Сандра Канфийлд
Забранена страст (2)

Втора глава

На следващата сутрин — бе един слънчев вторник — новината вече се носеше из старомодното крайбрежно градче като горски пожар и оставяше у евентуалния страничен наблюдател впечатлението, че Кукс Бей е столицата на мълвата на щата Мейн, а може би и на цялата страна.

Никъде другаде новината не бе посрещната по-въодушевено, отколкото в смесения магазин на Гудж. Макар Инес Гудж едва да наближаваше четирийсетте, с опънатата си на стегнат кок черна коса, с крака, обути в старомодни сандали, тя изглеждаше с десет години по-възрастна, а се държеше като двайсетгодишна. Изобщо не се бе омъжвала, никога не бе имала гадже, ако не се брои избраникът й от трето отделение — Били Ейвъри с наядените зъби.

Накратко казано, Инес нямаше свой собствен живот, нямаше и никакви вълнения и в резултат на това й се налагаше да изживява живота на другите, което тя вършеше с радост, а то пък бе причината по-грубичките й съграждани да я смятат за скръндза и хлевоуста. Дори и най-благосклонните местни жители само поклащаха глава при вида на белия пудел на Инес, който бе винаги до нея и носеше на ушите си огромни сини панделки.

— Свръхдоза инсулин… намерили писмо… изобщо не проронила сълза… — тъкмо й съобщаваше една клиентка.

Инес обаче улови едва една трета от думите, защото току-що си припомни няколко инцидента, случили се в нейния магазин в деня преди смъртта на Джак Рейми. В инцидентите участваха жена му и онзи странен мъж, който живееше до фара. В повечето случаи Инес бе принудена да се изразява мъгляво за хората, защото не можеше да помни имена. Това я ограничаваше донякъде в клюките, но в същото време правеше това й занимание още по-трудно и предизвикателно.

— Ти как мислиш? — попита я вестоноската.

Инес, имайки предвид онова, което си спомни, отвърна:

— Мисля, че е много интересно.

В мига, в който клиентката й си тръгна, Инес прекоси магазина по безукорно чистия дървен под и отиде до тезгяха. Измъкна телефонния указател, прелисти няколко страници и сетне прокара показалец, тъй слаб, както и ума й, по една от колонките. След като намери търсения номер, тя взе телефона, набра го и помоли да я свържат с шерифа Тейт. И започна да му пълни главата.

— Нали познаваш онзи мъж, дето живее на фара. Да, точно той. Ами, в магазина се случи нещо, което мисля, че трябва да узнаеш. Той и жената на Рейми…

Когато Инес свърши с бомбастичния израз: „Само изобщо не си позволявай да мислиш, че това е важно“, Джеймз Тейт трябваше да признае, че дори и като се имаше предвид източникът, онова, което бе научил, си заслужаваше да бъде проверено.

Докато Инес разговаряше с шерифа, мълвата, която нарастваше като снежна топка с всеки следващ преразказ, продължаваше да се носи по предопределения й курс, като се спря във фризьорския салон „Щракащите ножици“, където Дорис, разбъбрила се като сврака, прегря клиентката, на която правеше трайно къдрене, отби се в бензиностанцията и магазина за гуми втора употреба на Карл Ларъби — той потърси в опърпания речник думата евтаназия, след което си промърмори под носа, че никога досега не бе чувал подобно нещо, намина и към погребалното бюро, където Илая самодоволно заяви, че всички би трябвало да обърнат внимание на думите му, че щом една жена не плаче на погребението на мъжа си, в това има нещо много, много странно.

Оттам новината препусна надолу към пристанището, към магазина на Бенди за стръв и рибарски принадлежности. Бенди Уебър, стар морски вълк, чиито ръце бяха заровени до китките в гърчещите се червеи, прокоментира пред един клиент, че много харесвал двойката, която бе наела къщата в близост до фара. Помнел Джак Рейми като хлапе — ловял риба със собственото му момче — и бе срещал няколко пъти жена му.

 

 

Мъжът от фара бе последният в града, който научи новината. Слоун Маршъл, с влажен от потта анцуг, с разрошена от духащия откъм залива Пенъбскот вятър гарвановочерна коса, тъкмо завършваше ежедневния си двумилев крос, когато забеляза пощенския раздавач. Всъщност това не бе раздавачът, а шестнайсетгодишният му син, който два пъти седмично идваше на велосипед да донесе пощата на Слоун. От мига, в който Боби Пелегрино научи, че Слоун бе служил във войската — бе се досетил от оскъдната поща, която Слоун получаваше по време на шестмесечния си престой в Кукс Бей, поща, адресирана до о.з. капитан втори ранг Маршъл, младежът сам предложи да отмени баща си.

Слоун се опита да отклони въпросите на Боби, тъй като, ако имаше нещо, за което изобщо не му се говореше, то това бе службата му в армията. Разговорите за нея винаги събуждаха болезнени спомени, които той се опитваше да забрави. Онова, което най-много го дразнеше у Боби, който само чакаше да изпълни осемнайсет, за да се превърне в най-храбър морски пехотинец, бе фактът, че той напомняше на Слоун, че някои неща изобщо не могат да се забравят (в най-добрия случай това ще е временно). Имаше време, когато Слоун бе на път да изгуби разсъдъка си и дългогодишният му приятел Харпър го бе спасил — но за какъв дявол? За да го съсипе тя отново? Както обикновено става в живота, тъкмо така и излезе.

Стой настрани от нея, човече. Тя е омъжена жена.

Докато изкачваше уморен каменните стъпала, издълбани в скалата и осигуряващи достъп от фара към морето, предупрежденията на Харпър още звъняха в ушите му — високо и ясно. С всяко стъпало боядисаната в бяло тухлена сграда на фара с оранжевия му купол се виждаше все по-добре, появи се и хижата на фаропазача. Последната бе скромна четиристайна къща, построена от бял бор, с покрив, боядисан в оранжево. Монашеската й аскетичност, както и отдалечеността й, прилегнаха чудесно на Слоун и мрачните му настроения.

Боби му помаха, Слоун отвърна; чудеше се какво ли би казал Харпър, ако узнаеше колко безразсъдно бе пренебрегнал съвета му. Ала Харпър, макар и да познаваше Слоун по-добре от който и да е на този свят, нямаше и представа за силата на чувствата му към Ана. Не бе имал никакво намерение да се влюбва в нея. Всъщност бе направил всичко, което бе по силите му, да обезсърчи чувствата си, ала истината бе, че те, че Ана бе превзела сърцето му без изобщо да го пита за желанията му. Очевидно тези чувства не даваха и пет пари за това кое бе благоразумно и кое не.

— Здравейте, капитане! — извика Боби, докато слизаше от колелото си, което остави на земята.

Слоун потрепери при избрания от Боби поздрав.

— Здравей, Боби.

Младежът изрецитира дежурната си фраза:

— Няма много поща.

Слоун взе няколкото плика и рекламни брошури и се приготви да се отбранява от канонадата въпроси, свързани с армията, за които бе сигурен, че ще последва. Ала Боби Пелегрино го изненада.

— Чухте ли?

В този момент Слоун забеляза за пръв път блещукането в очите на момчето. Нещо го бе развълнувало силно.

— Какво да съм чул?

— За ареста.

— Какъв арест?

В думите на Слоун се почувства необичайно спокойствие. То бе същия, анормален покой, който винаги изпитваше по време на бойна акция, когато някакво шесто чувство му подсказваше, че опасността е някъде съвсем наблизо.

— На вашата съседка — мисис Рейми.

В стомаха на Слоун се заби силен юмрук.

— Какво каза?

— Мисис Рейми бе арестувана за това, че е убила мъжа си. Казват, че било евта… екта… евта-нещо, нали разбирате — милостиво убийство, за да тури край на мъките му. Казват, че той я помолил да му отнеме живота и тя го направила — набрал скорост по темата, дори и фактите му далеч да не бяха верни, той добави: — Изровили трупа на мъжа й, изпратили го в Огъста и, познайте какво разкрили? — Това очевидно бе реторичен въпрос, защото Боби продължи бързо: — Че бил починал от свръхдоза инсулин. Освен това се говори за негово писмо, което тя изгорила в камината. Нали разбирате, писмото, с което го моли да сложи край на живота му. Мисис Кари възложила на мистър Флеминг да я представлява…

След фразата милостиво убийство Слоун вече не чуваше нищо. Един разговор, който бе водил с Ана това лято, изплува в съзнанието му и го обсеби напълно.

„Смятам, че човек има правото да реши кога да свърши живота си. Не бих обвинила някого за това, че е помогнал на любим човек да го стори. Това шокира ли те?“

Слоун си спомни, че бе шокиран, макар и не толкова от признанието й. Беше потресен от хрумналата му заплашителна мисъл, че ако Рейми умреше, Ана щеше да бъде свободна. Мигновено се погнуси от себе си за това, че си бе позволил тъй низка мисъл, ала погнусата от себе си бе нещо, което през последните няколко години не го бе спохождала рядко. За съжаление бе станал нещо като експерт по този въпрос.

Боби Пелегрино продължи да бърбори с нарастващо въодушевление. Най-накрая, когато изглежда парата му свърши, рече:

— Представяте ли си само? Да се случи баш тук, в Кукс Бей!

Слоун разбра, че това не бяха негови думи, сигурно ги бе чул някъде.

На практика Слоун можеше само да гадае какво изпитваше сега Ана. Когато Боби си тръгна, за да разпространява несъмнено страховитата вест, Слоун се втурна в къщата, хвърли пощата на малката масичка и грабна телефона. Набра един номер; сетне, докато чакаше да му отговорят, взе апарата, влезе в кухнята и отвори хладилника. Извади каната с вода и удари една яка глътка. Само страхът можеше така да изсуши гърлото на човек. Но той бе пристрастен към адреналина и отдавна се бе примирил с този факт. Ако не бе така, никога не би се кандидатирал доброволно за мъчителните операции, в които с желание бе участвал — научил се бе да понася, може би дори с радост, пресъхналото си гърло ведно с разтуптяното сърце.

— Добър ден. Тук е кабинетът на Харпър Флеминг. С какво мога да ви…

Слоун прекъсна професионално-приятния глас на Мерилин Грейбър, секретарката на Харпър, единственият му персонал.

— Искам да говоря с Харпър — каза й Слоун.

— Бих ли могла да попитам кой го търси?

— Тук е Слоун Маршъл.

— Съжалявам, че не познах гласа ви. Как сте?

— Добре — отвърна Слоун, опитвайки се да се държи учтиво, макар сърцето му да тупкаше с далеч недобър ритъм.

— Почакайте секунда.

— Благодаря.

Слоун отпи още една глътка вода, върна каната в хладилника и затвори вратата му с крак. По линолеума на пода се посипа пясък от маратонките му. Изобщо не му обърна внимание.

— Слоун?

— Защо не ми се обади?

Приятелят му очевидно реши да не възразява срещу обвинителния тон.

— Тук беше истинска лудница. Освен това, тя бе арестувана едва вчера вечерта. Трябваше да присъствам при снемането на отпечатъците и самоличността й, после да се заема с въпроса за пускането й под гаранция.

Логиката в думите на Харпър отне вятъра от платната на Слоун. Той въздъхна.

— Извинявай.

— Няма нищо. Щях да ти позвъня веднага, щом получех възможност.

— Искам да я видя — рече рязко Слоун, макар навярно да знаеше, че може би бе последния човек на света, когото Ана би поискала да види.

— Не — отвърна Харпър също тъй рязко и с тон, който не търпеше възражение.

И все пак Слоун възрази, бе готов да възрази и на Ана, ако се наложеше. Искаше да се увери, че тя бе добре.

— Искам да я видя.

— Не — повтори Харпър. — Чуй ме, Слоун. Обвинението срещу нея е доста тежко, но е оборимо. Исторически погледнато, съдебните състави имат склонността да възприемат съчувствено отношение към обичаната съпруга, която е помогнала на своята половинка да тури край на страданията си. Съдебните заседатели обаче не се отнасят съчувствено към замесването на трета страна, колкото и да е невинно то. Веднага стават подозрителни, че мотивът за убийството би могъл и да не е чак толкова алтруистичен.

Слоун се замисли за тяхната невинност. Той не възнамеряваше да я тласка към престъпване на брачната й клетва. Кой по-добре от него знаеше колко болезнено е да предадеш един принцип. Това бе нещо, което не би пожелал и на най-големия си враг, да не говорим за човек, когото обичаше. Той и Ана се бяха борили с взаимното си привличане, докато повече не можеха да му устоят. Когато онази нощ тя неочаквано се появи на плажа, когато бе потънала в обятията му, тъй дяволски мека, тъй дяволски сладка, тъй дяволски желаеща, тогава на света нямаше сила, способна да го възпре да вземе онова, което тя тъй страстно му предлагаше.

Дори и сега мисълта за нетърпеливите й устни го подлудяваше, досущ както и мисълта за ръцете й, които отчаяно пробягваха по тялото му. Той знаеше, че Ана и мъжът й отдавна бяха престанали да бъдат любовници, факт, който получи потвърждение още щом проникна в нея. След това той вече не можеше да мисли за нищо друго, освен за невероятно откровената й реакция. Не се правеше на свенлива и посрещна всяко негово желание със свое собствено. Той никога не бе познавал толкова чиста страст, тъй пречистено удоволствие.

— Слоун?

Слоун успя да дръпне юздите на своенравните си спомени, но не и преди болката от онази нощ да го бе пронизала, като нажежен до бяло ръжен. Не искаше да си спомня за сдържаността й, която последва любенето им. Нито искаше да си спомня отново думите й, че това не бива повече да се повтаря. И съвсем сигурно не искаше да си спомня начина, по който тя му съобщи, че не бива повече изобщо да се виждат.

— Слоун?

Той прокара пръсти през косата си.

— Да?

— Твоите отношения с нея са невинни, нали?

— Дефинирай ми невинни.

— Обожание отдалеч.

След като Слоун не отговори нищо, Харпър бавно изсъска:

— По дяволите!

— Не бе планирано… просто се случи.

— Е, сигурен съм, че прокурорът, да не говорим за съдебните заседатели, ще пренебрегнат това неблагоразумие, след като не е било преднамерено — рече Харпър с тон, изпълнен със сарказъм. Под сарказма му, обаче, Слоун долови и нотките на загриженост, загрижеността на адвоката за клиента му: — Поне ми кажи, че вие двамата сте били дискретни. Кажи ми, че не сте се регистрирали в местния мотел под името Смит.

Слоун си помисли за малкото заливче между фара и къщата, която Ана и мъжът й бяха наели за лятото. Уединено, благодарение на естествено образувалите се стени от скали и камъни, то лежеше скрито от любопитни очи. Не, никой не ги бе видял онази нощ.

— Бяхме дискретни — Слоун усети, че приятелят му не бе напълно убеден. — Никой не ни видя. Залагам живота си.

Слоун си представи как приятелят му прокарва длан по плешивото си теме, надолу към кичурите къдрава коса, с цвят на зряла пшеница, които обрамчваха главата му. Около четирийсет и пет годишен, Харпър бе преминал през много различни фази в своя живот. И се гордееше много от един факт: в какъвто и стадий да се намираше, не даваше и пет пари какво мислеха за него хората.

— Може би точно за това става дума, само че не си играеш със собствения си живот — въздъхна тежко Харпър. — Защо не слезе в града и не свали нещо? По дяволите, онази сервитьорка в Чат ънд Чю с удоволствие би се съгласила.

— Защото това няма нищо общо с каквото и да е сваляне и ти го знаеш. — И преди Харпър да успее да отговори, Слоун додаде: — Влюбен съм в нея.

— Ти си обсебен от нея — рече Харпър и това не бе казано за първи път.

— А любовта не е ли именно това? Обсебване? Някаква красива лудост?

— Нямам намерение да влизам във философски спор относно дефиницията на любовта. Както и да определяш чувствата си, стой настрани от нея. Ако връзката ви се разкрие, за нея това ще се превърне в целувката на смъртта.

Слоун повтори въздишката на приятеля си, без да си дава труда да прикрива, че от сърцето му капе кръв от тази мъка.

— Няма връзка. Тя го заяви ясно. Тя навярно няма да поиска да ме види, дори и да ми разрешиш. Това е наказанието, което е решена да изтърпи.

— Съжалявам, но, повярвай ми, така ще е най-добре. Поне засега.

„Сега или завинаги?“ — помисли си Слоун, но попита:

— Тя какво казва по въпроса за жалостивото убийство?

— Много малко. Всъщност, тя изобщо говори съвсем малко.

Слоун знаеше, че не му бе времето да споменава за разговора им на тема евтаназия. А и съвсем сигурно не му бе времето да му казва, че това стана вечерта, когато съпругът на Ана — съпругът на неговата любовница — бе починал. Не, Харпър щеше да забълва змии и гущери при новината за това… и щеше да бъде прав.

— Виж какво — рече Харпър, — знам, че не ти е леко, но просто се сниши. И гледай много-много да не мислиш за нея, да не би някой да прочете мислите ти. Вие двамата не бива да бъдете свързвани. Ако това стане, за нея делото е изгубено.

По-късно Слоун щеше да стигне до заключението, че би бил безкраен наивник да смята, че някоя дума или деяние можеха да останат скрити в едно градче, в което имаше само петстотин чифта очи. След по-малко от седмица, точно по времето, когато съставът от съдебни заседатели реши да се събере и да обяви обвинението, го посети шерифът Тейт. В следобеда на онзи четвъртък Слоун усети, че го дебне беда, още когато видя как колата вървеше по криволичещия път, настлан със снежнобял чакъл. Той вече знаеше, че бе в беда в мига, в който не усмихващият се шериф Тейт се обърна към него.

— Мистър Маршъл, мой дълг е да ви информирам, че съставът от съдебни заседатели издаде обвинение срещу вас и мисис Рейми за предумишлено убийство на нейния съпруг Джак Рейми.

Още преди Слоун да почувства как земята се люшва под краката му, шерифът Тейт започна да му опява с глас, който звучеше като тъжна южняшка песен.

 

 

Полицейският участък бе сива гранитна сграда, която историците гордо обявяваха за мястото, където се формирала милицията на Кукс Бей, за да вземе участие в Голямото въстание или Гражданската война, както по-късно бе придобила популярност. Докато минаваше през вратата, слава богу, без унижението на белезниците, Слоун си помисли, че това място притежаваше очарованието на тъмница. Флуоресцентни лампи, които се опитваха да намалят тъмата, причинена от малкото и зле разположени прозорци, бяха подредени по тавана досущ като змиевиден лабиринт от тунели. Те излъчваха само ослепителни снопове светлина, която караше всички да присвиват очи. В същото време от стените се просмукваше студена влага.

В един панически миг Слоун си спомни за тъмния, влажен кошмар, който бе изтърпял две години по-рано. Спокойно, рече си той, това не е Бейрут. Никой няма да те запре в тъмницата. Един телефонен разговор и си вън оттук.

Сякаш прочел мислите му, шерифът каза:

— Имате право на едно обаждане по телефона.

След което заместникът на Тейт, единственият му заместник — млад мъж на около двайсет и пет години, върху чиято нагръдна значка бе изписано името Дики Белинда — прехвърли телефона от близкото писалище към високия до гърдите тезгях.

За броени секунди Слоун набра номера на кабинета на Харпър. Отговори му автоматичен телефонен секретар и той остави съобщение. Опита се тонът му да не бъде трагичен. При дадените обстоятелства шериф Тейт му разреши да направи още едно обаждане. Той позвъни на Харпър у дома му, ала и тук не сполучи и се принуди да остави второ съобщение. Принуден бе и да приеме, че най-вероятно щяха да го затворят. Само при мисълта за това устата му пресъхна, като че бе пълна с памук.

— Съжалявам, мистър Маршъл, но ще ми се наложи да ви задържа, докато не се свържете с адвоката си.

Слоун погледна шерифа и едва-едва кимна с разбиране. Едва ли можеше да каже нещо. Всъщност, той се боеше да заговори, боеше се, че ако помоли да не го задържат, ще се опозори.

След като шерифът се увери, че разбира обвиненията, както и конституционните си права, Слоун бе отведен до някаква килия. В тази част на сградата се обръщаше още по-малко внимание на осветлението, килиите, пет-шест на брой, бяха осветени е мрачна жълта светлина. Навсякъде танцуваха сенки.

Когато стоманената решетка изтрака зад гърба му, клаустрофобията на Слоун се развихри в пълен мащаб. Каменните стени го притискаха, караха го да се чувства така, сякаш всеки миг щяха да се срутят върху него. Гърдите му се свиха, дишането му стана учестено и неравно. Сграбчил решетката, той си даде клетва, че каквото и да станеше, колкото и дълго да го държаха затворен, нямаше да коленичи, нямаше да се свие в ъгъла, като някое изплашено животно. Опита се да мисли за Ана. Къде ли бе тя сега? Дали я бяха довели тук, за да й прочетат новото обвинение? Какви трябваше да бъдат официалните стъпки при подобни обстоятелства? Накрая обаче не можа да се съсредоточи върху нищо друго, освен върху паническия страх, който го бе обзел.

Твоето правителство те е забравило, капитан втори ранг. Гласът говореше на английски, но с такъв силен арабски акцент, че Слоун трябваше да се напрегне, за да разбере думите. Те те пожертваха пред олтара на собствената си страхливост. Спаси се сам, капитане. Спаси се сам… спаси се сам… спаси се…

В желанието си гласът, миналото, спомените да си отидат, Слоун направи онова, което се бе научил да върши със съвършенство. Започна да измисля наум разни истории. Беше в Африка, катереше се към Килиманджаро, спускаше се със сал по бурните води на Замбези, прекосяваше пеша пустини, джунгли, саваната. Току-що бе започнал да усеща палещата топлина на слънцето, да вижда как стада диви животни пасат до малко езеро и вече можеше да се закълне, че усеща миризма на урина и на фекалии — неговите собствени — и само благодарение на върховни усилия успя да се убеди, че лошата миризма бе плод на въображението му. Застави се отново да се върне в Африка.

Слоун нямаше представа колко време бе минало, когато чу вратата на килията му да издрънчава и да се появява Харпър. Докато стъпките на приятеля му потракваха ритмично по бетонния под, Слоун усети, че ръцете му бяха като вдървени. Беше стискал решетката тъй силно, че не усещаше нищо с пръстите с побелелите им кокалчета. Помоли се на Господа да може да се пусне от решетката.

Харпър хвърли само един поглед към пепелявосивото лице на Слоун и попита шерифа:

— Имали тук място, където можем да поговорим?

— Разбира се — отвърна шерифът Тейт, докато отключваше вратата.

Когато шерифът мярна цвета на лицето на Слоун и видя капчиците пот по челото му, попита:

— Добре ли сте?

— Добре е — отвърна Харпър и добави: — Сигурно не ви се намира кафе, а?

— По това време на деня мога да гарантирам само, че е мокро и топло.

— И това стига — кимна Харпър.

Слоун погледна стенния часовник в стаята, в която ги отведоха. Бе малко след седем. Доколкото можеше да прецени, бе прекарал в килията около два часа, два човешки живота. Отпусна се на първия стол, който му попадна, твърд, с права облегалка, досами масата. Досети се, че тази ослепително осветена стая се използваше за разпити. Но поне нямаше решетки; благодарен бе на Харпър, че не заговори веднага, а го остави да се съвземе. Всъщност, Харпър не заговори, докато помощник-шерифът не остави на масата чаша със съмнителна течност, от която Слоун Отпи солидна глътка.

— Съжалявам. Дойдох веднага, след като получих съобщението ти. Бях в Бар Харбър, работех по едно дело.

— Какво стана с Ана? — попита Слоун, обхващайки с пръсти чашата. Топлината се просмука в схванатите му мускули и полека-лека сковаността му започна да се стопява. Дори и дишането му взе да се нормализира.

— Предявиха й новото обвинение, но вече бе пусната под гаранция и не я водиха тук — усмихна се криво и безрадостно Харпър. — Малките градчета често си имат своите законови правила.

Слоун остави чашата на масата и се възправи срещу неприятностите тъй, както го бе правил винаги — с главата напред. Една от причините, че можеше да подходи към тази криза тъй праволинейно, се криеше в това, че не можеше още да повярва в случилото се. Това щеше да стане по-късно. И навярно — в пълния смисъл на думата.

— Затънали сме в лайната до гуша, нали? — попита той.

Харпър бе не по-малко прям:

— Нека се изразя така: затънали сте достатъчно дълбоко да се удавите и двамата. — Той поклати глава и добави: — Трябваше да предусетя, че ще се случи, но не го направих. Мислех си, че най-лошото, което можеше да се случи, ако връзката ви излезе на бял свят, бе да усложни делото на Ана, да разводни мотивите й, да даде на обвинението основания да иска най-тежката присъда. Никога не бях предполагал, че ще замесят и теб.

— И защо го направиха?

Харпър погледна приятеля си право в очите.

— Защото обвинението смята, че има достатъчно доказателства, а и съставът от съдебни заседатели очевидно е съгласен да ви обесят на едно и също дърво.

Слоун прие новината, без да потрепне.

— Доказателства?

— Няма да ги науча, докато не ми дадат достъп до делото.

Слоун първо погледна към чашата си, сетне към Харпър и рече:

— Има нещо, което трябва да узнаеш.

Харпър прие изражение от типа: Хайде да чуем.

— Бях в дома на Ана в нощта, когато съпругът й почина.

Изражението на Харпър се промени в типа: Хайде, съобщи ми още някоя добра новина.

— Бяхме си разменили остри приказки. Трябваше да говоря с нея.

— И направи ли го?

— Да, но не за дълго. Тя ме помоли да си тръгна. Беше разстроена.

— За какво?

— За това, което се случи по-рано същата вечер.

— Което бе какво? — Но преди още Слоун да отговори, на него му просветна. — Моля те, не ми казвай, че сте избрали тъкмо тази от всички нощи, да станете любовници.

— По дяволите, Харпър, не сме я избирали! То просто се случи!

Харпър вдигна ръка към лицето си и измърмори:

— Господи, Боже!

— Виж какво, никой не видя, когато излизах от къщата.

С неочаквано уморена въздишка Харпър рече:

— Сега не е времето да обсъждаме всичко това. В този момент — той погледна часовника си — ни остават трийсет минути, преди съдията Уейнън да постанови освобождаването ти под гаранция. Предполагам, че не възнамеряваш да прекараш нощта тук.

Перспективата отрезви Слоун така, както малко неща можеха да го сторят.

— Не, не възнамерявам.

— Тогава да вървим — кимна Харпър и пое към вратата. — О, между другото, заседанието по делото е насрочено за понеделник в девет сутринта. Изглежда всички са се разбързали много да го приключат.

Чак по-късно, по пътя към съда, Слоун осъзна, че приятелят му, адвокатът му изобщо не спомена за виновност или невинност.

 

 

Когато Слоун видя Ана в съдебната зала, сърцето му се преобърна в гърдите. Не очакваше тя да присъства на слушането по въпроса за пускането му под гаранция, макар като си помисли по-късно, това още веднъж идваше само да подчертае наивността му. Погледнато от законова гледна точка, той бе толкова затънал, че почваше вече да се дави в лайната, за които Харпър бе казал, че бе потънал. Точно в този момент обаче не го бе много грижа, след като можеше да погледне Ана за последен път. Обвинението на Харпър, че бе обсебен от нея, може би бе стопроцентово вярно. Единственото, в което бе сигурен, бе, че никога не бе изпитвал нещо подобно. И ако трябваше да се изрече истината, той не знаеше дали тази безразсъдна любов щеше да го отнесе в Рая или в Ада.

В Рая, мислеше си той, докато гледаше как Ана тихо разговаряше с Мерилин Грейбър. Косата й, малко по-златиста от благородния метал, обгръщаше сърцевидното й лице с плетеница от дълги до бузите къдри. В никой случай не изглеждаше на четирийсет и пет. Нито пък като прелюбодейка. Още по-малко — като убийца.

Сякаш усетила погледа на Слоун, Ана го погледна със сапфиреносините си очи. Ако само при вида й сърцето му се бе преобърнало, то сега то потрепери и за миг спря. Веднага му направи впечатление колко измъчено бледа бе тя. Но дори и в това си състояние не й липсваше твърдост на духа. Както винаги, сякаш бе обладана от някаква вътрешна сила. Докато я гледаше, тя с типичен за нея жест сви юмрук, положи го в другата си ръка и го притисна към гърдите си, сякаш черпеше емоционална енергия право от сърцето си. Както винаги, той се възхити на силата й, дори и след като знаеше, че това бе нещо, което тя трябваше да изостави, макар и временно. В обятията му тя бе сторила тъкмо това. В обятията му тя му бе дарила рядката възможност той да бъде по-силния.

Мястото, обстоятелствата се замъглиха в ума му. Нито съдебната зала, нито обвинението в убийство можеха да спрат неговото внезапно пропадане в ада. Господ да му е на помощ: дори и под клетва той можеше да се закълне във всичко, да изрече всичко, за да я има в своя живот.

Ана сведе поглед.

Харпър побутна Слоун напред и му посочи стол от другата страна на Мерилин. Слоун тъкмо се отпусна на него, когато Негова чест Хауърд Уейнън, едър мъжага в черна роба, се втурна в залата и се тръсна зад писалището.

— Да пристъпваме — избоботи той без предисловия.

— Ваша чест, обвинението смята, че поради хладнокръвието, с което е извършено това престъпление, е необходимо да бъде постановена значителна сума за гаранция.

Слоун хвърли поглед към прокурора — висок, слаб, изключително хубав мъж. Съдейки само по външния му вид, Слоун можеше да се обзаложи, че притежаваше три неща: гардероб, пълен със скъпи дрехи, стая за фитнес-тренировки и самочувствие, прекалено голямо, за да битува в едно-единствено човешко същество. Това, последното, изискваше той да харчи всеки цент от навярно скромната си заплата за първите две. За този човек имиджът означаваше всичко.

— И какво, мистър Хенеси, разбира обвинението под понятието значителна? — попита съдията.

Без да пропуска мига, Ричард Хенеси отвърна:

— Два милиона, Ваша чест. — И сякаш се боеше да не бъде разбран погрешно, поясни: — На обвиняем.

Слоун добави четвърто нещо към личния списък на Хенеси: смелостта му. Точно толкова голяма, колкото и самочувствието му.

Сякаш развеселен извън всякаква мяра, Харпър само поклати глава. Едновременно с това сви устни в иронична усмивка. Бавно се изправи на крака.

— Ваша чест, бих искал да използвам възможността да информирам мистър Хенеси, че това е съдебна зала, а не „Дисниуърлд“.

— Да приема ли думите ви като израз на това, че намирате предложението на обвинението за нереалистично?

— Точно така, Ваша чест — отвърна Харпър.

— Откровено казано, склонен съм да се съглася — рече съдията.

Ричард Хенеси скочи със скоростта на светлината.

— Ваша чест, това престъпление е прекалено тежко, прекалено ужасно. Тези двамата са убили…

— Обвинени са, че са убили — извика гръмогласно Харпър.

— … човек, който не само е бил физически немощен, но и депресиран. Те са се възползвали от потиснатостта му. Този съд, разбира се, не може да бъде снизходителен в дело от такава величина. Естествено на тези двамата не може да се позволи да извършат такова престъпление…

— Протестирам, Ваша чест!

— Запазете титаническия си сблъсък за процеса, господа. Ние сме тук, само за да определим размера на гаранцията.

Хенеси обаче нямаше намерение да се отказва без бой.

— Ако не за друго, съдът би трябвало да постанови висока гаранция, защото тези двамата могат да избягат. Никой от обвиняемите не е от Кукс Бей. Мистър Маршъл живее тук само от шест месеца, докато мисис Рейми е жителка на Кънектикът. Тя и съпругът й са били тук само на почивка, без постоянни връзки с обществото.

— Да се твърди, че Ана Рейми няма връзки с тукашното общество, е твърде преувеличено — контрира Харпър. — Тя има семейни връзки тук.

— Съпругът й имаше семейни връзки тук.

— Ваша чест, Ана Рейми е много близка със зълва си. Освен това, името Рейми не се нуждае от защита. То винаги е било символ за почтеност, още от бащите основатели на този град до наши дни. Тя няма намерение да бяга от съдебното дирене. Всъщност, тя и мистър Маршъл приветстват възможността да защитят честните си имена. — Ричард Хенеси придоби самодоволно изражение, с което искаше да каже, че държавата с радост ще им даде тази възможност. — Що се отнася до Слоун Маршъл — добави Харпър, — мистър Хенеси е прав, като казва, че няма връзки с тукашната общност, но той е мой личен приятел от двайсет години. Мога да заложа живота си за неговата почтеност. Мистър Маршъл няма намерение да избяга, докато е под гаранция.

— Следващият път, когато се нуждая от най-добър приятел, ще се обърна към тези два символа на добродетелта… — започна Ричард Хенеси.

— Ваша чест, сарказмът не подхожда на обвинението.

— … но точно сега бих искал да се определи гаранцията за двама убийци.

— Предполагаеми убийци.

— Господа, вече ви предупредих. Съдът не е в настроение да слуша заяжданията ви. Нека определим гаранцията… веднага.

— Двеста хиляди долара, Ваша чест — предложи Харпър.

— Милион и половина — контрира Хенеси.

— Двеста и петдесет хиляди.

— Един милион.

— Триста хиляди.

— Петстотин хиляди.

— Четиристотин хиляди — намеси се съдията Уейнън тъй рязко, че сложи край на заседанието. — Определям гаранция от четиристотин хиляди долара за всеки обвиняем.

Съдията Уейнън удари чукчето, сякаш по такъв начин узаконяваше постановеното. Сетне стана и излезе иззад бюрото.

Слоун имаше неприятното чувство, че неговият и на Ана живот бяха продадени на търг. Освен това долови заговор от страна на Харпър и Мерилин да ги държат разделени с Ана, защото в мига, в който съдията излезе, Мерилин изведе Ана от залата. Никой обаче не можеше да им попречи да си разменят последен поглед. Макар и кратък, той говореше много, ала все едно и също: аз съм объркан(а), уплашен(а), съжалявам, че те въвлякох в това.

 

 

На следващия ден — петък, изпълнен с дъха на земя, на идващата есен — вестникът Кукс Бей кроникъл излезе с най-голямото си заглавие в цялата си досегашна история. Нито войните и епидемиите, нито дори бурята, която едва не изтри Кукс Бей от картата през 1906 година, бяха заслужили заглавия от типа, който печатарят нарече второто пришествие. Заглавието гласеше: „Двойка, арестувана по повод смъртта на съпруг“.

В статията се казваше, че онова, което първоначално се смятало за милостиво убийство, сега се разглежда като убийство от любов.

Инес Гудж прочете новините, докато пиеше чаша горещо какао. На лицето й се изписа самодоволна усмивка от типа: нали си знаех, след което тя обяви на накичения си с панделки пудел:

— И то под носа на горкичкия й болен съпруг!

Кучето не прокоментира.

 

 

На пирса Бенди Уебър тихо въздъхна. Искаше му се полицията да не бе идвала да го разпитва. Тогава нямаше да му се налага да казва какво бе видял в нощта, когато Джак Рейми умря. На близката бензиностанция един клиент каза на Карл Ларъби, че не бил изненадан, че в Слоун Маршъл винаги бе имало нещо необичайно, че просто не бе нормално един мъж да се самоизолира като него, че това карало хората да си мислят, че таял някакви тайни. В стаята над Чат ънд Чю, която бе наела, Тами — работеща като сервитьорка, за да се издържа в курса за манекенки, усети как женското й самолюбие нараства неимоверно. Едва сега й стана ясно защо не бе успяла дори да заинтригува онзи хубавеляк Слоун Маршъл. Бил е твърде зает да се заиграва с омъжена жена.

В другия край на града двама юристи преглеждаха сутрешния вестник.

На Харпър Флеминг, който бе накрак половината нощ, за да осигури парите за гаранциите, не му допадна това, че случаят вече бе подложен на осъждане в пресата. Трябваше да види какво можеше да се направи.

Прокурорът, седнал в къща, която ненавиждаше, бе глух за дразнещия шум от разбиващите се в брега вълни, в които едва не се бе удавил като малък, досущ както сега кариерата му бе на път да потъне. Ако изиграеше обаче правилно картите си, този процес можеше да се превърне в билета му за напускане на това забравено от бога градче и за постъпване в някоя реномирана нюйоркска юридическа фирма, съответстваща на таланта му и впечатляващия му коефициент на интелигентност. Докато посръбваше от кафето си, той благодари на бога, че не бе обременен от морални скрупули, които да му забраняват да лъже, защото щеше да му се наложи да скрие няколко аса в ръкава на костюма си „Ботъни 500“.