване на слон.

— Права е — рече Кен. — Повечето седят при пациенти в болницата, където единственото им задължение е да позвънят на сестрата, ако сметнат, че положението на пациента се влошава.

— Ако се опасяват, могат да извикат мен — продължи да настоява Ана.

— Вярно — съгласи се Кен.

Отчаянието на Ана се засили, факт, който се прояви в пронизителния й тон.

— Не може да няма някой, когото да наема!

— Има — рече Кари, — Слоун Маршъл.

Кен се възползва от възможността, за да подчертае очевидното:

— Мисис Рейми, това е Кукс Бей, население максимум три хиляди и петстотин. Не става дума за Бар Харбър, Портланд или Огъста. И отново трябва да се съглася с мисис Дъглас. По-добре е да бъде мъж. Съпругът ви навярно ще се чувства по-удобно в присъствието на мъж.

— Не разбирам — рече Кари, без изобщо да направи опит да скрие смущението си. — Мислех си, че харесваш Слоун. Искам да кажа, че е наистина добър човек.

— Разбира се, но…

Изръмжаването на Джак я прекъсна по средата на изречението. Тя, ведно с Кари и Кен, леко се изненадаха от присъствието му в стаята, на тази планета, във Вселената, а още повече се изненадаха от намесата му в разговора. Той кимна към бележника си, очевидно бе, че искаше по свой начин да се намеси в разговора.

Бавно написа: „Повикайте го“.

След като Кари прочете съобщението на глас, Ана стана от стола си и се запъти към леглото.

— Джак…

Той отново я прекъсна, този пък с рязко кимане на главата. И написа: „Нужна ти е почивка“.

— Няма ми нищо. Добре съм, наистина.

Джак почука по първата си бележка, с която й възлагаше да извика Слоун. Нещо в начина, по който го стори, й даде да разбере, че въпросът повече не подлежеше на обсъждане.

Ана погледна мъжа си и сякаш отникъде у нея се появи странното чувство, че и той, досущ като Мег, усещаше, че между нея и Слоун има нещо и форсираше сближаването им. Абсурдността на тази мисъл накара Ана да я изостави в мига, в който тя се бе породила. Въздъхна, решила, че ако продължеше да протестира, ще да предизвика подозрения.

— Добре. Ще го повикам.

— Веднага — настоя Кари, доволна от съгласието на снаха си. — Хайде, имам телефона му някъде из чантичката си.

Ана погледна за последен път съпруга си — той също я гледаше — и сетне последва Кари в кухнята.

Кари прерови чантата си и най-сетне изрови парче хартия, върху което бе надраскан телефонен номер. Само при вида му сърцето на Ана затупка по-силно. Искаше й се Кари да й предостави известно уединение, но знаеше, че това нямаше да стане. Зълва й вече се бе настанила до тезгяха, със светнали от нетърпение очи, с разтеглени в доволна усмивка устни.

Ана набра номера с разтреперени пръсти. Сърцето й биеше тъй силно, че едва чуваше сигнала в слушалката. Едно позвъняване, второ, трето. Беше решила вече, че може би добрите божества бяха на нейна страна, че Слоун не бе у дома си, когато той вдигна слушалката.

— Ало?

„Чувствам, само когато съм с теб… неща, които не би трябвало изобщо да чувствам… защото съм омъжена.“

— Ало?

„Не се връщай, Ана. Ако го направиш, сигурен съм, че ще сторя всичко възможно да те превърна в своя любовница.“

— Ало? — Гласът стана нетърпелив.

Ана понечи да заговори, но усети буца в гърлото си и се прокашля.

— Мистър Маршъл?

Позна я. Тишина. Още тишина.

Ана чуваше дъха на Слоун. Дращеше в слушалката с неравен ритъм, досущ като нейния. Дали бе очаквал позвъняването й със същото нежелание, с което тя го направи?

— Тук е Ана Рейми. Зълва ми, Кари Дъглас, ми даде номера ви и ми каза, че трябва да ви се обадя. Каза ми също, че може би ще се заинтересувате да ми помогнете — на мен и на Джак. Временно. Като наглеждате Джак през уикендите.

Превзетият й тон навярно бе дал на Слоун да разбере, че не бе сама, защото той попита:

— Тя там ли е?

— Да — отвърна Ана, облекчена, че бе разбрал.

— Ана, нямаше никакъв начин да я разубедя. Опитах се. Кълна се.

От начина, по който произнесе името й, с отчаяние, с чувство за притежание, й се прииска да заплаче. Веднага. Там. Нищо, че Кари я гледаше. Ала вместо това рече:

— Разбирам.

— Не знаех какво да направя. Тя продължаваше да настоява. Опитвах се да се измъкна, но най-накрая ми дойде на ума, че ако продължавам, това можеше само да я накара да се зачуди защо възразявам толкова упорито.

— Знам. Просто се изненадах, че сте се заинтересувал. Кари ми каза, че скоро ще напуснете града.

— Да, скоро, но не знам точно кога. Виж какво, тя каза, че страшно сте се нуждаели от някого, че си била изтощена.

— Уморена съм, мистър Маршъл, но мисля, че Кари малко е попреувеличила.

— Не съм — извика Кари, взе слушалката и сама заговори със Слоун. — Тя е готова да падне всеки момент. Смяташ ли, че можеш да идваш в събота и неделя вечер? Ако това стане, след като си почине малко, мисля, че ще може да изкара още една седмица.

Тишина. Говореше Слоун. Какво казваше? Сигурно щеше да намери деликатен начин да ги измъкне от тази бъркотия.

— Чудесно — рече Кари и попари надеждите на Ана. — Ами, виж сега, ще й дам слушалката и двамата можете да се разберете за времето. — Кари подаде слушалката на Ана и рече: — Видя ли, трябваше само да го помолиш.

Тя се измъкна от стаята с такъв вид, сякаш бе направила голям удар. Ана не знаеше да плаче ли, да се смее ли. Не направи нито едно от двете. Просто вцепенена слушаше Слоун.

— Нямаме друг избор — рече той; нещо, което й се струваше, че бе знаела още от самото начало.

 

 

Когато в събота вечер Ана отвори вратата, Слоун си помисли, че ако знаеше колко зле изглеждаше тя, нямаше изобщо да се поколебае да дойде. Очите й, обикновено ярки и красиви, бяха равнодушни, умората бе изострила чертите на лицето й. И още по-лошо: бе отслабнала. Толкова много, че сякаш се губеше в широкия си анцуг. Все още бе красива обаче, излъчваше и сила, която сякаш казваше, че ще се справи, независимо колко й бе трудно. Искаше да облекчи товара й, като просто я притегли и я притисне в обятията си.

След като бяха разговаряли по телефона, той се чудеше каква ли щеше да бъде първата им среща. Ана бързо установи тона — учтив, хладен и много делови. И така бе по-добре. Искаше да й помогне — Господи, колко се нуждаеше тя от почивка! — ала искаше и да запази дистанция. Единственият начин да не изгуби разсъдъка си бе през този уикенд да се държи настрани от нея. Когато се разделяха в онзи юлски ден при фара, той й бе казал, че не би могъл да бъде благороден втори път, че щеше да се опита да я направи своя любовница; ала тя не се бе върнала при него. И тя, досущ като него, бе вкарана пряко волята си в тази ситуация. И точно поради това й дължеше въздържаност.

След като му помогна да подреди Джак за през нощта, преди да поеме по стълбището тя му каза, без да го поглежда:

— Мисля да си легна.

— Смятам, че това е добра идея.

— Ако… ъъъ… ти потрябвам…

Тя замлъкна, може би защото, помисли си Слоун, думите бяха сякаш заредени с предложение. Почуди се какво ли би казала, ако й речеше, че дяволски се нуждаеше от нея още в този момент. Че така е било всеки ден и всяка нощ след епизода в хижата на фара, а и така навярно щеше да бъде до края на живота му.

— Знам къде да те намеря — рече той, думите му прозвучаха също тъй подканващо, макар да не бе искал да бъде така. И безцеремонно добави: — Иди да поспиш.

Гледаше я как изкачва стълбите. Сигурно усещаше погледа му, но не се обърна. Нито веднъж. Той едновременно се възхити и презря самообладанието й, особено след като на него самия напоследък то му липсваше напълно.

След като тя замина, Слоун се върна в спалнята на Джак. Макар и да си оставаше резервиран, Джак въпреки това се бе държал достатъчно дружелюбно. Той дори бе благодарил на Слоун за помощта му, като подчерта очевидното: че Ана се нуждаеше от почивка. Бе добавил, че тя бе човек, който приема присърце отговорността си, но предполагал, че Слоун знаел това за нея. На Слоун тази забележка му се видя необичайна. Не би трябвало да знае това за Ана и навярно не би го научил, ако отношенията им не бяха прекрачили прага на обичайното. Това накара Слоун да се запита дали Джак Рейми не подозираше нещо. Отхвърли обаче тази мисъл като налудничава. Самият факт, че бе в дома му, съвсем ясно подсказваше, че Джак не подозира нищо.

След като видя, че Джак бе още буден, Слоун попита:

— Има ли още нещо, което мога да направя за теб?

Джак посочи каната и Слоун му наля чаша вода.

Джак я взе с непарализираната си ръка и успя да отпие няколко бавни глътки, след което върна чашата на Слоун. Джак полека се отпусна на снежнобялата възглавница на болничното си легло, изглеждаше едновременно и достоен за съжаление, и горд. Слоун се замисли за несправедливостта на живота, за жестокия начин, по който бе съсякъл този мъж преждевременно, за безмилостния начин, по който бе изискал саможертвата на жената на горния етаж, за безчувствения начин, по който сега искаше по-малка, но болезнена помощ и от самия него.

Когато усети, че Джак го наблюдава, Слоун се почувства неудобно. Нима мислите му бяха станали по някакъв начин прозрачни? Отново попита дали можеше да направи още нещо за Джак. Джак кимна към вратата.

— Искаш да я затворя ли?

Джак поклати глава.

— О, имаш предвид Ана? — Слоун съжали още в мига, когато го стори, че я нарече по име. Когато Джак кимна, той добави: — Съпругата ти си легна.

Джак отново кимна, сякаш одобрително, сетне посочи лампата. Слоун я угаси, стаята потъна в мрак, нарушаван само от слабата светлинка на нощната лампа. Пожела лека нощ на Джак, сетне се настани на прекалено дебело тапицирания фотьойл, който се оказа удобен. Дали и Ана седеше в него? Не можеше да си повярва сам, че си зададе този въпрос. Докъде можеше да стигне безчувствеността му? Нима му се искаше тя да седи тук, на сантиметри от мъжа си и да си мисли за него, за другия? Отговорът бе един, при това отвратителен — да.

Слоун се размърда, неспокойствието му бе сходно с това на Джак, и сетне си призна още едно отвратително нещо. Надяваше се в този миг, горе, завита удобно в леглото си, тя да си мисли за него.

 

 

Ана се мяташе и се въртеше в леглото, опитваше се да отклони мислите си от присъствието на Слоун на долния етаж. От мига, в който му бе отворила входната врата, присъствието му вече изпълваше всяко кътче и ъгълче на къщата. Тя възприе дистанцирано, резервирано поведение, ала изобщо не изпитваше резервираност. Тъкмо обратното, както винаги в негово присъствие, чувстваше прекалено силно, прекалено живо. Мислите й препуснаха към мига, когато изкачваше стълбите: как погледът му я бе възпламенил по начин, от който би трябвало да се засрами, как бе изпитала силно желание. Що за деморализирано същество бе тя, щом мислеше за друг мъж, докато собственият й съпруг, болният й съпруг, лежеше съвсем наблизо?

Не намираше никакъв отговор. Потъна в неспокоен сън.

Ана изведнъж се разбуди, помисли си, че се бе зазорило и се бе успала. Завъртя глава към часовника, но видя, че осветеният циферблат сочеше едва три и дванадесет. Въздъхна облекчено и сърцето й постепенно започна да възвръща нормалния си ритъм. Но то тъкмо взе да забавя ритъма си, когато тя се сети, че Слоун бе долу. При тази мисъл сърцето й отново заби лудо.

Заспивай отново. Недей — повтарям, недей — става!

Ана разбираше, че бе най-разумно да заспи отново. Знаеше, че бе разумно да не става. Ала разумът й очевидно бе в ограничени количества. Отхвърли завивките, взе халата си и си каза, че може би би трябвало да провери дали всичко на долния етаж бе наред. В края на краищата Слоун не бе свикнал да се грижи за диабетици. Може би Джак се нуждаеше от нещо — от вода, да иде до банята, от нещо друго — ала бе прекалено горд, за да помоли за помощ.

Боже мой, Ана, не можеш ли да си честна поне пред себе си!

Въпросът я принуди да спре по средата на стълбите и да се изправи лице в лице с истината. Не за Джак се безпокоеше тя, а за Слоун. Истината бе, че искаше да го види. От друга страна, и в предишните й мисли имаше известна логика. Слоун не познаваше нуждите на един диабетик, а Джак бе твърде горд. В крайна сметка Ана вече не знаеше дали постъпката й можеше да бъде оправдана. Знаеше само, че краката сами я носеха надолу по стълбите. Знаеше само, че един поглед — а това бе всичко, което щеше да стори, да хвърли един поглед — не можеше да навреди никому.

Спря пред вратата на спалнята — принципите изискваха да не прекрачва прага — и надникна вътре. Стаята грееше в мека, златиста светлина; във въздуха се носеше покой, тих, приглушен покой.

Погледът на Ана първо се спря на мъжа й, чийто неподвижни форми подсказваха, че спи; сетне бавно, сякаш щом го правеше бавно, това можеше да извини постъпката й, тя отмести поглед към съседния фотьойл. Слоун се бе отпуснал в поза, която му гарантираше болки на сутринта. Дългите му крака в сините джинси, навярно изтръпнали от необичайното положение и затруднено кръвообращение, бяха протегнати пред него, с кръстосани глезени, беше отметнал глава настрани. Кичур тъмна коса падаше на челото му. Ръцете му бяха кръстосани на гърдите. Върху широките му гърди. Върху яките му гърди. Гърдите; към които — тя така ясно си спомняше — се бе притиснала.

Отхвърли спомена, опита се да си припомни как я бе прегръщал мъжът й, но това бе толкова отдавна. Преди цяла вечност. И макар че тя не бе единствено виновната, фактът, че не можеше да си спомни, я изпълни с угризение. Беше готова да се отмести от прага, ако в този момент Слоун не бе решил да въздъхне. Тиха въздишка. Въздишка насън. Въздишка, която сякаш заговори право със сърцето й. Някаква тежест, някакво чувство, което тя реши, че бе разумно да не разгадава, заблъска в гърдите й. Беше едновременно и радостно, и мъчително.

Каза си, че трябва да върви.

Почти успя да се подчини на волята си.

Ала в този миг усети, че Слоун я гледа. Почувства го, досущ както някога, на плажа, бе усетила, че някой я наблюдаваше. Сега обаче това бе обезпокоително, защото правеше тежестта в гърдите й още по-голяма.

Слоун също изпитваше неудобство. От мига, в който се събуди, бе почувствал остро пробождане и нямаше нужда да отгатва неговия източник. Знаеше, че Ана бе наблизо. С леко помръдване на главата я потърси. Вратата. Тя стоеше на прага. На прага, а не вътре, сякаш влизането бе забранено. Което изглеждаше нормално. Всичко относно отношенията между тях двамата бе забранено. Но поне можеше да гледа, нали така?

Да, можеше.

И той го направи.

Само за да усети, че пробождането се повтори й този път го лиши от дъх. В сумрака на нощта, под покрова на тъмата, той я виждаше едва-едва. Беше просто като сянка. Като едва проблясващо, мило очертание. В паметта си обаче, където образите бяха идеално, болезнено ясни, той виждаше купчина златисти къдри и фино оформено лице. Усещаше как гърдите й се притискаха към неговите, усещаше ударите на сърцето й, вкусваше медените й устни.

„Помниш ли?“ — искаше му се да изкрещи.

Трептения — и плътски, и целомъдрени — се понесоха из стаята, обгърнаха Ана и възродиха отново спомените, които никога нямаше да изтлеят. Сърцето й заби силно, тялото й се разтрепери.

„Помниш ли?“ — искаше й се да извика и без да ще, пристъпи в стаята.

Лъч светлина я обгърна и освети проста памучна нощница и халат, които повече разкриваха, отколкото да прикриват. Засенчените издутини и извивки предизвикаха агонизираща болка в сърцето на Слоун и мъжественото му тяло направи онова, което мъжествените тела правеха най-добре: възбуди се. Необходима бе цялата сила на волята му, за да си остане на мястото.

Иди си. Моля те, иди си!

Ана чу думите тъй ясно, сякаш ги бе изговорил, тъй както усети и болката му. Понесена от чувството на вина, което я преследва по целия й път, тя изтича в спалнята си и се върна в самотното си легло. Беше се наложило да мобилизира и последната капчица сила, за да си тръгне от Слоун. Беше й потребна и последната капчица воля, за да не отиде при него. Нищо, че мъжът й бе наблизо.

Естествено, това бе грях, който никой Бог не би простил. Седнала на края на леглото си, тя затвори очи и се запита как ли щеше да издържи този уикенд.

Долу Слоун се питаше същото, ала не се тревожеше за греха и за последиците от него. Беше ядосан, прекалено ядосан, че двамата бяха попаднали в капан, гневеше се, че тя бе законно и морално обвързана с друг мъж, а му принадлежеше.

 

 

Втория път Ана се събуди около шест часа. Ароматът на врящо кафе и пържен бекон се прокрадваше към горния етаж. Стомахът й, без да се интересува, че не изпитваше глад — не помнеше откога не бе изпитвала глад — въпреки това изкурка в очакване. Измъкна се от леглото, облече се в джинси и черна блуза, изми зъбите си, прокара четка през косата си и се запъти към кухнята.

Отново се спря на прага и загледа Слоун, който стоеше край печката. Бъркаше яйца, виждаше се как мускулите на гърба му потрепват под ризата. Беше навил ръкави, както обикновено, покритите му с тъмни косъмчета ръце бяха голи. Джинсите му изглеждаха така, сякаш бе спал с тях, което си бе и истината.

Пристъпвайки в стаята, Ана пропъди всички мисли за потрепващи мускули, тъмни ръце и намачкани джинси. Не можеше обаче да пренебрегне онази радостна, болезнена тежест, която се бе загнездила в гърдите й. Нито можеше да си позволи да я наименува.

— Нямаше нужда да приготвяш закуска — рече тя, опитвайки се да прикрие нервността си. Десетки пъти си бе повтаряла, че снощи не биваше да слиза долу. Нито да си спомня как възбуденият му поглед я изпиваше цялата.

При звука на гласа й Слоун се обърна рязко. Беше потънал дълбоко в собствените си мисли, които също се въртяха около снощната случка. Сега обаче, когато тя стоеше пред него, той си помисли колко слаби бяха спомените. Изведнъж онези издутини и извивки, които едва бе зърнал през нощта, не можеха вече по никакъв начин да съперничат на това, което виждаше пред себе си.

Вече лице срещу лице с него, първото нещо, което Ана забеляза бяха слънчевите му очила: сивите, огледални очила, които го защищаваха от останалия свят. От нея също ли? Забеляза и наболата му брада и сърдитите бръчици около устните му. Очевидно за последното грешеше: защо, за бога, трябваше да се мръщи?

Слоун изостави издутините и извивките за сметка на печката и яйцата и рече:

— Някой трябва да се погрижи за теб. Вижда се, че сама не го правиш.

Думите му бяха нарочно подбрани да са кратки и отсечени и това сепна Ана.

— Какво означава това?

Слоун не се обърна, а взе две филии хляб и ги мушна в тостера.

— Точно онова, което казах. Изглеждаш ужасно. Отслабнала си много.

Отсечеността в речта му се превърна в рязкост, която засегна Ана. Откри, обаче, че ядът й не я дразнеше. Допадаше на настроението й, причинено от неспокойната нощ, от неспокойното чувство, което се бе прокрадвало в съзнанието й от момента, в който тази сутрин погледът й спря върху Слоун.

— Съжалявам за това — рече тя, отиде до хладилника и си наля чаша портокалов сок. — Животът напоследък не е лесен. Нямах време да поддържам чаровния си външен вид.

При този й отговор Слоун се обърна към нея. Очите му срещнаха нейните, докато тя се опитваше да проникне зад непроницаемите сиви лещи. Беше я засегнал; ала той самият бе засегнат. Освен това я бе излъгал. Макар и отслабнала, тя никак не изглеждаше ужасно, не и след като чертите й бяха омекотени от съня, а очите й бяха замъглени от сънуваното. Дали бе сънувала него?

— Да — рече пресипнало той, сякаш се съгласяваше, че не само нейният живот напоследък не бе лек.

Тостерът изщрака и, облекчен от това прекъсване, Слоун извади двете филийки, намаза ги с масло и ги сложи в чинията. След това сипа в нея яйца и бекон и я подаде на Ана.

— Трябва да го изядеш до трошица.

— Не ям много на закуска.

— Тази сутрин ще ядеш. — И той кимна към масата в съседната трапезария. — Ще ти донеса мляко и кафе.

— Само кафе — рече тя. — Трябва да ида да видя как е Джак.

— Добре е. Измих го, обръснах го и смених чаршафите. Каза да закусиш и после да отидеш да му сложиш инжекцията.

Ана се изненада.

— Нямаше нужда да правиш всичко това.

— Нали за това ми плащат.

Гласът му отново бе рязък. Истината бе, че искаше да помогне на Джак, защото той му харесваше. Не му се нравеше онова, което бе причинил на Ана обаче. Но фактът, че бе стигнал до ада и се бе върнал, като същевременно успяваше някак си да запази достойнството си, предизвикваше уважението на Слоун. Той самият също бе стигал до ада, но се бе завърнал с далеч по-малко.

Още по-странното, обаче, бе това, че му се струваше, че и Джак Рейми го харесва. По свой, предпазлив начин. Тази сутрин Слоун отново имаше чувството, че Джак подозираше нещо между него и Ана. Може би поради начина, по който Джак го погледна. Безпокоеше се дали Джак не бе станал свидетел на сцената при вратата.

— Хайде, яж — нареди Слоун.

Като влезе в трапезарията, Ана забеляза, че бе сервирал само един прибор. Гледката бе, уютна, някак домашна; той очевидно се бе погрижил, независимо от лошото си настроение. Ала за какво се гневеше все пак? Той наистина бе ядосан; ала, в крайна сметка, тя самата не бе в най-доброто си настроение.

След малко Слоун донесе чаша мляко и две чаши кафе.

— Искам само кафе — настоя тя.

— Изпий и млякото — рече той и посочи чинията. — Яж.

— Повтаряш като развалена плоча — измърмори тя и взе вилицата.

Усети напрежението в тона му. То съответстваше на напрежението в собственото й тяло, причинено от неспокойното чувство, което се прокрадваше у нея и съсипваше обичайното й самообладание.

— Тогава яж и ми запуши устата — рече той, придърпа стола срещу нея, отпусна се на него и отпи глътка кафе.

Ана бе принудена да подчертае очевидното:

— Плащат ти да се грижиш за съпруга ми, а не за мен.

Съпруга ми. Избраните от нея думи не избегнаха от вниманието на Слоун.

— Всъщност, в момента не ми плащат нищо. Не сме говорили още за плащане.

Ана не можеше да повярва, че водеха такъв разговор. Знаеше го тъй добре, както знаеше името си, че той не даваше и пет пари за заплащането. Ала възможността да спори с него — с когото и да било — й се понрави. Кога за последен път се е сопвала или изкрещявала на някого? Когато и да бе било, бе много отдавна. Може би бе време да изостави възпитаното си поведение.

Вирна глава и рече:

— Аха, значи се превърнахме изведнъж в наемници, така ли?

— Работя дяволски много за това.

— Ще ти плащам колкото и на Кен.

— Добре.

— Та ти дори не знаеш колко е това.

— Колкото и да е — добре.

— Добре!

— Добре!

Гледаха се яростно, погледите им бяха по-парещи от слънцето, което изгряваше на хоризонта. Ана първа извърна поглед и схруска парченце бекон. Слоун отпи пареща глътка кафе. И двамата почувстваха, че трябваше да дадат заден ход на яда си.

— Винаги ли си в такова настроение сутрин? — попита тя.

— Не, свадлив съм само понякога.

Въпросът предизвика появата на сродни образи и у двамата: образите на мъж и жена, които изпълзяват от омачканите чаршафи, след прекарана страстна нощ. Биха могли ръка за ръка да отидат до плажа, да газят из морето, което в този момент чуваха как бучи откъм брега.

Ана прекалено бързо разпозна образите и реши да смени темата с първото нещо, което й дойде на ума, след като бе влязла в кухнята.

— Мислех си, че очилата са вече минало.

— Обичам да нося слънчеви очила.

— И вкъщи ли?

Слоун сви рамене.

— Вкъщи, извън вкъщи.

— Какво мислиш, че криеш зад тях?

— Всичко, което се случва през деня, през нощта. — Той замълча и я фиксира с леден поглед. — Като стана дума за нощ, какво, по дяволите, си мислеше, че правиш снощи?

Грубо поставеният въпрос я сепна. Това не бе тема, която искаше да разисква, и, объркана, се опита да изклинчи.

— Какво имаш предвид, че съм си мислила, че правя снощи?

— Точно онова, което казах.

— Наглеждах съпруга си.

— Как не!

Това, че бе разгадал толкова лесно действията й, я разгневи. Тя вече сама се бе ядосала на себе си за това, че бе слязла долу. Бе невероятно глупаво от нейна страна, невероятно безсрамно. Що за безсрамница бе станала?

— А ти какво си мислеше, че правя? — попита тя, продължавайки да се опитва да отрича.

— Не мисля, а знам. И двамата знаем. Търсеше си белята. Страхотно!

— Не ти ли се струва, че се държиш малко мелодраматично?

— Не, просто съм откровен. Каквато някога бе и ти. Дори и снощи бе такава.

Преди Ана да успее да отговори, Слоун добави цинично, сякаш ако го кажеше по този начин, щеше да му бъде по-лесно изобщо да го произнесе:

— Аз те желая, ти ме желаеш и ако не се държиш настрани, природата ще си каже своето.

Прав ли беше? Нима заради това се бе ядосала? Като начин да облекчи неспокойствието, което разкъсваше тялото й. Като начин да потуши огъня, който дори само присъствието му разпалваше у нея? Някой друг път щеше да потърси отговора — когато сърцето й не биеше тъй лудо.

Отмести стола си назад, изправи се и рече:

— Трябва да инжектирам инсулина на Джак.

Докато минаваше покрай Слоун, той я хвана за китката, пръстите му я стегнаха в мили и болезнени окови. Погледът й потърси неговия, но се сблъска със сива стена. В няколко дълги като вечността мига Слоун почувства с пръстите си полуделия й пулс, а Ана — неравното му дишане.

— Стой настрани от мен — изръмжа дрезгаво Слоун и този път не успя да скрие отчаянието си. — Ще ти помогна да се измъкнеш, но стой настрани от мен. Ако не го направиш, кълна се, че ще те обладая тук, в тази къща, под един и същи покрив с мъжа ти. И след това и двамата ще намразим себе си. А може би ще се намразим и един другиго.

Ана нямаше особен опит със заплахите, но знаеше, че тази, която Слоун изрече, би трябвало да възприеме насериозно. Ако не поради друга причина, то поне поради тази, че й се искаше да я изпълни.