Татяна Полякова
Нейната малка тайна (12)

12

След час Тати тръгна да си върши работата, махвайки ми с ръка за довиждане, а телефонът в къщата започна непрекъснато да звъни. Резо вдигаше слушалката, казваше да, после я връщаше на мястото й и клатеше глава. Той включи идентификатора на номерата и побесня още повече, защото не се сдоби с информация. Беше съвсем ясно, че искаха да чуят мен. Въпросът беше: кой? Или Орлов, което много ме плашеше, или Саша Монаха, който трябваше да е покойник.

Когато се разнесе поредното позвъняване, аз се насочих към телефона под строгия поглед на Резо.

— Слушам — изпищях с тънко гласче.

— Това твоя работа ли беше? — поинтересува се Саша.

— Кое? — не разбрах.

Той изпсува мръсно и продължи:

— Решила си да ме пречукаш, така ли?

— Ти да не си откачил, а? — учудих се искрено. — Би ли ми казал как бих могла да наглася такова нещо?

— Не зная, но бъди сигурна… — Нататък последва една дълга и още по-мръсна псувня — и това ми било джентълмен!

Поклатих глава в очакване потокът от красноречието му да се изчерпи.

До този момент Резо стоеше срещу мен, мушнал ръце в джобовете си, но след това се обърна, излезе от стаята и затръшна вратата.

— Благодаря! — подвикнах след него.

— На мен ли говориш? — попита Саша.

— Не, разбира се. Нямам за какво да ти благодаря. Зная за взривената кола, чух, когато Резо и Витя си говореха. Някой снесе на Тати, че това е дело на Клим, нямам представа кой е Клим, но момчетата казаха, че той не си падал по теб. А, и още нещо: не смей да звъниш тук, иначе ще бъда принудена да разкажа на Тати за нашите предишни срещи. Пръстенът е тук, в къщата, не ме вкарвай в грях.

Саша искаше да каже нещо, но аз затворих и тръгнах да търся Резо. Той стоеше на стълбите на верандата и изглеждаше ужасно нещастен. Все пак щеше да ми се наложи да осъществя мечтите му, макар че не ми се искаше. Погледнах го със съмнение и отсякох: само не днес. Той вдигна глава.

— Ще ме наклепаш ли? — попитах весело.

— Не мисля, че искаш да причиниш зло на Тати — изрече след кратък размисъл. — Според мен ти се отнасяш добре към него.

— Той ми е като баща — уверих го. — Нали знаеш, че съм сираче.

— Може би ще ми кажеш какво общо имаш с Монаха? Въпреки всичко не питам от любопитство, а за да не се притеснявам… абе за да съм сигурен, че в това няма нищо лошо за Тати.

— А ти кого охраняваш? — нацупих се аз.

— Теб — отговори след кратък размисъл.

— Ами охранявай ме тогава…

Тръгнах към басейна, а той се потътри след мен и започна да каканиже:

— Разбира се, охранявам теб и в този смисъл всичко е правилно, но ти имаш тайни и това ме тревожи. А именно Тати е този, който ми е възложил да те охранявам. Той е моят шеф. Схващаш ли?

— Разбира се. А аз коя съм?

— Ти ли? Ти си си ти.

— Но ти си длъжен да охраняваш мен, нали така?

— Ами…

— Охранявай ме тогава! — Разперих широко ръце.

Вечерта, преди да дойде при мен, Доктора дълго разговаря с Тати, после влезе в стаята ми с разтреперани ръце и веднага се нахвърли върху ми с упреци:

— Какви са тези идиотщини с компютъра?

— За какво говориш? — не разбрах аз.

— Тати каза, че вкарваш в компютъра някакви щуротии и твърдиш, че това са мислите ти.

— Нищо особено, Докторе.

— Какво значи нищо особено? — Той като че ли се накани да кресне, но се опомни навреме. — Кажи ми, за бога, защо ти е всичко това? — Премина към зловещ шепот.

— Записвам мислите си.

Доктора се стовари във фотьойла.

— Ти си полудяла…

— Докторе, изобретих свой собствен код. Едва ли някой ще успее да го разшифрова. А с моята диагноза да измисляш дивотии и да ги представяш за гениални мисли е нещо напълно естествено.

— Едва ли някой ще успее да го разшифрова, така ли? — уточни той. — Ами ако все пак успее? Какво пишеш там, по дяволите?

— Нищо… съставям планове.

Обзет от крайно отчаяние, той вдигна нагоре ръце, а аз добавих:

— Докторе, трябва да идеш на почивка. Преуморил си се…

В отговор той ме посъветва да ида в лудницата, но разбира се, наум. Поуспокои се малко и започна да разказва новините. Изведнъж се подсмихна и каза:

— Той обичал Ремарк.

— Кой? — не се досетих веднага.

— Клим — сви рамене Доктора. — Представяш ли си: „Трима другари“, „Триумфалната арка“ — и такъв тип като Клим. Невероятно…

— Че защо? — отбелязах, почесвайки нос. — В това има нещо… Вярно, в нашия случай по-подходящ би бил „Черният обелиск“. Ремарк значи… Виж какво, Докторе — разбързах се аз, — още днес се обади на този телефон. — Надрасках номера на листче. — Ще търсиш Олег Николаевич, това е Клим. Ще му предадеш, че Монаха има огромни претенции към него заради взривената кола и загиналия си приятел и че се е похвалил, че Клим скоро няма да е сред живите на белия свят. Ще научиш от Орлов адреса на най-близкия приятел на Клим, желателно е също така той да събере сведения и за навиците му и да ми ги съобщи. Затрупах те със задачи, така че — върви! — Доктора тръгна, а аз се опомних и му взех листчето с телефонния номер. — Няма да забравиш номера, нали? — попитах разтревожено.

— Няма да го забравя — С нещастен вид отвърна той.

На другата сутрин Тати не беше вкъщи, изобщо напоследък той далеч по-рядко се задържаше у дома, тъй като проблемите му ставаха все повече и повече благодарение на старанията на Орлов, а естествено — благодарение и на моите. А мен ужасно ме притесняваше Монаха. Едва ли бих могла да го шантажирам дълго с пръстена и ако се захванеше с Доктора, това щеше да е краят на всичките ми тарикатлъци: надали някой щеше да повярва сериозно на моите приказки за способността ми да чета мисли, а освен това Доктора беше единствената ми връзка с външния свят, пък и бе добър човек, макар и досаден. Никак не ми се искаше да го изгубя.

Разбира се, ако Клим и Монаха затънеха в някаква междуособица, това щеше да отвлече за малко вниманието на Саша и щеше да ми даде време да измисля гениална развръзка. Дано само Доктора да не объркаше нещо и да се държеше предпазливо.

Резо прекъсна тъжните ми размисли. Появи се пред мен сякаш изпод земята, с хитро присвити очи, и беше подозрително усмихнат.

— Ти ли ме наклепа за компютъра? — попитах и той веднага посърна.

— Просто си върша работата. Тати ми плаща пари и аз трябва да изпълнявам заповедта.

— Тати ти плаща пари, за да ме охраняваш, така че полагай повече старания на това поприще.

— Ти всичко разбираш погрешно. Тати… как по-точно да се изразя… иска да знае с какво се занимаваш.

— Тогава ти не си охранител, а шпионин.

— Охранител съм — заяви Резо след кратък размисъл.

— Само така ти се струва. Отнеси се сериозно към този въпрос. И се определи. Защото ако си доносник — това е едно, а ако си охранител — друго. И от това зависи моето отношение към теб. Успяваш ли да следиш мисълта ми?

— Успявам. — Резо се наду като пуяк и втренчи очи в ъгъла, а след малко заяви: — Всъщност мисля, че ти ми мътиш главата. Съвсем ме обърка.

— Изобщо не съм те объркала, просто ти не искаш да анализираш нещата както трябва.

Той се намръщи още повече, изкриви злобно физиономия и отиде да мисли на верандата. След около петнадесет минути аз също се появих там и мило му казах:

— Резо, хайде да идем в някое ваканционно селище, да си починем, да се повозим на лодка. Тати разреши. Пък и сред природата се размишлява по-добре. Ще идем ли?

— Не трябва да питаш мен — зарадва се той на възможността да ми прочете поредното нравоучение. — Можеш да правиш каквото си искаш, а аз просто ще бъда до теб. Това е моята работа.

— Значи ще идем или няма да идем? — ядосах се аз.

Естествено ние тръгнахме, ала всъщност изгубихме повече от час за приготовления, т.е. самите приготовления не ни отнеха много време, но за сметка на това в течение на четиридесет минути Резо звъня от номер на номер, за да открие Тати. След като получи съгласието на шефа си, веднага започна да ми се усмихва и само дето не завъртя опашка — толкова неудобно му стана, задето се бе усъмнил в правдоподобността на моите думи.

— Къде искаш да отидем? — попита той, докато собственоръчно закопчаваше предпазния ми колан.

— А какви ваканционни селища има наблизо? — поинтересувах се аз.

— Нали искаше да идем в Лятна приказка.

— Така ли? Ти ходил ли си някога там?

— Два пъти.

— Красиво ли е мястото?

Резо се замисли и размишлява в продължение на около пет минути. Естествено не се сети да запали мотора. Нямаше никакъв смисъл да нервнича и да се ядосвам, така че просто седях и чаках.

— Бих казал, че е красиво — изтърси най-сетне той.

— Изгуби пет минути за това — не се сдържах аз.

— Разбираш ли, ние може би имаме различни вкусове и онова, което се харесва на мен, не е задължително да се харесва и на теб. Схващаш ли?

Кимнах с готовност.

— Не ми се ще да те разочаровам.

— Може би най-сетне ще потеглим, а? — плахо попитах аз.

— Да, разбира се — като че ли се смути Резо и запали мотора. — Отиваме в Лятна приказка.

— Е, щом така си решил…

— Аз ли съм решил? — попита объркано.

— Но нали ти каза, че там е красиво?

Резо помисли около половин минута и кимна:

— Казах.

— Видя ли! — зарадвах се искрено.

От шосето завихме по тесен асфалтиран път и пропътувахме три километра, преди да видим указателната табела с надпис: Ваканционно селище Лятна приказка. След още един километър пътят спря пред портал с огромен надпис Добре дошли! Зад портала имаше паркинг и една тухлена къщичка. На прозореца й с боя и на ръка беше изписано: Регистрация.

Аз останах в колата, а Резо взе паспортите ни и отиде до прозореца. Тук порядките не бяха обременени с никаква бюрокрация и само след десет минути ние вече разполагахме с карти на почиващи, върху които бяха отбелязани номерът на нашето бунгало и местата ни в столовата.

— Всичко е наред — каза Резо, когато се върна. — Можем да паркираме колата пред бунгалото, само че няма как да се мине оттук, ще се наложи да се върнем малко назад и да заобиколим.

Това също не ни отне много време, Резо спря колата пред бунгало с номер 12 на стената, а аз излязох навън и се огледах.

Наоколо се простираха стройни редици от еднакви бунгала с малки веранди, а около тях имаше цветя, храсти от жасмин, люляци и шипки. Алеите бяха асфалтирани и старателно преметени. Малко по-нататък, пред бунгало номер седем, се стелеха лехи с рози, а по средата им се мъдреше малък, но много симпатичен фонтан. Ширеше се и една зелена полянка с къщичка на кокоши крака, където беше разположена билярдната зала, и сграда от червени тухли, от едната страна на която беше изписано: Столова, а от другата: Дискотека. Бар.

На няколко крачки от последното бунгало започваше брезова горичка, чиито граници не се виждаха.

— Според мен тук е страхотно! — отсъдих бодро.

Резо беше оставил вратата на бунгалото широко отворена, седеше на стъпалата и ме гледаше, т.е. вършеше си работата.

Приближих се и надникнах в бунгалото. Без да се брои верандата, тук имаше само една стая с шкаф, маса, столове и две легла, сложени едно до друго. Това не ме смути, защото не се канехме да нощуваме тук. Макар че… Хвърлих един поглед към Резо. Не, не се канехме. Още не бях готова да го ощастливя.

Разопаковахме нещата си набързо и отидохме в столовата, тъй като жената, която ни регистрира, ни съобщи, че за пристигащите само за един ден закуската се сервира късно.

Там имаше четири редици от маси, застлани с бели покривки, а върху всяка от тях беше поставена табелка с номер. Нашият беше двадесет и първи, ние седнахме и сервитьорката веднага ни поднесе закуската. Освен нас, в момента тук се хранеха едно семейство от четирима души и компания млади момчета, които седяха край масата, разположена в самия ъгъл на столовата. Клим не беше сред тях. Впрочем сега той би трябвало да е отишъл за риба.

— А тук има ли място за къпане? — попитах Резо.

— Точно зад столовата има старо речно корито, сега е превърнато в нещо като гребна база и там се намират лодките. Малко по-нататък, на около десет минути пеша, е язовирът, но там водата е студена, има още и една река, но тя е по-далеч — на около два километра път през горичката. До нея може да се стигне и с кола, но тогава трябва да се мине през селото, а това са около петнадесет километра.

— Ясно. Мисля, че старото корито ни е напълно достатъчно. Или там рибарите са накацали от единия до другия край?

— Не, рибарите предпочитат язовира или реката.

След като закусихме, ние се разтъпкахме из ваканционното селище, разходихме се из брезовата горичка и дори отидохме до язовира. Резо погледна часовника си и каза:

— Скоро ще стане време за обед.

— Връщаме се — кимнах с надеждата, че ако Клим беше тук, щеше да се появи в столовата.

Вървяхме по пътечката. Бунгало номер шест беше на самия край на ваканционното селище, почти до оградата от телена мрежа. До площадката пред входа му беше паркиран огромен ярко вишнев на цвят джип „Мицубиши“.

— Хубава кола — отбелязах, обръщайки се към Резо.

— Кола като кола — измърмори той, засегнат заради конкуренцията на своя опел.

А на мен ми стана ясно, че Клим е тук, защото джипът беше негов — това, без да каже нито дума, ми съобщи Резо и прибави още някои неща по негов адрес, от които си направих извода, че двамата не са приятели.

Но с идеята за обеда се минах: никак не беше лесно да се срещна с Клим в столовата, защото във ваканционното селище почиваха страшно много хора, почти всички маси бяха заети, а човекът, който ми трябваше, никакъв не се виждаше.

Ядях бавно, старателно дъвчех храната и внимателно поглеждах настрани, но без какъвто и да било резултат. Резо също хвърляше погледи наоколо, а накрая, явно заподозрял нещо, започна да върти глава на всички страни.

Чудно бе как тя не изхвръкна от раменете му… Нямаше смисъл да чакам повече, залата се опразваше и сервитьорките разчистваха масите. Станах и тръгнах към изхода.

Тъкмо поехме по алеята, когато иззад ъгъла се показа компания от трима мъже. Клим беше в средата. Интересно — дали вчера Доктора го бе притеснил с обаждането си? По вида му не можеше да се каже, че е разтревожен от нещо, защото стъпваше бодро и гледаше весело. Жалкото бе, че не можех да се приближа до тях: те вече бяха влезли в столовата, а аз нямах повод да се върна там. Резо не реагира на появата на Клим, защото може би просто не го бе забелязал, и предложи:

— Ще идем ли на гребната база?

Едва ли на Клим би му хрумнало да се вози с лодка, тъй като компанията им беше мъжка и следователно щяха да си почиват по мъжки: щяха да се заврат някъде на сянка и да пресушат по един литър алкохол на глава от населението, замезвайки с рибената чорба. Впрочем не разчитах особено да се запозная с него точно днес. Имаше време и не бързах. Сега най-важното беше да накарам Тати и моя верен страж да свикнат с мисълта, че редовно ще почивам във ваканционното селище, а след това щях да реша какво да правя.

Возихме се на лодка повече от час, аз седях на кърмата, провесила крака във водата, и от време на време вдигах фонтани от пръски. Позабравил за бдителността си, Резо не откъсваше поглед от врата ми. Естествено би предпочел да гледа лицето ми, но беше доволен и от врата.

— Я, рибка! — изписках аз и го погледнах през рамо, пускайки най-щастливата си усмивка.

— Това са попови лъжички — отвърна Резо.

— Не, видях рибка.

— Добре де! — промърмори след минута. — Нека бъде рибка, макар че тук има само попови лъжички.

— Ти просто не виждаш онова, което виждам аз! — Бях принудена да нацупя устни, а той се засрами и замаха още по-усърдно с греблата.

— Сложи си шапката — загрижено каза Резо. — Ще ти напече главата.

Шапката се поклащаше на гърба ми.

— Ти си я сложи — пренебрегнах съвета му аз.

— Можеш да се попечеш.

— А ти ще си седиш с твоя идиотски костюм, така ли?

— Защо да е идиотски? — обиди се той. — Костюмът е хубав. Скъп. Купих го специално… е, за работата си.

— Само ненормален човек може да се вози в лодка с костюм. Според мен така изглеждаш глупаво.

— Ти по-добре седни както трябва — преглъщайки обидата, след десет минути каза Резо. — Пръскаш.

— Какво от това? Ще търпиш.

Той отново се съсредоточи върху врата ми, а аз слушах мислите му и се подсмихвах. Те ми се сториха изключително забавни. Обърнах се с виновна усмивка и казах:

— Извинявай. Кой знае защо, понякога ми се иска да ти говоря всякакви глупости. Не ми обръщай внимание, разбра ли? Всъщност харесва ми, че си до мен… дори в този идиотски костюм. — Сбърчих нос и с всичка сила плеснах с крак във водата, обливайки Резо от горе до долу. Той не се разсърди, а аз се разсмях. Но все пак свали сакото си и до края на деня се разхожда по риза.

Върнахме се в бунгалото.

— Можеш ли да играеш федербал? — попитах.

Той се замисли.

— Вероятно. В смисъл че преди време със сигурност можех, но отдавна не съм го правил.

— Тук някъде трябва да дават под наем спортни уреди — казах аз, настанявайки се на стъпалата. — Иди да вземеш един федербал.

— А ти?

— Ще те почакам тук.

Той тъпчеше на едно място пред мен и гледаше посърнало встрани.

— Не ми се иска да те оставям сама — заяви, след като се нагледа до насита на околностите. — Може би да отидем заедно?

— Как ли пък не! Върви, върви!

— Всъщност не бива да те оставям сама — въздъхна той.

— Тук няма врагове и няма телефони.

— Все едно…

— Ще идеш или няма да идеш? — ядосах се. — Дай тук сакото си и върви. Ще те чакам в бунгалото.

Станах и отидох на верандата, а Резо тръгна да търси бюрото за спортни уреди под наем. В бунгалото беше задушно и аз се преместих на пейката до фонтана. Скоро Резо се появи с хилки под мишница и започна да се дърли:

— Обеща да ме чакаш на верандата.

— И какво от това? — учудих се. — Виж колко е хубаво тук. Харесват ли ти розите?

— Честно казано, не много. Бодливи са.

— Но пък са красиви, нали?

Той ми кимна, мислейки си за нещо друго. Аз свалих обувките си и тананикайки си, тръгнах по зелената поляна, а Резо пристъпяше покрай мен барабар с мечтите си.

— Имаш ли си момиче? — попитах го след малко.

— Какво?

— Момиче.

— А-а… Имам. Само че рядко се виждаме заради работата ми.

Той наистина имаше момиче, то работеше в стриптийз бара на моя любим бардак „При Рашел“, а за другото Резо лъжеше, защото вече от няколко седмици не се бе отбивал при своята Зинаида, но това изобщо не беше поради липса на време.

— Хубава ли е? — не преставах аз.

— Обикновена е — отговори след кратък размисъл.

— А аз?

— Ти си знаеш. — Резо сви рамене.

— Какво зная?

— Ами…

Спрях, за да го изчакам да ме настигне, и го погледнах сърдито:

— Какво ами?

— Разбира се, че си хубава. Но аз не бива да ти казвам това, а ти не бива да питаш.

— Защо?

— Защото моята работа е да стоя до теб, а пък ти ме притесняваш с въпросите си. Не е честно. Освен това на Тати няма да му хареса, ако ти казвам колко си хубава и други такива неща…

— Че откъде ще научи? — учудих се. — Или ти сам ще му снесеш?

— Ако продължиш да се заяждаш, ще млъкна и повече няма да разговарям с теб.

— Не ти стиска! — заявих убедено и закрачих с настроение.

Играта на федербал с Резо се оказа трудна работа. На него повече би му прилягало да мята гюле. Нещастното перце излиташе в небесната шир, а след това аз го търсех из тревата като кученце. Времето мина неусетно и хората тръгнаха към столовата за вечеря.

— Да вървим ли? — предложи с надежда Резо.

— Изобщо нямаме закъде да бързаме — отвърнах аз, защото разчитах, че ще успея да видя Клим тук. Неговото бунгало беше близо до мястото, където играехме, и бе напълно възможно на отиване към столовата той да мине покрай нас. Повечето почиващи се извървяха нататък, а персоните, които ме интересуваха, така и не се появиха, тъй като най-вероятно вечерята не ги привличаше.

Продължих да играя на инат. Перцето за пореден път прелетя над главата ми и падна на полянката зад храстите. Аз се промъкнах през живия плет и в този момент зърнах Клим да върви бавно в компанията на един от приятелите си, който носеше в ръце черен хляб, нарязан на дебели филии.

— Извинете — обърнах се към тях, — бихте ли ми хвърлили перцето?

То беше паднало съвсем близо до пътечката. Клим и приятелят му погледнаха към мен, аз срамежливо се усмихнах, а Клим се наведе и ми хвърли перцето. Успях да го подхвана с хилката и казах: „Благодаря“. Хубостта ми не остана незабелязана.

— Не се ли боите, че ще закъснеете за вечеря? — весело полюбопитства Клим.

— Не се боя — засмях се в отговор.

На това място ни в клин, ни в ръкав се появи Резо, макар да се надявах, че те няма да го видят, понеже жасминовите храсти го скриваха. Естествено той не поиска да ми достави това удоволствие и се измъкна оттам. Когато видя Резо до мен, Клим малко се посмути.

„Нима това момиче е на тази горила?“ — помисли си, а на глас каза:

— Я кой бил тук… Почиваш ли си?

— Работя — мрачно отвърна Резо и ме хвана за ръката.

Тъй като той обикновено внимаваше да не ме докосва, това предизвика малък шок у мен. Потътрих се подире му и продължих да се усмихвам на Клим.

— Кой е този? — попитах, когато Резо ме домъкна до площадката пред входната врата на бунгалото ни.

— Един познат.

— Разбрах, че ти е познат. А как се казва?

— Защо те интересува? — Очичките му като маниста ме гледаха с подозрение.

— Просто ми е интересно.

— Да вървим да вечеряме!

Резо отново ме хвана за ръката и ме потътри към столовата. Той ядеше мълчешком и беше нещастен. За да облекча страданията му, повече не споменах за Клим. Но след час той сам се появи.

Резо трябваше да понесе заслужено наказание за безобразното си поведение, затова след вечерята аз се настаних на верандата и започнах да чета на глас поезия, като за целта избрах любовна лирика. Четях изразително и непрекъснато питах своя страж дали стиховете му харесват. Той отговаряше много сериозно и пространно с характерната за него разсъдливост.

— „Домът ми огряла с усмивка, ти влезе и в мойта душа“, рецитирах аз, когато се чуха крачки, някой почука небрежно и кратко по стъклото и на верандата се появи Клим. Той като че ли не обърна внимание на Резо, а се съсредоточи изцяло върху мен.

— Почивате ли си? — попита с насмешка, тъй като явно не бе успял да измисли нищо по-умно. — Нямах представа, че обичаш стихове — обърна се той към Резо.

— Много неща обичам — свадливо му отговори Резо, гледайки към мен, сякаш се опитваше да демонстрира пълното си пренебрежение към Клим.

Онзи се настани на най-горното стъпало и с това даде да се разбере, че няма намерение скоро да си ходи.

— Тук ли ще спите? — попита, развеселен, той.

— Още не сме решили — свих рамене аз и продължих мило да му се усмихвам, но за всеки случай скромно сведох очи.

— Скоро ще тръгваме! — отсече Резо.

— Жалко! — Клим присви клепачи и погледна към небето, а после — към мен. — Това местенце е хубаво.

— Да, красиво е. А вие дълго ли ще останете?

— Два дни. На риболов сме.

— И как върви уловът?

— Пет парчета хванах, ей такива — Клим разпери ръце, за да ми покаже какви гигантски щуки се въдят по тези места. — И доста дребни риби. Елате при нас на рибена чорба, чуваш ли, Резо? Вова е голям майстор на рибената чорба.

Резо изобщо не реагира, а аз проявих интерес към тънкостите на риболова. Разговорът ни се пооживи и Клим започна най-откровено да ме зяпа. Мислите му можеха да бъдат разчетени и без кой знае каква дарба. Резо със сигурност ги разчете, защото изведнъж стана и заяви:

— Няма никакъв смисъл да седиш тук и да се правиш на интересен.

— Сериозно ли говориш? — подсмихна се накриво Клим, влагайки в тези думи цялото си презрение към Резо като към вероятен съперник.

— Аха. Това момиче е на Тати, така че спести си красноречието.

Клим явно много беше слушал за мен, защото мислите му веднага потекоха в друга посока. Той възприе по свой начин израза момичето на Тати и това, неизвестно защо, го възмути, просто човекът не беше в състояние да си представи мен и Тати като двойка.

— Мисля, че ти вече разказа всичко — не преставаше Резо, само че в този момент Тати изобщо не го вълнуваше.

— Какво си се наежил? — попита презрително Клим.

— Нищо! — тросна му се Резо, а аз сметнах за нужно да се намеся:

— Резо, престани, ако обичаш. Аз разговарям с този човек и ми е интересно. Кажи ми, моля ти се, какво лошо има в това?

Той се намръщи, на лицето му се изписа злоба, но седеше и слушаше Клим, като на това отгоре непрекъснато презрително се подхилваше: един вид, колкото и да се правиш на интересен, все едно — няма никакъв смисъл.

— Хайде да идем да ядем рибена чорба! — каза Клим и стана.

Прецених, че не бива да форсирам събитията и отказах с благодарност.

— Ако решите, елате — кимна Клим с видимо съжаление и повика Резо настрана: — Може ли да ти кажа нещо?

Те не се отдалечиха много и аз чух разговора им, макар че говореха с приглушени гласове.

— Това да не е въпросното момиче? — попита Клим. — Май казваха, че е смахната.

— Ти си смахнат — засегна се Резо. — Това Тати нарочно го измисли, за да не я закачат момчетата.

— А това, че е дошла от лудницата, също ли Тати го е измислил?

— Може и да е дошла от лудницата. Теб какво те засяга?

— Нищо. Просто ми е интересно. Хубаво момиче. Тати има вкус.

— Клим, ти си глупак. Тя му е като дъщеря.

— Естествено! — изсумтя онзи. — И на възраст е точно по тази мярка.

— Защо не се разкараш с твоите мръснишки мисли? Тати с пръст не я е докоснал, понеже е интелигентен човек, а ти не си.

— Добре добре. Продължавай да носиш службата си, вярно куче-пазач. — След като ми кимна на сбогуване, Клим закрачи към бунгалото си, а Резо се загледа след него с дълбоко презрение.

Аз отново се заех да чета стихове, преструвайки се, че срещата с Клим не ми е направила никакво впечатление. Но след час попитах:

— Може би няма да е зле да им идем на гости?

Нямах никакви намерения да ходя където и да било, просто ми беше интересно как ще реагира на това Резо. Той се навъси и не пожела да ми отговори. За сметка на това след малко започна да ми намеква, че е време да се прибираме вкъщи. Не му обърнах внимание, а той влезе в бунгалото и започна да звъни на Тати от мобилния си телефон. Не зная какво точно му каза Тати, но Резо посърна още повече.

За да го поразведря малко, аз му предложих да се поразходим и ние бродихме почти половин час из горичката. Пресметнах маршрута така, че на връщане да минем покрай бунгалото, в което се бе настанил Клим. Там веселбата беше в разгара си, момчетата седяха на сянка, разговаряха високо и се държаха така, като че ли туристическото селище бе тяхно.

Забелязаха ме. Клим вдигна глава и извика:

— Ей, Резо, не се притеснявай, влизай!

Престорих се, че това не се отнася за мен и закрачих по-бързо, а моят верен страж демонстративно се извърна на другата страна и отказа да се отзове на виковете на подпийналата компания.

— Да си вървим вкъщи — усмихнах се аз.

Доктора беше там и седеше на верандата с Тати (по пътя Резо му се обади и доложи, че се връщаме).

— Ето я и Варенка — мило каза Тати, а аз се усмихнах. — Добре ли си почина, дъще?

Дъще беше нещо ново, явно Тати бе в добро настроение, но от какво ли?

— Благодаря, добре — съобщих аз, показвайки на околните колко щастлив е животът ми. Тати кимна, а Доктора малко припряно стана, понеже компанията на Тати винаги го притесняваше.

Когато влязохме в стаята ми, той извади един плик от вътрешния джоб на сакото си.

— Какво е това? — учудих се.

— Онова, което искаше.

Отпуснах се във фотьойла, погледнах със съжаление приятеля си и казах:

— Докторе, ти си мръднал. Ами ако те бяха претърсили? Хиляди пъти съм ти казвала: не носи тук никакви документи и бележки…

— Помислих, че…

— Не трябва да мислиш! — отсякох аз и отворих плика. Там имаше две снимки и кратка справка. Ставаше дума за един от приятелите на Клим и щом погледнах фотографиите, аз се усмихнах, защото това беше въпросният Вова, майсторът на рибената чорба. Какво пък, не беше зле!

Затворих плика и го върнах на Доктора. Той много ме разтревожи, защото беше нервен, притеснен и потънал в съмнения. Търсенето на смисъла на живота нямаше да го доведе до добро. Трябваше поне за известно време да се отърва от Доктора. Много ме тревожеше Саша Монаха. Без лична среща нямаше как да разбера какво е намислил, а пък на него нищо не му костваше да се добере до моя приятел.

— Виж какво — след като събрах сили, започнах аз, — вземи си отпуск и напусни града.

— Какъв отпуск, ти си полудяла! — възмути се той.

„Може и да съм полудяла, но някои хора съвсем наскоро твърдяха, че съм нормална. Добре де, няма нужда от кавги.“ Предъвках устни и започнах да го увещавам:

— Докторе, Монаха не е глупак, а на мен ми има огромен зъб. Боя се, че ще му се прииска да се срещне с теб, разбираш ли за какво намеквам? Едва ли разговорът с него ще ти допадне.

Доктора видимо пребледня, очите му започнаха да се въртят в орбитите, а ръцете му се разтрепериха. Попипа машинално плика в джоба си, като че ли в този момент цялата опасност се бе събрала там.

— Мислиш ли, че…

— Трябва да заминеш.

— Ами Орлов? Какво да му кажа?

— Нищо. В момента той също не ми трябва.

Не биваше да употребявам думата също, защото между веждите на Доктора се образува бръчка, а погледът му помътня.

— Имам една молба към теб — побързах да го отвлека от лошите мисли аз. — Ще пуснеш този плик в пощенската кутия на Скобелев.

— Защо? — изплаши се приятелят ми.

— Господи… Поне веднъж направи това, за което те моля, без да задаваш глупави въпроси.

— Държиш се странно — подскочи той. — Нищо не обясняваш. Защо ти е Скобелев?

Въздъхнах тежко и започнах да разглеждам тавана. Поседяхме мълчаливо в продължение на около пет минути.

— Тревожа се за теб — тихо каза той. Всъщност много се тревожеше за себе си, пък и мислеше, че съм чисто луда.

Ние се виждахме рядко и откъслечно, той не знаеше нищо за моите планове, а животът му се струваше безсмислен. За пръв път съжалих, че преди три години го взех със себе си. Няма ненаказано добро. Но запазих тази мисъл за себе си, въздъхнах изразително и казах:

— Ще ми помогнеш ли?

— Да.

— Ще пуснеш ли плика в пощенската кутия на Скобелев?

След кратък размисъл той кимна.

— Това се иска. Още утре напусни града.

— Къде да ида? — веднага се развълнува Доктора.

— Където искаш. На юг, в чужбина. Пари има.

— Ами работата ми?

— Измисли нещо. Вземи си болнични… Господи, Докторе, голям човек си! Не ме изнервяй. Не искам Монаха да те докопа.

— И за колко време трябва да замина?

— Не зная. Обаждай ми се. Мисля, че можеш да ми се обаждаш — това няма да предизвика подозрения тук, защото в края на краищата ти си моят лекуващ лекар.

Перспективата не го вдъхнови особено, но той отиде при Тати и надрънка някакви неща за предстоящото си заминаване, а след това се сбогува с мен, като в този момент беше убеден, че аз просто искам да се отърва от него. Нямах време да водя дълги разговори и да го разубеждавам, затова на раздяла го целунах за довиждане и му прошепнах:

— Много ще ми е мъчно.

Това малко го поутеши.

Докато аз се сбогувах с Доктора, Резо успя да разкаже на Тати за Клим. По принцип моят благодетел не обичаше Клим, а след като чу какво се бе случило, съвсем се притесни: та нали не някой друг, а именно Клим беше изпратил момчетата, които ме бяха докарали до лудост. Според него аз нямах представа за това, пък и вероятно самият Клим не се досещаше коя съм, но независимо от всичко според Тати взаимният ни интерес не би довел до нищо добро.

Резо стоеше зад гърба на шефа си и хитро присвиваше очички, а Тати мило ме разпитваше:

— Резо казва, че във ваканционното селище си се запознала с някакъв мадеж.

„Ама че си тарикат!“, изсумтях аз и кимнах:

— Всъщност не сме се запознали. С Резо играехме федербал, а когато перцето излетя на пътечката, той ми го подхвърли обратно. После дойде при нас и те си поговориха малко с Резо. Покани ни на рибена чорба.

— А на теб той как ти се стори? — Аз свих рамене. — Хареса ли ти? — Тати разговаряше с мен като с малко дете, напълно забравил на колко години съм. Не, спомни си. Мисълта му се спря на факта, че умът ми е детински (това пък откъде му хрумна?), но, общо взето, съм голяма жена и дори съм била омъжена, макар и за кратко. Срещу природата не можеше да се върви и други такива… Аз се постреснах да не би от прилив на доброта Тати да започне да ми дава разни хормонални таблетки, за да се пребори с природата. Но в този момент той си спомни, че мъжът ми е избягал от мен в чужбина именно заради същата тази природа, т.е. заради нейното отсъствие в моя организъм, погледна ме със съмнение и като че ли се успокои. Преди лягане изиграхме една партия шах, Резо се мотаеше наоколо и от време на време подлизурски ми се усмихваше. Трябваше по някакъв начин да го отуча да доносничи.

На другия ден отидохме на пазара за продукти. Вървяхме покрай безкрайната редица от търговци и тъпчехме чантата.

Резо тъкмо плащаше доматите, когато аз възкликнах:

— Ох, забравих да купя портокали! — И се отдалечих в обратната посока.

Той не можеше веднага да се втурне след мен, пък и в този момент пред него се появи един чичко с количка, натоварена догоре с щайги, и за миг Резо ме изгуби от погледа си. Втурнах се по тясното коридорче между сергиите и хукнах към изхода, възползвайки се от естествените прикрития. На бегом се отдалечих на две пресечки от пазара, тъй като още на идване бях успяла да набележа къде има телефонен автомат, и се обадих на Скобелев. За щастие той си беше вкъщи, беше трезв и както стана ясно — очакваше мъмрене заради несполучливото покушение над Монаха. Успокоих го, че във всяка работа стават гафове. Ако някой ни чуеше отстрани, щеше да си помисли, че бълнуваме. Лесно можеше да си обясни защо го правех аз — неслучайно бях лежала в лудницата, но защо ли го правеше и Скобелев? Най-вероятно трябваше да се предположи, че причината е в алкохола, който бе успял да нанесе съществени поражения върху психиката му.

„Шефът ви дава възможност да се реабилитирате“, измърморих наум, а на глас казах:

— Витя, в пощенската ти кутия има един плик. Човекът на снимката е един от най-отвратителните бандити в града. Но сега е много предпазлив.

Скобелев не губеше напразно времето си, а веднага ме попита отривисто:

— Кога?

— Днес привечер той ще се върне от риболов. Адресът му е в плика.

Де да беше се опомнил в този момент и да беше се обадил в съответното учреждение… Но всъщност, след като колата на Монаха излетя във въздуха, имаше известни спънки в тази посока. Почти не се съмнявах, че той щеше да направи онова, което исках, защото доста отдавна, още преди една година, докато е носил на ръце загиналото си дете, Виктор Скобелев бе превъртял. И ако не бях измислила невероятната идиотщина за тайната организация, един прекрасен ден той сам щеше да започне да стреля по всички, които му приличаха на престъпници. С тази организация му беше много по-спокойно, защото просто изпълняваше заповеди и така като че ли не си слагаше грях на душата.

Още не бях успяла да завърша разговора си, когато забелязах Резо. Той кръжеше из улиците с любимия си опел и беше зъл като оса. Впрочем щом ме видя, с облекчение си отдъхна. Тръгнах насреща му с щастлива усмивка. Той отвори прозореца от своята страна, аз се приближих плътно до него и казах:

— Само да си посмял да ме наклепаш!

Заобиколих колата и се настаних на мястото си, а Резо бавно потегли, като се стараеше да не гледа към мен, и беше много нещастен.

„Трябва да измъдря какво да правя с него — помислих си аз и го погледнах с огромно съмнение. — Отдавна е време да ощастливя момчето, но не ми е по сърце и това си е.“

След като разопаковах покупките, аз се заех с домакинската работа. Резо се терзаеше наблизо, опитвайки се да вземе решение дали да съобщи на Тати за моето бягство и телефонното обаждане, което го последва, или не. Приближих се до него, заканих му се с пръст и повторих:

— Само да си посмял…

А той като че ли се изплаши — или от моята пророческа дарба, или от собственото си отстъпничество от непоклатимите правила на професионалния охранител.

— Искаш ли салата? — любезно му предложих, тъй като си дадох сметка, че разговарям с него доста грубо и той можеше да се разстрои.

— Не искам — отвърна обидено Резо и започна да разглежда обувките си.

— Може би искаш чай? — не преставах аз.

— Нищо не искам.

— Ама съвсем нищо ли? — Очичките като маниста ме гледаха отчаяно. — Би могъл поне да поседиш при мен, докато пия чай — с кротка мъка отбелязах аз. — В края на краищата това ти е работата.

Щом чу любимата си дума, той се поокопити и закрачи подире ми.

Докато обядвахме с Тати, аз седях и обмислях дали да му кажа, че се каня да се обадя на Клим, или да изчакам, докато му снесат информацията, когато го направя. След като поразмишлявах малко по този въпрос, отсякох: нека Резо да си върши работата, нали човекът трябва да има някаква радост в живота!