Сандра Канфийлд
Забранена страст (11)

Единадесета глава

— По дяволите! — рече Слоун във вторник сутринта.

Очевидно бе, че Ана няма да се появи и той знаеше много добре защо. Прие факта с цялото достойнство, което успя да събере, написа поздрав върху пясъка, постави до него раковина и си тръгна към фара. Легна си разочарован, питаше се дали изобщо щеше да я види отново.

Ето защо изпита голямо облекчение, когато я забеляза с развят жълт шал да го чака в сряда сутринта.

— Здрасти! — рече той, докато сядаше до нея. — Липсваше ми вчера.

— Джак спа лошо в понеделник вечерта. — Поколеба се, но искреността надделя. — Но навярно и без това нямаше да дойда.

— Знам — рече Слоун също тъй искрено.

Ана го погледна. Нима бе възможно той наистина да знае? Нима разбираше, че тя се чувстваше тъй, сякаш бе предала Джак? Нещо повече, нима бе разбрал, че се безпокоеше, че изглежда някак си дребнава и егоистка в очите му?

— Знаеш ли? — попита тя.

— Да — отвърна той. — Но знам как да се излекуваш от това, което изпитваш.

— Нима? — попита тя и се усмихна на необичайния подход на Слоун към нещо, което можеше да се окаже много трудна тема.

— Да. Съвсем очевидно е, че е нарушен емоционалният баланс. Ти сподели с мен нещо много лично, много болезнено и аз трябва да сторя същото с теб. С други думи — ти си гола, а аз съм напълно облечен. Метафорично казано, разбира се — побърза да добави той.

Усмивката на Ана стана по-широка.

— Разбира се.

— Трябва да ти разкажа нещо лично и болезнено. И така, какво би искала да узнаеш?

Знаеше какво би искала да научи тя; то бе същото онова нещо, което не искаше тя да узнае. Или може би искаше? Вече не бе съвсем сигурен.

И Ана също знаеше нещо — че Слоун изобщо не бе небрежен, както се опитваше да изглеждат думите му. И без да се церемони, тя удари право в целта:

— Разкажи ми защо се криеш зад очилата. Разкажи ми за военната си служба.

Слоун кимна, прокашля се и отвърна, отбягвайки погледа й.

— Всъщност няма много за разказване.

— Разкажи ми колкото има. И ме гледай, когато ми разказваш.

Слоун се застави да я погледне.

— Служих във флота почти двайсет и пет години и преди година се пенсионирах.

— Защо?

Слоун преглътна.

— Почувствах, че повече нямам какво да дам на войската. Аз… ъъъ… преживях един болезнен епизод и имах нужда да възстановя устоите на живота си.

— Що за болезнен епизод бе това?

Слоун въздъхна, разтърка с длан врата си и се изправи срещу неизбежното.

— Бях изпратен със секретна мисия, заедно с още неколцина мъже. Изпратиха ни да освободим американец, държан за заложник в Бейрут, което и направихме. За нещастие попаднах в плен. Държаха ме известно време, после ме пуснаха.

На Ана й минаха две неща през ума. Първото — че бе оцелял тъкмо след тези събития. И второто — този равнодушен тон не съответстваше на сериозността на признанието му.

— Значи са те пратили да освободиш заложник, а по време на операцията са те пленили?

— Да — отвърна той с тон, който сякаш казваше: „Колко глупаво от моя страна, нали“?

Ана бе гледала филми и новини по телевизията за вземане на заложници и като си ги спомни, по гърба й пробягаха студени трънки. Поклати недоверчиво глава.

— И смяташ, че всичкото това не е кой знае какво?

— Слушай, хората са попадали в плен, откакто съществуват две противостоящи страни.

— Те… — тя знаеше, че най-подходяща бе думата измъчваха, тя най-често се използваше по повод заложниците, но просто не можеше да я произнесе. В главата й се въртяха ужасяващи картини — … те нараниха ли те?

На Слоун му бяха задавали всякакви въпроси, но никой не бе навлизал толкова бързо и тъй точно в сърцето му. Това се дължеше на развълнувания й тон, сякаш го умоляваше да й отвърне отрицателно, като че ли имаше значение дали бе страдал или не. Не искаше да излъже, ала истината бе прекалено сурова за нея.

Той се усмихна, надяваше се усмивката му да изглежда искрена.

— Гледала си твърде много филми — каза той и допълни: — Държаха ме в малка стая, известно време — вързан, без слънчева светлина. И толкова.

„Лъжа, лъжа, лъжа!“ — помисли си той, ала щом бе изрекъл една, можеше да изрече и втора.

— Затова се крия зад очилата. Не се чувствам съвсем добре на слънце, както преди.

Ана го гледаше напрегнато и се мъчеше да повярва, че казваше истината, ала нещо в начина, по който извърна очи, я остави с чувството, че не сподели всичко.

— Всичко ли ми каза?

Погледите им отново се срещнаха.

— Да — рече той със съзнанието, че страхливецът се бе превърнал и в завършен лъжец, просто защото трябваше да запази доброто мнение на тази жена за себе си.

Слоун неочаквано се усмихна:

— Е, сега и двамата сме голи. Метафорично казано, разбира се.

Ана все още оставаше с безпокоящото я чувство, че той премълчава нещо, ала усмивката му изглеждаше тъй искрена, че може би грешеше.

— Да — рече усмихната тя, — метафорично казано.

— Добре — кимна Слоун, изправи се и пое по плажа. — Хайде, искам да ти покажа нещо. — Усети съпротивата й, обърна се и като продължи да върви заднешком, рече: — Не е далеч. Имаш време.

Когато Ана се изправи, отново видя гърба му. Затича се, за да го настигне и като се изравни с него, попита:

— Къде отиваме?

— Ще видиш — това бе всичко, което й каза.

Заливчето бе малко и защитено — съвсем отделен малък свят. От едната му страна бяха високи скали, от другата — стръмен бряг, а от третата — гъста, зелена гора, в която едно от дърветата очевидно бе успяло да надрасне всички останали. В морето се люлееха боядисани във всички цветове на дъгата буйчета — маркери на кошовете за омари. Щом пристъпи в това уединено кътче, я обгърна тишина и спокойствие.

— Колко е красиво! — рече тя тъй тихо, сякаш бе влязла в църква. Имаше чувството, че тази територия бе забранена за всички земни и светски неща. Допускаха се само праведни, само чисти и завършени неща. Дори и вятърът тук бе спрял, сякаш природата, усетила, че е прекалено безразсъден, го бе спряла на входа.

— Да — прошепна в отговор Слоун с тон, издаващ благоговение. — Нали е разкошно? Понякога, особено нощем, като не мога да заспя, идвам тук и просто си седя.

Ана се запита дали безсънието му имаше нещо общо с миналото, с пленничеството му.

— Ела насам, ще ти покажа нещо.

Ана последва Слоун към малката локва, изпълнила басейнче, оформено от купчина скали, след оттеглянето на водите при отлива. Дъното бе покрито от розови водорасли и късчета зелен сюнгер. Анемониите се бяха прикрепили под камъните, намерили защита от вълните и слънцето. Малки рачета търсеха храната си. И Слоун, и Ана изпитаха удоволствие да наблюдават това малко чудо на живота, потопени в целебната тишина.

Накрая Ана погледна часовника си и обяви с нескрито съжаление:

— Трябва да си вървя.

Поеха мълчаливи по обратния път, сякаш тръгването им от райското кътче се бе превърнало в скръбен повод.

На входа към заливчето Ана се обърна, усмихна се и рече:

— Благодаря ти, че ми го показа.

— Няма защо. Ще те видя ли утре?

— Да — отвърна тя и веднага добави: — Трябва да вървя.

— Довиждане — рече той, когато излязоха на открития плаж.

Вятърът, сякаш издебнал ги в засада, връхлетя върху Ана, разроши косата й, задърпа шала около шията й. Тя го вдигна и се опита да го завърже на главата си. Вятърът обаче имаше други намерения, изтръгна коприната от ръцете на Ана, изду я като голяма пеперуда и я отнесе към морето.

— Шалът ми! — извика тя.

Слоун се втурна иззад нея и хукна към прииждащия прилив. Гмурна се за шала, тъкмо когато той изчезна под една разпенена вълна. Ана бе сигурна, че бе изгубен, когато Слоун, с широка усмивка на лице, вдигна високо ръка.

— Улових го! — извика той и зацапа към брега.

Устните на Ана също се разтвориха в широка усмивка, макар да не можеше справедливо да отсъди дали тя се дължеше на спасения шал или бе просто в отговор на усмивката на Слоун. Той изглеждаше тъй необикновено доволен от себе си.

— Улових го! — повтори той като спря пред нея.

Ана си помисли, че изглеждаше по-скоро като малко момченце, отколкото като възрастен мъж — момченце, стиснало подаръка си.

— Как се е измокрил и изцапал! — извика Ана.

— Непоправимо ли е? — попита Слоун и изцеди шала.

Ана почти не чу въпроса. Вниманието й бе прекалено заето с юмрука на Слоун. Голям, мокър юмрук. Защо досега не бе забелязвала колко големи бяха ръцете му? Тя гледаше как огромната му лапа се протяга към отворената й длан. И не докосването на шала отбеляза Ана. Не, това бе докосването на пръстите на Слоун: едва доловимо, но толкова истинско докосване на пръстите му до опакото на дланта й. Или може би не бе опакото на дланта, може би докоснал китката й. Или самата длан? Не можеше да прецени точно, защото в онзи миг цялата и ръка потрепери.

Вдигна очи, питаше са дали и той бе изпитал същото като нея. Може би да, защото забеляза странно изражение в очите му. Но той имаше причина да я гледа въпросително. Беше й задал въпрос, а тя дори и не понечи да отговори. И какъв по-точно бе въпросът? Нещо за шала, нали така? Да, за шала.

— Не, не е непоправимо.

— Добре — отвърна той с такъв тон, че ако Ана не бе тъй залисана, щеше да забележи, че прозвуча доста по-пресипнало от обичайното.

— Аз… ъъъ… трябва да си вървя — рече тя и посочи с неопределен жест зад себе си.

— Да — кимна Слоун, — трябва… да си ходиш.

Отново се сбогуваха и Ана пое по пясъка към дома.

Слоун гледаше подире й. Какво, по дяволите, се бе случило преди малко? В един миг той вадеше шала й от морето, а в следващия се почувства тъй, сякаш върху ръката му се бе стоварил гръм от ясно небе, ала с палеща мекота. Едва я бе докоснал, а бе погълнат изцяло от изгаряща го нежност.

Реакцията му го обърка.

И го разтревожи. Той и Ана бяха приятели. Нещо повече, тя бе омъжена жена, която държеше на дадената клетва. Той най-добре от всички хора на света можеше да разбере последиците от нарушената клетва, от предателството спрямо принципа. Никога няма да допусне Ана да го направи. А и тя, разбира се, не би го сторила, дори и не го желаеше — всичко това обезсмисляше този ред на негови мисли.

Докато стигне до фара, Слоун вече бе убедил себе си, че всичко бе наред, че реакцията му бе била напълно нормална. Беше минало много време, откакто за последен път бе бил с жена, много време, откакто се е докосвал до нечия мекота. Освен това, той може и да имаше маса недостатъци, може и да бе страхливец и лъжец, но не бе такъв тип, който да пожелае нечия, чужда съпруга.

 

 

Реакцията й бе напълно разбираема в светлината на онова, което изпитваше през последните седмици, заключи Ана, докато приготвяше закуската. Незнайно по каква причина, тя бе обсебена от мисълта за докосването, за някакъв контакт, който да удостовери дружбата и вниманието, за някаква ласка — най-незначителна дори — която да й докаже, че още е жива, че още е жена. Колко пъти се бе оплаквала наум, че Джак не можеше, не искаше да й даде онова, от което се нуждаеше?

Да, случилото се имаше разумно обяснение.

След като го осмисли, тя се зае с обичайните си задължения. Закуската стана както винаги. След това обаче нямаше кой знае с какво да се заеме. Изпра някои дрехи, изсуши ги; сетне, докато още бяха топли като спомените за плажа, от които бягаше, ги сгъна. Изплакна жълтия шал и го изглади. После седна да напише писмо на Мег.

Изведнъж се улови, че изобщо не пишеше, а гледаше ръката си — ръката, която Слоун бе докоснал. И сякаш като по някакво чудо, тя отново усети как пръстите му, гладки като коприна от морската вода, се плъзват по кожата й. Топли. Докосването му я бе накарало да почувства топлина, да почувства, че отново бе жива и…

Ана озапти мислите си. Дописа писмото си, мушна го в плика, надписа го бързо и още по-бързо потърси с какво да се захване. Усещаше как в душата й се зароди и се засилваше чувството на неотложна нужда. И тя отново се хвърли в работата — този път да приготви обяда. Сервира го точно на пладне, гарниран с обилно бърборене. Ала и това й усилие вече я изморяваше.

Спря се по средата на изречението. Но ако Джак бе забелязал това, не го показа с нищо. Просто продължи да се храни — бавно, мъчително. Ана също ядеше, без да усеща вкуса на храната, но чуваше извънредно силни шумове. Потракването на приборите. Подрънкването на кубчетата лед. Усещаше спираловидно издигащото се кресчендо на това тревожно чувство.

Погледът й се сведе към лявата ръка на мъжа й. Лежеше на масата, съвсем близо до собствената й лява ръка. Пръстите им почти се докосваха. Едната венчална халка сякаш зовеше другата.

Направи го, шепнеше нейната венчална халка. Имаш това право. В крайна сметка, той е твой мъж.

Дори и ако животът й зависеше от това, Ана пак нямаше да се откаже да направи онова, което стори. Някаква непозната, с пренебрегвани дълго чувства, може би с надеждата да пропъди топлия спомен за докосването на Слоун, посегна към близката ръка. Всичко се случи за частица от секундата — за няколко удара на сърцето. Ана усети ръката на мъжа си, спомни си колко нежно бе галила тялото й, колко мило бе държала дъщеря им. Почувства твърдината на венчалната халка. Усети — не го видя, защото се боеше да срещне погледа му — усети изненадата на мъжа си. А сетне почувства как ръката му се отдръпва от нейната — бавно, но решително. Погледът й се стрелна към Джак.

— Недей! — помоли го тя с дрезгав, пресипнал глас, който сякаш не бе нейният.

И изражението на Джак сякаш не бе негово. Изглеждаше тъй далечен, тъй отчужден. Това отчуждение изплаши Ана и засили молбата й.

— Моля те, Джак, имам нужда от теб!

В един бързо отлетял миг тя си помисли, че забеляза процеп в издигналата се помежду им стена. Помисли си, че той щеше да хване ръката й, ала тя пое не към нея, а към бележника и писалката, постоянните му спътници. Ана усети тежест в сърцето си. Тя стана двойно по-голяма, когато прочете бележката му: „Губиш си времето да се нуждаеш от мен“.

Сините й очи помрачняха от прилива на чувство, което можеше да определи само като гняв. Кой бе този непознат, нанесъл се в тялото на обичащия я някога неин съпруг?

— Какво искаш да кажеш с това, че си губя времето?

Нова пауза, за да напише отговора си. Докато чакаше, сърцето на Ана се разтуптя силно. От яд, от страх пред това, което този непознат щеше да напише.

„Аз не съществувам повече — емоционално или духовно.“

Нова пауза. И отново разтупкалото се Анино сърце.

„Така е и ще е най-добре, ако не съществувах и физически.“

Ана прочете бележката, препрочете я, за да бъде сигурна, че я бе разбрала правилно… Изведнъж пулсът й затуптя в ушите й. Скъса листчето от бележника и го смачка на топка. В същото време го стрелна с поглед.

— Нямам намерение да слушам подобни глупости — рече тя.

Тихият й тон придаде неочаквана сила на изявлението й, както и фактът, че се изправи с чувството на накърнено достойнство. Бавно прекоси стаята, излезе от нея, без да се обърне и без да обели и дума с болногледача, с когото се размина в коридора, и излезе от задния вход.

Чак когато чу затръшването на вратата, осъзна, че слизаше по стълбите. Усети топлината на обедното слънце, свежия мирис на летния ден, видя как къщата се смалява в далечината. Отначало вървеше бавно, но сетне ускори крачки още и още, докато краката й сами не се понесоха през познатото поле, през гората, по пътечката, която водеше към морето. Задъхваше се все по-силно и по-силно — сякаш дъхът й бе някой звяр, който я гонеше да тича все по-бързо. Нямаше представа накъде се бе запътила. Знаеше само, че бягаше от непознатия, който някога беше неин съпруг.

Джак се вслушваше в тишината. Тя се носеше все по-силна и по-силна, като неизсвирена симфония, празните й, пронизителни тонове отекваха в деликатната му душа. Сърцето в гърдите му препускаше, подвластно на собствената си черна мелодия.

Отче, съгреших.

Какъв е грехът ти, синко?

Нараних жена си.

Джак сви лявата си ръка в юмрук, в яден юмрук. Как можа тъй коравосърдечно да засегне Ана? И все пак, не бе ли по-жестоко да продължава да я заблуждава? Той никога повече нямаше да може да бъде неин съпруг, факт, който докосването на ръката й сурово му напомни. Няма значение, че би искал. Имаше значение само това, че не можеше да бъде. Тя трябваше да бъде свободна. Той трябваше да бъде свободен.

По-добре ще е да не съществувах физически.

Сърцето на Джак се разтуптя силно. Мисълта за смъртта го плашеше, макар че тя щеше да му донесе покой. Уморил се бе да се бори, да се съпротивлява, да върви по път, който, изглежда, не водеше заникъде. Не, напоследък бе сигурен накъде отиваше — към вечното си местожителство.

Какво ли би рекъл отец Сантълайсис, ако знаеше за мислите на Джак? Дали щеше да заговори за вечното проклятие, което щеше да тегне над душата му? Или за грях — тъй непростим, че и Господ не би могъл да го прости?

Джак въздъхна, искаше му се Ана да е тук, да вземе ръката му, независимо, че той пак щеше да отдръпне своята.

Отче, съгреших.

Какъв е грехът ти синко?

Превърнах се в непознат за себе си.

 

 

Слоун нямаше представа каква сила го движеше — някакво неспокойствие, което нито можеше да разгадае, нито да пренебрегне, но в мига, в който видя Ана, разбра, че му е било съдено да се върне на плажа. Нещо лошо се бе случило. Разбра го още като я видя.

Седеше, прегърнала коленете си. Но при тази й поза, с извит като лък гръб, изглеждаше невероятно уязвима. Това впечатление се подсилваше и от факта, че не помръдваше, взряна в морето. Ако го бе забелязала, че приближава, то с нищо не го показа. Дори и когато се отпусна до нея и зае същата като нейната поза, тя не пророни и дума. Просто продължи да се взира напред.

Най-накрая Слоун тихо попита:

— Какво се случи?

Без да, го погледне Ана отвърна:

— Нищо.

Слоун остави отговора й да виси във въздуха не повече от миг-два.

— Приятелите не се лъжат един другиго.

Пренебрегна обаче факта, че я бе излъгал за пленничеството си.

— Нищо не…

— Недей, Ана.

Ана изви глава, за да го погледне. Макар и да се постара, не можа да скрие факта, че нещо я измъчва. Дори по-лошо — че искрицата живот сякаш бе изгаснала в сините й очи, в красивите й сини очи. Без дори да подозира какво се бе случило, Слоун знаеше, че виновник за изгасналата искрица бе Джак Рейми. И това го накара да не изпитва милосърдие към него.

— Няма нужда да ми казваш какво се е случило — рече Слоун. — Но не ме лъжи.

Обичайната й безчувственост, едновременно успокояваща и плашеща, бе заместила гнева й и сега тя не изпитваше нищо. Абсолютно нищо. Дори и когато забеляза Слоун да крачи към нея, дори и когато приседна до нея, дори и сега, когато се взираше в загрижените му очи. Извърна поглед, почуди се колко да сподели с този мъж, ако изобщо решеше да споделя с него.

Спомни си как пръстите му леко бяха докоснали ръката й сутринта, знаеше, че тъкмо този инцидент бе предизвикал онова, което се случи между нея и Джак. И тъкмо онова, което се бе случило — или по-скоро не се бе случвало — между нея и Джак през последните години, я бе направило свръхчувствителна към допира на Слоун.

— Джак и аз не сме любовници от години — рече Ана, сама невярваща, че можеше да бъде толкова откровена. Никога не бе признавала този факт пред друг човек. Проклинаше безчувствеността си, която до известна степен бе осъдителна, но също така усещаше, че седналият до нея мъж притежаваше умението да я накара да пожелае да сподели с него мислите и чувствата си.

Изявлението й не изненада Слоун. Той предполагаше, че импотентността на Джак бе причината да липсва пълната с деца къща. Освен това предположи, че тази тема имаше нещо общо с онова, което измъчваше Ана, и затова я остави сама да намери начина да му го съобщи.

— С времето свикнах с този факт — рече накрая Ана. Припомни си самотното си легло, безбройните самотни нощи, повече, отколкото можеше да преброи, и добави: — Човек свиква с онова, с което трябва да свикне.

Слоун отново не каза нищо, макар болезнено да си представи цената, която бе платила.

— Научих се да живея в безбрачие — рече Ана. — Но онова, с което не свикнах да живея…

Запъна се. Безчувствеността й отстъпи малко и позволи на гнева й да се завърне и да надникне иззад нея.

Слоун забеляза проблясъка на яда й. Тя изпитваше нещо — а това бе по-здравословно, отколкото да не чувства нищо. Но това отново бе на прекалено висока цена.

— С какво не можа да се примириш, Ана?

Въпросът прозвуча тъй тихо, тъй мило, че на Ана не й бе възможно да не отговори. Ала тя не се нуждаеше от кой знае какво окуражаване, защото искаше — не, имаше нужда! — да каже на този мъж колко силна болка изпитваше.

— Единственото, от което се нуждаех, бе някое случайно докосване, прегръдка, някой, който да държи ръката ми, някакъв контакт! — Искаше й се тонът й да прозвучи нормално, но гневът бе взел връх. Беше усетила, че до определено равнище ядът й носеше удовлетворение. — Ала той не желае дори да ме докосне, не иска и аз да го докосна!

И докато една част от Слоун желаеше да накаже Джак Рейми, то друга част го разбираше. Как би могъл един мъж, който помни какво е било да люби тази жена, после да я докосне и да знае, че това е всичко и то поради неспособността му?

— Аз хванах ръката му, а той я издърпа. — Гласът на Ана потрепери. — Дори и след като го помолих, не ми позволи да го докосна.

Слоун усети болката, опустошението на духа, скрити зад гнева й. Независимо от обстоятелствата, той не можеше да си представи който и да е мъж да пренебрегне нуждата на тази жена. Не можеше дори да си представи някой да получи такава възможност. Самият той бе прекарал по-голямата част от сутринта в опити да забрави нежното докосване на ръката й, а ето че тя се молеше на мъжа си за нещо, за което Слоун би дал и живота си.

Нещо у Ана я караше да му покаже смачканата на топка бележка, която бе пъхнала в джоба си, ала друго нещо я възпрепятстваше. Не можеше да повярва, че Джак сериозно желаеше смъртта. Бе потиснат. И нищо повече.

— С какво мога да облекча болката ти? — попита Слоун отново тъй тихо, че гласът му, досущ като разжарен огън, стопли Ана.

Вземи ръката ми. Думите шушнеха в съзнанието й, в сърцето й. Виждаха й се съвсем естествени — като теченията, като приливите и отливите, а не биваше да са такива.

Нека взема ръката ти, помисли си Слоун и призна пред себе си, че може би в този акт щеше да намери облекчение и неговата болка. Защото изпитваше именно болка: да седи тъй близо до нея, без да може да я докосне. Добри Боже, откога едно докосване бе станало толкова важно? От тазсутрешните меки като коприна спомени — долетя отговорът.

Какво ли ще направи той, ако хвана ръката му?

Какво ли ще направи тя, ако хвана ръката й?

Въпросът не остана дълго без отговор. Сякаш и двамината бяха лишени от право на глас по въпроса, сякаш всичко бе предопределено от самото начало: Слоун посегна към ръката на Ана в мига, в който ръката й потърси неговата.

Стотици усещания се извиха като вихрушка в съзнанията на двамината: топлина, мекотата на Ана, силата на Слоун, малката ръка на Ана, едрата на Слоун, начинът, по който пръстите на Ана се преплитаха с неговите, силата, с която ги стискаше, сякаш от това зависеше животът й, начинът, по който пръстите на Слоун се сключваха около нейните, сякаш бе готов да се бие до смърт, за да я защити.

Какво ли би изпитал, ако прокараше пръсти из златистата й коса?

Какво ли би било, ако положи длан върху брадясалата му буза?

Какво ли би било, ако можеше да прокара пръсти по нежната извивка на шията й?

Какво ли би било да докосне съвсем леко с връхчетата на пръстите си устните му?

Погледът на Слоун — невинен и същевременно гузен — срещна нейния. Взираха се един в друг, а истината дръзко се бе вторачила и в двама им.

Ана бавно издърпа ръката си от неговата, венчалната й халка блестеше като грозно обвинение. Не каза нищо, но учестеният й дъх говореше вместо нея.

И дъхът на Слоун не бе по-спокоен, когато рече:

— Кълна се, че не съм искал това да се случи.

Ана се изправи, Слоун — също, светът се въртеше бясно около тях. Ана направи крачка назад, сякаш така можеше да се отдалечи от онова, което изпитваше.

Слоун съзря бягството в очите й.

— Ана, почакай. Нека поговорим.

Ала Ана не спря. Направи още една крачка, после още една, а след това погледна за последен път Слоун в очите, обърна се и хукна.

— Ана, моля те… Ана… Ан… нна!