Татяна Полякова
Нейната малка тайна (15)

15

След като се поуспокоих малко, отворих прозореца и започнах да обмислям как по-бързо да стигна до Лужино. Спрях на светофара, потънала в разсъждения и без да обръщам внимание на заобикалящата ме действителност. И тук се случи едно съвсем неочаквано събитие. Първо усетих как нещо сякаш разтърси съзнанието ми, после се обърнах и видях Клим. Стоеше буквално на няколко метра — на тротоара до джипа си. Видя ме, олюля се, като при това имаше вид на абсолютно побъркан, след което май се развика.

Без да дочакам зеления сигнал на светофара, аз натиснах газта и видях в огледалото как Клим се хвърли към джипа, измъкна за яката момчето, което седеше зад волана, блъсна го настрана, скочи в колата и внезапно започна да прави маневра.

Но потокът от коли не му позволи да я осъществи веднага, а аз увеличих скоростта, загърбвайки всички правила за уличното движение. Свърнах на първия завой и въздъхнах с облекчение, защото не видях мицубишито зад себе си. Но грешах! Рано бе да се радвам.

Сметнах за неразумно да се приближавам с колата до недостроените вили, оставих форда до една бензино-колонка и продължих нататък пеша. Проявих предпазливост и се спуснах към реката, а вече оттам се изкачих по стръмния бряг до вилата, която ме интересуваше. Повъртях глава и започнах внимателно да се промъквам към вратата. Не планирах да влизам в къщата, надявайки се да примамя Саша на чист въздух и да си поговоря с него там. Освен това много разчитах, че Скобелев ще бъде някъде наоколо и че ще се намирам под неговата защита. Приближих се до вратата и се заслушах. Тишина. Саша не бързаше да се показва. Вратата нямаше дръжка, хванах я с пръсти за ръба и я дръпнах към себе си, тя се отвори и аз внимателно влязох вътре.

Монаха беше в къщата — почувствах това веднага, а той ме бе забелязал, докато се бях качвала по склона, и сега ме чакаше. Някъде отляво, зад стената. Така и не бяха сколасали да направят подовите настилки, тъй че вървях по бетонната плоча, стараейки се да стъпвам много предпазливо, но въпреки това вдигах достатъчно шум.

Завих наляво и видях стълбички, които водеха към мазето. Направих няколко крачки и се заковах пред вратата.

— Ей! — извиках високо, защото вече нямаше смисъл да се крия: Саша знаеше, че съм тук.

— Влизай — отговори той зад вратата и аз я блъснах с ръка. В мазето беше светло благодарение на мощен електрически прожектор. Вътре имаше скована набързо от дъски маса, една табуретка и легло в ъгъла. Леглото изглеждаше съвсем прилично, а бельото дори беше чисто. Явно приятелката на Саша се грижеше добре за него.

— Здрасти! — казах и се усмихнах, а в отговор получих криво подхилване. Саша седеше в сянката до масата, а под дясната му ръка имаше пистолет. — Как се чувстваш тук? — попитах.

— Нормално. Това беше твоя работа, нали?

— Какво имаш предвид? — учудих се. — Дойдох да те предупредя, че те вече знаят, че се криеш тук. Изчезвай!

— Интересно — къде? — развесели се той.

— Не зная. Държавата ни не е малка.

— Този град ми харесва.

— Естествено, но е по-добре да живееш в чужд град, вместо да лежиш в гробището на родния си.

Усетих го, преди да се появи в мазето. Изругах наум, преместих се малко по-надясно, за да не попадна под кръстосания огън, и казах:

— Може ли да седна?

— Сядай, ако намериш къде.

Точно в този момент влезе Клим.

— Ех, че хубаво, всички са налице! — изсмя се Монаха и сложи ръка върху пистолета. — Хвърли ютията, иначе ще ти отнеса тиквата още преди момчетата ти да довтасат.

Ръката на Клим се шмугна под сакото му и така си и остана.

— Варя, махни се оттук! — каза Клим, а Саша се засмя.

— Стига, момичето е дошло да се полюбува как ние с теб ще се пречукаме взаимно. Нали така, радост моя? Клим — обърна се той към заклетия си враг, — наистина ли нищо не си разбрал досега? Тя просто е една луда кучка, побъркана на тема мъст. Не съм убил момчетата ти. И няма да се учудя, ако се изясни, че и ти не си убил моите. Не зная как, но тя е забъркала цялата тази каша. Опитах се да обясня това на Тати, но той е просто един изкуфял старец, а тя е успяла да баламоса и него. Лъжлива отмъстителна мръсница — ей това е тя.

Клим премести поглед към мен и уморено прокара длан по лицето си.

— Погледни я — поклати глава Саша. — Погледни я внимателно и кажи с какво успя да ти влезе под кожата? Ти си печен мъжага, а си клекнал на една пачавра.

— Може би… — мъчително разлепвайки устни, отвърна Клим, а Саша продължи:

— Крива ти е сметката, пиленце. Преди да застрелят мен, ти ще пукнеш в това мазе.

Хвърлих поглед към Клим. Монаха му направи изключителен комплимент, като го нарече печен мъжага. За два дни той се бе превърнал в развалина, а сега беше изпаднал в шок. А в такова състояние хората ставаха непредвидими. Можеше да ме прикрие с гърди, а можеше и да ме застреля. Моментът беше изключително подходящ за появата на Скобелев.

— Това истина ли е? — попита ме изведнъж Клим. — Това, което казва той, истина ли е?

— Нали познаваш Монаха! — свих рамене аз. — Хитър е той, кучият му син. Заложи ме миналия път и се опитва да направи същото и сега.

— Не й вярвай, не вярвай на нито една нейна дума, ако съвсем не си откачил. Покажи ръцете си и седни, ще обсъдим всичко. Ще видиш, че ще излязат интересни неща.

Клим повдигна леко ръце и направи крачка.

— Страшно ще съжаляваш — подсмихна се Монаха, гледайки ме накриво.

— Сигурно точно така ще стане — съгласих се аз и не се изплаших кой знае колко, защото още отпреди минута моята неизбежна гибел ми изглеждаше проблематична, а пък в следващия миг вече видях и Резо. За разлика от моите събеседници, той не бе изпаднал в дребнавост и държеше в ръцете си автомат.

— Ей, вие — оръжието на масата!

— О, по дяволите! — изсумтя Монаха и изпълни заповедта, а Клим се позабави, но направи същото.

— На Тати едва ли ще му хареса това, което сте намислили — измърмори Резо и добави, обръщайки се към мен:

— Марш бързо навън!

Аз се стрелнах през вратата и за пръв път се възхитих на способността на моя охранител да се появява точно като дух от бутилка.

И в този момент станаха три неща едновременно: Клим и Монаха грабнаха оръжието си, Резо стреля по прожектора, а след това изскочи зад вратата, падна и ме повлече със себе си. След секунда стана, дръпна ме за лакътя и хукна навън. А в мазето трещяха изстрели.

Ние се спряхме едва когато завихме зад ъгъла на къщата. Изненадах се, когато разбрах, че Монаха и Клим бяха останали долу.

— За какъв дявол? — изкрещях, а Резо отвърна:

— Мисля, че те ще се изпозастрелят. Това е тяхно старо желание. А на нас ни е време да изчезваме. Мястото е затънтено, но ченгетата винаги пристигат, където най-малко ги очакваш.

Забележката, разбира се, беше мъдра, но не можех да си тръгна, без да разбера как ще свърши всичко това.

То свърши много бързо. Вратата на къщата се отвори и оттам се показа Монаха, рамото му кървеше, а на челото му имаше прясна цицина, но се усмихваше и дори като че ли беше щастлив.

— Харесва ли ти такава развръзка? — засмя се Саша и вдигна пистолета.

И в този момент изтрещя още един изстрел. Монаха направи крачка, а после рухна на земята като покосен.

Резо се огледа и изломоти:

— Този пък кой беше?

— Ангел хранител — отвърнах аз. — Имам си един в запас за всеки случай.

— Да изчезваме! — кимна Резо.

— Трябва да видим какво става с Клим. Ами ако е жив?

— Едва ли. Монаха със сигурност го е доубил. Но ако искаш, мога да погледна. Върви в колата.

— Не, по-добре да дойда с теб.

Слязохме по стълбите, Резо понечи да влезе в мазето, но аз го спрях:

— Недей. Мъртъв е.

— Откъде знаеш?

— Зная — отвърнах.

След половин час се върнахме в къщата на Тати. Аз обикалях стаята, хванала раменете си с ръце, а по тялото ми пробягваха ситни тръпки. Двама от враговете ми бяха мъртви, а не изпитвах ни най-малка радост. Тресеше ме, а в стомаха ми нещо се бе свило на твърдо кълбо и ми причиняваше болка. Седнах във фотьойла, потръпнах и заскърцах със зъби. Резо ме погледна и попита:

— Какво ти става?

— Нищо.

— Бледа си.

— Нали ти казах — нищо.

— Мисля, че всъщност ти много се изплаши. И не можеш да се успокоиш.

— Тати не се ли е обаждал? — попитах в желанието си да сменя темата.

— Не. — Резо поклати глава и добави загадъчно: — Тати не ти е направил нищо лошо. И не ти дължи нищо.

— Позна. А сега се махай оттук!

През нощта сънувах страшен сън: погребваха ме жива. Исках да извикам, но не можех, защото устата ми бе пълна с разни гадости. Доктора стоеше до ковчега ми, усмихваше се и мило ми повтаряше:

— Не се тревожи. Всичко е наред.

Аз въртях очи и се опитвах да стана.

— Прощаването свърши! — извести някой и започнаха да заковават капака на ковчега.

Събудих се от собствения си вик, седнах в леглото и се заоглеждах изплашено. Впрочем в действителност нямаше никакъв вик, защото иначе Резо щеше да се появи в стаята ми, а той не беше тук.

Вмъкнах се под одеялото, опитвайки се да овладея треперенето си. В стаята беше тъмно и страшно. Лежах и мислех колко ужасно е да си сама. Можеше да ме мъчи болка, можех да умирам, но на никого нямаше да му пука за това. Надигнах глава и се вслушах. Господи, каква тишина… И в тази тишина бях като в гроб.

„Ама че глупости! — появи се в главата ми една мисъл. — Ти изобщо не си сама. Между другото в съседната стая е Резо и отдавна е време да осъществиш мечтите му или натрапчивите му идеи — наречи ги както искаш. Според мен момчето си заслужи…“

— А аз не смятам така — ядосах се.

„Я стига! — Гласът сякаш идваше отстрани, вероятно шизофренията ми прогресираше. — Хайде хайде, върви! Той е много нещастен, всичките му принципи отидоха по дяволите, между другото е последователно момче и му е кофти без принципи. А ти сънуваш всякакви дивотии. Иди и зарадвай човека.“

Мушнах крака в пантофите си и дори попитах шепнешком:

— Ей, кой си ти? Сама ли си говоря? Естествено че си говоря сама, с кого другиго бих могла? Чудо невиждано!

Излязох от стаята, без да включвам лампата, и постоях малко пред вратата на Резо. Тишина.

„Може би не си струва да го будя?“, помислих си и отстъпих на крачка. Но в този момент сякаш някой ме блъсна по ръката и каза: „Върви-върви!“

Хванах дръжката на вратата, открехнах я и надникнах в стаята. До леглото светеше нощна лампа. Може би и той сънуваше лоши сънища.

Резо веднага вдигна глава, ръката му се шмугна под възглавницата, но в следващия миг той вече се усмихваше, а след това извади ръката си и попита:

— Какво има?

„Какво какво, откъде да зная?“

— Страх ме е — изтърсих аз и тръгнах към леглото му. Той се дръпна към стената и престана да се усмихва. — Може ли да остана при теб? — казах и без да дочакам отговор, бързо се мушнах под юргана. Свих се на кълбо, тутакси се успокоих, клепачите ми натежаха и почти веднага заспах. Всъщност — не за дълго.

„Според теб това честно ли е? — полюбопитства гласът в мен. — Между другото момчето е в прединфарктно състояние. Престани да се лигавиш и се дръж както трябва.“

„А как трябва?“ — попитах язвително.

„Ами не зная… Всъщност, след като вече си дошла, всичко трябва да стане, както се полага.“

„И кой си ти, умнико такъв?“, поинтересувах се аз — и се събудих.

Помръднах внимателно, после реших да се обърна на другата страна и да се настаня по-удобно. Идеята не се оказа особено сполучлива, защото ширината на леглото не предполагаше двама души да спят върху него на прилично разстояние един от друг. Изпънах крак и той по някакъв начин се оказа между краката на Резо, а неговите ръце — върху моите гърди. В това положение на мен не ми оставаше нищо друго, освен силно да го прегърна и да поднеса устните си за целувка. Което и направих.

„Слава тебе, Господи!“, каза ехидно някой вътре в мен.

На сутринта стоях зад кухненската маса, подпряла брадичка с ръка, и гледах в една точка. Резо пиеше кафе и — няма да крия, — ми хвърляше погледи, преливащи от задоволство.

— Как мислиш, къде се дяна Тати? — попитах. — И защо никакъв не се обажда?

Резо сви рамене:

— Тати не ме интересува особено. Тревожи ме друго. Например — твоите планове. Успяваш ли да следиш мисълта ми?

— И още как! — изсумтях аз. — Кажи: каква работа би могъл да има?

— Никаква — намръщи се Резо, а в това време в главата му имаше само една мисъл: „Разкарай се!“

Умният Доктор не можеше да се скрие от мен, колкото и да се стараеше, а пък на Резо това напълно му се удаваше, може би защото в неговата празна глава изобщо нямаше мисли.

„Много важно! — изсумтях. — Затова пък има други достойнства.“

Преместих поглед към лицето му, въздъхнах и помислих на глас:

— Всичко трябва да се довежда до край.

— Кое всичко?

— Не е твоя работа. После ще ти кажа… може би.

Очичките му хитро проблеснаха:

— Нали това е нещо като игра?

— Кое? — не разбрах аз.

— Ами… това, което ти правиш. Все едно че играеш шах, нали?

— Ех, че си умен! — учудих се не на шега.

— Не закачай Тати — заяви той. — Тати е добър човек.

— Я се разкарай!

Резо се наведе напред, плесна ме по врата и ми размаха пръст:

— Дръж се прилично!

Винаги ставаше така: само да допуснеш по-близо до себе си някой мъж и той веднага започва да се чувства твой господар.

Тати се върна неочаквано, т.е. без предупреждение, което беше направо невъзпитано от негова страна. С Резо се бяхме настанили край басейна и изобщо не се чувствахме зле, когато чухме клаксона и вратата се отвори. Аз се хвърлих във водата, а Резо взе да нахлузва панталоните си, като при това псуваше доста високо. Ала за един миг успя да си придаде обичайния вид със закопчан догоре костюм, макар че всъщност в бързината не смогна да си обуе чорапите и ги мушна в джоба си. Аз му се изплезих, а в отговор той ми размаха юмрук и с бавна походка се отправи на доклад при шефа си.

Наметнах се с хавлията и тръгнах след него. Мислите на Тати много ме тревожеха. Стана ясно, че в този момент моята особа интересуваше Тати твърде малко. И слава богу…

Някъде около обед дойде Доктора, но за мен посещението му се оказа пълна изненада. В началото изобщо не знаех, че той е в къщата, седях си в градината и си четях книжка. Резо дойде и ми прошепна:

— Доктора е тук.

— Тоя да не е полудял? — ядосах се. — В моята стая ли е?

Резо мрачно поклати глава:

— Веднага отиде при Тати. Говорят си.

Това вече съвсем не ми хареса и забързах към къщата.

Някъде след около петнадесет минути Тати ме повика. При моето появяване Доктора започна съсредоточено да разглежда вещите в стаята и да крие очи. Кучи син…

— Варя — доста несигурно започна Тати, — нещата стоят така… Леонид Андреевич твърди, че трябва да постъпиш в болница. За кратко… По-добре е да се подсигуриш, разбираш ли, дъще? Само за две седмици, нали така, Леонид Андреевич?

— Да — многозначително кимна той. — Трябва да постъпиш в болница. Задължително.

Беше безполезно да възразявам. Ако изпаднех в истерия, това само щеше да е от полза за Доктора. Скалъпих една тъжна физиономия и попитах:

— И кога трябва да постъпя?

— Най-добре днес… утре — отвърна Доктора.

Прехапах устни и започнах да разглеждам краката си.

— А не може ли в понеделник? — попитах плахо. — В събота имам рожден ден. Искаше ми се да го отпразнувам тук. — И на това място изцедих една сълза от очите си.

— Разбира се, Варя! — тутакси се съгласи Тати, а Доктора направо призеленя. Беше забравил за рождения ми ден и както се казва — не улучи целта.

— Владимир Иванович — бързешком започна той, но Тати махна с ръка:

— Край — в понеделник!

Доктора стана от фотьойла, кимна за довиждане и тръгна към вратата.

— Ще ви изпратя… Докторе, само не ми казвай, че си ме продал на Орлов — рекох аз, докато вървяхме към портичката.

Той рязко спря:

— Варя, ти си болна… Трябва спешно да постъпиш в болница.

— Вие, кучи синове, сте решили да ме затворите в лудницата до края на дните ми, така ли?

— Не разбираш какво вършиш… Болна си, имаш нужда от помощ.

— Я се разкарай! Защо не поровиш в собствените си мисли, Докторе — ще намериш куп интересни неща там… Ти си едно ревниво копеле и това е цялата истина.

— Не — каза той и сякаш дори потръпна.

— Да. Ти самият си болен, кретен такъв! И понеже не можеш да ми станеш любовник, искаш да ме натикаш в лудницата.

— Обичам те и искам да ти помогна.

— Как не! — изсумтях аз.

— Варя, трябва да постъпиш в болница — жално изскимтя той.

— Естествено, а ти да се грижиш за мен. Да имам решетки на прозорците и единственият, който ще може да ме хване за ръката, да бъдеш ти.

Усмихнах се разчувствано. Отстрани прощалната сцена би трябвало да изглежда трогателно.

Върнах се в стаята си, ръмжейки наум. Предателството на Доктора обърка всичките ми карти. Имах само пет дни и трябваше да се вместя в този промеждутък, иначе… Но налице беше и нещо добро — Доктора не бе ходил при Скобелев. Бяха го налегнали други мисли и той не се сещаше за бившия си съсед. Значи трябваше да намеря Скобелев.

— Резо — повиках го след половин час, — да вървим на покупки.

— Ще ида да поискам разрешение от Тати.

Тати охотно даде съгласие, защото изпитваше известно неудобство, тъй като Доктора твърде лесно бе успял да го убеди в това, че трябва да постъпя в болница. В момента Тати не се интересуваше особено от мен. Не че внезапно бе охладнял към дъщеря си или бе съжалил за това, че ме е оставил да живея в своя дом, просто в този момент беше затиснат от други грижи.

— Къде? — попита Резо веднага след като излязохме от вратата на гаража.

— Към телефонния автомат — отвърнах аз.

Ала тази вечер така и не успях да се свържа със Скобелев. Освен това трябваше да се срещна и с Орлов и да се опитам да го убедя, че Доктора е мръднал, пък и да поровя малко в мозъка му. Набрах неговия номер, чух познатия глас, поздравих и веднага преминах на въпроса:

— Евгений Петрович, трябва да се видим и да поговорим. В понеделник влизам в болница, а има неща, които не мога да оставя недовършени. Няма да се справя сама за толкова кратко време, така че ми е нужна вашата помощ.

— За какво става дума? — някак недоверчиво попита той, а аз понижих глас:

— Обаждам ви се от автомат, тук е пълно с хора. Може би ще дойдете при мен в апартамента ми, разговорът ще ни отнеме около час. Можете ли да откраднете толкова време?

— У вас ли живееш? — сепна се той.

— Не. Но вечерта ще бъда там.

— Кога да дойда? — попита Орлов след кратък размисъл.

— Когато ви е удобно.

— Да кажем, към осем часа, добре ли е?

— Чакам ви — зарадвах се аз.

Ние отидохме в центъра и два часа обикаляхме по магазините. Ако една жена, на която са позволили да си купи толкова подаръци, колкото поиска, се прибере вкъщи с празни ръце, несъмнено би убедила околните, че е луда. А аз щях да бъда луда едва от понеделник нататък, така че сега трябваше да си доставя удоволствие. И след като потрошихме сума пари, ние се върнахме при Тати.

А след това се заниза един пълен кутсузлук. Първо трябваше да се погрижа за вечерята и за целта да отида в магазина за разни неща (винаги купувахме по много продукти, за да стигнат за няколко дни), после Тати изпадна в лирично настроение и завърза разговор с мен, а след това решихме да изиграем една партия шах. Стиснала зъби, аз се преструвах, че това е най-хубавият ден в живота ми.

„Орлов може да се обади, да установи, че ме няма и да не дойде на срещата“, мислех си с мъка.

Когато в осем без петнадесет изчерпах всичкото си търпение, изведнъж си спомних, че не съм купила свещи за празничната торта. Универсалният магазин работеше до десет и бях обладана от желанието да отида там веднага. Тати дори не се усъмни в моето решение, нито пък се учуди. В крайна сметка аз и Резо полетяхме с пълна скорост към моя апартамент, но въпреки това се появихме там с половин час закъснение. Естествено Орлов го нямаше. Аз ругаех и се опитвах да се свържа с него по телефона, но не го открих нито у тях, нито в службата му. В крайното си раздразнение ритнах фотьойла и ние поехме към къщи.

През нощта при мен се появи Резо. Това беше изключително непредпазливо от негова страна, тъй като Тати си бе вкъщи, но не сметнах за необходимо да го гоня. Първо, това щеше да е недалновидно, и второ, просто не ми се искаше.

— Нещо задържа ли те тук? — попита Резо, когато от всичко на света най-малко бях склонна да разговарям.

— Къде?

— Ами… в този дом…

— Държиш ме само ти, при това болезнено…

Той стреснато разтвори длани, а аз изпуфтях:

— Стига де, пошегувах се. Разбираш ли изобщо от шеги?

— Твоят Доктор е опасен. Защо иска да те тикне в болницата?

— Как мислиш, наистина ли съм смахната?

— Не зная — отвърна той след кратък размисъл. — За мен това няма значение. Ако си смахната, значи си смахната, какво да се прави!

— Ама че ме успокои! — прихнах отново аз.

— Ти никого не слушаш, а това е лошо. Твоят Доктор е опасен, той знае нещо за теб, а ти не ми обясняваш за какво става дума и затова аз нервнича.

— Няма смисъл да нервничиш — уверих го. — По-добре ме целуни.

Но на следващия ден самата аз започнах да нервнича, и то здравата. Тръгнахме на разходка извън града — предполагаше се, че преди да постъпя в болницата, трябва да постоя малко на чист въздух. Веднага започнах да се оглеждам за телефонен автомат. Резо ми предложи мобилния си телефон, натъкна се на няколко добри думи за себе си, притихна и се съсредоточи в пътя.

В продължение на два часа звънях на Скобелев, но все без никакъв резултат — от другата страна не пожелаха да вдигнат слушалката. Започнах да се ядосвам. Времето ме притискаше, имаше куп работа за вършене — и изведнъж да ме сполети такъв лош късмет! След като навъртяхме не по-малко от сто километра из града, ругаейки, аз се наканих да се прибирам при Тати. Сетне неочаквано размислих и казах на Резо:

— Дай да се отбием у тях. За начало просто ще минем покрай блока му.

Ненапразно се тревожех. Тъкмо свърнахме към двора, който ни интересуваше, и веднага зърнахме Доктора. Той изскочи от входа, в който живееше Скобелев, и както се казва — не приличаше на себе си.

— Спри! — изпищях и хукнах към него.

В този момент Доктора стоеше като побит и се опитваше да реши накъде да бяга и какво да прави.

— Докторе! — викнах аз, след като преди това на три пъти се обърнах към него с нормален тон и дори го дръпнах за лакътя. Той сякаш се окопити, погледна ме с оцъклени от ужас очи и се опита да избяга. Само че от Резо не можеше да се избяга току-така. Той хвана моя бивш приятел за врата и го натика в колата. Отдалечихме се на около петдесетина метра от блока, а Доктора започна да идва на себе си и като че ли се изплаши още повече.

— Ти ли си… — прошепна съвсем не на място.

— Разбира се, че съм аз — наложи се да потвърдя. Мислите скачаха в главата му като бълхи. — Скобелев жив ли е? — попитах не за да разбера, а за да дам възможност на Доктора да се свести.

— Не — врътна глава приятелят ми. — Той… той се е обесил в банята.

— Ти как влезе в апартамента му?

— Вратата беше отворена…

— Мъдро. Значи Виктор не е искал да създава трудности на хората, да му разбиват вратата и така нататък…

— Как не те е срам! — промърмори Доктора и закри лицето си с ръце.

— Впрочем — не съм го убила аз. Ако анализираме нещата, ще видиш, че го уби ти.

— Глупости…

— Кога беше при него? — Нямах намерение да се церемоня с Доктора и повиших малко глас.

— Вчера. Обадих се на Орлов, той ми каза, че искаш да се срещнеш с него и аз тръгнах към къщи… към твоя апартамент. Чаках там половин ден, тъй като мислех, че заедно ще намерим изход от положението.

— Изходът е да ме завреш в лудницата, така ли?

— Ти си болна, Варя! — изврещя Доктора. — Не знаеш какво вършиш…

— Добре, и какво стана по-нататък? — Разпитвах го повече заради Резо, защото после щеше да ме изтормози с въпросите си, пък и на самата мен ми трябваше време, за да реша как да се измъкна от това блато.

— Орлов не дойде. Това ме разтревожи. Опитах се да го намеря и…

— Какво и? — изревах аз.

— Блъснала го кола, когато се връщал от работа. Господи, Варя, какво направи?

— Аз ли? — Само дето очите ми не изскочиха от орбитите. — Да не си мръднал, Докторе? Аз ли съм блъснала Орлов с кола? Слушай, как можа да ти хрумне такова нещо? Въпреки че вие сте свине и искахте да ме тикнете в лудницата, аз не воювам с ченгетата. Моите задачи са други, Докторе.

Въздъхнах, а той поклати глава в знак на това, че не иска да ми повярва.

— Ти си му определила среща, но не си имала намерение да идваш на нея… Ти си го убила. Той ти е пречел и ти си го убила.

— Аз съм блъснала този човек с кола, така ли? — полюбопитствах, не вярвайки на ушите си. — Какво говориш? Всеки ден прегазват някого. Не ти ли е хрумвало, че е станало случайно?

— Престани… Не ме смятай за идиот. Естествено самата ти не си способна на това. Сетих се за Скобелев и ми стана ясно…

— И отиде при него и му разказа всичко. Много мъдро и най-вече — човеколюбиво… Той как възприе съобщението ти?

— Не повярва. Отначало… Аз си отидох, а днес от заранта се опитвах да се свържа с него. Само че той вече е бил мъртъв.

— Поне сети ли се да не крещиш с цяло гърло, когато намери трупа?

— Аз… аз бях в такова състояние… Изскочих от апартамента и дори не се сетих, че там има телефон и че трябва да извикам милиция.

— Слава богу, че не си се сетил — въздъхнах. — Така, трябва да претърсим апартамента. Аз ще ида, ако ченгетата се появят, ще излъжа нещо… Резо, дръж под око Доктора, сега той е в такова състояние, че е готов да извърши всякаква глупост, за която впоследствие много ще съжалява. Докторе, казвам ти за всеки случай, ако изведнъж решиш да се правиш на интересен: в тази работа с теб сме от самото начало. Ти и аз. Впрочем аз съм луда и всеки експерт ще потвърди, че съм невменяема. Просто играех шах, Докторе. Стреляха други. Но виж, ти… Боя се, че в затвора зле ти се пише. Помисли за това и се постарай да се държиш кротко.

В този момент Резо започна да нервничи, защото не му се искаше да ме пуска сама. Но пък не можеше да остави сам и Доктора. След като изгубих около пет минути, аз като че ли успях да го убедя, че чудесно ще се справя с всичко и закрачих към дома на Скобелев.

Стопанинът на апартамента беше в банята. Гледката беше ужасна. Проверих ключалката на входната врата, затворих плътно и вратата на банята и се заех с обиска. Нямаше нищо, което да подсказва с какво се бе занимавал напоследък обитателят на това жилище. Нито една снимка, нито една подозрителна бележка. Дори номера на моя телефон никъде го нямаше.

Въздъхнах не без облекчение и отидох в мазето. Тук, под металната каса с картофи, Виктор бе скрил пистолет. Разбира се, ако не го беше преместил на друго място. В последно време не държеше друго оръжие в дома си. Утре трябваше да отида на вилата му и да проверя и там.

Пистолетът беше в желязна кутия, увит в намаслен парцал. Мушнах оръжието в чантата си и бързешком се изнизах от мазето. Виктор не бе оставил предсмъртно писмо, следователно близките и приятелите му щяха да решат, че мъката е съсипала човека.

Погледнах към вратата на банята и поклатих глава:

— Кучи син си ти, Докторе. Не бива да лишаваш хората от илюзии.

След пет минути бях в колата. За това време Доктора беше успял да дойде на себе си и сега, блед и равнодушен, гледаше през прозореца и се терзаеше от безрадостни мисли.

— Трябва веднага да заминеш! — мрачно казах аз. — Един дявол знае как ще тръгнат нещата тук…

— Ти просто искаш да се отървеш от мен. Мислиш ли, че нищо не разбирам? Спиш с този неандерталец и аз вече не съм ти нужен.

Това изявление предизвика у мен пристъп на неочаквано веселие.

— Можеш да ми кажеш още, че съм курва. Ще уцелиш десетката.

— Работата не е там… — нацупи се той.

— Там е, Докторе, там е. Махни се от града, защото ако се опиташ да ми попречиш, ще направя всичко възможно да те тикна в затвора. Ясно ли се изразих?

Той нищо не отговори, излезе от колата и тръгна към стоянката за таксита.

— Не постъпи много умно — въздъхна Резо.

— Че какво да го направя сега, да го убия ли? — ядосах се аз.

Резо сви рамене и си помисли: „Естествено.“

— Той е мой близък приятел — започнах да се оправдавам и сама се ядосах на себе си, че го правя. — Заедно сме повече от две години. Разбираш ли?

— Естествено че разбирам — каза Резо. — И няма защо да нервничиш.

— Не мога да не нервнича, когато наоколо стават такива неща. Доктора е откачил, а Скобелев — още по-лошо: взе, че се обеси. И ми развали всичко.

— Кое всичко? — обърна се към мен Резо. За да не бодем очите на гражданите, той незабелязано беше потеглил и сега обикаляше в кръг карето от блокове.

— Имах план. Просто изумителен план. А сега той отива по дяволите.

— Ясно — кимна Резо. — Трябва ти килър. И кого си се наканила да пречукаш?

— Евгений Алексеевич Чумаков — въздъхнах. Резо едва не налетя върху стълба на една улична лампа:

— Чумата ли?

— Чумата, ако така повече ти харесва.

— Това изобщо не ми харесва. Защо ти е Чумата? Той е приятел на Тати… и изобщо той си е той, а ти си си ти.

— Тати си мисли, че той му е приятел, а Чумаков е на друго мнение по въпроса. Докато Тати нехае безгрижно край басейна, приятелчето му не си губи времето напразно и скоро Тати ще бъде много учуден, защото в най-добрия случай ще го изпратят в пенсия, а в най-лошия… знаеш какво ще стане в най-лошия…

— Защо да не разкажем това на Тати?

— А той ще повярва ли? Нямам доказателства.

— А ти изобщо откъде знаеш какво е намислил Чумата?

— Откъде, та откъде, откъдето трябва! — измърморих. Нямах желание да разказвам на Резо за своята дарба. Опитът ми с Доктора ми подсказваше, че трябва да пазя своите тайни за себе си.

— Според мен лъжеш — заяви Резо. — А всъщност просто продължаваш да играеш.

— Какви са тези глупости? Че какво печеля от тази игра?

— А какво получаваш, когато печелиш? Удоволствие — сви рамене той. — Значи искаш да убия Чумата — премина направо на въпроса Резо, а на мен направо ми прилоша.

— Не, не искам.

— Лъжеш. Или си си набелязала някой друг килър, на когото можеш да се довериш?

— Ти не си килър, ти си охранител.

— Боя се, че вече не съм. Успях да наруша всички съществуващи правила.

— Какви правила, по дяволите? — измърморих.

— Не е трудно Чумата да бъде убит — отново се върна към темата Резо. — Той е малко… лекомислен, точно така бих определил характера му. Чумата не обича да се движи с охрана и живее сам в обикновен тристаен апартамент. Умен е, не се набива на очи, стои зад гърба на Тати и досега нито веднъж не са се опитвали да го убият. Поне аз не си спомням да е имало такъв случай. Мога да отида у тях. Тати сигурно пет пъти досега ме е изпращал при Чумата с поръчения. Той не би се учудил.

— Тати има ли навика да му се обажда по телефона, преди да те изпрати?

— Обажда му се. Но пък може да възникне и нещо спешно.

— Той ще те види и сам ще му се обади, за да разбере за какво става дума.

— Първо ще ми отвори вратата. Ще му кажа, че Тати ме е изпратил да го взема. Дори и да реши да провери, няма да успее.

— Честно казано, твоят план не ми се струва много сполучлив.

— А имаш ли друг? — учуди се той. — Обещай ми, че няма да пипнеш Тати — добави Резо след малко.

— Просто исках да го изпратя в пенсия. Честно. Никога не съм планирала да се отърва от него… изобщо. Само че знаеш ли къде е проблемът: че Тати може да поиска да се отърве от мен. А тогава ти какво ще правиш?

Резо въздъхна тежко и много дълго не отговори, толкова дълго, че аз дори започнах да се тревожа.

— Тати ми нареди да те защитавам. Точно така ми каза: отговаряш за нея с главата си. Друга заповед не е имало. Но Тати не уточни от кого трябва да те защитавам и от кого — не. Значи ако те защитавам от Тати, аз ще изпълня заповедта.

Нямаше начин да ти стане скучно с Резо — той много обичаше да разсъждава. Аз послушах, почудих се, а сетне казах:

— Според мен това е много правилно решение.

— Аха. Само че ти така и не каза какво ще правиш по-нататък?

— Хайде първо да свършим едно нещо, а после ще преминем и към друго.

Не бързах да го посвещавам в плановете си. Ако замисълът ми успееше, след гибелта на Клим и Монаха, а също и след предполагаемата кончина на Чумата, в града щеше да настане пълна бъркотия и властта щеше да се смени. Тати беше стар човек и най-вероятно щеше да бъде принуден да гледа отстрани как младежта се хвърля в бой за сфери на влияние. А в тази ситуация, както е известно, който превари, той ще завари.

Хвърлих поглед към Резо: един смешник на трона — точно това заслужават те… Истинско щастие беше, че хората не можеха взаимно да четат мислите си.

Ала когато след един час Резо влезе в кабинета на Тати и поиска разрешение да отсъства до сутринта, тъй като трябвало да посети любимата си, аз започнах да нервнича, а след това дори изпаднах в паника. Направо от кабинета Резо отиде при своя опел, без нито веднъж да се обърне назад, влезе в колата и изчезна зад завоя. Аз започнах да гриза ноктите си и да се щурам из стаята. Това, че Резо не дойде при мен и не се обърна на тръгване, ми се стори обидно, а мисълта, че можех да не го видя повече, предизвикваше остра болка у мен.

Нощта беше безкрайна и мъчителна. Бях готова да пратя по дяволите всичките си планове и се молех Чумата да е заминал някъде извън града и Резо да не успее да го намери. Впрочем, тъй като добре го познавах, бях сигурна, че това нямаше да го възпре и следователно в този случай рискът само щеше да се увеличи. Тази мисъл предизвика панически ужас у мен. Много ми се искаше да избягам от къщи, да се обадя на Резо, да направя още някаква глупост, само и само да се убедя, че е жив и здрав.

Изпаднала в пълна истерия, към три часа през нощта се измъкнах от стаята си и се прокраднах до телефона в хола. До него имаше килер, затворих се вътре заедно с апарата и светейки си с една запалка, набрах номера. Сърцето ми туптеше някъде в гърлото, а след това изобщо спря, щом чух гласа му.

— Да.

— Аз съм — успях да произнеса чак на третия опит.

— Вкъщи ли си? — разтревожи се той.

— Да.

— Всичко е наред, ще се видим утре.

— Не се връщай, ще се срещнем някъде и ще заминем…

— Сега това не е разумно — въздъхна той.

Върнах се в стаята си и мислех за Резо. Беше необикновено деликатен човек и никога за нищо нямаше да ме упрекне.

„Трябва да изчезнем! — реших аз. — Да пратим всичко по дяволите и да бягаме от града, без да извръщаме очи назад.“

На сутринта нещата не изглеждаха чак толкова страшни. Когато отидох да приготвя закуска на Тати, Резо вече седеше на верандата, преметнал крак върху крак, и се оглеждаше настрани, сякаш нищо не се бе случило. Първата ми мисъл беше да се хвърля на врата му, но Толя се въртеше наоколо, после се появи Тати и изобщо нямаше никаква възможност да останем насаме. Радваше ме само едно: че още никой не знае за неочакваната смърт на Чумата. Сутринта мислите на всички бяха лениви и абсолютно безопасни за нас.

Възползвайки се от това, че Тати беше в добро настроение, аз го помолих да ми разреши да си почина във ваканционното селище. Тати даде благословията си и след един час ние с Резо излязохме с колата през вратата на гаража. Много ми се искаше да се преместя на коленете му, да го прегърна силно и да се притисна към гърдите му, но това щеше да изглежда толкова сантиментално и глупаво, че тази мисъл веднага уби цялото ми желание.

— Къде? — попита Резо, гледайки ме с необяснимо съжаление.

— На вилата на Скобелев. Трябва да се отървем от оръжията, за да не може никой да ги свърже с убийствата.

Резо кимна в знак на съгласие, а по пътя аз неведнъж съжалих, че той имаше способността да мисли само за онова, което беше пред очите му. Сега пред очите му имаше шосе и той мислеше за него. За камиона, който се влачеше от лявата страна на пътя и пречеше на движението, за запорожеца, от чийто прозорец се показваше симпатичната муцуна на една овчарка… и за нищо друго. А все пак аз седях до него! Резо обърна глава, погледна към мен и се усмихна.

— Ще избягаме ли? — попитах с надежда.

Той поклати глава:

— Всъщност мисля, че от Тати не може да се избяга, в смисъл че ако той научи кой е убил Чумата, ще ми бъде доста трудно да намеря някъде скришно място. Може би ще извадим късмет. Ти си свободен човек и няма защо да живееш в дома му.

— А ти? — сепнах се.

— Какво аз?

— Ти ще напуснеш ли Тати?

— Виждаш ли — почеса се зад ухото, — в такава работа като моята има някои недостатъци. Никой не може просто да вземе и да си отиде. Плащат ни добре, но начинът на уволнение е изумително гнусен…

— Понякога охранителната фирма фалира — намръщих се аз. — И момчетата като теб остават без работа.

Този разговор ме накара да се върна към първоначалния си замисъл.

Не се задържахме задълго във вилата. Събрахме оръжието в една торба и я потопихме в близкото блато. Сега, дори и да го намереха, щеше да е доста трудно да го свържат със Скобелев.

След като свършихме тази работа, ние отидохме във ваканционното селище, обядвахме и дори малко се поразходихме из горичката. Въпреки хубавото време, природата не ни привличаше кой знае колко, а насаме в бунгалото ни беше много по-интересно.

Някъде около часа за вечеря аз вече твърдо знаех, че целият ми предишен живот е минал напразно. Каква глупачка съм била и колко време съм изгубила за глупости! Можех да забележа Резо още при първото си посещение при Тати. И защо не? Човек трябва да се вглежда в хората много внимателно.

Не ни се вечеряше, но както и да го въртяхме, вече трябваше да се връщаме. Аз се натъжих, а Резо ме погали по рамото и заяви:

— По-добре е да се правим, че нищо не е станало. Имам предвид Чумата и прочее. В края на краищата ти изобщо нямаш нищо общо с това, а аз съм всичко на всичко твоят охранител и останалото много слабо ме интересува. Ако ни провърви, ще се измъкнем.

— Ами ако не ни провърви?

— Тогава ще трябва да бягаме. Но нали вече ти казах, че това не е много добра идея, защото ще се наложи да бягаме далеч.

— И какво от това? На света има много места, където никой не ни познава.

— И аз мисля така. Затова ти не трябва да се тревожиш.

— Че кой се тревожи? — отвърнах намусено.

Качихме се на верандата и аз веднага разбрах, че нещо не е наред. Срещу нас вървяха Толя и Максим. Толик се закова пред Резо, а Максим го заобиколи отстрани и му каза спокойно, дори дружелюбно:

— Резо, дай ютията и седни тук. — Посочи с глава креслото и се обърна към мен: — А ти върви при Тати.

Най-забавното беше, че никой не се досети да ме претърси, дори не ми взеха чантата, а в нея впрочем беше пистолетът на Скобелев. Аз изплашено се порових в мислите на момчетата. Изобщо не ставаше дума за Резо, а за мен. Те още не знаеха за убийството на Чумата, поне що се отнасяше до тия двамата. Не виждах повод за паника и затова влязох спокойно в кабинета на Тати.

И видях Доктора. Седеше сгърбен във фотьойла и криеше очите си. По дяволите, ама че изненада! Хубавото беше, че освен Толя и Максим, в къщата нямаше друга охрана, а това вдъхваше определени надежди.

— Здрасти, Докторе! — въздъхнах аз, защото вече нямаше никакъв смисъл да се преструвам. Той нищо не ми отговори, пък и нямаше нужда.

Тати стоеше до прозореца. Обърна се и ме възнагради с такъв поглед, че ми се прииска да приседна и изобщо да се смаля. Погледът му никак не ми хареса и аз, кой знае защо, не успях да си внуша, че това е добър знак. А пък мислите на Тати съвсем не ми харесваха.

— Странни неща разказва твоят Леонид Андреевич — каза Тати и поклати глава.

— Той е смахнат — свих рамене аз. — Непрекъснато се занимава с лудньовци, така че и той самият е на една крачка от полудяването.

— Може би… въпреки че май ще излезе прав. Аз вече цял месец си блъскам главата над това що за чудеса стават наоколо. Още не съм изрекъл и дума, а за моите планове вече знаят там, където не трябва. Много хора пострадаха невинни заради това.

— За невинните не сте прав — казах с насмешка и седнах срещу Доктора, макар че никой не ми бе предложил да седна.

— Е, с Резо нещата са ясни — младост! — въздъхна Тати и продължи да ме разглежда. — А всичко останало беше хитро измислено, няма що.

В момента Тати слабо ме интересуваше и затова наблюдавах Доктора. Той се мръщеше и разглеждаше пода.

— Докторе, ти си тъпанар — начумерих се аз. — Да не мислиш, че той ще ти разреши да ме отведеш оттук? Как ли пък не! Тати е умен и няма да рискува. Мен просто ще ме застреля. И теб най-вероятно — също. И ти няма да идваш при мен в болничната стая, да ми държиш ръката и кротко да разговаряме. И още нещо, Докторе: ние бяхме приятели и никога не сме били любовници. Дори и да беше нормален мъж, все едно — пак нищо нямаше да се промени. Ти ми беше приятел, брат, но никога — любим… Ти си глупак, Докторе, глупак и кучи син.

— Може би… повярвах ти, зарязах всичко и тръгнах с теб, когато ме повика, а ти се забърка с някакъв… Господи, колко глупаво е това! Дори не бих си и помислил…

— И аз не бих, но стават такива неща. Нашите препирни не са интересни на Тати, но ето какво искам да кажа: ти ме предаде не защото спасяваше човечеството от уродите, а защото предпочетох друг пред теб. Това е ревност, Докторе, обида и оскърбено самолюбие. И нищо повече.

„Отдръпни се от Тати и стой по-далеч от Доктора“, възникна изведнъж една мисъл в мозъка ми. Дявол знае защо си помислих това, но се обърнах към Тати и попитах:

— Може ли да пийна малко вода?

Той кимна и аз направих две крачки към малката масичка, на която имаше бутилка с минерална вода и чаша.

Не бях успяла да изпия и една глътка, когато вратата се отвори и влезе Резо. Съсредоточен и спокоен, както винаги, той държеше в ръката си пистолет. Щом го видя, Тати поклати глава.

— Не се занасяй — каза му с искрено съчувствие, въздъхна и добави: — Не съм очаквал от теб…

Резо видимо се умърлуши.

— Нали не би стрелял в мен? — подсмихна се Тати и беше уверен, че той не би го направил, но грешеше. Резо също въздъхна.

— Всъщност искам да се споразумеем. Вас бих могъл да ви затворя в килера, не го казвам, за да ви обидя, а пък ние ще заминем.

— Глупости, Резо! Къде ще идеш с нея? Ти си добро момче, а тя е луда. Просто луда и нищо повече. Дори кучето не хапе стопанина си, а тя… В нея няма нито благодарност, нито любов, нищо…

Тези думи не ми харесаха, нямаше защо да пълнят с дивотии главата на моето момче, вдигнах чантата си от пода и извадих пистолета.

— Ще решим ли нещо днес? — попитах Тати.

— Тя не може да стреля — намеси се Доктора.

— Не се тревожи, от такова разстояние няма да пропусна. Бихме искали да си отидем. Честно. Няма да ни видите повече.

— Резо — каза Тати, без да ме удостои с внимание.

И в този момент аз най-сетне схванах, че той просто печелеше време.

— По дяволите, тази гадина е извикала момчетата! Сигурно ще се появят всяка минута.

— Не й вярвай, Резо — намръщи се Тати и направи крачка, абсолютно забравил, че неговите мисли не са тайна за мен. Той направи крачка, а аз стрелях.

Тати странно се изопна и сякаш се изненада, тъй като не можеше да повярва на това, което се случваше. Залитна към мен и изведнъж рухна върху килима. Аз потръпнах и отстъпих назад, а в този момент нещо падна зад гърба ми. Обърнах се и видях Доктора, който лежеше до фотьойла. Резо стоеше и го гледаше.

— Какво направи? — извиках.

— Фраснах го по главата. Нека си почине малко. Само неприятности създава.

Резо старателно избърса пистолета си и го сложи в ръката на Тати. Избърса и оръжието, с което стрелях аз, и го сложи в дланта на Доктора. Погледна и каза:

— Става.

— Кого искаш да излъжеш? — учудих се.

— Не зная. Да се махаме оттук.

Не успяхме да стигнем далеч. Едва смогнахме да влезем в гаража, когато до вратата спря кола: огромен форд с четири врати, от който излязоха четири момчета и тръгнаха към портичката.

„Няма да успеем!“, помисли си Резо, а на мен каза:

— Давай към градината! Скрий се там, ако стане нещо, мини през съседния участък — ти можеш да се провреш.

Разбира се, аз щях да се провра, но Резо едва ли би могъл. Друг изход, освен портичката, нямахме, а сега там бяха момчетата.

Резо леко ме побутна в гърба, а сам влезе в къщата. Реших да не изкушавам съдбата, промъкнах се между прътите в градината на съседите и залегнах в тревата. Но не се наложи да чакам дълго, защото в къщата започна стрелба, а аз, забравила за мъдрата поговорка: „Стой по-ниско от тревата и по-тихо от водата“, хукнах към верандата. Естествено от мен нямаше никаква полза, а по-скоро вреда, но днес добрите идеи не бяха силата ми.

Нямах представа какво щях да правя в къщата, а и в този момент на верандата се появи Резо. Сам и с автомат в ръце. Втурнах се към него с всички сили.

— Според мен не постъпих много честно — въздъхна Резо, имайки предвид момчетата на Тати. — Но страшно ми се искаше да те видя поне още веднъж.

Момчетата влезли в къщата, сигурни, че тук не ги очаква нищо страшно, и откосът от автомата ги заварил неподготвени. Надникнах в кухнята: Толя лежеше с пробита глава в килера, а до него беше Максим.

— Тръгваме ли? — попитах.

— Разбира се. Ако нямаш други планове.

— Да вървят по дяволите всички планове!

Насочихме се към изхода и изведнъж ме полазиха тръпки. Не го виждах, но го усещах. Не знаех как бе успял да се свести толкова бързо, ала в този момент Доктора стоеше на вратата и се целеше в Резо, а аз с ужас разбрах, че няма да успея да направя нищо… Можех да извикам или може би да изблъскам Резо, но това нямаше да го спаси.

Направих крачка напред, заставайки между него и вратата, изстрелът изтрещя заедно с моята крачка и нещо ме подхвърли върху гърдите на Резо, метна ме с такава чудовищна сила, че в първия момент не изпитах нищо — освен почуда. Резо ме подхвана с лявата си ръка и стреля, Доктора падна в коридора и аз спрях да го чувам, а след това изобщо чуждите мисли престанаха да ме интересуват, защото страшната болка в гърдите пресече дъха ми и ме лиши от разсъдък. Резо захвърли автомата и изплашено се вкопчи с двете си ръце в мен, без да осъзнава какво върши.

— Почакай — изрече той възможно най-нелепата фраза.

— Моля те…

Положи ме на пода, грабна една кърпа от стола и я мушна под блузата ми, обхванат от треска и стиснал зъби от отчаяние.

„Господи, колко е глупаво! — помислих си аз, гледайки го в очите. — Господи, моля те, прости ми…“

Резо стисна ръката ми, аз се изплаших, опитах се да се надигна и не успях, а той ми помогна, като мушна длан под главата ми, и аз казах:

— Върви! После ще извикаш „Бърза помощ“. Чули са изстрелите… ще дойдат тук. — Езикът ми не можеше да се превърта, нещо изклокочи в гърдите ми, а аз завих от отчаяние, защото разбрах, че той никъде няма да отиде. — Моля те… — простенах с последни сили. — Върви, глупако, не искам да те убият.

— Мълчи, не трябва да говориш. — Той извади мобилния телефон от джоба си и започна да звъни на „Бърза помощ“, а аз исках да му извикам: „Върви по дяволите!“, но вместо вик, от гърлото ми излезе хриптене и почувствах в устата си вкуса на кръв. Кръвта беше върху дланта на Резо, аз стиснах ръката му и затворих очи.

„В локва от собствената си кръв, миг преди смъртта, аз осъзнавам смисъла на живота. Абсолютно лайно…“

Вероятно разговарях с някого. Нямах тяло, но някой ми задаваше въпроси, а аз отговарях. Дълго разказвах нещо. Сигурно бях умряла, какво друго? Ами всички тези разговори… Кой знае, може би така трябваше да бъде?

А след това изведнъж разбрах, че имам очи — и ги отворих. Ярката дневна светлина ме удари като с юмрук. Притворих клепачи, но не се сдържах и тутакси се опитах да се огледам. Нямаше никакво съмнение: бях жива и бях в болницата.

Една медицинска сестра се приближи, наведе се до самото ми лице и отчетливо ме попита:

— Чувате ли ме?

Аз като че ли кимнах. Тя се усмихна и си помисли: „Яко момиче. Сега вече няма начин да не оцелее.“ Разбрах учудването й, когато научих от колко време съм тук. Самата аз едва не подсвирнах, в смисъл че ми се искаше, но още нямах сили за това.

— Всичко е наред — каза жената и пак се усмихна. След това излезе от стаята, а аз започнах да разглеждам тавана. Значи бях жива и отново имах шанс.

Опитах се да повдигна глава и да помръдна ръка — и успях. Отстрани нещо отвратително пищеше — сигурно беше някакъв медицински апарат. Изпитвах слабост в цялото тяло. Помръднах краката си, за да се убедя, че те съществуват и се подчиняват на командите на мозъка ми. Сега вече със сигурност знаех, че не съм умряла.

В този момент вратата се отвори и в стаята с рамото напред много предпазливо влезе Резо. Приближи се, седна на стола и хвана ръката ми.

— Не си заминал — с усилие изрекох аз, а той поклати глава. Слава богу, Резо беше жив и държеше ръката ми, макар че предпочитах да е на хиляди километри оттук. — Ти си кучи син. — Опитах се да се усмихна. — Нали те помолих…

— Всъщност не можех да избягам без теб — отвърна виновно той.

— Как се измъкна? — събирайки сили, зададох още един въпрос аз, но той махна с ръка:

— Дреболия. Всичко е наред. Не се тревожи. Честна дума, всичко е наред. Най-важното е ти да оздравееш. — Стисна леко дланта ми, а после се наведе и ме целуна.

Някой почука на вратата и се появи един тип с доста злобна физиономия. Той нерешително се усмихна и каза тихо:

— Белокосия се обади, май че е спешно…

След главата се появи и една ръка с мобилен телефон. Резо махна, ръката заедно с главата изчезнаха едновременно и незабавно, а вратата внимателно се затвори.

— Какво е това? — идвайки на себе си, зададох въпрос аз, макар вече да знаех какво ще чуя.

Резо се поколеба, въздъхна и рече:

— Работата е следната… с две думи не може да се разкаже, а ти не бива да се уморяваш… — Аз се намръщих, а Резо изплашено продължи: — Когато се случи всичко онова, за мен имаше само два изхода: или да бягам, като те оставя тук, или да заема мястото на Тати. Следиш ли мисълта ми?

Глухо простенах:

— Как успя?

— Всъщност не беше чак толкова трудно. Нали ти ми даде дискетата, а в нея беше написано всичко — кога и какво да се прави. А освен това се съветвах с теб, идвах тук… и ние си говорехме.

— Ти не би могъл да прочетеш онова, което беше написано на дискетата. Никой не би могъл.

— Но нали седях до теб, докато пишеше! Пък и шифърът ти изобщо не е чак толкова труден. Помислих си, че когато оздравееш, ще ти бъде приятно да научиш, че съм довел всичко до край. Разбира се, ние можем да заминем, ако поискаш. Макар че момчетата ми повярваха и някак не е удобно да ги зарежа сега, когато преживяхме толкова неща заедно и прочее…

— Чудо на чудесата… — поклатих глава аз и веднага се стреснах: — На дискетата те бях нарекла малоумник…

— Голяма работа! — сви рамене той. — Изобщо не е важно как ме наричаш… Виж за какво става дума: не ме бива много да говоря, но искам да знаеш как се отнасям към теб. Нали ти можеш да правиш това, да научаваш, абе… т.е. без думи…

Резо ме погледна в очите, усмихна ми се и ме пусна в съзнанието си. Една топла вълна ме обгърна и ме сгря отвътре.

Слушах, хапейки устни, после затворих очи и заплаках.

„Господи, благодаря ти, че той е жив. Благодаря ти, че аз съм жива. Колко е хубаво, когато има някой, когото обичаш!“

„Не, не е така. Колко е хубаво, когато има някой, за когото си готов да умреш!“

„Да“, съгласих се аз и в този момент ме осени една мисъл. Надигнах се от възглавницата, облещила очи, и извиках:

— Какво направи?

— Аз ли? — изплаши се той.

— Ами да, ти… ти ми отговори… Аз си помислих, а ти ми отговори…

— А… — кимна Резо. — Всъщност отдавна бях забелязал… Спомняш ли си тогава, през онази нощ, когато те повиках и ти дойде. После на моста и в мазето с Монаха. Е, и в други случаи… Не зная как става това, само че то изобщо не е трудно.

В този миг си поех въздух с уста — точно като риба на сухо, после се стоварих върху възглавницата и извиках:

— Значи това било!