Татяна Полякова
Нейната малка тайна (7)

7

Тази вечер Доктора бе мълчалив, поглеждаше ме крадешком и мислеше. Естествено той яхна любимия си кон, т.е. идеята за отмъщението. Търсеше с какво предварително да ме оправдае, като че ли аз имах нужда от това. Вече бе осъзнал, че няма да изпратя Саша в затвора просто така, а щях да предпочета да се позабавлявам малко. Блещейки се срещу тавана от дивана ми, той стигна до извода, че това е справедливо. През тази нощ самата аз така и не успях да измисля нищо интересно, но срещата с Монаха ми вдъхна бодрост, защото животът ми най-неочаквано се изпълни със смисъл.

На сутринта се обадих на Орлов и той дойде при нас следобед. Каквото и да говорят, но някои хора са много странни: дни наред той се страхуваше, че нашата съвместна дейност е придобила прекалено големи размери, но сега пък се ядосваше, че не го затрупвам с работа, а ако постиженията му не бяха налице, началството нямаше да го похвали и перспективата да умре като генерал ставаше проблематична.

— Роди ми се една идея — зарадвах го аз на вратата. — Трябват ми някои сведения. — И изброих какви.

Орлов надраска нещо в тефтерчето си, погледна ме отнесено и се оттегли с обещанието да намине вечерта. Беше добросъвестен човек, дойде според уговорката ни и освен това — не беше с празни ръце.

Ние се разположихме в стаята около голямата маса, аз започнах да си записвам на един лист онова, което ми се струваше най-важно, и с помощта на Орлов се опитах да се ориентирам в бандитската йерархия. Оказа се, че вчера бях отгатнала: в социалната стълбица Монаха наистина стоеше малко по-ниско от Серьога. Изобщо Серьога бе доста сериозно момче и Орлов обясни, че на него и на Монаха конкуренция можеше да им бъде единствено някой си Олег Николаевич Климов или просто Клим. Той имаше стара вражда със Серьога Гьобелса, а в още по-голяма степен — със Саша Монаха.

Въпросният Клим се бе появил на сцената преди близо четири години и бе започнал да се държи изключително нахално. Беше събрал в бандата си само някакви психари и дебили, които, без много да му мислят, правеха всичко, което им заповядат. Даже препатилите хора малко се бяха постъписали от азиатската жестокост, с която Клим си разчистваше място под слънцето. Ала напоследък беше улегнал, повечето дебили около него бяха погинали в кървавите битки, но Клим вече не търсеше нови такива, а се обграждаше с момчета, които добре знаеха как да държат със здрава ръка своя район, без да вдигат излишен шум и прах. Дейността на Клим му носеше добър доход и той, както се полагаше в такива случаи, бе започнал да предпочита преговорите пред стрелбата. По-печените му колеги с известно нежелание му бяха позволили да печели пари, а той на свой ред, от зъл вълк единак се бе превърнал в пълноправен член на градския криминален клуб. Налице беше явен прогрес.

Ала старата вражда и до днес не бе затихнала и Клим с удоволствие би освободил града от Монаха и неговото приятелче Серьога, но удряше на камък: имаше един човек, с когото всеки, който възнамеряваше да върти далаверите си в този град, трябваше да се съобразява. Този човек се казваше Владимир Иванович Петров, беше роден преди около шестдесет години, двадесет от тях бе прекарал в затвора, а в бандитските спорове играеше ролята на арбитражен съдия. Та по неизвестна причина Серьожка Гьобелса бе много симпатичен на същия този Петров със смешния прякор Тати.

Аз слушах Орлов и се чудех и маех. За мен беше пълна загадка по какъв принцип живееше и съществуваше това братство, в смисъл че принципът, разбира се, ми беше ясен, но за какъв дявол например им беше този Тати? Каква полза имаха от него Клим или същият този Монах? Може би се бояха, че ако той не съществуваше, те щяха да се хванат един друг за гушите и животът им щеше да стане изключително наситен, но кратък?

Орлов се опитваше да ми обясни нещо, но и сам не беше напълно сигурен в думите си, пък и аз изгубих всякакъв интерес към тях, защото той изведнъж каза:

— Монаха и Клим са в люта вражда. На два пъти едва не се избиха помежду си. — На това място той замълча и добави: — Онзи път Клим търсеше Монаха. Неговите момчета се забавляваха с теб.

„Че защо тогава не ги арестувахте? — прииска ми се да попитам аз, но само махнах с ръка. Ала запомних името. Добре, момчета, сама ще се оправя с вас, по свой си начин.“

— Сега те уж са се помирили, защото е глупаво да воюват помежду си, когато наоколо стават такива неща. — Орлов не уточни какви такива, но и без това беше ясно. — Впрочем според сведенията, които имам, дългогодишната дружба между Монаха и Гьобелса се е пропукала, приятелчетата не са поделили нещо.

Аз не бях забелязала нищо подобно и по тази причина не отдадох значение на думите на Орлов, но за сметка на това отново се учудих на прякора на Серьога.

— Господи, но защо му викат Гьобелса?

— Ами защото прилича на него… — сякаш се засегна Евгений Петрович.

През следващите три дни аз прелиствах записките си, разглеждах тавана и не си подавах носа от къщи. Два поредни дни Доктора се радва на моето домошарство, а на третия попита:

— Какво става?

— Казината ли имаш предвид? — поинтересувах се, макар и без това да знаех.

— Разбира се. Бях сигурен…

— Не искам да бода очите на Монаха — поясних. — Всичко трябва да изглежда напълно естествено.

— Ами ако все пак те е познал?

— И какво от това? Тогава и аз ще го позная. Трудно, но ще си спомня кой е.

— Той сигурно знае какво се е случило с теб…

— Не е задължително — успокоих го аз. — Освен това са минали три години, а това не е малко време. Ако разбере, ще се наложи да му кажа, че предишната ни среща е от категорията неприятни и нямам никакво желание да се сещам за нея.

— Внимавай — помоли Доктора след кратко мълчание.

Прекарахме вечерта кротко пред телевизора — като двойка пенсионери. Доктора вече се бе наканил да се прибира вкъщи, но изведнъж каза:

— Вчера случайно видях един свой бивш съсед… Срещата не беше приятна… Той беше свестен човек.

— Защо беше? — казах аз, колкото да поддържам разговора.

Доктора сви рамене:

— Едва го познах.

— Пие ли?

— Пие. И какво ли още не прави? Преди имаше семейство, работа, а сега само апартаментът му е останал.

— Какво е станало? — попитах.

— Ужасна история. Миналото лято жена му и дъщеря му загинали, момиченцето още нямаше четири годинки.

— В катастрофа ли?

— Случаят е страшно нелеп и направо чудовищен. В града имаше един тип по прякор Командира и явно много дразнеше някои хора. Та го гръмнаха с два автомата едновременно в самия център на града. Той почина в болницата, а други трима загинаха на мястото на стрелбата: един възрастен пенсионер и моята бивша съседка с дъщеричката си. Всичко станало съвсем неочаквано, никой не успял да реагира, а в средата на улица „Ауди“ имало само дупки и трупове.

— И, разбира се, не са намерили стрелците, нали?

— Не са. Нито милицията, нито той самият. Виктор служеше в специалните части и се опитал сам да намери убийците…

— Не ги е намерил и по стар руски обичай се е запил, нали? — подсказах аз.

— Недей така — обиди се заради съседа си Доктора. — Той беше свестен човек. А сега пие от безизходица. Да не искаш да се самоубие?

— Да, това не бива да става — съгласих се вяло.

Доктора се увлече, започна да разказва за въпросния Виктор и да изброява достойнствата му. Момчето било в Чечня, видяло доста неща в живота си, а факта, че такъв човек бе напуснал работата си и бе станал пияница, обясни просто — с отчаянието. Един вид: чиним ли изобщо пукната пара, щом посред бял ден в центъра на областния град убиват хора с автомати, а ние само вдигаме ръце?

Отначало не искали да го пускат от работа, но Виктор упорито пиел, често губел контрол, ставало все по-трудно да се работи с него и накрая го уволнили, вярно — по собствено желание, от уважение към предишните му заслуги. Сега работел като чистач в кооперацията, където живеел, и вече никой не му пречел да пие. Това беше и поводът за големите терзания на Доктора. Тази история неочаквано ме заинтригува.

— Бих искала да се запозная с него — казах аз.

— С Витя ли? — не разбра Доктора. — Защо?

— Този човек може да ми свърши работа.

— Той е пияница, Варя…

— Това е от безизходица. Ако види смисъл в живота си, ще престане да пие. Нали ти сам каза, че е свестен човек. Къде можем да го намерим?

— Сигурно в дома му, къде другаде?

— В дома му не става — поклатих глава аз. — Срещата трябва да изглежда случайна.

— Тогава в пивницата близо до нашия блок… до неговия — поправи се Доктора.

На другия ден ние се отправихме на разузнаване. Кварталът, където навремето живееше Доктора, изглеждаше потискащо. Преди не ми се бе случвало да идвам тук и сега. Докато гледах през отворения прозорец на колата безкрайните редици от еднакви пететажни блокове, мрачни дори в слънчевото утро, стигнах до извода, че ако човек се роди и израсне тук, то непременно ще се пропие без време.

Пивницата беше долепена отстрани на един от панелните уроди. Тя представляваше хилаво съоръжение без прозорци и с изкорубена врата, която се отваряше с вледеняващо сърцето скърцане. Още щом хвърлих един поглед на това невиждано чудо, осъзнах, че жена с моята хубост и моите дрехи не може да се появи тук.

В пивницата отиде Доктора и се върна след минута.

— Няма го — каза троснато.

— Нищо, ще почакаме — кимнах аз. — Имаме време.

Доктора не посмя да се приближи към бившия си блок, защото се страхуваше да не се срещне с жена си.

Чакането се оказа крайно неприятно. Април се случи нехарактерно горещ и беше просто непоносимо да се стои в колата. Ние излязохме на улицата и започнахме бавно да се разхождаме напред-назад, а Доктора току поглеждаше към вратата на пивницата, когато от нея се разнасяше поредното зловещо скърцане.

След половин час се върнахме в колата, аз се почувствах омаломощена и заспах. А се събудих от това, че Доктора ме бутна по рамото и ми извика:

— Варя.

Отворих очи и в просъница се опитах да разбера какво правя тук, а Доктора добави:

— Ето го…

Виктор крачеше по тротоара към пивницата, придружаван от двама души. Компанията изглеждаше неописуемо. В средата вървеше старец с дълги бели коси и бяла брада до кръста, облечен със стар анцуг и галоши на бос крак, а на рамото му висеше акордеон. Когато се вгледах по-добре, установих, че всъщност старецът няма и петдесет години — и се изненадах.

Вдясно от него се виждаше охранен дребосък, от чиито крака липсваха не само галоши, но и каквото и да било друго, и той си шляпаше по асфалта на бос крак. Крачолите на широките му небесносини панталони бяха навити, а единият от тях беше прихванат с щипка за пране. Това навеждаше на мисълта, че босоногият има велосипед, което впрочем не бе задължително — може би просто модата при тези хора беше такава. Коремът му стърчеше изпод късата фланелка, а ръцете му бяха плътно покрити — от раменете до ноктите — с татуировки. Отляво на стареца се извисяваше мъж на около тридесет и пет години — висок и широкоплещест. Беше облечен в панталон със защитен цвят, маратонки и тъмна риза с дълги ръкави. Вървеше и пушеше, а пръстите му видимо трепереха. Въпреки тремора, зачервеното лице и явното залитане след пиянската нощ, Виктор изглеждаше като случайно попаднал човек в тази компания. Очевидно беше решил да живее на принципа: колкото по-зле, толкова по-добре.

Тройката се скри зад скърцащата врата и скоро от пивницата се разнесоха мощните трели на акордеон. Няколко гласа прочувствено завиха: „Зад очите ти зелени…“.

— Не пие чак толкова отдавна — казах аз. — Още не се е лишил от човешки облик, облечен е чисто, а сутринта, въпреки махмурлука си, е успял да се избръсне.

— Той почти всяка сутрин ходи на гробището — тъжно съобщи Доктора.

— Не се вълнувай. — Стиснах рамото му. — Ако всичко тръгне, както съм го намислила, ще измъкнем твоя приятел… — Доктора ме погледна недоверчиво, но замълча. — Трябва да го понаблюдавам малко по-отблизо — продължих аз. — Значи ти ще трябва да го поканиш на ресторант.

— Защо на ресторант, а не вкъщи например?

— По-добре би било, ако аз се появя случайно… пък и ти — също. Срещнали сте се, решили сте да си побъбрите и сте влезли да пийнете по едно.

— Как да стане това, хайка ли да му направя?

— А защо не, ако това ще му бъде от полза?

Доктора не попита нищо повече, излезе на тротоара и започна да се разхожда от кръстовището до пивницата и назад, а аз отново задрямах и едва не пропуснах срещата между него и бившия му съсед. Обърнах глава и видях, че те стояха насред тротоара, а двамата му приятели бяха застанали малко по-напред. Виктор им махна и те закрачиха по пътя си. Доктора и неговият познат също тръгнаха, без да бързат, но в обратната посока.

Виктор вървеше уверено, но личеше, че е пиян. Аз запалих мотора и поех след тях. На няколко пресечки от това място се намираше закусвалнята „Ивушка“, към която Доктора поведе бившия си съсед. След като изчаках в колата около двадесет минути, аз също се отправих към закусвалнята. Тя почти не се различаваше от пивницата. Всъщност прозорци имаше, но те бяха толкова мръсни, че щеше да е по-добре, ако изобщо ги нямаше, а пердетата не бяха прани поне от пет години и в никакъв случай от по-малко. Клиентите обслужваше мърлява възрастна жена с обсипано от белези след сипаница лице и с рижа перука, изпод която се стичаха струйки пот. Вентилаторите не работеха, а от кухнята се разнасяше отвратителна миризма на прегоряло олио и пържено месо. Посетителите не бяха много, а при моето появяване всички се обърнаха и се втренчиха в мен с такъв вид, сякаш на главата ми гореше огън или стоеше жив заек. Разбира се, аз не биваше да идвам тук: просто нямах какво да правя на такова място. Ама казах му на Доктора — заведи го на ресторант, но той се домъкна в тази дупка…

Под зоркия поглед на барманката отидох до касата и поисках чаша сок и една кифличка, която ми се стори годна за ядене. В този момент Доктора се обърна и извика:

— Варя! — А аз изобразих почуда и тръгнах към него.

Той стана, премести един стол към мен и каза, обръщайки се към Виктор.

— Запознайте се, това е Варя, а това е моят съсед Виктор.

Аз се усмихнах, а Виктор намусено кимна. Пред тях имаше бутилка водка, две водни чаши, по две порции салата и нещо готвено. Наместих своя сок до тези блюда и повъртях в ръка кифличката, с която не знаех какво да правя. В крайна сметка взех, че я изядох.

— Празнувате ли нещо? — попитах аз и кимнах към бутилката.

— Отдавна не сме се виждали — отвърна Доктора.

Виктор изобщо не поглеждаше към мен, защото, от една страна, се притесняваше, а, от друга, след гибелта на съпругата му другите жени предизвикваха у него странната обида, че всички те са живи и здрави, а Алла… е, и така нататък. Общо взето, общувах повече с Доктора, макар да ме интересуваше Виктор и по-точно — неговите мисли. Който поне веднъж е разговарял с пиян човек, знае, че тази работа никак не е лесна и изисква голямо търпение, и мога да ви уверя, че да се ровиш в мислите на пияния е още по-лошо. Мозъкът ми беше подложен на голямо натоварване, но в края на краищата стана ясно, че не бях се напрягала напразно.

Виктор Алексеевич беше необикновен и много интересен човек. Той носеше бойната фамилия Скобелев и беше страхотно момче, въпреки че в последно време бе започнал да върши глупости и често да посяга към чашката. Доктора напразно се притесняваше за него — такива хора не се пропиваха. Някой ден, най-късно през есента, Виктор Скобелев щеше да стане призори, да изрине от дома си всички боклуци — заедно с приятелчетата си алкохолици, и да започне нов живот, разбира се, ако дотогава не се лишеше от главата си в някой пиянски побой или не попаднеше, натряскан, под гумите на някоя кола.

А в този момент той ме гледаше накриво и си мислеше: „Трябва да престана да пия, на човек не приличам… нормалните хора вече ме заобикалят.“ След като изцедих от него всичко, което ме интересуваше на този етап, аз погледнах часовника си, станах и казах:

— Трябва да вървя. Приятно прекарване.

Доктора се надигна и ми целуна ръка, а Виктор ми кимна.

Доктора се появи привечер, леко подпийнал.

— Е, какво ще кажеш? — полюбопитствах аз.

— Виктор ли имаш предвид?

— Естествено, за теб и без това зная всичко.

— Слушай, защо се интересуваш от него?

— Защото може да ни потрябва помощ. Как мислиш, той става ли за помощник?

— Той е готов да души бандитите с голи ръце.

— Все ми е на ума, че за голите ръце преувеличава, а пък злобата е лош съветник, нали така?

— Нали виждаш, че човекът е объркан. Той е свестен мъж, но не знае какво да прави.

— Ако е свестен, ще го научим. Той е офицер и човек на честта. Затова не може да причаква враговете и да ги удря по главите с цепеници — възпитанието няма да му позволи. Виж, ако някой добър човек, който не е просто добър, а освен това е облечен и с власт, му заповяда, пък и си поприказва от сърце и душа с него…

— За какво говориш? — наежи се Доктора.

— Нищо… мисля на глас. Утре сутринта ще отида на гости на твоя Скобелев. Как мислиш, ще го намеря ли трезв в осем часа?

Виктор наистина беше трезв, а по вида му изобщо не се забелязваха никакви следи от вчерашното препиване. Беше гладко избръснат и току-що изкъпан: сресаната му назад коса бе мокра. Аз позвъних, той отвори вратата, а в момента стоеше на прага на апартамента си, абсолютно неспособен да скрие своето недоумение.

— Здравейте! — казах, без да се усмихвам. — Бих искала да поговоря с вас. Може ли да вляза?

— Влезте — кимна той и се отдръпна встрани, очевидно озадачен от повода, заради който ме виждаше тук. Не намираше обяснение за моето посещение, пък и по никакъв начин не можеше да допусне, че вчера безумно съм се влюбила в него.

— Разговорът ни е сериозен и вероятно дълъг — отбелязах аз. — Може ли да седна?

— Разбира се.

Настанихме се в кухнята един срещу друг. Онова, което видях, ме убеди за пореден път, че Виктор не е никакъв алкохолик, защото в апартамента му цареше чистота, която далеч не всяка жена бе в състояние да поддържа: нямаше нито мръсни чинии в мивката, нито бутилки под масата и изобщо нищо не намекваше, че тук живее стопанин-пияница.

На малкото канапе до прозореца имаше едно плюшено мече. Щом проследи погледа ми, Виктор стана и го отнесе в стаята.

— Какво ви интересува? — попита строго той, когато се върна.

— Не мога да го обясня с две думи — казах аз. — Извинете ме, ако се наложи да бъда прекалено многословна. Вероятно знаете каква е криминалната ситуация в града?

— Зная — подсмихна се той и започна да гледа през прозореца, тънейки в догадки по мой адрес. Очакваше какво ли не, включително и това да му предложа добра заплата на охранител в някоя фирма, но, разбира се, не позна.

— Законите, които са в сила с днешна дата, не са в състояние да спрат ръста на престъпността. Сега няма да ви изнасям политинформация, сам знаете всичко. Само ще ви кажа следното: има една група хора, които не са съгласни с това положение на нещата. Това не е държавна организация, а просто група от съмишленици, които си поставят за своя задача борбата с престъпността. Нашите хора са сериозни и си знаят работата. През последните месеци вече постигнахме някои успехи…

— Сериозно ли говорите? — с надежда попита той.

— Разбира се. — И все пак — странни същества са хората: интересно на какво чак толкова се зарадва той?

— Зная, че доста от тези гадини бяха арестувани, но ги подържаха малко и ги пуснаха…

— Естествено, нали ви казах, че има какво да се желае от нашите закони. Именно затова беше създадена тази дълбоко законспирирана организация…

— Значи вчера Леонид Андреевич…

— Леонид Андреевич няма нищо общо с това — уверих го аз. — Ние просто се възползвахме от вашето старо познанство, за да ви огледаме по-отблизо.

— Ние ли? — Интересът му явно беше събуден.

— Ако се надявате да разберете кои сме ние, ще съм принудена да ви разочаровам, че не ми е известно кой знае какво. Аз само изпълнявам поръчения и не задавам излишни въпроси. Ако вие се съгласите да ни сътрудничите, ще имате работа само с мен. Практиката е проверена и сигурна, а аз съм само свръзка и нищо друго.

— А аз какво трябва да правя?

— Да изпълните заповедта, ако получите такава.

— Заповедта ли? — Той едва забележимо се подсмихна, а в отговор аз направих същото.

— Виктор Алексеевич, ние дълго ви наблюдавахме, преди да се решим да проведем този разговор с вас. Не мисля, че определен вид заповеди ще предизвикат смут в душата ви. Кой знае защо, вие сте скрили в собственото си мазе два автомата и огромно количество патрони за тях, а под входната площадка на вилата си сте закопали желязна каса, в която има винтовка с оптически мерник. Ако искате, мога да ви разкажа кога и по какъв начин е попаднало при вас това оръжие. Докато сте пиянствали и сте чакали да ви изгонят от работа, вие не сте си губили времето напразно, нали така? Пластична бомба, пет гранати, пистолет… пропускам ли нещо? Защото твърдо сте вярвали, че в един прекрасен ден всичко това ще ви потрябва. Можете да смятате, че този ден е настъпил.

Скобелев размишлява в продължение точно на седем минути. После се усмихна.

— Съгласен съм — каза той просто.

— Не бързайте. Ние не искаме после да съжалявате за решението си.

— Има ли някой мой познат във вашата група? — попита.

— Организацията ни нямаше да чини пукната пара, ако започнех да отговарям на такива въпроси… Пък и зная твърде малко неща, само толкова, колкото е необходимо.

— Бих искал да се срещна… — започна той, но аз с усмивка поклатих глава.

— Ако у вас възникнат някакви съмнения, можете да напуснете организацията, без да се страхувате от нищо. Аз ще изчезна от града и така връзката ще бъде прекъсната. — Дрънках тези глупости и съжалявах, че не обичах криминални романи и шпионски филми, та затова сега бях принудена да импровизирам в движение. Съжалявах и едновременно се изненадвах от това колко охотно вярваше на всичко казано Скобелев. — Не мисля, че ще имате много работа, тъй като ние предпочитаме да се ръководим предимно от законите. Само в случаите, когато законът е напълно безсилен, а престъпникът е прекрачил всички възможни граници…

— Ще трябва ли да се върна на служба? — делово попита той?

— Това си е ваша работа. Ние не се месим в личния живот на нашите сподвижници.

След като поговорихме още малко в този дух (например наложи се да изброя целия списък от длъжности на Скобелев, заедно с всички получени благодарности, и добре че човекът имаше желязна памет, иначе не зная какво щях да правя), ние преминахме към по-лични теми и аз почти дословно му повторих един паметен разговор, който се бе състоял в армейската му палатка в Чечня между него и един човек, когото Скобелев дълбоко уважаваше. Този човек беше загинал четири месеца по-късно. Естествено Виктор знаеше всичко това. Моята информираност му направи силно впечатление, той започна да се взира в мен с чувство, което поразително напомняше благоговение, и вече не се съмняваше в нищо. Само попита:

— А вие как попаднахте в организацията?

Събирайки сили, аз пуснах една тъжна усмивка. Доста трудно е да лъжеш неподготвен, особено ако искаш лъжата ти да разчувства някого до сълзи. Затова реших да кажа полуистината.

— При мен също дойде един човек, както днес при вас. Но защо дойде… Преди три години с мен се случи една… неприятна история, може би знаете за нея от вестниците. — Разказах му накратко какво извършиха с мен неканените ми гости, като за разлика от обикновено, наблегнах на някои детайли. Скобелев слушаше смълчан, свил юмруци и стиснал зъби. В този момент в главата му пулсираше само една фраза: „Изроди, господи, какви изроди!…“ Като че ли беше твърде стъписан за човек, работил в специалните части. — Разбира се, никого не арестуваха — подсмихнах се аз. — Наложи ми се да преживея няколко операции, а след това дълго лежах в лудницата, където впрочем се запознах и с Леонид Андреевич. Сигурно вече сте разбрали, че организацията подбира хора, които имат лични сметки с бандитите. Когато виеш като вълк от спомените си, направо ти се иска да разбиеш сурата на всеки умник, който твърди, че престъпниците също са хора…

— Да — кимна Скобелев. — Точно това изпитвах, когато носех на ръце дъщеря си… — Той рязко тръсна глава. — Такова нещо никога не може да се забрави…

— Имате ли чай? — попитах, защото мисълта за загиналото дете смразяваше гръбначния ми стълб, а нямах нужда от такива мисли…

— Какво? — не разбра той.

— Чай — усмихнах се аз. — Много се притеснявах, докато идвах насам, боях се да не поведа разговора в погрешна посока… и други такива неща…

— Разбира се, че имам чай.

Постави чайника на печката, бързешком сервира масата, в кухнята му се намериха и бисквити, и захар, което будеше известно учудване, защото заплатата на чистач не стигаше за такива благини, а освен това той здравата пиеше. Мисълта за заплатата му ме насочи към друга тема и аз предпазливо казах:

— Виктор Алексеевич, знаем, че хората не ни сътрудничат за пари, но ако имате нужда, само кажете…

— Нямам нужда от нищо. — Поклати глава, но не се обиди, а аз се засрамих, защото той беше добър човек, пък аз му хвърлях прах в очите.

Но дали беше възможно да е добър, след като криеше винтовка под площадката пред входната си врата? В един прекрасен ден този мъж като нищо щеше да се покатери на покрива на къщата си и да започне да гърми по минувачите. Тъй че можеше да се смята, че аз в момента му правех добро и насочвах склонността му към лудост в безопасно русло.

В течение на още половин час ние пихме чай, а после се разбрахме как ще осъществяваме връзката помежду си. Начинът беше възможно най-прост: щях да му се обаждам аз, ако се случеше нещо извънредно, щеше да ми се обажда той, а щяхме да се срещаме само ако това беше крайно необходимо.

Напуснах апартамента му с убеждението, че съм си намерила верен помощник, който няма да задава излишни въпроси, а Виктор остана с неудържимото си желание да започне нов живот. За да поукротя малко радостта му, казах:

— Витя — в този момент ние вече бяхме минали на ти, — надявам се, разбираш, че трябва да бъдеш изключително внимателен, защото ако нещо ти се случи, никой няма да може да ти помогне…

— Разбирам — кимна той и дори ни най-малко не се огорчи. И все пак странни същества са хората.

След два дни, някъде около обед, реших да се поразходя из магазините, отидох в центъра на града, дълго обикалях малките бутици и накрая си купих една порцеланова чаша за чай от антиквариата. На дъното й се мъдреше фамилията на производителя и едно пояснение за онези, които не знаеха: Доставчик на царския двор. Чашата струваше доста пари, но беше без чинийка и това ме разочарова.

Опаковаха ми чашата в красива кутия и аз напуснах магазина с чувството, че денят не е минал напразно. А след това се замислих дали да се кача в тролея, или да взема такси. Да вляза в тролея с такава чаша беше някак нелепо, а с такси щях да се прибера вкъщи твърде бързо, така че тръгнах пеша.

Реших да съкратя пътя си и завих под моста, тук тротоарът беше много тесен, двама души едва можеха да се разминат, но за сметка на това мястото бе много красиво: наоколо имаше вековни липи, а сред ярката зеленина надничаха жълтите главички на цветята, с една дума — природа. Аз вървях, примижавах от слънцето, защото бях забравила тъмните си очила в някакъв магазин, и мислех за скъпоценната си чаша. Щеше да ми е много приятно да се настаня на балкона и да пия от нея прясно запарен чай с лимон. Вече преглъщах слюнките си, когато в опасна близост до себе си чух скърцане на спирачки. От уплаха се опитах да отскоча встрани, но нямаше накъде, защото от тази страна хълмът бе много полегат и ако в този момент зад мен връхлиташе някой луд, то той спокойно можеше да ме размаже.

Но в следващия миг се разбра, че никой не посяга на живота ми. Едно разкошно тъмно БМВ намали скоростта си до отсрещната страна на тротоара, после направи рязък завой, без особено да се интересува от правилата за улично движение, и спря почти пред мен.

Забавих крачка в очакване на по-нататъшните събития. Вратата на БМВ-то се отвори и аз видях маймунската физиономия на Серьога Гьобелса. Естествено бих предпочела Монаха, но…

— Здрасти! — каза Серьога, сияейки със златните си зъби.

Аз си позволих да изразя известно учудване и нерешително отвърнах:

— Здравей.

След това учудването ми се смени с интерес, тъй като би трябвало да се предположи, че най-сетне го бях познала.

— Какво прави една красива жена в това забравено от бога място?

„Тоя да не би да е решил да задмине Саша?“

— А според мен тук е много приятно — изчуруликах аз.

— Навън е жега, а в колата ми има климатик и аз ще те закарам където поискаш.

— Аз си се разхождам.

— Я стига, сядай! — засмя се Серьога.

Наистина ли той сериозно си мислеше, че за някого е въпрос на чест да се вози с него в кола, пък макар и с климатик, пък макар и в жегата? Сериозно, мислеше си го. Иначе нямаше да се усмихва толкова противно. А за мен това действително си беше въпрос на чест и аз ей сега също щях да се усмихна.

Усмихнах се и седнах в колата, но на задната седалка, което го поозадачи.

— Не пътувам отпред — наложи ми се да обясня в отговор на изненадания му поглед. — Имам страх от предните седалки след една катастрофа.

— Каква катастрофа?

— Неприятна — подсмихнах се аз, а Серьога каза:

— Не ти личи.

— В какъв смисъл? — реших да усложня живота му.

— Ами… изглеждаш страхотно. Общо взето, нямаш вид на човек, който има проблеми със здравето.

— Че аз наистина нямам — уверих го. Шегичките му не заслужаваха повече от три минус. Но нищо, не можеше всички да бъдат гении… Серьога ме поглеждаше в огледалото и се насилваше да измисли нещо хитроумно. — Тук завийте наляво — кимнах аз.

— По-добре ми кажи адреса. — Казах му го, а той се зарадва, че има за какво да си поговорим. — Това онзи новият блок с кулата ли е? Хубави апартаменти, и мангизите им са хубави. Кой е мъжът ти?

— Мъжът ми е в чужбина.

— А, да, Саша ми каза…

— И какво още каза Саша?

— Каза, че нищо друго не знае за теб. Да не би да лъже?

— Май не лъже. Не успях да му разкажа биографията си.

— Аз ли ви попречих? — В този момент Серьога съзря кутията в ръцете ми. — Това подарък ли е? — попита закачливо.

— Аха. Сама си го направих.

— И какво има там?

— Чаша.

— Само чаша?

— Разбира се. Искаш ли да ти я покажа?

Започнах да разопаковам кутията, а Серьога спря до тротоара и се обърна към мен.

— Красива ли е? — полюбопитствах аз.

Той премигна и попита:

— Колко струва? — А след като чу отговора, се сепна и каза: — Бива си я…

— А според мен е много красива — направих заключение аз. — И шарките й са толкова пъстрички…

— Кантът й е изтрит — забеляза Серьога и още веднъж попита за цената. Аз я повторих и започнах да обяснявам, че може би от тази чаша е пил някой член на царското семейство.

— В такъв случай си струва парите, разбира се — успокои се той и погледна още веднъж чашата, но вече с уважение. Аз я прибрах в кутията и ние продължихме нататък. Когато влязохме в двора на моя блок, Серьога попита с рязък тон: — А онзи твой приятел с теб ли живее?

— Той си има апартамент, но в този момент, както виждаш, стои на балкона.

— Ревнив ли е?

— И още как.

— А може ли да ми кажеш телефонния си номер?

Продиктувах му го, казах „Благодаря“ на Серьога и забързах към входа. БМВ-то рязко обърна и изчезна от двора. Но след половин час неговият собственик ми се обади. Слушалката вдигна Доктора и след като чу: „Може ли Варя?“, си позволи да полюбопитства:

— А кой я търси?

И получи незабавен отговор. Докато Доктора центрираше погледа си, аз се разсмях от сърце, взех слушалката и изчуруликах:

— Слушам ви.

— Как си? — попита Серьога.

— Пия чай от новата чаша — отвърнах аз.

— А какво ще кажеш за една вечеря на свещи?

— Аз, общо взето, съм омъжена.

— А аз, общо взето, съм женен — развесели се той. — Та какво ще кажеш за една вечеря?

„На теб по ще ти приляга да отправяш поканите си в зоопарка“, много ми се щеше да му отговоря, но това не влизаше в моите планове за дълъг и благополучен живот, затова му отвърнах вежливо, но твърдо:

— Вечерям само с приятели.

— Ами тогава хайде да се сприятелим — не губеше надежда Серьога.

— Нали видя, че вече си имам приятел и не бързам да се отърва от него.

— Така ли? Обади се, когато решиш. — Серьога ми съобщи номера си и затвори слушалката, а аз натъжено погледнах към Доктора: за него щеше да е по-добре да си поседи вкъщи известно време, защото този тип с маймунска физиономия ми внушаваше сериозно безпокойство…

Вечерта решихме да се разходим из града, приближихме се до колата ми и ахнахме. И четирите й гуми бяха спукани. Нищо подобно не се бе случвало преди в нашия двор, защото тук живееха стабилни хора, а децата се държаха подобаващо на обстановката.

— Ама че кучи синове! — поклатих глава аз и с Доктора тръгнахме пеша.

С интерес очаквах какво ще стане по-нататък. Серьога не блестеше с оригиналност. На другия ден се обади весело и попита:

— Как си?

— Прекрасно — бодро отвърнах аз.

— А какво мислиш за вечерята?

— Същото.

Вечерта колата ми изчезна. Както си беше на мястото — и вече я нямаше. Най-обидното бе, че Доктора половин ден се мъчи с тези глупави гуми, а те ти сега — нито гуми, нито кола.

— Трябва да обявим за кражбата в милицията — каза той, като едва не се разплака, но аз секнах благородния му порив:

— Боя се, че в този случай няма да има никаква полза от ченгетата.

Този път обаждането последва незабавно:

— Как си?

— Прекрасно.

— Нещо да ти е изчезнало?

— Не.

— Сигурна ли си? — веселеше се Серьога.

— А, колата ми ли имаш предвид? Задръж си я, омръзнала ми е.

— Така значи?

— Така.

Ала Серьога се оказа не само настойчив, но и хитър тип. Аз мислех и премислях какво още може да ми изчезне в близко време и за всеки случай си седях вкъщи. Но нищо не изчезна, дори напротив — появи се: първо, моята кола в двора, а после — и един букет цветя пред вратата ми. Някой позвъни, аз предпазливо отворих и видях пластмасова ваза с бели рози, по-точно белите бяха двадесет и седем, а сред тях имаше и пет червени. Това ме озадачи, започнах да правя различни предположения за значението на цифрите и комбинацията от цветовете и с нетърпение очаквах поредното обаждане.

— Как си? — попита Сергей.

— Защо те са тридесет и две? — изстрелях аз, зарадвана, че най-сетне ще мога да задоволя любопитството си.

Серьога малко се смути.

— Ами толкова имаше…

— Така ли било, а пък аз цял ден си блъскам главата. Благодаря. — Вложих максимално количество чувства в последната дума.

— Слушай, този твой приятел по цял ден ли си седи вкъщи? Нали е мъж, все някъде трябва да работи…

— Точно днес има ангажименти — разсмях се аз. — Само че никакви свещи, ще вечеряме, ще си поговорим и ще се опознаем помежду си.

— Добре — засмя се в отговор моят новоизлюпен обожател и ние си уговорихме среща.

Срещата се състоя в ресторант „Олимп“. Заведението ни взе акъла с живите лебеди, които плуваха в един басейн по средата на залата, и с един младеж, който към края на вечерта се съблече само по гащи и се гмурна във въпросния басейн. Тук нравите бяха непретенциозни и хората се държаха непринудено. Като цяло вечерята ми хареса.

Ние побъбрихме, потанцувахме, пийнахме и старателно се вглеждахме един в друг.

— Саша не ти ли се е обаждал? — неочаквано се поинтересува моят придружител.

— Саша ли? А… не, не се е обаждал. Той не знае телефонния ми номер.

— Не е проблем да го научи.

— Значи просто не му трябва — изразих пренебрежение аз, а Серьога следеше изражението на лицето ми и се опитваше да отгатне дали казвам истината, или се преструвам.

— Мислех, че той ти харесва.

— Поседях с него половин час в бара — и толкова.

— Странно, че досега не ти се е появил. Това не е в навиците му.

— Слушай, аз почти не го познавам и не ми е интересно да си говорим за него. По-добре ми разкажи за себе си.

Серьога започна да обмисля какво ли пък чак толкова любопитно да сподели с мен.

— Ами… дори не зная какво да ти разкажа. Къде съм учил, кога съм се оженил, това ли?

— Разкажи ми какво правиш, когато си сам. — Въпросът го хвърли в недоумение.

— Гледам телевизия.

— Ама не гледаш всички предавания поред, нали?

— Не, разбира се.

Малко по малко ние се разприказвахме. Серьога беше любопитен и непрекъснато насочваше разговора към моята персона. Аз нямаше как да удовлетворя докрай интереса му по тази тема и отговарях уклончиво. Единственото достоверно нещо, което му съобщих, беше, че съм омъжена и че мъжът ми е в чужбина. Казах му, че в близките дни и аз трябва да замина при него, но никак не ми се иска. Серьога слушаше много внимателно или поне полагаше големи старания да го прави, но мислеше за друго. Например много се интересуваше от въпроса как ще завърши тази вечер. Впрочем тя завърши много бързо, защото аз погледнах часовника си и станах.

— Всичко беше наистина чудесно, но трябва да тръгвам — изрекох по възможно най-милия начин.

Общо взето, моето поведение не го учуди и той се опита да понесе това спокойно, но не се сдържа и отбеляза:

— Не обичам да ме правят на глупак.

— А аз не обичам да бързам.

Той се подсмихна накриво и тръгна да ме изпраща. Спря едно такси и ме закара до вкъщи с намерението да продължи вечерта в някой ресторант, а наум ме изпроводи с твърде нелюбезни думи, което не ни попречи на сбогуване да се разделим с една гореща целувка.

По пътя аз се опитвах да отгатна следващата крачка на моя приятел. Той не блестеше с оригиналност и когато на другия ден привечер Доктора пое към своя апартамент, беше пресрещнат на няколко метра от моя блок от двама непознати, които, без да кажат нито дума, го удариха на два пъти. Доктора се върна при мен ядосан, възмутен и с намерението да се обади в милицията. Аз криво-ляво успях да го разубедя да не предприема това начинание, защото момчетата не бяха вложили особено усърдие и беше съвършено ясно, че акцията бе само за предупреждение. Когато казах това на Доктора, той направо призеленя, което беше обяснимо, и ми предложи да замина някъде за известно време. Колкото и да не ми се искаше, бях принудена да го огорча, защото имах съвършено други планове.

— А ти можеш да заминеш — казах в заключение.

Доктора се обиди и отиде да спи.

Естествено Серьога се обади и започна със своя идиотски въпрос:

— Как си?

— Някой е набил моя приятел.

— Така ли? Много ли е пострадал?

— Слава богу, не.

— Провървяло му е, защото можеха и главата да му счупят, днес времената са несигурни.

— Че за какво му е на някого да чупи главата на моя приятел? — възмутих се аз.

— Откъде да зная? Нали ти казах, че времената са несигурни.

— Слушай, престани вече — жално казах аз. — Той е просто мой приятел и толкова. Това няма никакво отношение към теб.

— Нещо не разбирам накъде биеш? — изсмя се Серьога.

— Много добре разбираш — отвърнах ядосано. — Остави го на мира!

— Може. — Той престана да се смее. — Не искаш ли да излезем някъде двамата, а? Да се поотпуснем и прочее…

— Обикновено вземам решенията си сама и не мога да понасям, когато ме притискат.

— Наистина ли? — Той като че ли се ядоса. — А аз не обичам да си губя времето напразно.

— Много жалко. Значи не си подхождаме. — В този момент затворих слушалката и си помислих по адрес на Доктора: „Може би той наистина трябва да замине?“

На другия ден нито аз, нито той излязохме от къщи. Аз си блъсках главата над това какво още може да измисли Серьога — и отново не отгатнах. Колата ми не изчезна, никой не разби вратата, но в три часа някой звънна отвън, ала го направи съвсем интелигентно. Аз внимателно се прокраднах до вратата и малко притеснено попитах:

— Кой е?

— Отворете, ако обичате — разнесе се мъжки глас. — Помолиха ме да ви предам нещо.

След като помислих няколко секунди, все пак отворих вратата. На прага стоеше младеж с бейзболна шапка и мило ми се усмихваше. Вляво, до краката му, имаше кошница с алени рози. Кошницата беше голяма и бе побрала внушително количество цветя, защото най-вероятно Серьога беше изкупил всички рози, с които бе разполагал магазинът в момента.

— Това е за вас — каза младежът.

— От кого са? — направих се на малоумна аз.

— Не зная. Просто ме помолиха да ви ги предам. — Младежът заслиза надолу по стълбите със скокове, а аз извиках Доктора, за да пренесе кошницата в апартамента.

Такова огромно количество рози трябваше да се разположи някъде и вече бях изпаднала в дълбок размисъл по този въпрос, когато Доктора ми се притече на помощ. Точно той откри кутийката, която аз просто не бях забелязала. Малка кутийка, обшита с бял атлаз. Доктора я намери и се намуси.

— Какво е това? — учудих се аз, а той мушна в ръцете ми кутийката и се обърна.

Обиците, които видях, не заслужаваха такова пренебрежение, а дори — напротив. Отидох пред огледалото и си ги сложих.

— Отиват ли ми, а, Докторе? — попитах, но в отговор той свъси вежди и се оттегли в кухнята.

След пет минути извика:

— Само не ми казвай, че той ти харесва.

— Кой? — учудих се в отговор аз.

— Онзи тип с маймунската физиономия.

— Физиономията му не я бива много-много — съгласих се. — Но обичките са красиви. И според мен са скъпи. Не разбирам много от скъпоценни камъни, но тези приличат на диаманти, ти как мислиш, Докторе?

— Аз също не разбирам — измърмори той.

— Ти просто ревнуваш. — Придърпах телефона и започнах да набирам номера на Серьога. Той вероятно очакваше обаждането ми, защото веднага се отзова.

— Здравей! — казах аз. — Много са симпатични. Имам предвид розите.

— А подаръкът не ти ли хареса? — засмя се той и попита: — Ще се срещнем ли?

— Утре. Някъде около пет.

— А защо не тази вечер? — учуди се Серьога.

— Може и тази вечер — съгласих се без уговорки аз. — Само че в единадесет часа трябва да съм си вкъщи. Мъжът ми ще ми се обади по това време.

— Добре, тогава ще се срещнем в пет часа утре — измърмори той. — Имам един апартамент в Източен квартал, запиши си адреса. Или може би да мина да те взема?

— Не, сама ще дойда. — Ние топло се сбогувахме.

Доктора се появи в антрето, обу се, без да каже нито дума, и си отиде. Аз не се втурнах да го гоня и излязох на балкона да пия чай. Точно там ме завари звънът на телефона. Бях сигурна, че беше Доктора, затова не бързах. Мъжкият глас ми се стори непознат.

— Варя ли е?

— Да. А вие кой сте?

— Саша. Наскоро се запознахме в един бар…

— Извинете, но не си спомням — отвърнах и се наканих да затворя слушалката.

— Бях с един приятел — Сергей, спомняте ли си?

— Сергей ли? А, да, разбира се… в първия момент не разбрах…

Саша весело се разсмя:

— Имаш ли нещо против да се срещнем?

„Тия какво, до един ли са откачили? Сега и този: ту мълча като риба две седмици, ту изведнъж се появява, тъкмо когато между мен и Сергей се очертава една голяма любов.“

— Едва ли това е възможно в близко време — отвърнах мило аз.

— Значи Серьога ме е изпреварил! — В този момент Саша се смееше чистосърдечно.

— Не разбирам за какво говорите?

— Я стига, видели са ви в ресторанта.

— И затова ли решихте да се обадите? — клъвнах го на свой ред. — Да не би с него да сте в нещо като съревнование?

— Добре де, не се ядосвай — отрони Саша примирено. — Жалко, че закъснях. Бях затънал в работа, нямах една свободна минута. Или не съм закъснял?

— Вие сте луд — изрекох смутено.

— Е, какво да се прави, поздрави Сергей.

С това нашият разговор свърши. Аз се отдадох на размисли и току поглеждах към телефона. Това, че Саша се обади, разбира се, беше добре, но може би трябваше да говоря с него малко по-любезно?

Към три часа на другия ден започнах да се подготвям за любовната среща. Доктора не се появи и дори не ми се обади, което ми даде възможност да не се разсейвам и да подходя към нещата съсредоточено. Имах предвид тоалета си. В 16.15 се обади Серьога.

— Надявам се, че не си забравила? — попита той наежено, сякаш очакваше, че ще го прецакам.

— Разбира се, че не съм — изчуруликах аз. — След пет минути тръгвам. — И в този момент си спомних: — Вчера се обади твоят приятел Саша.

— Зная — не обърна кой знае какво внимание на думите ми Серьога. — Видяхме се с него. Хайде, чакам те.

„И ще ме дочакаш“, довърших аз наум. Погледнах се още веднъж в огледалото, грабнах чантата си и излязох от апартамента.