Сандра Канфийлд
Забранена страст (23)

Двадесет и трета глава

Септември

Къде бе той?

Ана набира номера на хижата докато пръстите й не се разраниха, ала Слоун не вдигаше слушалката. За да не полудее напълно, тя си направи чаша чай и отиде във всекидневната, където огънят в камината бумтеше буйно. Спря се за малко на място, за да види вечерните новини, но когато Джейк Лугарик въодушевено и радостно повтори казаното от прокурора за миналото на Слоун, тя изгаси ядно телевизора. За съжаление обаче не можеше да прогони думите от главата си.

„Страхливец… не издържал на мъченията… страхливец… не заслужава да е сред военните… страхливец… страхливец… страх…“

Думите избледняха, заглушени от толкова незначителен звук, че Ана не бе сигурна дали не си го бе въобразила. Надигна глава и се заслуша. Единственото, което долавяше, обаче, бе воят на вятъра. Въздъхна… и отново чу мистериозния звук. Този път бе по-отчетлив и определено идваше откъм задния вход. Тя се намръщи и пое към източника на шума. Като влезе в кухнята, вече можеше да го идентифицира — някой бясно удряше с юмрук по дървото, стъклото подрънкваше. Ана се забърза към задната врата. Дори и в смрачаването, причинено от бурята, можа да види мъжки силует. Позна го веднага. Пребори се с несигурни пръсти с резето и отвори широко вратата.

Вятърът нахлу вътре с облак ситни дъждовни пръски, но Слоун не понечи да влезе. Светкавица го освети с призрачната си светлина — той просто стоеше и гледаше Ана. След няколко мига рече с тихо отчаяние:

— Не ме отпращай.

Мислите на Ана се виеха в такава вихрушка, че не можеше да промълви и дума. Просто отстъпи навътре с жест на мълчалива покана, която той прие.

Вече в антрето, Ана се вгледа в него. Беше облечен в дънки и с жълто непромокаемо яке, а не с военния си дъждобран. Крачолите на дънките му бяха съвсем прогизнали, от найлоново яке се стичаха струйки вода и образуваха локвички по плочките на пода. Подобни струйки се стичаха и по лицето му от мократа коса — по бръчките, които сякаш се бяха задълбочили през последните няколко часа. Изглеждаше остарял, унесен, сякаш не усещаше, че бе прогизнал до кости и трепереше.

Тя протегна ръка.

— Дай якето.

Когато Слоун я изгледа така, сякаш му бе проговорила на чужд език, Ана разбра, че бе далеч повече унесен, отколкото й се бе сторило. Уязвимостта му й вдъхна сили, почувства се тъй силна, че можеше да се бори срещу Харпър, срещу копоите от пресата, срещу всички, за да може да го утеши.

— Дай ми якето си, Слоун, целият си прогизнал.

Той започна да се разкопчава и рече, сякаш правеше някакво откритие:

— Навън вали.

— Знам:

— Ще ти изцапам пода.

— Няма значение — рече тя, взе якето, остави го върху пералнята и му подаде пешкир. — Запалих камината във всекидневната. Иди се стопли.

Ана се забави в кухнята, за да свари още една чаша чай. Намери Слоун пред камината; подпрял ръце върху полицата над нея, той се грееше на огъня. Беше си свалил обувките; един поглед й бе достатъчен, за да види, че и чорапите му бяха прогизнали. Пешкирът, с който разсеяно бе разтъркал косата си, сега бе увит около врата му. Тениската му, измокрена въпреки противодъждовното яке, бе залепнала върху треперещите му рамене.

— Вземи — рече тя и когато той се обърна, му подаде чашата чай. Той я взе и макар чаят да бе горещ, отпи голяма глътка.

Усещаше обезпокоително празния му поглед върху себе си, докато вземаше от дивана яркото одеяло на карета. Отиде при него и го загърна. При това й действие телата им леко се докоснаха. Усети под пръстите си, докато го загръщаше, как трепери той и много силно се усъмни, че това се дължи само на изстиването му.

Погледът, пряко волята й, се плъзна по силната брада, към бузите, потъмнели от четината, и се спря на устните му, още влажни от дъждовните капки. И тогава тя осъзна със страшна сила, че въпреки цената, която сега плащаха за интимната си близост, въпреки факта, че се самонаказваше за нея като не й позволяваше да се случи отново, на нея й се прииска да го целуне.

Отдръпна се на безопасно разстояние, приближи дивана и седна на страничната облегалка.

— Къде беше? Поне десет пъти звънях в хижата.

От мига, в който Ричард Хенеси изнесе зловещите факти от миналото му, Слоун вече не усещаше нищо — нито как дъждът жилеше лицето му, нито как светкавиците раздираха небето, нито дори кога есенният хлад се просмука до костите му. Не бе разбрал как краката му го отведоха до къщата на Ана, нито усещаше огъня, който гореше пред него, нито горещия, сладък чай, който се плъзгаше в гърлото му. Бе почувствал допира на тялото й — но пак някак си нереално, неистински. Въпросът й, обаче, успя да прониже вцепенението му.

— Звъняла си ми?

— Да. Тревожех се за теб — пауза. Сетне: — Къде беше?

Той отвърна без колебание.

— В Колорадо. На лов за пъстърва. — Като видя недоумението на Ана, той продължи: — Всъщност, взех такси до хижата, но вътре се задушавах. В следващия миг се озовах в заливчето. Пропълзях под една скала, седях там, заслушан в дъжда и изживявах фантазия подир фантазия. Много съм добър — направо съм страхотен — в измислянето на фантазии. Каквото си пожелаеш: — разходка на Луната, обиколка на света с балон, обиране на казиното в Монте Карло, летуване на Ривиерата… — Той сви рамене. — Каквото и да е, само и само да забравиш грубата действителност.

Грубата действителност? Ана се досети, че навярно имаше предвид пленничеството си. Спомни си за приказката, която бе съчинил с такава лекота, когато отношенията им бяха още тъй нови и чисти. Сега, обаче, всичко бе тъй болезнено. Той бе преживял мъченията върху тялото му, като бе потърсил убежище в съзнанието си.

— Скоро обаче разбрах — продължи той, — че всички фантазии водеха към една: как някак си успявам да ти обясня какво се случи в Бейрут. — Той се засмя горчиво. — Но дори и аз не съм достатъчно добър, за да създам такава фантазия. Не мога да ти обясня, защото сам не разбирам себе си.

— Опитай — рече Ана.

Нежният й глас някак си ядоса Слоун.

— Не съм тук, за да получа опрощение. Не го желая. Не го заслужавам. Затова не ми го предлагай.

Ана се усъмни в истинността на думите му. Подозираше, че и двамата се нуждаеха от опрощение, но рече просто:

— Добре. Само ми разкажи какво се случи. Но преди да го сториш — добави тя, — искам да знаеш, че можех да попитам Харпър за обвиненията на Хенеси, но не го направих. Исках да чуя истината от теб. Мисля, че така заслужих правото да споделиш миналото си с мен. Цялото.

Слоун допи чая си, остави чашата върху полицата до чашата на Ана, и придърпа одеялото. Най-накрая я погледна право в очите и рече:

— Истината за миналото ми е съвсем елементарна. Аз съм мошеник, страхливец и крадец. Излъгах дори и теб. Ти усети, че нещо около Бейрут не е наред и аз съзнателно криех истината от теб. Мълчалива лъжа. Най-отвратителната.

Ана изчака малко и сетне каза:

— Това ли ти бе опитът да ми обясниш?

Слоун въздъхна тежко:

— Харпър ще ме убие, ако разбере, че съм тук.

— Навярно. А ти отбягваш въпроса ми.

— Да, по дяволите! Отбягвам го, защото не мога да намеря подходящите думи.

— Карай направо.

— Направо ли? Добре, направо: спогодих се с врага, което като военен, съм се клел да не правя никога. Искаха да узнаят името на един израелски агент, аз им го казах, те ме освободиха и го убиха. — Слоун се поколеба. — Бих рекъл, че това ме прави страхливец, не смяташ ли? И няма никакво значение колко медала ще ми закачат.

— Да, смятам, че си прав — рече тя и видя как съгласието й го преряза сякаш с нож. — Ако това е всичко. Всичко ли е? — Тя не му остави възможност да отговори. — Да не би това да е било едно приятно, светско парти, на което са сервирали чай и сладки и просто да са те попитали: „Капитан Маршъл, много ще се радваме, ако ни съобщите името на онзи израелски агент, за да ви освободим и да го убием“. А ти си им отвърнал, че не би могъл да направиш нищо друго, освен да поискаш още една чаша чай.

Тя го изчака, за да схване абсурдността на ситуацията.

— Не беше съвсем така, нали, Слоун? Не става дума за малко, светско парти с чай и сладки, нали? — Тя прехапа устни, сякаш се замисли, но после продължи: — Винаги ме е поразявало това как подценяваш случилото се с теб. Първия път, когато спомена, че си бил заложник, го направи така, че да прозвучи като някакво незначително премеждие, нещо, което може да се случи всекиму. Нищо работа. Дори и когато видях гърба ти и разбрах, че наистина е било сериозно, изобщо не разговаряхме за това. Заобикаляхме темата.

Тя отново изчака той да попие думите й.

— Не искаше да говориш за това. Аз не исках да говорим за това. Сякаш никой от двама ни не можеше да намери думите. Чак сега ми хрумна защо не можехме. Истината, Слоун, е, че онова, което са ти сторили, не може да се обясни с думи.

Словата й прозвучаха тихи, спокойни, ала изпълнени с истинското си съдържание.

— Те — а те не са някакви великодушни лица — те са те затворили. Те се хората, които са те измъчвали. Дори и сега потръпвам, като си помисля какво биха могли да ти сторят, но дори не мога да си го представя. Те са се отнесли свирепо, брутално, така, както едно човешко същество не може да се отнася с друго. Приеми този факт, Слоун.

Стотици зловещи спомени връхлетяха Слоун, спомени, които не само не можеха да се обяснят с думи, но бяха и немислими, тъй немислими, че той бе издигнал стена около им и сам не си позволяваше да надникне над нея. Думите на Ана обаче прехвърлиха стената и не му оставиха друг избор, освен да се изправи очи в очи с демоните със свирепите очи. От гледката коленете му омекнаха, принудиха го да приседне до камината. Остана там, с разкрачени крака, стиснал главата си с ръце.

Ана искаше да отиде при него, но не си го позволи. Нямаше си вяра, че не би отишла докрай в утешаването му. Затова тя също остана смълчана на мястото си, докато той не вдигна най-сетне глава. Очите му блестяха, може би сълзите щяха да се появят само след няколко думи.

— Казваше се Езра Ешкол — Ези. Бе на трийсет и пет години, женен, с три дъщери. Беше израелски таен агент, от Мосад. Макар да не го познавах много добре — работихме само по две секретни операции — знаех, че е достоен човек. Харесвах го.

При последното си признание Слоун остана без дъх и това го принуди да помълчи няколко секунди, за да се поуспокои.

— От мига, в който те — моите мъчители — ме взеха за заложник, те съвсем ясно ми дадоха да разбера, че искат да установят идентичността на Ези. Знаеха само псевдонима му, но не можеха да го идентифицират. Смятаха, че той бе отговорен — и може би бяха прави — че е първопричината за няколко наказателни акции срещу ливански терористи, които бяха взривили училищен автобус, пълен с израелски деца.

— Направо страхотно!

— Да. Страхотно.

Мълчание. Въздишка.

— Исках да ме убият. Молех се да го направят. Когато стана ясно, че не възнамеряваха да го сторят, започнах да кроя план как да се самоубия, ако ми дадат възможност — да се обеся, да ям стъкло, да си прережа вените и т.н. Въображението ми бе обсебено само от това. Имаше обаче един съществен проблем. Те бяха решени на всичко, за да ме опазят от самия мен. — Слоун се засмя. — Опитах дори да наложа на волята си да умра, ала и това не сработи.

Стомахът на Ана се сви от безчувствените думи, с които говореше за собствената си смърт. Ако бе станало така както го бе замислил, тя никога нямаше да го срещне. Никога не би познала топлината на прегръдката му, нежността на целувката му, страстта на любенето му.

Когато Слоун заговори отново, гласът му потрепери, а думите му прободоха сърцето на Ана.

— Аз… ъъъ… никога не съм знаел, че човек може да преживее подобна болка. Но я преживях. Отново… и отново… и отново.

Неспокоен от болезнените спомени, Слоун отново се изправи и потърси топлината на огъня в камината. Гърбом към нея, той продължи:

— Не съм много сигурен какво точно стана. Просто един ден рухнах. Чух се как им казвам името на Ези. Не, не е вярно. Чух името на Ези и се запитах кой ли бе онзи, който го крещеше. Най-накрая реших, че това съм самият аз.

Думата крещеше бе предостатъчна за Ана, за да разбере. Тя дори не можеше да осъзнае степента на терора, който бе довел до освобождаването му. Отново й се прииска да иде при Слоун, но вече не бе сигурна, че можеше да го утеши. Изведнъж сама усети нужда да бъде утешавана.

— Мислех си, че след това ще ме убият. Искам да кажа: за какво им бях необходим повече? Нещо повече, желаех да ме убият. Най-малкото нямаше да става нужда да нося винаги със себе си товара на онова, което направих — рече презрително той. — Но негодниците ме освободиха и първото нещо, което узнах, когато бях на свобода, бе за смъртта на Ези. Пропуснал един завой на пътя и колата му паднала от висока скала. Бе обявено като автомобилна катастрофа, ала аз знаех, че не бе така.

Ана пое последните му думи, осмисли информацията и рече:

— Значи не е стопроцентово сигурно, че ти си отговорен за смъртта му?

Слоун са извърна, чертите на лицето му отново се сгърчиха от гняв.

— Нима ти и Харпър не разбирате, че няма значение дали е било катастрофа? Аз предадох Ези. Предадох себе си. Предадох най-основния принцип на армията. Постъпих като страхливец, Ана. Като прежълтял, вонящ страхливец!

Последната му дума прогърмя в стаята ведно с гърма на бурята отвън. Този гръм изглежда го сепна и Слоун прокара пръсти през косата си, с другата си ръка придържаше одеялото.

— Извинявай. Нямам никакво право да си го изкарвам на теб.

— А само на себе си — рече Ана.

— Така е правилно, не смяташ ли?

Ана не си губи времето да му отговаря на въпрос, на който той имаше готов отговор. Вместо това рече:

— И после се върна у дома, попътува известно време и се установи тук, така ли?

— Първо отидох при съпругата на Ези.

Не спомена как лекарите го разубеждаваха да не ходи, че не бе в състояние да пътува. Нито пък спомена как им бе отвърнал да вървят по дяволите. Нито пък й разказа как той и жената на Ези просто се прегърнаха и заплакаха.

— Казах й всичко. Казах й как съм рухнал, че навярно аз съм причината за смъртта на мъжа й.

— И тя обвини ли те?

— Не.

— От което се почувства само още по-виновен.

— Да — рече Слоун, тонът му бе обагрен от гняв и мъка едновременно.

В последвалата тишина се чуваше само как пращи огънят, цепеница се помръдна и изригна рой оранжеви искри. По покрива барабанеше дъждът.

— Кажи ми нещо — рече тихо Ана. — Ако нещата се бяха обърнали наопаки, ако Ези бе издал теб, ако той сега седеше тук и се чувстваше виновен, а ти бе мъртъв, щеше ли да го виниш?

Слоун не отвърна нищо.

— Не мисля, че би го направил — отвърна вместо него Ана. — Мисля, че би усетил, че нито едно човешко същество не би могло да понесе подобно наказание.

Тишина.

— Да, но ти искаш от себе си да си свръхчовек.

Докато казваше това, тя си помисли, че същото можеше да се отнесе и за нея.

— Защо е така, Слоун? — попита тя, опитвайки се да съсредоточи отново мислите си.

— Недей, Ана. Не смей да ми прощаваш.

— Няма значение дали ще го направя или не. Избавлението може да дойде само ако си простиш сам.

Тя отново не искаше да си помисли как всичко това можеше да се съотнесе и към нея.

— Тогава, значи, избавлението никога няма да дойде.

Думите му бяха студени, ледени, самообвинителни. Те, ведно с готовите да се напълнят със сълзи очи на Слоун, както и люшкането на понеслите непосилен товар негови плещи, пронизаха сърцето на Ана. Неговата болка. Нейната. Може би — една и съща болка. Може би тя бе в състояние да понесе своята. Но не и неговата. И затова, без да се замисли тя се изправи от дивана и пое към него.

Слоун я гледаше как приближава и мълчаливо се молеше да не го докосва. Не бе сигурен какво би сторил, ако го направеше. Когато тя заговори, думите й го галеха далеч по-пълно, по-нежно, отколкото биха го погалили ръцете й.

— Ти не си страхливец — рече тя.

— Недей, Ана — изпъшка дрезгаво той.

— Един страхливец не би отишъл да види жената на Ези.

Думите й отново погалиха изтерзаната му душа.

— Недей. Не заслужавам…

— Един страхливец не би дошъл тази вечер тук — гласът й сякаш с гальовни пръсти докосна празното сърце на Слоун. — Не виждаш ли?

Слоун виждаше онова, което винаги бе съзирал у Ана: жената, приятелката, любовницата, самия себе си. В един миг му се стори, че вижда и още нещо. Възможността — далечна, макар и близка — в нейната прошка да се крие и собствената му прошка към себе си.

— Това, което виждам, е една жена, която така прилича на мен, че би могла да бъде мой огледален образ, жена, която знае всичко за свръхчовешкото, жена, която няма и най-беглата представа как да намери собственото си опрощение. — Той се усмихна тъжно. — Каква двойка сме само, Ана!

— Да — усмихна се и тя тъжно. — Каква двойка!

Една-единствена сълза се отрони от ъгълчето на окото на Слоун. Притеснен от нея, той се опита да извърне поглед. Ана положи длан върху бузата му и обърна лицето му към своето. Бе опитала с думи и не бе успяла. Сега вече говореше със сърцето си. Повдигна глава и положи устни върху неговите — леко, нежно. Устните му, неподвижни под нежната й агресия, имаха топъл и сладък вкус. И трепереха. Или може би нейните собствени устни трепереха. Може би дори и тялото й потреперваше, защото отново изпитваше онова безпокойство, нуждата да се гмурне отвъд всякакви ограничения, нуждата да бъде утешавана, дори когато сама утешава. А може би това бе нуждата да прости сама на себе си, докато въздава опрощение?

При потреперването й устните на Слоун се събудиха. Целувката им се превърна от израз на силно желание в проява на страстно отчаяние. Сетне целувката изведнъж бе прекъсната и той я притегли към себе си. Одеялото, досущ като самоограниченията им, падна и те просто се прегърнаха — силно, яростно, като любовници, пред които няма никакво бъдеще.

Бъдеще.

Ана не можеше да си позволи да му даде да си мисли, че действията й им обещаваха някакво бъдеще, затова рече:

— Тази вечер не променя нищо.

Ала и двамата знаеха, че бе иначе. Той бе разкрил пред нея най-страшните си тайни и вместо да ги разделят, те дори заякчиха връзката между двамата. Освен това всеки зърна идващото избавление.

 

 

На следващия ден всичко се срина. Сутрешните новини показаха подробни кадри как предишната вечер Слоун влиза и излиза от дома на Ана. Джейк Лугарик без съмнение бе очаквал Слоун да потърси утеха при Ана и бе поставил засада. Беше тъжно, че се оказаха такива глупци. Още по-тъжно им бе, че бяха подвели Харпър. Той не каза нищо — нито една дума на порицание, никакви слова от сорта: „Аз нали ви предупреждавах!“.

Както винаги нащрек, Хенеси се заперчи из залата и обяви последния си свидетел — Арти Уато. След като Харпър направи възражение, като каза, че мистър Уато не е бил посочен в списъка на евентуални свидетели, Хенеси се извини и съобщи, че са се появили нови доказателства.

Разрешиха на Уато да свидетелства. Всъщност му разрешиха да бръщолеви — за смъртта на Естър Райт и за пристигането на дъщеря й в Кукс Бей. Разказа как го изпратили да посрещне мисис Макдей на летището, но забравил къде трябва да иде. Простоватият човечец си призна без капка свян, че понякога забравял накъде се е запътил. Както винаги пристигнал до морето, където на брега намерил най-странното нещо, което океанът бил изхвърлял. Ала майка му разбрала важността на находката му и се била обърнала към шерифа Тейт.

Злорадстващият Хенеси представи тогава находката като веществено доказателство: празна банка обикновен инсулин, голяма спринцовка, тънък черен колан — всичко това, свързано в яркожълт шал. Хенеси призова отново свидетелките Мег и Кари и те потвърдиха, че шалът принадлежи на Ана.

В залата се възцари хаос.

Ана и Слоун изпаднаха в шок.

 

 

— Мистър Флеминг, защитата готова ли е да продължим гледането на делото?

— Да, Ваша чест, готова е.

Въпреки унеса си Ана долови ентусиазма в тона на Харпър и разбра, че бе фалшив. По време на десетминутното прекъсване, през което Хенеси представи откритието на Арти Уато, никой, нито Слоун, нито Харпър, нито самата тя бяха произнесли и думица. Нито една.

— Защитата призовава доктор Филип Гудман — рече Харпър.

Лекарят пристъпи, закле се и седна. С усмивка на лице Харпър приближи към свидетелската банка.

— Докторе, искам да поосвежим паметта на журито във връзка с предишните ви показания. Вие заявихте, че, по ваше мнение, перспективите пред Джак Рейми не са били обещаващи, че по всяка вероятност състоянието му щяло да продължи да се влошава. Променили ли сте мнението си по отношение на това медицинско заключение?

— Не, не съм.

— Свидетелствахте също, че — пак по ваше мнение — Джак Рейми е знаел колко е болен. Още ли смятате, че е било така?

— Да.

— Освен това свидетелствахте, че се е боял и когато ви запитах дали се е боял, да не би да умре, вие заявихте, че се е боял тъкмо от обратното — тук Харпър погледна бележките си. — Точните ви думи бяха: „здравето му ще продължи да се влошава и става все по-малко жизнено способен. Изглеждаше все по-обсебен от мисълта за повторен удар“. — Харпър замълча. — Променихте ли с нещо тези си показания?

— Не, не съм.

— Вие също така заявихте, че сте се изненадал от молбата за самоубийство. Това показание отразява ли и сега точно чувствата, които сте изпитал?

— Да.

— Последен въпрос, докторе. Можете ли безусловно да заявите пред този съд, че Джак не си е сложил сам фаталната инжекция инсулин?

Доктор Гудман се поколеба и сетне рече:

— Не, не мога. Не и безусловно.

— Нямам повече въпроси — рече Харпър и се оттегли от свидетелската банка.

Изправи се Ричард Хенеси, все още наслаждавайки се на триумфалния ход на процеса в полза на обвинението.

— Вие свидетелствахте преди, че бихте се изненадали, ако разберете, че Джак Рейми се е самоубил, че по ваше мнение той не е бил в състояние да си сложи инжекцията сам, имам предвид направо във вената. Все още ли смятате така?

— Да.

Още по-доволен и от преди, Хенеси тържествено се завърна на банката си, като подхвърли през рамо:

— Нямам повече въпроси.

Ана погледна Слоун, а той — нея. Видът му подсказваше, че и той си оставаше в състояние на шок след разкритията, които се появиха тази сутрин. Усмихна се обаче леко, окуражаващо. Ана затвори очи, опита се да си спомни целувката им снощи, но в мислите й бяха само банката инсулин и спринцовката, коланът и шалът. Боже мой, какъв бе шансът да бъдат открити тези веществени доказателства?

— Защитата призовава мисис Алис Гей.

Името не говореше на Ана нищо, но когато младата жена влезе в залата, Ана се сети, че я бе виждала някъде. Но къде?

След като мисис Гей съобщи името и местоработата си, Харпър я попита:

— И къде работите като медицинска сестра?

— В „Добрият пастир“.

Ана веднага се сети, че това е една от сестрите нощна смяна. Винаги готова да прояви чувство за хумор.

— Имахте ли възможността да се запознаете с Джак Рейми?

— Да, бях негова сестра по време на последния му престой в болницата.

— Разкажете ни за разговора между двама ви.

— Не си спомням точната дата. Помня, че беше по време на последната му хоспитализация. Жена му бе слязла до бюфета, а аз му слагах обичайната инжекция инсулин. — Тя се усмихна. — Аз обичам да се шегувам с пациентите. Доволна съм, ако мога да изтръгна от тях усмивка. Казах му, че ще му сложа специално лекарство за танцуване и сетне двамата ще изчезнем от болницата да се поразкършим с малко буги-вуги из града.

— И той отговори ли ви и какво?

— Попита ме дали не бих му сложила свръхдоза от лекарството за танцуване. Засмях се и му казах, че при свръхдоза не би могъл да танцува. Той се усмихна и ме попита дали съм измерила внимателно количеството лекарство, защото знаел, че би могъл да поеме свръхдоза от него. Каза, че петдесет единици са достатъчни да стане пътник. Нещо от този сорт, а аз отвърнах, че и по-малко навярно ще стигнат.

— Какво впечатление ви направиха тогава думите му?

— Помислих си, че само си говори, колкото да става лаф.

— После замислихте ли се върху думите му?

— Да, сър.

— Кога?

— След като почнах да следя хода на процеса във вестника. Когато прочетох, че съществува възможност мистър Рейми да се е самоубил.

— Как оценявате думите на Джак Рейми в контекста на тази възможност?

— Мисля си, че разпитваше колко би могла да бъде фаталната доза инсулин. И тогава ви се обадих.

Харпър се усмихна, когато в залата прокънтяха последните й думи.

— Нямам повече въпроси.

— Въпроси, мистър Хенеси?

— Да, Ваша чест — рече прокурорът и се изправи. — Мисис Гей, Джак Рейми даде ли да се разбере несъмнено, че иска тази информация, за да сложи край на живота си.

— Не.

— Нямам повече въпроси.

— Допълнителни въпроси, мистър Флеминг.

— Не, Ваша чест. Защитата би искала да бъде призован отец Едуард Сантълайсис.

Изявлението на Харпър изненада Ана. Не бе очаквала той да призове пастора. Гледаше с любопитство как отец Сантълайсис пристъпва напред, закле се и седна.

Харпър приближи свещеника.

— Отче, имахте ли възможността да посещавате Джак Рейми?

— Да. Макар той да не бе енориаш на „Света Катерина“, сестра му — мисис Дъглас — ме помоли да го посещавам и аз го правех.

— Повече от веднъж.

— Да. У дома му и в болницата. Общо — три или четири пъти.

— За какво си говорехте, отче?

— Обичайните повърхностни разговори. Времето, бейзбола — Джак Рейми бе запалянко на Ред Сокс — за Кукс Бей, за здравето му, за жена му и дъщеря му. Обичайните неща.

— Някога дискутирали ли сте католицизма?

— Да, при един случай.

— Добихте ли представа от този разговор за отношението на Джак Рейми към католическата църква?

Свещеникът се усмихна.

— Отношението му бе интересно, макар и не съвсем оригинално. Като дете е отрасъл в силно вярващо католическо семейство, но като пораснал се отдръпнал от църквата, макар и никога да не се е отказвал от нейните догми.

— Те бяха ли важни за него?

— Така поне изглеждаше.

— Възразявам, Ваша чест, тези показания не водят наникъде. Религиозните схващания на Джак Рейми нямат значение за процеса.

— Ваша чест — рече Харпър, — Джак Рейми е помолил жена си да му помогне да се самоубие. Не е немислимо — дори е доста вероятно — през ума му да са минавали религиозни мисли.

— Макар обвинението да е готово да приеме, че на Джак Рейми наистина би могло да му минават през ума религиозни мисли, то не е готово да приеме, че възгледите му за католицизма имат нещо общо с процеса.

— Възражението се отхвърля, но давайте по-бързо към въпроса, мистър Флеминг.

Харпър отново насочи вниманието си към свещеника и попита:

— Джак Рейми обсъждал ли е въпроса за самоубийство с вас?

— Не, не е.

Ричард Хенеси се наведе към помощника си и със самодоволна усмивка му прошепна нещо.

— Не и направо — добави отец Сантълайсис.

Самодоволната усмивка на Хенеси се стопи.

— Какво имате предвид, отче? — провокира го Харпър.

— Когато обсъждахме католическата вяра, той ми посочи, че едно от нещата, които го отказали да ходи на богослужения, било непреклонността на църквата в определени аспекти. Спомена специално контрола върху раждаемостта, аборта и самоубийството. По онова време аз не обърнах внимание, че спомена самоубийството. Нямах представа, че е обмислял да сложи край на живота си.

— Какво е гледището на католическата църква спрямо самоубийството?

— Ваша чест, всичко това е много интересно, но не виждам какво…

Харпър прекъсна прокурора:

— Отец Сантълайсис свидетелствува, че Джак Рейми приемал догмите на католицизма. Мисля, че е справедливо онези съдебни заседатели, които не са католици, да разберат за какво става дума.

— Разрешавам задаването на въпроса — кимна съдията Уейнън.

Отецът използва една минута да събере мислите си.

— Джак Рейми бе прав. В миналото възгледите на католическата църква спрямо самоубийството бяха много непреклонни: определяха го като непростим грях. Моля ви да разберете, че не твърдя, че модерната църква окуражава или опрощава самоубийството, само че напоследък решенията на Ватикана показват по-снизходително отношение. Всъщност бе заявено, че в момента на смъртта и Божието възмездие, никой не знае какво е на сърцето на човека. Може би той се е разкаял, а ако се опрем на тази презумпция, не може да му се откаже погребение по всички правила.

— Ще бъде ли справедливо да се каже, че въпреки тази снизходителност, все още самоубийството се клейми?

— Да, така е и това надхвърля границите на католицизма. По-скоро става дума за клеймо, последица на културата. Повечето хора не могат да разберат или, в най-лошия случай, се отвращават от самоубийството. Може би защото то противоречи тъй силно на инстинкта ни за самосъхранение. Бил съм свидетел на няколко кончини, когато близките са се опитвали да прикрият факта, че някой от семейството е посегнал на живота си.

— Споменахте близките, отче. Имали ли сте случай да служите при много такива опечалени семейства?

— Както казах — на няколко.

— И имаше ли някаква обща особеност за всички?

— Да. Бяха засегнати, разгневени и донякъде смятаха, че вината е у самите тях. Повечето смятаха, че би трябвало да усетят идването на самоубийството.

— Последен въпрос, отче. Изненадахте ли се, че на Джак Рейми му е минавала мисълта за самоубийство?

Свещеникът известно време не отговори.

— В началото не подозирах нищо. С времето, обаче, разбрах, че нещо тревожи Джак Рейми. Знаех, разбира се, че здравословното му състояние се влошава. В крайна сметка не бих казал, че се изненадах.

— Нямам повече въпроси.

Съдията Уейнън погледна към Ричард Хенеси.

— Нямам въпроси — избъбри прокурорът, който още имаше самодоволно изражение.

— Можете да напуснете банката, отче — обяви съдията.

Макар показанията и на сестрата, и на свещеника да бяха благоприятни, Ана си мислеше с тягостно чувство, че отбелязаните точки бяха незначителни, инак Ричард Хенеси нямаше да има вида на току-що излапала канарчето котка.

— Призовете следващия си свидетел, мистър Флеминг.

— Защитата призовава Кари Рейми Дъглас.

Ана отново се изненада, но гледа внимателно как зълва й заема мястото си. Както и преди никой не би заподозрял, че отношенията между Харпър и Кари надхвърляха отношенията между адвокат и свидетел.

— Мисис Дъглас, според сведенията по делото, в нощта на смъртта на брат си, сте нощувала в дома на семейство Рейми.

— Точно така.

— Всъщност, вие последна сте го видяла жив, нали така?

— Да, очевидно е така. Видях го в полунощ.

— Но не и по-сетне.

Колебание. Сетне:

— Не.

— Практика ли бе да не го посещавате след полунощ, след като нощувате в дома?

— Не, но предположих, че Мег или Ана ще го нагледат.

— Защо си помислихте така?

— Чух доста шум в къщата и си помислих, че Ана или Мег, или и двете, са станали и ще го нагледат.

— Разбирам. Чула сте шум — скърцане на стълби, отваряне и затваряне на врата, така ли?

— Да.

— Мисис Дъглас, нека ви попитам за този жълт шал. Вие свидетелствахте, че принадлежал на Ана Рейми.

— Да, така е.

— Виждала ли сте я да го носи?

— Да. Понякога го носеше, като ходеше до плажа. За да се предпази от вятъра.

— Използваната от вас дума понякога означава, че не го е носила винаги.

— Така е.

— Когато не го носеше, къде го държеше?

— Тук-там.

— Бихте ли била по-конкретна.

— Понякога го виждах просто оставен някъде в къщата. Нали знаете — тук или там.

— При това положение би ли могъл някой или някоя да го вземе и да ги използва за някаква своя цел? Например в нощта, когато Джак Рейми почина.

Колебанието бе последвано от ясно изявление:

— Разбира се.

— Мисис Дъглас, обичахте ли брат си?

Въпросът изненада Кари и тя изведнъж сякаш остаря с няколко години.

— Да. Много.

— Достатъчно, за да го защитите от порицание?

Кари сбърчи чело.

— Не разбирам въпроса ви.

— Ако бяхте разбрала — имайте предвид, че не твърдя, че е било така — но ако бяхте разбрала, че брат ви е сложил край на живота си, бихте ли могла безусловно да заявите, че след като самоубийството се осъжда, че то би могло да се отрази опустошително травматично върху семейството, можете ли безусловно да заявите, че не бихте изхвърлила веществените доказателства, за да защитите брат си и неговото семейство?

Хенеси скочи на крака.

— Протестирам, Ваша чест. Такъв хипотетичен въпрос може да се зададе само на хипотетичен процес.

— Склонен съм се да се съглася с мистър Хенеси — разсъди колебливо съдията Уейнън.

— Ваша чест — заяви Харпър, — по време на този процес, обвинението поддържаше тезата, че ако Джак Рейми се е самоубил, то оръдията на смъртта би трябвало да бъдат открити близо до него. Просто се опитвам да разкрия пред журито възможностите — а не безспорни факти — защо не са били намерени.

— И все пак, мистър Флеминг…

— Ваша чест — Хенеси прекъсна съдията, — обвинението оттегля протеста си.

Съдията Уейнън се изненада, но сетне кимна:

— Продължете, мистър Флеминг.

Харпър повтори въпроса си.

— Можете ли безусловно да заявите, че не бихте премахнала веществените доказателства, за да защитите брат си?

Кари обмисли въпроса и сетне рече простичко:

— Не, не мога да заявя безусловно, че не бих го направила.

Харпър се усмихна.

— Благодаря ви, мисис Дъглас.

Хенеси скочи на крака.

— Мисис Дъглас, вие ли изхвърлихте веществените доказателства?

Без ни най-малко колебание Кари отвърна:

— Не.

Прокурорът не можа да сдържи усмивката си.

— Нямам повече въпроси.

Харпър се спря на средата на пътя си към банката на защитата и попита:

— Мисис Дъглас, щом признахте за възможно да направите толкова много, за да защитите брат си и семейството му, не е ли вероятно да ги защищавате и сега? — Но преди Кари да отговори, Харпър избърза: — Защитата оттегля въпроса си.

Ала отбелязаната точка имаше значение за състава на съдебните заседатели. Ана знаеше, че това бе първата победа от сутринта насам. Втората дойде, когато Харпър призова Мег, повтори на практика буквално разпита на Кари и получи съвсем същия резултат: да, шалът бил на майка й; да, често се подмятал тук и там; да, всеки би могъл да го използва; да, в нощта на смъртта на баща й къщата била изпълнена с шумове; да, тя предположила, че някой е наглеждал баща й.

Както винаги, като видя дъщеря си, сърцето на Ана се изпълни с тъга. То се сви още по-силно, когато Мег се поколеба, преди да отговори отрицателно на въпроса на обвинението дали не била изхвърлила веществените доказателства. Едва ли обаче някой друг, освен Ана забеляза колебанието на Мег. Както и преди, Мег влезе и излезе от съдебната зала без нито веднъж да погледне към майка си.

— Призовете следващия си свидетел, мистър Флеминг — нареди съдията.

— Ваша чест, защитата смята да…

— Не! — изръмжа Слоун.

Харпър погледна Слоун, сетне отново магистрата и спокойно каза:

— Ваша чест, бих ли могъл да се посъветвам за малко с клиента си?

— Тъй като наближава обяд, ще направим почивка и ще продължим заседанието отново в един часа.

— Всички да станат — извика приставът.

Все едно в залата се заизправя стадо бизони. Понесе се шумът на разговори между зрители и репортери, всички усещаха, че процесът приближава към края си. Очевидно, обаче, за да засили още повече драматичното очакване, един от клиентите не бе съгласен изслушванията на свидетели да бъде прекратено.

Джейк Лугарик се обърна към жената до себе си.

— Чудя се дали Слоун Маршъл няма да застане на свидетелската банка.

— Нима ще е зле да го стори?

— Не и за обвинението — рече репортерът. — А може би няма никакво значение. Предполагам обаче, че и двамата ще бавят топката.