Сандра Канфийлд
Забранена страст (18)

Осемнадесета глава

Нощният въздух — хладен и ободряващ — ощипа Ана по бузите. Уморена докрай, тя се бе оставила да я изведат през лабиринтите на сградата в опит да бъдат избегнати репортерите. Планът успя, отчасти поради това, че и хората от пресата бяха уморени като всички останали, и отчасти поради това, че Джейк Лугарик в частност бе изчезнал още по средата на вечерното заседание.

— Почакай тук — рече Харпър на Ана, — а аз ще отида да докарам колата. — А на Слоун каза: — Ще наредя на Мерилин да те откара.

Ана улови погледа, с който Слоун стрелна приятеля си. Бе поглед на изненада. От началото на процеса Харпър возеше Слоун, а Мерилин — Ана. Тази вечер обаче правилото бе нарушено и Ана, също като Слоун, не можеше да не се запита защо.

— Ще ми отнеме не повече от минута, докато взема колата — рече Мерилин на Слоун с тон, който я издаваше, че знае за промяната.

След като Ана и Слоун останаха насаме, Слоун сви рамене и рече с малко насилена усмивка:

— Предполагам, че на Харпър му е омръзнала компанията ми.

Ана се усмихна разсеяно.

— Навярно Мерилин го е помолила да я отърве от мен.

Слоун я погледна с поглед, който сякаш говореше, че Мерилин би трябвало да е мръднала, за да помоли за подобно нещо, а погледът на Ана пък от своя страна казваше, че никому не би омръзнала компанията на Слоун. Два продължителни погледа, след които и двамата се извърнаха, защото прекалено много спомени затанцуваха в притеснените им сърца.

— Чудя се къде ли изчезна Лугарик — рече Ана.

Кой знае защо спомена името на репортера, може би той не й излизаше от ума след сблъсъка му със Слоун. Тогава Слоун и Харпър се бяха уединили в кабинета на Харпър, приближили глави, а гласовете им бяха от ниски по-ниски.

— Няма значение, стига това влечуго да ни остави на мира.

Остротата на думите му подчерта ненавистта, която Слоун изпитваше към новинаря. Но ако Ана не грешеше, имаше и още нещо плюс омразата. Слоун се боеше от този човек.

— Добре ли си? — попита Ана.

Въпросът й сепна Слоун.

— Какво имаш предвид?

— Виждаш ми се странен след онази сцена с Лугарик.

Слоун се засмя дрезгаво.

— Той е негодник.

— Не бих го оспорила, но…

— Не се е случило нищо лошо — прекъсна я Слоун.

Ана помисли да изостави темата. Усети, че и желанието на Слоун бе същото, ала самият този факт бе достатъчна причина, за да я продължи. Видя в далечината да присветват чифт фарове, последвани от втори чифт — Ана знаеше, е Харпър и Мерилин щяха скоро да дойдат и затова, ако имаше нещо да си казват, трябваше да го сторят веднага.

— Има ли нещо за Бейрут, което не си ми казал?

Слоун отново пребледня. И отново в нощта се прокрадна страхът.

— Защо питаш?

— Защото Джейк Лугарик те разстрои с въпроса си.

— Да, по дяволите! Бейрут бе един разстройващ период от живота ми. — И той се засмя, без в смеха му да имаше и капчица веселие. — Предполагам, че затова се държа странно. Не ми се нрави да ми напомнят, че съм бил заложник и са ме пребивали до смърт.

Като видя поразеното лице на Ана, Слоун добави:

— Съжалявам.

— Нямах предвид това, че си изживял потрес.

Леката усмивка на Слоун се появи отново.

— Виж какво, ти си уморена, аз съм уморен, а и двамата сме подложени на сериозно напрежение. Нека да оставим тази тема, а?

Ана много добре разбираше, че Слоун не отговори на въпроса й. Всъщност той го бе избегнал хитро. Имаше нещо за Бейрут, което той не й казваше. Можеше да се обзаложи, на каквото и да е, че бе така.

На Ана не й оставаше нищо друго, освен да се съобрази с желанието му, защото в този момент колата на Харпър спря пред двойката. След като я погледна за последен път, Слоун отвори вратичката и тя се мушна в колата.

— Лека нощ — пожела Слоун на Ана и на Харпър, макар погледът му да си оставаше впит в нея.

— Лека нощ — отвърна Харпър. — Ще те взема сутринта.

— Добре — кимна Слоун, затвори вратичката и се отдръпна.

Може би боейки се от някой случаен репортер, Харпър не изгуби и секунда, измъкна автомобила от паркинга и пое по улицата. Ана видя фаровете зад себе си и реши, че Мерилин действаше, водена от същата загриженост. Всичко изглеждаше тъй театрално, в стил плащ и кинжал, че Ана още веднъж изпита чувството, че нищо от онова, което се бе случило през последните няколко седмици, не бе истина. Думите на Харпър обаче я отрезвиха.

— Виж какво, Ана — рече придружителят й, като понамали малко скоростта, — искам да поговоря с теб.

— Разбрах — усмихна се тя, — иначе защо трябваше да се променя разписанието.

Той кимна утвърдително и продължи:

— На обвинението му остават още ден или два, преди да пледира заключително, което означава, че Мег ще свидетелствува скоро.

При споменаването на името на дъщеря й, сърцето на Ана се сви. Няма значение какво или кой бе в ума й, Мег никога не бе далеч от мислите й. Никога досега през живота й не бе минавало толкова време, без да говори с дъщеря си. И поради тази причина, макар и поводът за идването й да бе зловещ, Ана все пак се радваше, че ще дойде. След като щяха да бъдат в една и съща къща, Мег щеше да се принуди да разговаря с нея. Щеше да бъде принудена и да я изслуша.

— Кога пристига тя?

— Пристигна днес следобед.

Отговорът на Харпър я свари неподготвена. Няколко мига не рече нищо, ала сетне й хрумна очевидното заключение.

— Тя у дома ли е?

Колебание и:

— Не.

— Но нали каза, че е в града?

— Отседнала е у Кари.

— По твое настояване или по нейно?

— По нейно — рече Харпър и думите му накараха Ана да заключи, че макар да не вярваше, че някой можеше да я нарани още, то това се бе оказало възможно. — Чуй ме, майките и дъщерите са имали проблеми помежду си още от раждането на първата дъщеря на този свят. Не се опитвам да намаля болката ти, казвам ти, обаче, че това, което става между теб и Мег, ще трябва да отстъпи на втори план след онова, което се случва в съдебната зала. Ти се бориш за бъдещето си. И макар да е доста вярно, че нещата засега вървят добре, все още сме далеч от финалната линия. Хенеси ще притисне Мег с всички сили. Ще наблегне на конфронтацията между вас двете по въпроса за любовната връзка. Ще наблегне върху разрива помежду ви.

По навик, придобит с годините и обстоятелствата, Ана вдигна брадичка.

— Мога да се справя с това.

— Точно там е въпросът, Ана. Не искам да се справяш.

Ана не бе сигурна, че чу добре думите му.

— Не разбирам.

— Просто е. Не всички са емоционално силни като теб. Всъщност, повечето хора не са. Аз се възхищавам на силата ти, на самообладанието ти, но журито трябва да види с очите си какво изпитваш. Тъй като няма да даваш показания, съдебните заседатели ще добият представа за теб само от думите на други хора и от онова, което виждат. Не искам да кажа да изиграеш нещо фалшиво — един Господ само знае, че журито може да подуши фалшивото поведение от миля разстояние — но нека усетят какво чувстваш. Нека видят, че страдаш от конфронтацията между теб и дъщеря ти.

— Ти не разбираш. Аз оцелявам, като не чувствам нищо.

— Не, Ана — промълви тихо и мъдро Харпър. — Ти оцеляваш, като се преструваш, че не чувстваш нищо.

 

 

Ричард Хенеси лежеше в леглото и се правеше, че не чува капенето от крана в банята. Опитваше се да се съсредоточи върху събитията, които се бяха разиграли през деня в съдебната зала. Беше минало прилично, някои от свидетелите се оказаха по-слаби, отколкото бе очаквал, други — по-силни, но така беше винаги. Да, в крайна сметка, денят се бе оказал един добър ден.

Кап… кап… кап…

Хенеси се намръщи. Единственото нещо, което малко го безпокоеше, бе начинът, по който Флеминг защищаваше клиентите си. Нямаше начин Джак Рейми да се бе самоубил, но досущ както водните капки пробиват камъка — кап… кап… кап… нашепваше кранът — може би и в здравия разум на журито можеше да се получи пробив от непрекъснатите повторения на тази идея. И макар Флеминг да не можеше да докаже, че Рейми се бе самоубил, достатъчно бе само да предположи тази възможност. Някои съдебни състави бяха толкова предпазливи, че можеха да се огънат, да пренебрегнат всички доводи, да пренебрегнат желязната логика на обвинението, да дарят обвиняемите със съмнението си. Кап… кап… кап…

„Мислех те за човек, който би искал да има скрито в ръката си асо.“

Хенеси изсумтя. Нямаше нужда от скрито асо и се възмути от заключението на Лугарик, че бе тъкмо обратното. Можеше да победи Флеминг, човек отдавна минал зенита на професионалната си кариера, когато си поискаше. Освен това, макар и да не притежаваше някакви скрупули, той изпитваше здравословен страх, че можеше и да го уловят. А ако това станеше — край на грандиозните му планове. От друга страна, помисли си той, докато ставаше от леглото да се облече и да иде в местния мотел, нямаше смисъл да подминава неща, които можеха да подсилят тезата му. Работата бе в това, че той бе твърде умен, за да се остави да го хванат.

 

 

Бледата жена се казваше Моник. Сега тя бе седнала в средата на леглото на стая 105, стройните й крака бяха сгънати в позата за медитация лотус. Беше гола, с малки, прекалено щръкнали гърди, необичайно тънък кръст и дълга черна коса, която по-скоро се сплиташе, отколкото да се спуска по раменете и гърба й. С Джейк не бяха разменили и дума, след като Ричард Хенеси бе дошъл и си бе отишъл.

— И тъй, можеш ли да се сдобиеш с тези досиета? — попита тя.

Джейк Лугарик, гол като Моник и, колкото и да е странно, изглеждащ пак така омачкан, както като бе и облечен, я погледна от мястото си; гледаше обзора на вечерните новини. Моник знаеше много добре, че не биваше да го безпокои, докато програмата не свърши. Джейк имаше една страст в живота: новините. Или, по-скоро — да ги представя. И още по-точно: беше обсебен от стремежа да се изкачва от едно престижно място към друго, още по-престижно. Моник знаеше, че Джейк бе с нея само поради две причини: първо, беше много умна, и второ, баща й бе главен акционер в телевизионната мрежа. Не подреждаше тези две причини по някакъв определен ред.

— Да, по дяволите — отвърна на въпроса й Джейк.

— Каза го така, сякаш ще е почти невъзможно.

Джейк угаси телевизора и подхвърли дистанционното управление върху нощното шкафче.

— Никога не съм казвал, че ще е лесно, а само, че мога да го направя. Вече съм пуснал пипала. Искам да разбера какво има в тези досиета, дори и господин прокурорът да не го желае. Освен това нека оставим този глупчо да се тревожи. И нека намери парите — засмя се той. — Глупакът е толкова зает да си мисли колко е умен — с всичките му там коефициенти на интелигентност и членство в „Менза“ — че няма достатъчно практичен разум да разбере, че човек може да купи информацията далеч по-евтино.

Моник го изгледа изненадана, след което се изкикоти.

— Значи го метна, а?

— Никога не съм го харесвал този кучи син — смръщи се той, отговаряйки й донякъде. После се ухили и рече: — Къде искаш да идем на почивка?

— Нека си помисля.

Измъквайки се от леглото, Джейк додаде:

— Направи го, скъпа, докато аз се обадя по телефона.

В следващите няколко минути Джейк разговаря с колега репортер, който имаше връзки в окръг Колумбия^[1], който пък познавал човек, който се знаел с друг, на работа в Държавния департамент.

— Ще го направи ли? — попита Моник, когато Джейк затвори.

Той сви рамене.

— Вижда ми се обещаващо.

— На Рики — Хенеси би я възненавидял за това как съкрати името му — информацията ще му трябва не по-късно от утре вечер.

— Ако онзи приятел успее, ще я получа до утре сутринта.

— Като как би искал да си прекараме после?

Въпросът предизвика у Джейк моментална физическа реакция. Засмя се и се търколи отново на леглото. Последното нещо, което чу, преди топлата, влажна уста на Моник да се слее с неговата бе:

— Акапулко.

 

 

Тази нощ, докато Ана се въртеше, а Слоун се мяташе в леглото, двама души, които изобщо не познаваха и никога нямаше да познават, промениха посоката на живота им. Единият бе Джордж Обърли, а другият — Естър Райт.

Джордж, чиято жена очакваше пето дете, бе държавен служител, недоволен, защото винаги го пропускаха в списъците за повишение. Малко преди полунощ с треперещи ръце той извади секретното досие, прегледа информацията в него и облекчен, че в нея не се съдържаше нищо, което да заплашва националната сигурност (беше решил, че не може да стигне чак толкова далеч) — копира няколко страници и върна папката на мястото й.

По-късно същата вечер Естър Райт, която на своите деветдесет и осем години бе най-старата жителка на Кукс Бей, почина кротко в леглото си. Обадиха се в Джаксънвил, Флорида, на Роза Райт Макдей, седемдесет и шест годишната дъщеря на Естър. Веднага бяха очертани плановете. Роза щеше да пристигне в Мейн с полет в ранния следобед, а от погребалното бюро на Морганстърн щяха да пратят лимузина да я посрещне.

И докато Ана и Слоун се готвеха за борба с новия ден, на Арти Уато бе съобщено да посрещне Роза на летището в един и петнадесет часа.

 

 

Следващото заседание по процеса започна в девет часа.

Първият свидетел на обвинението в четвъртък сутринта бе Инес Гудж. Превзето, под вещото ръководство на Ричард Хенеси, тя разказа за няколко инцидента, които бе наблюдавала в смесения магазин. Разказа за подслушания от нея разговор между Ана и Слоун през юли. По време на този тих разговор, според мис Гудж, участниците в него се държали приятелски, даже прекалено приятелски. Беше сигурна, че чула мъжа, който живеел в хижата на фара, да говори, че щял да замине от Кукс Бей и да постъпи на някаква работа. Значи е искал мисис Рейми да избяга с него! Мисис Рейми била разстроена. Дори много разстроена. Сетне, малко по-късно и двамата — тук Инес Гудж хвърли обвинителен поглед към обвиняемите — се разстроили още повече, когато разбрали, че ги гледат. И тогава се опитали да се правят на двама познати, които бъбрят на незначителни теми. Ала нея не можели да я заблудят. Не, господа, ни най-малко.

И при още един случай, всъщност следобеда преди горкият Джак Рейми да почине, тя пак видяла тези двамата — и нов смразяващ поглед към Ана и Слоун — в магазина. Този път мъжът от фара казал на мисис Рейми, че въпросът с работата му бил уреден, че заминава и че така било най-добре за всички, защото не можели да продължават повече така. И тогава — о, тя дори не повярвала на ушите си! — дочула, че мъжът се обяснил в любов. Там, посред магазина, пред лицето на Бог и на цялата страна, при все, че мъжът й бил болен като псе.

Както и можеше да се очаква, съобщението за обяснението на Слоун в любов предизвика вълнение сред зрителите в залата. Двама репортери веднага скочиха от местата си, очевидно за да телефонират новината до централите си. Единият от тях бе Джейк Лугарик.

В разгара на шумотевицата съдията Уейнън удари с чукчето по масата.

— Тишина! Веднага! — изрева Хауърд Уейнън.

В последвалата тишина Харпър отмести стола си назад и се изправи. Пристъпи напред и без да бърза се насочи към жената със силно опънатия кок и престорено набожен поглед. Като внимаваше да се опира само отчасти на онова, което тя бе наблюдавала, той я принуди да признае, че всъщност не била чула мъжът да моли жената да избяга с него. След което започна да я разпитва. Потрябва съвсем малко време, за да се установи, че Инес Гудж знаеше повече за живота на жителите на Кукс Бей, отколкото самите те знаеха за себе си, като при това не можеше да си спомни имената на половината от тях. Фактът, че даваше толкова сериозни показания за един мъж, чието име дори не знаеше, и за жена, чието първо име й избягваше (тя помнеше фамилното име на Ана, само защото то бе известно в града) — превърна собственичката на магазина в дребнава и незаслужаваща сериозно внимание. Към края на кръстосания разпит журито вече виждаше пред себе си една достойна за съжаление самотна жена, а фактът, че тя не можа да се усети накъде я водеше Харпър, я накара да изглежда още по-жалка.

Когато Харпър си седна на мястото, обвинението призова на свидетелската банка Бенди Уебър.

Морякът, с потъмняла и загрубяла от слънцето и вятъра кожа, с откъснат от омар показалец, свидетелствува, че бил видял Ана и Слоун на плажа малко след единайсет вечерта в нощта, когато почива Джак Рейми. И макар той да бе забелязал само прегръдка и целувка, след което двойката изчезнала в едно закътано заливче, Хенеси се опита да извлече възможния максимум от показанията му. Дори и след като Харпър му напомни, че защитата бе признала за наличието на любовна връзка и това бе записано в протоколите, Хенеси продължи да търси сензационни подробности. Едва след като съдията му нареди да продължава по същество, прокурорът се впусна към друг факт: че Бенди Уебър забелязал Слоун в дома на Рейми около един и петнайсет — един и двайсет часа. Това бе последвано от показания на свидетеля, че възбуденият Слоун изхвърлил нещо в морето около един и трийсет — един и трийсет и пет.

Със самодоволно изражение на лицето Ричард Хенеси си седна на мястото. И веднага забеляза, че Джейк Лугарик вече не бе в залата.

— Мистър Уебър — започна Харпър, — навик ли ви е да се занимавате с кошовете за омари толкова късно вечерта?

— Не, тази вечер изобщо не бе типична.

— И какво по-точно бе нетипично за този двайсет и първи август?

— Един от внуците ми си счупи ръката, докато играел баскетбол. Доста лошо при това и потрябва доста време, докато се намести. След като си дойде у дома, аз стоях при него, докато майка му — тя е разведена — сложи останалите деца да спят. Но дори и тогава не бих излязъл толкова късно да проверя кошовете, ако не бе минало толкова много време, откак ги бях проверявал.

— Разбирам. И ви бяха необходими около два часа, за да ги проверите?

— Да, сър. Имам около двайсет и пет коша в тази част на залива и се изисква доста време да ги обиколи човек. Особено нощем.

Като избягна да задава въпроси за първото нещо, което бе забелязал Уебър, Харпър се зае с второто, започвайки с един съвсем дребен въпрос:

— Мистър Уебър, излизахте ли на брега в тези два часа?

— Не, сър, но когато видях, че някой се спуска от дома на Рейми към плажа, угасих светлините и двигателя и зачаках. Признавам си, че бях любопитен. Помислих си, че това бе мистър Маршъл, но исках да се убедя със сигурност.

— Така се и оказа, нали?

— Да, сър. При онази пълна луна бих могъл да заложа дори живота си, че не греша.

Харпър се усмихна.

— Няма да искаме това от вас, мистър Уебър. Вие наистина сте видял Слоун Маршъл. Това, което ще ви попитам, е имате ли представа от какво е бил развълнуван? Вие сам казахте, че изглеждал такъв, нали?

— Да, сър, наистина изглеждаше развълнуван, но нямам представа защо.

— Нямате представа дали той и Ана току-що са убили мъжа й?

Самата идея, че би могъл да знае нещо подобно, шокира Бенди Уебър.

— Добри боже, не!

— Значи, според вас, той би могъл да бъде развълнуван от редица неща, нали така?

— Да, сър.

— Би ли могъл да е развълнуван от това, че току-що е извършил прелюбодеяние?

— Да, сър.

— Би ли могъл да е развълнуван от това, че Ана Рейми го е помолила да си върви?

— Да, сър.

— Би ли могъл да е разстроен от това, че е съзнавал, че вижда тази вечер Ана Рейми за последен път?

— Възразявам, Ваша чест — скочи Хенеси. — Мистър Уебър вече заяви, че няма представа каква е причината за развълнуваността на мистър Маршъл.

— Приема се.

— Нека ви задам тогава друг въпрос, сър — отстъпи благодушно Харпър, след като вече бе доказал тезата си. — Казахте, че Слоун Маршъл е хвърлил нещо в морето.

— Да, сър, така беше.

— Какво хвърли той в морето, мистър Уебър?

Старецът изглежда се изненада, че изобщо му задават този въпрос.

— Нямам представа. Искам да кажа, че го видях да хвърля нещо — тук той показа с ръка как се хвърля, но не можах да забележа какво бе то.

— Не бихте могли да кажете, че това е спринцовка и празна опаковка инсулин?

— Не, сър.

— Би ли могло да бъде раковина?

— Да, сър, предполагам, че би могло.

Харпър се усмихна.

— Нямам повече въпроси към този свидетел.

— Допълнителни въпроси, мистър Хенеси?

— Не, Ваша чест.

— Извикайте следващия си свидетел.

— Обвинението призовава Кари Рейми Дъглас.

Кари влезе в залата, съпроводена от шепота на зрителите. Облечена в доматеночервен костюм, тя се качи на свидетелската банка, закле се и седна. Веднага погледна Ана, сякаш искаше да й се извини.

Ана й се усмихна леко и забеляза, че единият от гребените в косата на Кари бе поставен по-високо от другия. Имаше чувството, че бе паднал и Кари набързо и небрежно го бе поставила в последния момент.

— Мисис Дъглас — започна Хенеси, — какви са семейните ви отношения с Джак Рейми?

— Той бе мой брат.

— Мисис Дъглас, бихте ли говорила по-високо, за да могат, да ви чуват съдебните заседатели? — помоли съдията Уейнън, но с по-различен от обичайния си гръмогласен тон.

Кари се прокашля.

— Да, Ваша чест. — И сетне добави: — Джак бе мой брат.

Кари вдигна поглед, за да види дали съдията този път одобрява отговора й и получи кимването на магистрата.

— Как бихте охарактеризирали отношенията си с брат ви? — попита Хенеси.

— Бяхме много близки. — Думите й бяха тъй емоционални, че нямаше нужда от допълнения или коментари, нито от страна на свидетелката, нито от страна на прокурора.

— Мисис Дъглас, доктор Гудман свидетелства, че сте взела назаем от кабинета му голяма спринцовка. Моля обяснете при какви обстоятелства стана това.

Кари се поколеба, сякаш се чудеше откъде да започне. Най-накрая заговори:

— Всяка година давам празненство по случай Четвърти юли. Това е семейна традиция. От над двеста години насам всеки, който живее в дома на семейство Рейми, организира парти за Четвърти юли. Кани се целият град. Разбира се, не всички идват, но… — Тя осъзна, че бъбреше празни неща и затова смени курса. — Както и да е, исках да изпълня една рецепта, която прочетох в едно списание — „Модна кухня“. Всъщност, дори не бе и рецепта. Искам да кажа, че бе съвсем просто. Бе по-скоро като съвет от сорта: „Как да направим едно лятно празненство незабравимо“.

— И какъв бе този съвет? — попита Хенеси, опитвайки се да ограничи отклоненията на Кари.

— Да се инжектира алкохол в плодовете. Като например — диня, пъпеш и т.н.

— Разбирам. И затова взехте спринцовката, така ли?

— Да. Плодовете се инжектират и след това се поставят за през нощта в хладилника.

— Разбирам. И направихте ли го?

— И да, и не.

— Какво имате предвид, мисис Дъглас?

— Плодовете бяха инжектирани, но не от мен. Занесох ги на Ана. — И тя отново хвърли поглед към банката на обвиняемите.

— И защо постъпихте така?

Кари се усмихна и Ана си помисли, че изглеждаше като младо момиче, факт, само подсилван от луничките й.

— Ами, аз… ъъъ… се боя от игли.

Няколко от съдебните заседатели също се усмихнаха.

— Като казахте, че сте ги занесла на Ана, какво имахте предвид?

— Занесох плодовете и спринцовката на Ана тя да ги инжектира с алкохол.

— И какво стана по-късно?

— Забравих спринцовката. И по-късно все я забравях. — Тя сви рамене. — Предполагам, че при тази болест на Джак, умът ми е бил зает и от други грижи.

— Сигурна ли сте, че сте оставила спринцовката в дома на Рейми?

— Да, напълно. Но Ана не я е използвала, за да убие Джак.

— Настоявам последната бележка да бъде заличена от протокола.

— Последното изречение да бъде заличено — нареди съдията Уейнън, преди да се обърне към Кари. — Не предлагайте доброволно информация.

— Добре, сър.

— Знаете ли какво е станало с тази спринцовка?

Кратко колебание и после:

— Не.

— Последен въпрос, мисис Дъглас. Подозирахте ли, че снаха ви има любовна връзка?

Харпър не възрази срещу въпроса. Ана си помисли, че може би искаше да узнае отговора. Самата тя бе любопитна да научи.

Кари изправи рамене и рече:

— Отдавна съм разбрала, че нещата не са винаги такива, каквито изглеждат.

Хенеси се усмихна.

— Много хитър отговор, но все пак той не съответства на въпроса ми. — Пауза, след което той повтори: — Подозирахте ли, че снаха ви има любовна връзка?

— Приемах подобна възможност.

Този път Хенеси се засмя.

— Вие отново избягнахте въпроса ми.

— Не, мистър Хенеси, вие отбягнахте да чуете моя отговор. Нито съм подозирала, нито не съм подозирала дали Ана има любовна връзка. Просто приемах подобна възможност за реална.

— Извинете, мисис Дъглас, но за да приемете възможността за любовна връзка, не би ли трябвало да заподозрете нейното съществуване?

— Не — отвърна категорично тя. — Приемам възможността, че този следобед може да завали, но не подозирам нито дали ще завали, нито дали няма да завали. Избягвам да правя подобни съждения.

— Не подозирате, че струпването на сиви облаци предвещава нещо?

— Както казах, нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.

— Ваша чест — намеси се Харпър, — прокурорът притиска собствената си свидетелка.

— Опитвам се само да получа отговор на въпроса си.

— И тя вече му отговори. Очевидно обаче, това не е желаният от него отговор.

— Мистър Хенеси, продължете нататък или формулирайте въпроса си по друг начин.

— Мисис Дъглас, изненадахте ли се, когато научихте, че снаха ви има любовна връзка със Слоун Маршъл? Отговорете с да или не.

Малко колебание и сетне:

— Не.

— Благодаря ви, мисис Дъглас. Нямам повече въпроси.

Хенеси се запъти към мястото си зад прокурорската банка толкова важен, сякаш бе отбелязал победната точка. С ъгълчето на окото си забеляза, че Джейк Лугарик се бе върнал в залата. Беше се облегнал на задната стена, сякаш наострил уши. Погледите им се срещнаха за миг и за това време новинарят успя да привлече вниманието му към папката, която държеше в ръце. Надутостта на Хенеси се увеличи още повече.

Харпър се изправи, закопча сакото си и се отправи към свидетелската банка. Ако гледаше само как официално се държи, Ана никога не би предположила, че той дори познаваше Кари, да не говорим, че излизаха заедно, а навярно бяха и любовници.

— Мисис Дъглас, казахте, че сте била близка с брат си.

— Да, така бе.

— Как бихте охарактеризирала отношенията си със снаха си?

— Бяхме… сме също много близки — усмихна се Кари и погледна Ана. — Тя ми е по-скоро като сестра, отколкото като снаха.

— И продължавате да го твърдите, след като знаете, че е имала любовна връзка?

— Да.

— Много благороден жест от ваша страна, мисис Дъглас. На какво се дължи той?

— Както казах и на мистър Хенеси, избягвам да правя съждения.

— Не е ли вярно, че сте свидетелка как Ана Рейми се е стремяла да запази брака си? Не е ли вярно, че макар да сте обичала силно брат си, сте виждала как от време на време той е нападал съпругата си — не преднамерено, не злобно, а поради това, че е бил погълнат от собственото си страдание, от собствената си борба?

— Ваша чест — стана веднага Хенеси, — не бих възразил прекалено силно, макар мистър Флеминг да вкарва думи в устата на свидетелката, ако те не звучаха като взети от сценария на второкласна сапунена опера.

Харпър отвърна на удара с удар.

— Може и да звучи като второкласна сапунена опера, Ваша чест, но въпреки това такъв е животът, който е водела моята клиентка. Освен това мисис Дъглас е имала уникалната възможност да наблюдава този брак от години и дори още по-уникалната — да има най-обективното мнение от всички, свидетелстващи по този процес. Тя е обичала и Джак Рейми, и Ана Рейми. Няма причини да застава на една или друга страна.

Съдията Уейнън въздъхна, сякаш трябваше да вземе трудно решение.

— Ще отхвърля възражението ви, мистър Хенеси. Мисля, че мистър Флеминг има право, но ще ви предупредя, мистър Флеминг, да не залагате на това.

— Добре, сър — кимна Харпър и повтори въпроса си към Кари.

Ана затаи дъх, като усети бурята, която бушуваше в гърдите на зълва й. Дали беше в състояние да свали розовите очила, с които тъй безопасно гледаше на света? Ана забеляза също, че Харпър очакваше отговора, измъчван от същия въпрос.

Най-накрая Кари рече:

— Да, Ана се бореше за брака си и да — брат ми я нападаше.

Харпър се усмихна.

— Благодаря ви, мисис Дъглас, за честността ви. Имам един последен въпрос. Смятате ли, че Ана Рейми е убила мъжа си?

Кари отвърна красноречиво:

— Не!

— Възразявам. Въпросът навежда към заключение.

— Не мисля, че е така, Ваша чест, но оттеглям въпроса си — рече Харпър, доволен, че журито бе чуло онова, което той искаше да чуе. — Нямам повече въпроси към свидетелката.

— Допълнителни въпроси, мистър Хенеси?

— Нямам, Ваша чест.

— Тогава призовете следващия си свидетел.

— Бих искал да бъде призована Мегън Елизабът Рейми.

Ана усети как залата се развълнува и едновременно с това почувства как сърцето й се сви. В ума й се появиха откъслеци от разговора й с Харпър.

„… нека журито усети какво изпитваш…“

Честно казано, тя не знаеше дали можеше да го направи, дори от това да зависеше тя и Слоун да бъдат хвърлени в затвора.

Слоун й прошепна:

— Всичко ще е наред.

Но дали? Дали времето би могло да превърне в добро лошото, което се бе случило в онази съдбовна нощ? Ана остави бъдещето само за себе си, знаеше, че щеше да е достатъчно трудно да преодолее настоящето.

— Мис Рейми — започна Хенеси, — вие дъщеря ли сте на Ана Рейми и на покойния Джак Рейми?

Отбягвайки нарочно погледа на майка си, Мег отвърна:

— Да, тяхна дъщеря съм.

— Бихте ли обяснила на съда какви са сега отношенията между вас и майка ви? — След като няколко секунди изтекоха, без да получи отговор, Хенеси повтори въпроса си: — Мис Рейми, вярно ли е, че отношенията ви са напрегнати? Че всъщност вие дори не разговаряте с нея?

Тишина.

— Мис Рейми — рече съдията, — трябва да отговорите на въпроса или ще бъдете обвинена в незачитане на съда.

Мег вдигна брадичка.

— Да, не си говорим.

— Какво ви накара да повярвате, че тя има любовна връзка?

— Просто разбрах. В мига, в който влезе онази нощ в стаята, разбрах, че е била с него… и знаех какво са правили.

— Как? Да не би косата й да е била разрошена? Дрехите й — раздърпани? По какво разбрахте?

— По всичко това. Но най-вече поради това, че не носеше венчалната си халка.

Ана усети как журито и зрителите смилаха тази информация — смилаха я и отсъждаха.

— Тя потвърди ли, че има любовна връзка?

— Не можа да я отрече, което е едно и също.

— Как се почувствахте, когато разбрахте, че е изневерила на баща ви?

— Вие как мислите, че съм се почувствала?

— Мис Рейми — намеси се съдията Уейнън, — моля отговорете на въпроса.

— Чувствах се наранена и ядосана.

— И все още се чувствате така?

— Да, и никога няма да й простя онова, което направи.

Ана усети как сърцето й се попари, сякаш спря. Затвори очи, сякаш така можеше да затвори и ушите си за болезнените думи на дъщеря си. В тази наложена от самата нея тъмнина, тя почувства как Слоун й предлага единственото възможно утешение. Колкото е възможно по-ненатрапчиво той постави ръка до нейната, кутретата им едва се докосваха. Контактът бе минимален, ала никога не бе значел толкова много за нея. Благодарна и същевременно изпитваща силна нужда, тя потърси сила в неговата. Ала къде щеше да намери достатъчно сила, за да приеме, че бе изгубила дъщеря си — навярно за цял живот? И как, в името Божие, би могла да позволи на журито да види една болка, толкова силна, толкова всепоглъщаща, че се боеше дали нямаше да я довърши?

— Ваша чест — намеси се Харпър. — Бих напомнил, че този съд не разглежда въпроси на отчуждението и други подобни чувства. Дотук свидетелката не е предложила нищо повече от онова, което защитата вече призна. Наистина е имало любовна връзка и, честно казано, защитата не вижда какво общо имат напрегнатите отношения между майка и дъщеря с въпроса за виновността или невинността на моята клиентка. Тя е обвинена в убийство, а не за това, че се е отчуждила от дъщеря си.

— Мистър Хенеси…

Очаквайки решението на съдията, Хенеси каза:

— Нямам повече въпроси.

— Мис Рейми — започна на свой ред Харпър, — вярвате ли, че майка ви е способна на убийство?

Хенеси скочи на крака.

— Протестирам!

— Не — рече Мег ясно и предизвикателно.

— Мис Рейми — сгълча я съдията, — трябваше да изчакате да постановя решението си.

— Оттеглям въпроса — кимна Харпър.

— Оттеглям възражението си — изрече като ехо Хенеси.

— Господа, не си играйте със съда — предупреди ги съдията Уейнън. И като погледна към Харпър, добави: — Мистър Флеминг, имате ли още въпроси към тази свидетелка?

— Не, Ваша чест.

— Обвинението има ли допълнителни въпроси?

Хенеси се втурна напред.

— Мис Рейми, вярвахте ли, че майка ви бе в състояние да извърши прелюбодеяние?

Колебание.

— Не.

— Нямам повече въпроси — рече Хенеси.

— Давам обедна почивка, заседанието ще бъде възобновено точно в един и половина — обяви съдията.

— Всички да станат — пропя приставът.

Ана се изправи, без изобщо да осъзнае какво прави. Единственото, което можеше да види, да чуе, да почувства, бе враждебността на собствената й дъщеря, болезнения факт, че Мег не я погледна нито веднъж, както и уверения й отговор, че не вярвала майка й да е в състояние да убие. Колкото и да бе странно, това бе последното нещо, което Ана искаше да чуе.