Татяна Полякова
Нейната малка тайна (14)

14

Блещех се в тъмнината и се вслушвах. Наоколо цареше тишина. Изпънах крака, опитах се да се настаня по-удобно и задрямах. Май че сънувах нещо… Сънят ми секна, а аз подскочих като ударена. Отворих очи и повдигнах глава. Не се чуваше нито звук. Дали ми се беше сторило? Усещах нещо, някакво движение около къщата — така си беше, наоколо имаше някого. Естествено това не беше Доктора, той нямаше защо да обикаля тук. Някой много внимателно се приближи към вратата.

— Какво има там? — подвикнаха от улицата, а мъжки глас отговори точно до вратата:

— Една врата, заключена с катинар. Сигурно долу има мазе.

— Разбий го, по дяволите!

След третия удар катинарът изхвръкна, а вратата се отвори. Впрочем — много предпазливо. За миг в пролуката на вратата се мерна силует, а после — още един.

— Донеси фенерчето от колата, тук е същинска тъмница…

Момчетата не бързаха да влязат в мазето, а аз лежах, без да мърдам, опасявайки се да не би от страх да почнат да стрелят.

Отново се чуха крачки, блесна светлина и аз се обърнах към стената.

— По дяволите… а това какво е?

„Какво, какво? Това съм аз, глупако.“

— Ей, повикай Клим!

— Какво има там? — развълнува се младежът до вратата.

— Откъде да знам? Май някакво момиче…

— Какво момиче? — Младежът страдаше от липса на схватливост.

— Млъкни и повикай Клим!

Младежът се приближи до мен, държейки фенерчето с лявата си ръка, а дясната протегна предпазливо и докосна рамото ми. Но веднага я отдръпна и насочи фенерчето към лицето ми. Сметнах за необходимо да изстена и дори леко помръднах. Според мен не се получи лошо.

— Какво има там? — Беше Клим.

— Ето… — отвърна момчето с фенерчето.

Клим се приближи и подсвирна:

— Момиче…

„Я виж ти, сети се.“

— Разбира се, Монаха го няма. И кой ли се майтапи така с нас? — Клим се обърна и извика силно: — Валера, отваряй си очите горе!

— А какво ще правим с нея? — притесни се младежът с фенера.

— Жива ли е?

— Май че… мърда. Може би тя знае нещо за Монаха?

— Може… Дай фенерчето и я измъкни оттук.

Аз се напрегнах, тъй като очаквах, че този психар ще ме потътри за краката… Но не, той се чудеше как би му било по-удобно да ме повдигне. Взе ме съвсем по човешки, на ръце, макар че се стараеше да ме държи по-далеч от гърдите си, защото му беше жал за ризата.

„Четиридесет гущера за този шарен парцал, разбира се, не са малко пари. Извади късмет, малоумнико, че напоследък отслабнах.“

Измъкнаха ме на улицата и ме сложиха на земята, с гръб към тухлената зидария. Младежът издърпа парцала от устата ми и развърза ръцете ми, а в знак на признателност аз изстенах. Клим стоеше на няколко крачки от мен, оглеждаше се наоколо и хапеше устни. Привиждаха му се засада, лютият му враг Монаха и смъртна опасност.

„Не се коси, момче, всичко е наред: тук сме само ти и аз и никой друг.“

Любознателният тип с фенерчето клекна и леко ме разтърси:

— Ей, жива ли си?

Аз отворих очи и вдигнах помътнял поглед.

— Жива е! — зарадва се той.

Клим се наведе към мен и попита:

— Къде е Монаха? Чуваш ли ме? Кой те затвори тук? — Не довърши последната фраза, наведе се още по-ниско и възкликна: — Дявол да го вземе! — Защото най-сетне ме позна. — По дяволите! — повтори. — Ама че работа!

— Какво има? — изплаши се младежът до мен.

Клим не отговори, огледа ме бързешком и разкъсаната рокля, синините и подпухналата ми устна никак не му харесаха. Изпсува мръсно, тръсна глава и каза:

— Ако това е работа на Монаха — край с него!

— Коя е тази, Клим? — ръчкаше го неговият приятел.

— Момичето на Тати… Донеси якето ми от колата. Ама че работа! По дяволите! Как е попаднала тук? Варя — повика ме той и дори докосна лицето ми. — Чуваш ли ме?

Аз потръпнах, трезво и спокойно го погледнах в очите, но после се изплаших, изкрещях и закрих лицето си с ръка. Сцената вероятно беше доста покъртителна, защото Клим направи опит да ме прегърне и дори не съвсем на място зашепна:

— Това съм аз, Варя, аз съм.

В този момент младежът се върна. Роклята ми висеше по мен на парцали, а отдолу бях без бельо, Клим бързешком ме загърна с якето си, но задържа поглед върху прелестите ми. След това внимателно ме вдигна и нежно ме попита:

— Варя, чуваш ли ме?

„Чувам те, чувам, а също така те виждам и дори зная какво мислиш. Вземи ме на ръце и ме занеси в колата!“

Той постъпи точно така.

Колите бяха три: една пред къщата и две — по-нататък по пътечката, скрити в сянката на дърветата.

— Отвори задната врата — каза Клим на младежа, кой знае защо — шепнешком, понеже сигурно се боеше да не ме разтревожи. Настани ме на седалката, а сам седна до мен, като ме придържаше за раменете, притискаше ме към себе си и за разлика от своето приятелче — не пазеше ризата си.

— Може да са я надрусали с нещо? — изказа предположение младежът, заврял глава в колата.

— Сядай на волана! — отвърна Клим.

Тръгнахме. Моят спасител се замисли, галейки машинално рамото ми.

— А накъде да карам? — сепна се младежът, излизайки на булеварда.

— Направо. Дай ми мобифона.

Клим се обади на Тати и разговорът беше кратък, а пътят до дома на моя благодетел не ни отне повече от десет минути, защото летяхме като на пожар. До вратата вече ни чакаха трима души от охраната, а в дъното на двора — още трима и самият Тати. В двора влязохме само ние, а другите две коли останаха на улицата. Вратата веднага се затвори.

Клим излезе и ме измъкна на видело.

— Къде? — отривисто попита той.

Едното момче от охраната тръгна напред, показвайки пътя, Тати пое след него, а в главата му се въртеше огнен вихър, защото не намираше обяснение на всичко, което се случваше. Сложиха ме на леглото, Тати се наведе към лицето ми и ме повика:

— Варя…

Искаше ми се нашата среща да бъде трогателна, затова хванах ръката му и я притиснах към бузата си. Мълчах и блещех очи, пълни със сълзи.

— Толя! — кресна Тати. — Извикай лекар! — И се обърна към Клим: — Разказвай!

Клим разказа всичко накратко, без да се задълбочава особено в подробностите.

— Как мислиш, кой ти се е обадил?

— Не зная… не пожела да си каже името. Хвърлили са момичето в мазето да умре. Никой никога не би я намерил там.

В този момент Тати тънеше в догадки. Продължаваше да не вижда никакъв смисъл в това, което се бе случило. Много го интересуваше въпросът защо съм напуснала къщата. А в това, че я бях напуснала сама, не се съмняваше.

— Варя — изрече той и се наведе към мен, тъй като беше нетърпелив човек. — Чуваш ли ме, дъще?

Дъщето чу и дори кимна, а Тати остана доволен. На това място погледът му се плъзна по нарязаните ми и насинени крака и малко по-нагоре… Той хвърли едно око към Клим и бързешком ме покри с одеялото.

— Тати — повиках го тихо аз и заплаках, притискайки ръката му към гърдите си. „Не, все пак гърдите ми не са най-подходящото място.“ Отново притиснах бузата си до дланта му.

— Варя, кой направи това? — Много му се искаше да знае какво, по дяволите, става.

Аз потръпнах и прошепнах:

— Монаха.

— Варя, всичко е наред, ти си вкъщи, всичко е наред — утеши ме Тати и отново ми зададе въпрос: — Защо? Защо го е направил?

„Умен въпрос, няма що!“

Аз потръпнах, а след това направо се разтресох. Тати ме гледаше, вече напълно забравил за Клим, който стоеше като побит зад гърба му и също се блещеше насреща ми.

— Варя, Варя, успокой се, всичко е наред.

— Той уби Серьожа — мъчително изрекох аз, а устата ми съвсем правдоподобно се изкриви настрани. И на двамата направо им прилоша.

— Кого? — попита отново Тати.

— Серьожа. В дома му. Видях го. Скрих се на балкона. Той изгуби пръстена си, но аз го намерих.

Пусках информацията на час по лъжичка и това отне доста време, а Тати и Клим чакаха, затаили дъх, и не смееха да помръднат.

— Защо напусна къщата? — зададе Тати въпроса си, когато аз с отметната глава и затворени очи сякаш също престанах да дишам.

— Той се обади — кимнах към Клим. И веднага се поправих, та мислите на Тати да потекат в правилната посока. — Мислех, че е Олег… Помоли ме да изляза…

— И ти тръгна, така ли?

— Да… — Отново заплаках. — А там… — Естествено не можех да довърша изречението си, но и без това всичко беше ясно.

— Пръстена си ли искаше? — досети се Тати. Аз кимнах. — Ти даде ли му го? — Поклатих глава. — Къде е той?

— Тук… — Това беше произнесено с накъсан шепот, един вид — ако кажех още една дума и щях да загубя съзнание.

— Тук… зад радиатора… — „Край, момчета, завеса!“

Толя бръкна зад радиатора, дълго опипва мястото, но намери пръстена. Всички се обединиха около мнението, че той принадлежи на Монаха. Толкова се бяха увлекли, че забравиха за лекаря и като че ли дори се възмутиха, когато той се появи. Те бързешком напуснаха стаята, но аз нямах никаква нужда от лекар, затова след като уж отново дойдох на себе си, реагирах на бялата престилка: започнах да пищя и да ритам, като на всичкото отгоре ревях с цяло гърло:

— Не искам, не искам, няма да ида!

Мъдрият Тати се досети, че се страхувам от лудницата и се попритесни. Лекарят помоли да му помогнат и тогава аз им показах на какво са способни откачалките — дори две от момчетата не успяха да ме удържат. Нямаше начин да ме ударят, но как ли пък иначе биха могли да се справят с мен? Аз не ги допуснах до себе си. Половин минута от този спектакъл беше достатъчна за Тати.

— Всички да излязат! — ревна той и тръгна към мен, почти просълзен: — Варя, успокой се… никой няма да те пипне. Ти си тук, с мен… Никъде няма да ходиш.

В края на краищата ние постигнахме споразумение, лекарят ми направи една инжекция и аз заспах. А когато се събудих, видях Доктора. Той седеше до леглото и държеше ръката ми.

— Как си? — попита, щом забеляза, че съм отворила очи.

— Добре съм. Тати ли те намери?

— Да. Обади ми се… иска да поживея тук известно време.

— Съгласи се — кимнах аз. — Сега най-безопасното място за теб е в тази къща.

— Ами работата ми? Взех си болнични само за една седмица…

— Болничните не са проблем и е по-добре да не се показваш навън. Според моите сметки тези дни на Монаха ще му запари под краката и ще освирепее.

Доктора ме погледна и отбеляза:

— Знаеш ли, този твой Тати наистина е разстроен… Отнася се добре към теб…

— И какво? — изсумтях аз.

Доктора сви рамене:

— Нищо. Не зная твоите планове за Тати, но просто… Не ти ли е жал за него?

— Жал ми е — признах си. — На мен изобщо ми е жал за всички хора, а също така за котките, за кучетата и за жабите.

Доктора постоя натъжен, а после се оттегли. Настроението му никак не ми харесваше. Налагаше се да го наблюдавам по-изкъсо…

Лежах два дни в стаята си, мълчалива и нещастна. Тати седеше часове наред до мен и се опитваше да ме утеши. От него научих, че Саша е в толкова тежко положение, че повече няма накъде. Преследвали го и нашите, и вашите, а на това отгоре — и старият му приятел Клим. Най-вероятно Монаха бил изчезнал от града и се бил притаил някъде, търсели го най-активно, а на този етап — за всеки случай — млатели приятелчетата му. Естествено това беше добре. Той и без това нямаше кой знае колко приятели, а така те съвсем щяха да намалеят. Ако разполагах с време, щях да измисля за Саша нещо по-интересно от куршум във врата, но Монаха истински ме плашеше и затова нямах никакъв избор. Тати се ядосваше, че изминаха два дни, а резултатите са нищожни, макар че за издирването на Монаха бяха отделени доста хора. Работата в моргата се увеличи, само че това не ми доставяше никаква радост, тъй като Саша за пореден път се бе измъкнал. Тати мислеше, премисляше и се мръщеше, а аз мило го поглеждах и се чудех: „Какво да направя с него? В този момент той ми е защита и опора. А пък кончината му — ако такава го сполети скоро — трябва да изглежда покъртително.“ Изобщо ние дълго се държахме за ръце и всеки си мислеше своето.

След два дни вече можех да ставам и дори се разходих из градината. По-нататък състоянието ми забележимо започна да се подобрява. Заех се отново с домакинската работа и радвах Тати със срамежливата си усмивка и сговорчивия си нрав. През тези дни играехме шах повече от обикновено.

Когато към края на седмицата окончателно се оправих, аз се обадих на Клим. Този път той ме позна веднага и сякаш се разтревожи. Помолих го за среща и я насрочих в същия онзи парк, където бяхме първият път. Той не посмя да ми откаже.

Посветих три часа на тоалета си, а след това отидох при Тати и заявих, че се каня да ходя на среща. Тати се притесни, не можа веднага да измисли какво да ми каже и повика Доктора. Естествено приятелят ми го зарадва: един вид — всякакви срещи са много полезни за моето пълно и окончателно оздравяване. Доктора говори дълго, употребявайки съвсем на място медицинските термини, но не успя да убеди напълно Тати. Първо, моят благодетел смяташе, че сега не бива да се мотая по улиците дори и с охрана, второ, Тати не можеше да понася Клим по принцип, а още повече — в качеството му на вероятен зет, и трето, много го безпокоеше фактът, че романтичната среща (както и да го въртиш, все пак Клим ме бе спасил) щеше да повлияе на моите чувства и като се вземеше предвид това, че аз не съм съвсем в ред, вероятно щях да си въобразя бог знае какво, а Клим щеше да се възползва от ситуацията, да се позабавлява с мен и да ме зареже — и какво тогава щеше да прави Тати? Поредното предателство можеше да подкопае крехкото ми здраве и как щеше да свърши всичко това — само един бог знаеше. Общо взето, мислите му бяха логични. Ех, колко е трудно да имаш голяма дъщеря, но за това е трябвало да помисли по-рано.

В края на краищата Тати даде съгласието си, но без каквото и да е желание. По време на проточилата се дискусия аз лежах в стаята си, потропвах с крак и препрочитах Ремарк. Вкусовете ни с Клим бяха доста сходни и ако днес някакво глупаво позвъняване не развалеше замисъла ми, щеше да стане забавно.

Срещата беше определена за три часа. Витя вече не живееше в къщата — в резултат на това, че не можа да ме опази. Добре че поне остана жив. В два и половина аз и Толя седнахме в неговото жигули, боядисано в някакъв съвършено нелеп цвят.

— Това е бойна кола — заяви той. Както стана ясно, това означаваше, че в нея липсват някои много съществени елементи, като дръжки, пепелници, задна седалка, а пък тя, горкичката, така се тресеше в движение, че зъбите ми започнаха да тракат.

Отдъхнах си, когато стигнахме до парка, но се оказа, че съм прибързала с радостта си, защото Толя излиза от колата в продължение на цели пет минути и чак тогава най-сетне успя да измъкне и мен. Изобщо това ни отне доста време, но независимо от всичко, ние пристигнахме с десет минути по-рано от определения час. Клим го нямаше и аз бързешком изтичах по алеята до любимата си пейка. Толя крачеше зад мен и за разлика от Резо, се отнасяше към задълженията си на охранител със спартанско спокойствие.

Тъкмо се бях настанила на пейката и бях влязла в образ, когато по алеята се зададе Клим. Толя седна в една сянка на около двадесет метра от мен и започна така да се прозява, че като нищо щеше да си откачи ченето. Охраната на Клим никаква не се виждаше, той влезе в парка сам, макар че трима от приятелчетата му останаха да го чакат в колата до входа.

Клим ме гледаше и тънеше в догадки около причината за моето обаждане. Аз нямах намерение да му обяснявам.

— Колко е хубаво, че пак си тук! — казах със сияещо лице. — Къде се губи толкова време?

Клим сякаш подскочи от изненада, ала се задържа на краката си. Погледът му бързешком се плъзна по лицето ми, но аз продължавах да се усмихвам като напълно нормален човек и това го объркваше.

— Къде беше? — повторих.

Той сви рамене:

— Днес ли?

— Ами да…

— Вкъщи… ходих по работа…

— Работа ли? — учудих се аз. — Защо ти е някаква си работа? Защо непременно искаш да се занимаваш с някакви си работи? Това е скучно. Не е ли?

— Сигурно — отвърна Клим, идвайки малко по малко на себе си.

Аз станах, хванах го за ръката и го поведох със себе си, но не по алеята, а по зелената трева. Наведох се, откъснах едно глухарче, а поривът на вятъра отнесе пухкавите му чадърчета. Клим ме гледаше и продължаваше да тъне в догадки. Сети се, че съм смахната и се поуспокои, а след това изведнъж установи, че съм много красива.

„Най-сетне. И за кого според теб се старах?“

— Глухарчетата са смешни, не мислиш ли?

— Мисля — съгласи се той любезно и дори заинтересовано, като при това овреме си спомни кой в момента се явяваше мой татко.

— Не ти ли харесва тук? — попитах уж изплашено, отваряйки широко очи.

— Не, защо… Каза, че искаш да се срещнем… Защо?

Този въпрос ме хвърли в размисъл.

— Не е ли все едно? Какво значение има?

— Така ли? — Клим ме гледаше с широко отворени очи и изобщо не знаеше как да разговаря с мен. Но със сигурност Ремарк му беше влязъл под кожата, защото не избяга, а продължи да върви до мен, гледайки ме с все по-нарастващо смущение. На свой ред, аз старателно възпроизвеждах сцената със срещата на двамата главни герои от романа „Черният обелиск“, който преди малко бях препрочела от сто тридесет и осма до сто четиридесет и шеста страница. След половин час, без сам да подозира, Клим започна да отговаря автентично, следвайки приблизително текста. А аз се възрадвах, защото налице бе благотворното влияние на сериозната литература. След още половин час рязко спрях, притиснах ръката на Клим към гърдите си и замълчах, сякаш се вслушвах в нещо.

— Ти ли беше там? — попитах.

— Къде? — леко се отдръпна Клим, надничайки в очите ми.

— Там… в мазето.

— Да, аз… Аз те намерих, помниш ли? — обнадежди се той.

— Разбира се, че помня.

— А какво стана преди това?

Замислих се, намръщих се и накрая отговорих:

— Не искам.

— Какво?

— Не искам да помня. Помня много неща, но не искам. И онези тримата също ги помня.

— Кого?

— Няма значение — заинатих се аз, притиснах се до рамото му и казах: — Сънувах те. Беше странен сън. Неистински.

— Защо да е бил неистински?

— Защото в действителност не става така. Нали зная? Аз не съм луда и всичко разбирам, само че понякога тук не ми харесва. Вчера например не ми харесваше и аз си отидох.

— Къде?

— Не зная. Там, където няма нищо. Където сме само ти и аз. И можеш нищо да не си спомняш.

Той внимателно ме погледна и кимна. Клим се плашеше от този разговор и от неговата явна безсмисленост. И предпочиташе да съм една съвсем редова жена, но изобщо не му се щеше да съм обикновена.

„Много забавно момче“, изсумтях наум.

На най-интересното място, когато той беше готов да броди с мен под липите, пък било то и цяла вечност, аз разперих ръце и казах:

— Трябва да се връщам.

— Вкъщи ли?

— Може би. Не обичам да се връщам. Ти няма да си там. Това е лошо. Изобщо там всичко е лошо. Ти ще дойдеш ли? — попитах ни в клин, ни в ръкав.

— Къде? — не разбра той.

— Не зная. Все едно. Както днес. Аз ще избягам оттам, а ти ела.

— Утре ли?

Замислих се.

— Утре? А, да… утре. Каква смешна дума! Ще дойдеш ли? Не ме оставяй.

— Утре в три часа, така ли? — попита той, а аз му махнах с ръка и започнах да се провирам през храстите.

— Да-да. Утре. — Затичах се по алеята, Толя се спусна след мен, а Клим остана да стои в пълно недоумение.

Щом забеляза това, Толя разпери ръце и му извика:

— След мазето стана такава!

На другата сутрин тръгнах на покупки. Този път ме съпровождаше момче на име Максим. Времето беше чудесно и аз не бързах да се прибирам вкъщи. Затова наредих на Максим да ме закара в центъра на града. Спряхме колата до универсалния магазин и продължихме нататък пеша. Аз вървях, а охранителят се тътреше подире ми, проклинайки женската природа: няма да купи всичко наведнъж и от едно място, ами ще се помъкне за един пакет чай на другия край на света. Оставаха около двеста метра до магазин „Караван“, когато видях мицубишито на Клим. Не наруших хода си, не обърнах глава и не разчитах кой знае колко на късмета си, защото едва ли той ме бе забелязал, а дори и да беше, оставаше да виси въпросът дали би поискал да ме познае.

Изскърцаха спирачки, джипът се закова до тротоара, а от него се появи Клим и извика:

— Варя!

Направих се, че не го чувам, блъснах стъклената врата със звънчето и влязох в магазина.

Клим се появи след няколко секунди. Влезе, огледа се бързешком и се насочи към мен.

— Варя…

Отвърнах глава от една витрина с разноцветни буркани, смръщих се и казах:

— Здравейте.

Той се сепна и ме погледна внимателно. Надявах се, че днес у мен няма нищо налудничаво. Бях просто една жена, която бе влязла в магазина да си избира чай. Клим се блещеше, а в това време мислите му скачаха като бълхи. Все пак беше интересно момче.

Хвана ме за лакътя, а аз най-сетне благоволих да го позная.

— Извинете — казах с виновна усмивка и дори поклатих глава. — Вие сте Олег, не се лъжа, нали?

— Аз съм Олег — кимна той, вглеждайки се в мен и мръщейки се все повече и повече.

— Добре че се срещнахме. Исках да ви благодаря. Владимир Петрович ми разказа всичко…

— Ще се видим ли днес? — попита той нерешително.

— Какво? — стъписах се аз.

— Днес, в три часа, в парка?

— В какъв парк? — Погледнах го с недоумение. — Какво имате предвид, Олег? Изобщо нямам нищо против да се срещна с вас и дори съм ви много благодарна. Ако не бяхте вие, щях да умра в онова отвратително мазе…

— Вчера ние се разхождахме в парка — каза той, без да губи надежда.

— Ние? В парка? — учудих се аз. — Шегувате се, нали? — засмях се нерешително.

— Не — поклати глава Клим. — Но това не е важно.

Тръгнахме към колата.

Изведнъж рязко спрях, сякаш нещо ме препъна, и го погледнах настойчиво:

— Вие… вие… имам някакво странно чувство… като че ли в момента нещо убягва от паметта ми… на вас случвало ли ви се е?

— Случвало ми се е — подсмихна се той.

Ние се сбогувахме и аз седнах в колата. Максим запали мотора, аз смутено гледах през прозореца, а после махнах с ръка на Клим. Май че никога в живота си той не бе изпитвал такава празнота и отчаяние. Или поне когато си помисли, че в този миг се чувства така, аз му повярвах.

… Настаних се на тревата зад храстите и току поглеждах към часовника. Беше три без пет. Едва ли Клим щеше да дойде. Ако вчера беше идвал в парка, вероятно бе изпитал горчиво разочарование. И след като се бе убедил, че няма да се появя, сигурно вече се бе отказал да ме чака тук… Максим пушеше, опрян с гръб на вратата. Хвърлих му едно око, а сетне отново погледнах часовника.

Клим забеляза първо охранителя, после заобиколи пейката и ме съзря.

— Ей! — подвикнах му силно и той ми махна. Провря се бързешком между храстите и закрачи към мен, а аз се усмихнах: — Защо се забави?

— Отдавна ли чакаш?

— Аз ли? Не зная. Сигурно. Защо непрекъснато си отиваш? Не можеш ли да бъдеш с мен?

— Сигурно мога — сви рамене той.

— Тогава защо си отиваш?

— Хората не могат да бъдат постоянно заедно.

— Това са глупости. Защо да не могат?

— Не зная… не е възможно да са винаги заедно. Хората работят, занимават се с други неща, спят…

— Днес говориш ужасни глупости. Кажи честно, да не би да се опитваш просто да ме дразниш?

— Не. — Той поклати глава и ме докосна по рамото. — Ти си много хубава.

— Така ли? Кажи ми го още веднъж…

— Много си хубава.

— Искам винаги да ми го казваш. Съгласен ли си? Когато ми казваш това, гласът ти е нежен. — Гласът му наистина звучеше нежно.

„Ами ако през свободното си време е препрочел любимите си книги? — сепнах се аз. — Не, не ги е препрочел — и кой от нас в такъв случай страда от шизофрения?“

През следващите дни ние се срещнахме в парка още няколко пъти и аз упорито се правех на откачалка. Превземките ми имаха много просто обяснение: играех героинята на Ремарк и принуждавах Клим да играе героя му. Естествено той не подозираше това, защото отдавна не бе препрочитал любимия си автор — и беше сгрешил. Впрочем аз бях доволна от това обстоятелство. Пояснявам за онези, които не са чели Ремарк: в романа му „Черният обелиск“ става дума за младеж, който взел, че се влюбил в едно лудо момиче (в интерес на истината, девойката била красавица), та тя ту го разпознавала, ту — не, ту го вземала за някакъв съвсем друг човек. След това излекували момичето, но хепиендът не се състоял: тя така и не си спомнила кой е младежът, пък и на него хубостта й в нормално състояние не му се нравела особено. Това е историята.

Само че аз не разигравах тези сцени просто за да доставя удоволствие на Клим. Имах си наум интересна идейка…

Този път Клим реши да ми се оплаче, че не го бях познала в магазина. Погледнах го учудено и се разсмях до сълзи.

— Какви глупости говориш! — поклатих глава, след като се поуспокоих малко. — Как бих могла да не те позная? Като че ли не знаеш, че бих те открила и в най-гъстата тълпа! Ти просто ми се подиграваш.

— И все пак не ме позна. Беше много красива и ужасно чужда…

— А… — Отметнах коси от челото си и се загледах в небето. — Зная за кого говориш… Значи си я видял, така ли?

— Кого?

— Ами… нея. Много е строга и не ми разрешава да излизам. Представяш ли си: затваря ме в гардероба, за да не избягам. — Махнах с ръка. — Тя го измисли това, че съм луда. Тя е лекар. И освен това се сърди, когато разговарям с теб.

— Защо?

— Тя е… странна. Не иска да обича никого. Когато й казах, че те обичам, ужасно се ядоса.

— Ти си й казала, че ме обичаш?

— Ами да, разбира се! Защо трябва да го крия? Ти не си ми казвал, че трябва да крия това? Нали не се сърдиш?

— Естествено че не.

— А нея това я разстрои.

— Защо?

— Кажи ми: тя не ти ли хареса? — попитах, без да обръщам внимание на въпроса му.

— Това не е важно. Просто тя ми е съвсем чужда. Разбираш ли?

— Естествено — кимнах аз. — Тя е толкова нещастна… Много-много.

— Защо?

— Защото с нея се случи нещо ужасно — отвърнах с въздишка след кратък размисъл. — Не ми го е разказвала, но въпреки това аз зная. Дори понякога ми се струва, че съм била свидетел на всичко. Влизат трима… Не, първо единият… и я удря, и огледалото се счупва, виждам парчетата, а после влизат и другите двама. Помня лицата им… Как мислиш, видяла ли съм всичко това?

— Кое, Варя?

— Онова, което те са направили с нея? Или все пак тя ми го е разказала.

— Мъжете в онова мазе трима ли бяха?

— В мазето ли? В кое мазе? Съвсем не, това се случи отдавна… огледалото се счупи. Това стана в моя апартамент. Тя живееше в него.

— А ти?

— Сигурно и аз — също. Те я разпитваха за някакъв свещеник… да-да, за свещеника, а тя страшно крещеше… Аз не можех да й помогна с нищо… А после взех, че избягах. Ужасно, нали? Зарязах я и затова тя не може да ме понася. И ме заключва в гардероба. Много глупаво е да заключваш човек в гардероба, не намираш ли? А вчера тя така се ядоса… Каза, че е видяла онова момче.

— Кого? — не разбра Клим.

— Онзи, който влязъл пръв. Тя много се изплашила и каза, че никъде няма да ме пусне, защото те са тук, наоколо.

Станах от тревата и изтръсках полата си.

Тръгнахме по алеята и продължихме да разговаряме тихо и спокойно, но след двадесетина минути аз започнах да се тревожа и казах:

— Трябва да тръгвам. Ще се видим ли? Винаги ми е тъжно, когато те няма.

Щом чу последното изречение, Максим се подхилна и дори намигна на Клим. Но той изобщо не забеляза това.

— Обичам те — казах и тръгнах по алеята.

А той остана на място. И впрочем постъпи правилно, защото ако се бе помъкнал подире ми, щеше да развали тази толкова страхотна сцена.

Рано на другата сутрин някой започна да дращи по вратата ми.

„По дяволите!“, помислих си, защото този някой ме откъсна от сътворяването на един супер сценарий за двама актьори. Бях се отпуснала, нещо повече — дори заплаках, чувствайки се едновременно и героиня, и зрител. Неочакваното посещение предизвика у мен вълна от протест.

— Да! — креснах без намек за гостоприемство, тъй като очаквах да влезе Доктора. Не, беше по-лошо! На прага стоеше Резо и ми се усмихваше изключително мило.

— Ти? — учудих се аз. — Оздравя ли вече?

— Да — кимна той.

— А как е кракът ти?

— Прекрасно.

— И никак ли не те боли? — Намръщих се, а Резо се притесни и погледна към принтера, но въпреки това отвърна:

— Никак.

— Мислех, че поне още една седмица ще си полежиш — измърморих. — Добре де, влез и затвори вратата.

Той влезе, седна във фотьойла, сърцераздирателно въздъхна и започна:

— В действителност смятах да се появя по-рано.

— Защо?

— Ами… мисля, че никой не може да свърши тази работа по-добре от мен. Максим не става за охранител.

— Значи така било!

— Как си? — попита Резо.

— Прекрасно. Какво има?

Той въздъхна още по-сърцераздирателно и очите му започнаха да бягат.

— А… имаш предвид мазето ли? Толя ти е казал, че сега вече съвсем съм се смахнала, така ли? И ти се домъкна. Щеше да е по-добре да си лекуваш крака.

— Не ме боли вече.

— Тъй ли било… Излиза, че отново сме заедно: аз и ти. И да не си помислил да се мотаеш в краката ми. Разбра ли?

Той погледна към тавана, след това — към ръцете си, после — пак към тавана и кимна.

— Тогава върви си.

Резо тръгна към вратата, а аз му подвикнах:

— Е! Всъщност много се радвам, че се върна. — Той тъкмо се канеше да ми се усмихне, когато добавих: — Ще можеш ли да тичаш?

— Да тичам ли? — Усмивката се скри от лицето му.

— Ами… кракът ти е пострадал и тъй нататък…

— Ти каза, че ще идваш да ме виждаш.

— Сигурно съм забравила. Имам много работа, нали знаеш…

— Ти нарочно го хвърли.

— Не, не бива да мислиш така. Върви и си пази крака.

През следващите дни не се появих в парка, но за сметка на това срещнах Клим до гастронома. Беше извън всякакво съмнение, че ме причакваше. Тъй като не можеше да се изтърсиш на гости при Тати просто ей така, Клим беше научил дневното ми разписание и се бе курдисал тук.

Този път не се престорих, че не го познавам. При вида на Клим, Резо направи каменна физиономия и на всичкото отгоре изгаряше от желание да се скара с него.

— Здравей, Варя! — каза Клим, излизайки от колата, и започна настойчиво да се вглежда в лицето ми, опитвайки се да открие нещо в изражението ми.

— Здравейте! — със сведен поглед отвърнах аз и кимнах на Резо. Той се отмести точно на три крачки и се закова на място с много свадлив вид.

— Пак ли си с Резо? — попита Клим, тъй като не намираше какво друго да каже.

— Да. Той оздравя. В магазина ли отивате? Да вървим заедно.

— Не. Чакам тук един познат.

— Така ли…

Последва пауза. На Клим му се искаше да ме разтърси за раменете и да извика: „Варя, погледни, моля те, та това съм аз, позна ли ме? Наистина ли нищо не си спомняш?“ Естествено че нищо не помнех.

— Трябва да вървя — казах виновно.

— Да… — Клим сви рамене, влезе в колата и след няколко секунди изчезна зад ъгъла.

— И какво се пулиш? — попитах Резо.

— Ти се преструваш — строго каза той.

— Никой не те пита. И изобщо не смей да се месиш в моите работи, а още повече — да ме критикуваш. Ти си охранител — и толкова!

Бях се ядосала не на шега и размишлявах дали отново да не лиша за известно време Резо от трудоспособност. Той се сепна и обидено засумтя, сякаш бе прочел мислите ми.

На другия ден тръгнах към парка, Клим можеше да дойде, а можеше и да не се появи, но въпреки това в два часа вече седях на пейката, като предварително заставих Резо да се отдалечи на прилично разстояние под липите.

— Само се опитай да си отвориш устата или да се покажеш, когато никой не те вика! — изсъсках аз и дори тропнах с крак. След това си сложих шапката и разтворих една книга.

Смятах, че дори и Клим да се появи, това щеше да стане чак след един час. Но не след дълго той вече крачеше по алеята. Отдалече ме видя и ускори крачка.

— Здрасти! — вдигнах глава от книгата аз. — Намерих си шапката. — През цялото време постоянно ту губех, ту отново намирах въпросната шапка.

— Много ти отива. Толкова си хубава с нея! — Той седна до мен и хвана ръката ми. Това беше направо невероятно — Клим страдаше. — Какво четеш? — попита и взе книгата от ръцете ми.

— Не зная. Стихове.

— Обичаш ли стихове?

— Според мен четенето на стихове е доста скучно занимание. Но моят лекар казва, че задължително трябва да заучавам стихотворения наизуст. Това заздравявало паметта. Не разбирам какво има предвид, той изобщо е доста луд. Но тя също смята така и аз ги заучавам… Знаеш ли, че тя пак е видяла онзи човек, който счупил огледалото. Много се страхува, защото те са съвсем наблизо.

— Ти също ли се страхуваш?

— Аз ли? Не зная… Аз не мога да си ги спомня. Понякога си мисля, че ги помня, но това не е така. Те са й направили ужасни неща… Тя казва, че съм била там и затова съм полудяла. Това са глупости, нали? Всъщност тя е полудяла, защото мен те изобщо не са ме докоснали. Аз просто стоях и гледах. Зная, че беше така, но нищо не помня.

Клим мълчеше, държеше ръката ми и гледаше право пред себе си. Беше прекарал последните дни в търсене, но не на Монаха, както се надявах, а се бе опитал да събере повече информация за мен. Това не му бе коствало особени усилия. И от вчера вече със сигурност знаеше, че аз съм същата онази Варвара Салтикова, случайната позната на Монаха, при която той — Клим — бе изпратил момчетата си преди три години. Когато съмненията му на тази почва бяха изчезнали, беше почувствал, че губи равновесие и за пръв път в живота си се бе замислил за това, че светът не е подреден елементарно и че съдбата не е просто дума. След направеното откритие той бе седял в колата си час и половина, втренчил поглед в тъмнината зад прозореца, и сериозно бе разсъждавал върху това дали да не се застреля. (Не бих го посъветвала да хвърля сили за подобно нещо, защото доброволци за такова начинание винаги щяха да се намерят.) Призори глупавите мисли го бяха напуснали, но той си бе останал потиснат, смутен и смъртно изплашен. И сега, докато седеше на пейката до мен, Клим взе решение. А аз не се съмнявах, че ще изпълни замисъла си.

— Ръката ти е студена — каза той. — Да не си премръзнала?

— Не. Ще вали. Днес със сигурност ще вали.

Ние тръгнахме по алеята, а Резо се лепна отзад, като отправяше по адрес на Клим такива мисли, че аз не издържах и изкрещях:

— Престани веднага!

Клим учудено погледна към мен, а после — към Резо.

— Защо се ядоса?

— Да не е посмял да мисли гадости за теб!

— Да не би да знаеш какво мисли?

— Разбира се. Това изобщо не е трудно. Той смята, че ти не бива да ме държиш за ръката, защото аз съм луда, а виновен за това си именно ти. Що за глупост, кажи ми, моля те? Ужасен тъпчо и лъжец е и освен това — никога не му вярвам.

Щом чу думите ми, Резо демонстративно се приближи и заяви:

— Тати нареди да се приберем за обед. Имаме половин час път дотам.

— Чу ли какво говори този луд? — засмях се аз, но тръгнах след охранителя си.

Клим ми помогна да се кача в колата и каза:

— Внимавай да не си изгубиш пак шапката. Тя ми харесва.

— Целуни ме, моля те — помолих аз, той ме целуна и се усмихна, а изведнъж и на двама ни ни стана тъжно: и на него, и на мен.

Вратата се затвори, Резо подкара колата като луд, а аз заявих:

— Само посмей да кажеш думичка…

Вечерта аз и Доктора се разхождахме из градината.

— Какво се опитваш да направиш? — започна да ми досажда той. С всеки изминал ден Доктора нервничеше все повече и повече, а сега вече съвсем бе заприличал на истински лудньо.

Аз въздъхнах:

— Каквото и да ми говорят, странни същества са хората, Докторе. Да вземем например този Тати. Той е завършен мерзавец, но се отнася към мен като към родна дъщеря. Ами Клим? Той пък се влюби в лудо момиче. Боя се, че наоколо няма нито един нормален човек. А пък ти смяташ мен за побъркана. Понякога ми се струва, че само аз съм останала нормална, а всички други са някакви откачалки. Забавно, нали?

— Опитвам се да намеря логично обяснение на твоите постъпки. И не намирам. Това ме плаши.

— Я се разкарай със своята логика, Докторе!

— Мислех, че искаш да си отмъстиш на Клим и приятелчетата му. А ти си играеш на любов с него… Или не си играеш?

— Клим сам ще пречука приятелчетата си — изсумтях аз. — Поне така е решил. Но се страхува, че аз ще науча…

— Какво?

— Господи, Докторе, защо толкова трудно схващаш? Да не мислиш, че на Клим му е приятно да осъзнава, че сам е виновник за собственото си нещастие? Та нали любимата му е полудяла благодарение на неговите усилия! Клим е забавен тип, вече е прочел от кора до кора медицинската енциклопедия и сега знае за шизофренията и раздвоението на личността повече, отколкото ти. И се надява, че аз мога да бъда излекувана. Но много се страхува от това. Защото когато ме излекуват, аз мога да науча истината и той може да ме загуби.

— Такива мисли могат да побъркат човека — поклати глава Доктора. — Не ти ли е жал за него?

Аз развеселено казах:

— Хайде хайде, Докторе, спомни си с каква диагноза постъпих в болницата. И какво изобщо искаш от една шизофреничка?

В продължение на близо половин ден Резо пристъпя наоколо, цупи се и страда. Накрая го погледнах изпод вежди и се поинтересувах:

— Какво има?

— Убиха две момчета на Клим. — Така си беше, а още един от троицата неканени гости, които преди време се забавляваха с мен, беше отгърмял преди година.

— Тъй ли? — свих рамене аз. — Чудо невиждано! Монаха ли се е постарал?

— Не мисля. Убил ги е някой свой. Може и да е Клим…

— Чудо на чудесата и това си е! Защо му е да убива своите?

— Мисля, че ти знаеш защо.

— Много мислиш…

— А освен това Монаха се обади на Тати. И му говори за теб.

— Какво му каза?

— Че си дяволско момиче…

— Какво? — облещих очи аз.

— Така каза той. И че откакто си се появила, в града са започнали да стават някакви дяволски работи. Всички имат неприятности. Той не знае как вършиш тези неща, но цялата работа била именно в теб.

— Каква точно работа? А какво каза Тати?

— Каза, че това са глупости. И че ти нищо не знаеш и не можеш да знаеш. А Монаха просто търси начин да си спаси задника.

— Правилно е казал Тати. А ти защо нервничиш?

Резо облиза устни:

— Ами… може би Монаха не е пълен глупак… Схващаш ли за какво говоря? Тати те обича, но Тати е умен…

„Има си хас, умен е“, ядосах се, но се замислих.

По време на обеда седях срещу Тати и внимателно се вслушвах в него. Някои неща изобщо не ми харесваха, впрочем — както и на моя благодетел. Мислите му се насочиха към Доктора. Но Тати веднага се отказа от предположението си. Доктора, както и аз, нямаше достъп до ценни сведения. След обаждането на Монаха бяха проверили къщата от горе до долу за наличието на разни ченгесарски джунджурии и не откриха нищо.

„Да не би той да чете мисли?“, ядоса се Тати, ала не беше съвсем прав. Естествено Доктора не четеше мисли, но виж, аз… Тати беше хитър и подозрителен човек, значи трябваше да бъда предпазлива. И да свърша по-бързо с Клим.

Тати остави чинията настрана и заяви:

— Варя, заминавам за два дни. Вие с Резо оставате тук… — И нищо повече: каквото мислеше, това и каза. Много добре, сега беше моментът и Доктора да изчезне оттук, а аз щях да разполагам с време, през което да разиграя финала.

На сутринта, възползвайки се от това, че в къщата бяхме останали само тримата, т.е. аз, Доктора и Резо, за пореден път се опитах да се свържа със Скобелев и отново — неуспешно. Къде и защо толкова неочаквано беше изчезнал той? Изводите, до които стигах, ме плашеха: или го бяха засекли, докато изпълняваше бойната си задача и той бе напуснал града, или бе разгадал хитростите ми и сега се криеше от мен. Но при всички случаи не му отърваше да иде в милицията, така че този проблем можеше да почака.

Обадих се на Орлов.

— Къде, по дяволите, изчезна и с какво се занимаваш? — изкрещя той веднага след като чу гласа ми.

— Мисля, че много добре знаеш всичко — отговорих му с насмешка.

— Войната в града дело на твоите ръце ли е?

— Дори и да е така! Желаете ли да ме арестувате? Интересно за какво?

— Веднага престани с това!

— С какво да престана? Да ти правя кариерата ли?

— По дяволите… престани с всичко…

Стана ясно, че разговорът не се получава и аз затворих слушалката. Дълго хапах устни и гледах в стената. Нямаше как да бъда на няколко места едновременно, а щом беше така, значи ситуацията можеше да излезе от контрол. Скобелев, Орлов и Доктора… Дяволска троица…

Носех се из къщата като истинска фурия, а Доктора и Резо ме наблюдаваха, но не се решаваха да ме приближат. И правилно.

— Докторе, изчезни от града! — застопорявайки се пред него след поредния кръг по верандата, казах аз. — Вземи всичките ни пари и изчезни.

Той поклати глава:

— Не мога да те оставя в такова състояние.

— Че какво му е на състоянието ми?

— Варя, хайде да поговорим сериозно.

— Прави каквото искаш! — изревах аз. — За тебе ще е зле, малоумнико…

Привечер той напусна къщата, без да каже нито дума, а аз се заключих в стаята си, гледах часовника и пришпорвах времето. Точно в полунощ отидох до външната врата. Резо се материализира от тъмнината и ме хвана за ръката.

— Жалко, че не ти счупих и двата крака — въздъхнах. — Ей така ще си се тътриш подире ми.

Той не пожела да отговори, но и без това беше ясно, че ще се тътри.

— Не смей да се мотаеш в краката ми! — изръмжах аз, отворих портичката, а после с всичка сила я треснах под носа му и хукнах на бегом по улицата. Спрях едно такси, казах адреса на Клим, но когато наближих дома му, неочаквано взех друго решение и помолих шофьора да ме остави до телефонния автомат. В града имаше война и нямах представа как би постъпил Клим, ако откриеше пред вратата си късен гост. Ами ако започнеше да стреля?

Той вдигна слушалката след втория сигнал.

— Да? — подхвърли отривисто.

— Ти ли си? — промълвих. — Ти ли си?

— Варя? — Можех да се закълна, че Клим се изплаши. — Откъде се обаждаш?

— От гастронома. Виждам блока ти.

— Какво правиш навън през нощта?

— Ти ли ги уби? — изпищях. — Ти си ги убил…

— Кого?

— Ти знаеш. И аз зная всичко за теб…

— Почакай, почакай… Това са глупости…

— Не, всичко зная… Спомних си… Ти си мислеше, че нищо няма да мога да си спомня, но аз си спомних.

— За какво говориш? Варя, стой където си, ей сега ще дойда.

Нима наистина щеше да дойде? Не, той със сигурност бе откачен…

Клим изхвръкна от входа, обличайки в движение якето си, а аз излязох на светлината на уличната лампа, за да ме види. Хванах се с две ръце за раменете си и се залюшках като лист на трепетлика.

— Варя… — Вече беше до мен.

Погледнах го и затресох глава.

— Не. Не ме приближавай… Тя всичко ми разказа, тя е умна, а аз съм глупачка… да, глупачка, глупачка… — Той се опита да ме прегърна, но аз се отскубнах. — Господи, защо направи това?

— Кое? — смути се Клим.

— Защо? — разридах се аз и свих рамене. — Наистина ли нищо не разбираш…

— Варя, чуй ме, ще те откарам в болницата.

— В каква болница? Защо ми е болница?

Крещях с цяло гърло и се тръшках под светлината на уличната лампа, а той се опитваше да ме възпре. Най-сетне успя, хвана ме за раменете, стисна ме силно и започна да ме разтърсва:

— Чуваш ли ме? Чуваш ли ме?

Затворих очи, треперейки с всяка клетка от тялото си, а след това започнах да дишам по-равномерно.

— Закарай ме вкъщи — помолих жално.

— Вкъщи ли? — не разбра той.

— Студено ми е, искам вкъщи.

— Разбира се — обезумя накрая и той. — Колата ми е ей там, до входа, да вървим!

Седнахме в джипа, аз продължавах да се люшкам като трескава, а той ме гледаше. След това запали мотора, а ръцете му трепереха. Застанах на колене върху седалката, притиснах се до рамото му и помолих:

— Кажи ми, че това не е истина. Няма да повярвам на никого другиго, само на теб.

— Това не е истина — бързешком отвърна Клим. — Всичко е лъжа. Успокой се. Толкова ме изплаши!

— Къде отиваш? — попитах с почуда, поглеждайки през прозореца.

— Карам те вкъщи.

— Нима не знаеш къде живея? Завий тук.

— Къде трябва да те закарам?

— Карай направо.

Той наистина нищо не разбираше и пое напред, след петнадесет минути навлязохме по същия онзи мост, от който преди три години аз се пльоснах във водата в безчувствено състояние. По-точно — не се пльоснах, а ме пльоснаха.

— Спри колата! — изкрещях. Клим натисна спирачката, джипът рязко спря, а ние едва не разбихме стъклото с челата си. — Защо ме докара тук? — промълвих аз.

— Да съм те докарал ли? Ти поиска…

Отворих вратата и хукнах да бягам с всички сили.

— Къде отиваш? — извика Клим и изскочи от колата, зарязвайки я насред пътя.

Аз се хвърлих към парапета и погледнах надолу. Черната вода примамливо блестеше.

— Всичко е точно така! — поклатих глава. — Всичко е така, както казваше тя.

— Варя…

— Не ме приближавай! — креснах отново, той направи крачка, аз мигновено се прехвърлих през парапета и замрях, впила пръсти в него.

— Варя, моля те! — прошепна Клим и дори в тъмнината се виждаше как лицето му пребледня. — Дай ми ръка, дай ми ръка, Варя… — Очите му станаха големи и тъмни като водата долу.

— Не ме приближавай…

— Добре. — Той се закова на място. — Добре. Само се върни обратно.

— Нямам къде да се върна — разплаках се аз. — Ти знаеш… Нищо няма, и мен също ме няма.

— Варя, моля те… обичам те… хвани се за ръката ми. Чуваш ли?

Мислите му се въртяха като тъмен рояк, а една от тях беше най-настойчива. Усмихнах се, изхлипах и се отблъснах от парапета.

Той се втурна напред и успя да ме хване за ръката. В продължение на около половин минута ние се гледахме в очите, а под нас беше само черната бездна — същата като в очите му.

— Моля те, помогни ми — изплаших се аз. Дланите ни се бяха изпотили и пръстите ни се плъзгаха.

Той се опитваше да намери някаква опора с лявата си ръка и не можеше да се хване за нищо.

— Подай ми другата си ръка! — извика изплашено Клим, навеждайки се надолу.

— Не искам да умирам — прошепнах и се повдигнах към него, той ме хвана за лакътя, но се подхлъзна и едва сам не падна, аз извиках, а той пусна лакътя ми, гледайки ме с ужас в очите.

„Клим би могъл да ме измъкне, ние да се прегърнем и да се обичаме дълго и щастливо. Аз дори бих могла да се излекувам от шизофренията си и да му родя много деца… Е, и къде е тук романтиката? По дяволите!“, отсякох. Пръстите ни се изплъзваха… Уж този кадър бе доста популярен, но въпреки това разтърсваше. Клим се опита да подхване дланта ми и не успя. Устата му се разкриви в крясък, а на мен изведнъж ми стана смешно: „Я виж ти, сети се, че има Бог…“

Разтворих длан… ръцете ми отхвръкнаха настрани като криле и аз полетях надолу. Но не беше много приятно да цамбурнеш в реката от такава височина. Затова леко коригирах полета си и се гмурнах във водата с главата надолу. Дълбочината не беше малка и ми трябваше време, за да изплувам на повърхността. Плюейки и тръскайки глава, се опитах да се огледам и веднага видях Клим. Не му бе хрумнало нищо по-умно от това да скочи след мен. А на всичкото отгоре не можеше да плува. Скапан спасител… Ама че работа! Истински лудньо.

Ако той ей сега се удавеше, щеше да ме лиши от всякакво удоволствие. Тук течението беше силно, Клим отчаяно се мяташе, но в момента, в който успях да се приближа до него, той вече бе изчезнал под водата. Бях принудена да се гмурна и да го търся. Плувах добре, но не беше лесна работа да мъкнеш върху себе си як мъжага. Клим бе безжизнен и тежеше не по-малко от сто килограма. Хванах го за яката на якето, придържайки лицето му над водата, и заплувах към брега, ругаейки.

Плясъкът зад гърба ми ме изплаши, тук не се въдеха акули, но въпреки това беше страшно. Изпищях и се обърнах. С два силни маха разстоянието помежду ни преодоля Резо и ме хвана за ръката.

— Дръж Клим! — извиках, плюейки. — Май че се е нагълтал с вода.

Беше ми по-лесно да плувам без голямата тежест и аз първа излязох на брега, а Резо измъкна Клим и го сложи на пясъка.

— Жив ли е? — попитах.

— Мисля, че да.

— Прекрасно. Изчезвай оттук! Надявам се, че ще му провърви и ще го прибере някой милиционерски патрул.

Влязох във водата.

— Къде отиваш? — разтревожи се Резо.

— Налага се да поплувам още малко — подсмихнах се. — Не бива да оставяме следи.

През следващите два дни си останах вкъщи, без да излизам където и да било. Резо се държеше изключително прилично и се появяваше само тогава, когато го повиквах. Въпреки че не се сдържа и попита:

— Защо го извади?

— Проявих човеколюбие! — отрязах аз. — Инстинкт, чувал ли си тази дума? Единият се дави, а другият го спасява.

— Мисля, че ти искаше той да го направи сам.

— Сам да се спаси ли? — повдигнах вежди.

— Не. Сам да се убие.

— И на кого си се метнал толкова умен? — поклатих глава.

Тати съобщи, че ще се забави. Къде ли и по каква ли причина? Събитията изобщо не ми харесваха. Доктора не само че не се махна от града, ами взе, че тръгна и на работа. Всичко се случваше съвсем не така, както го бях замислила.

Възползвайки се от това, че Тати го няма, а ние с Резо бяхме оставени сами на себе си, аз още веднъж се опитах да открия Скобелев. Дръзнах да мина по улицата, на която живееше, и дори надникнах в пивницата. Позвъних му и няколко пъти по телефона. Резо се цупеше и изглеждаше нещастен, но не задаваше въпроси.

— Можеш ли да разбереш как е Клим? — попитах.

— Прекрасно — избоботи той. — Освестил се е и вече ни се обади.

За мен това беше новина.

— Обадил ли се е? Кога?

— Вчера. Попита къде си. Отговорих му, че не зная и че никой не знае.

— Защо не ми каза?

— Ами ти не си ме питала. Ако беше попитала, щях да ти отговоря.

— Е, браво… Как смяташ, той какво си мисли, че е станало с мен?

— Вчера някакви малоумници претърсваха реката до моста и по течението. Мисля, че Клим те е погребал.

— Страхотно! Малко по-късно ще възкръсна.

— В такъв случай не бива да се появяваш в града.

Последната забележка ми се стори мъдра. Всичко трябваше да върви по реда си и ние щяхме да видим какво ще излезе от това.

Продължавах да звъня на Скобелев и вече дори подозирах, че това занимание е безполезно. Той или беше загинал, или беше избягал от града. Когато за пореден път набрах номера му, след няколко секунди с изненада чух мъжки глас:

— Да.

— Виктор Алексеевич, моля ви.

— Ти ли си? — зарадва се той. Съмненията ми отпаднаха: разговарях със Скобелев, но след дългото отсъствие неговото появяване изглеждаше подозрително и аз не бързах да се успокоявам особено:

— Много се изплаших — казах. — Къде беше?

— Търчах из града — бързешком отвърна той, но се усещаше, че е много развълнуван. — Не можех да те предупредя, т.е. много дълго звънях на номера, който ми остави, но никой не ми отговаряше.

— Сега живея на друго място, изпълнявам задача. Опасно е да се обаждаш там. — И на това място Скобелев произнесе една фраза, от която на мен направо ми прилоша.

— Варя, намерих Монаха.

— Какво?

— Видях го случайно в града и го проследих. Отначало се колебаех, но сега съм съвсем сигурен: той се крие в Лужино, нали знаеш това място, там има недостроени вили, точно до реката. Та така: Монаха е в една от тях. Ръководството все още интересува ли се от него?

— Разбира се. Разкажи ми по-подробно.

— Забелязах го случайно в града. Тръгнах след него. Видях го да говори с някого по телефона и запомних номера. След това го изгубих и реших да разбера на кого се беше обаждал. На една млада дама. Следих я няколко дни и така засякох Монаха. Той е в първата недостроена вила от реката… — Скобелев помълча малко и попита: — Заповедта в сила ли е?

— Виж какво, Витя. Трябва да се видя с него и да си поговорим. Ти ще ме подсигуряваш. Ще очистиш Монаха само в краен случай. — Той не отговори веднага. — Разбра ли? — попитах.

— Да. Кога трябва да отида?

— Сам решавай. Аз ще се появя там някъде след около два часа.

Затворих слушалката и се разходих из стаята, впрочем ходенето ми повече приличаше на тичане. Предстоящата среща с Монаха много ме развълнува.

Лужино се намираше на половин километър от околовръстния път. Преди няколко години там започнаха да строят вили и те наистина взеха да никнат като гъби: абсолютно еднакви, огромни, от червени тухли, отдолу, както се полагаше — с гараж, а под покрива — с мансарда. Това чудо струваше много скъпо, но районът не бе избран сполучливо — съвсем наблизо имаше шумно шосе. Пък и самите вили бяха наредени плътно една до друга и около тях нямаше нито градини от по половин декар, нито зелени поляни с размерите на летище. На кого можеше да му хареса такава теснотия? Богатите хора презряха района, а двуетажните уродливи постройки от по триста квадратни метра не бяха по джоба на бедните. Вилите пустееха (според мен бяха около дванадесет парчета), а фирмата, която ги строеше, май че фалира. Но когато понякога минавах оттам, виждах от другата страна на пътя да се възвисява кран и други машини, което намекваше по един или друг начин, че работите продължаваха.

Значи Монаха си бе намерил там пристан. Вътрешното обзавеждане на вилите не беше довършено, но със сигурност имаха покриви, врати и прозорци със стъкла. Следователно там можеше да се живее, ако човек не се гнусеше от известни неудобства. Оставаше неясно само едно: на какво разчиташе Монаха, навъртайки се близо до града и по този начин постоянно рискувайки буйната си главица? Та нали не само Скобелев, а и всеки друг можеше да проследи приятелката му, която го снабдяваше с храна! Какво пък, щяхме да се срещнем и да разберем.

Оставаше ми да реша какво да правя с Резо. Излязох на верандата и му хвърлих едно око. Седеше в креслото и гледаше неотклонно в една точка, от което можеше да се направи заключението, че бе намерил в нея нещо интересно. Щом усети, че съм до него, той вдигна глава и се смръщи. Трябваше да приспя неуморната му бдителност.

— Резо — повиках го жално, — моля те, ела в моята стая.

Той се довлече в стаята ми, а аз извадих една дискета и му я подадох:

— Скрий я. Никой не бива да я вижда.

— Какво има там?

— Моите мисли.

— Това не са мисли, а дивотии и недей да ме баламосваш.

— Ако моите мисли станат реалност, ти ще бъдеш велик човек. Мога ли да разчитам, че никой — освен теб — няма да види дискетата?

— Разбира се — измърмори той.

— Благодаря. И още нещо: трябва да взема една кутия от тавана над килера, да вървим!

Килерът беше голям и се заключваше с резе.

— А защо ти е кутия? — прояви любопитство Резо.

— Сега ще разбереш — отвърнах.

Той разгъна стълбичката и се заизкачва нагоре, а аз изскочих от килера, заключих вратата и за по-сигурно преместих една табуретка пред нея. Трябваше му време, за да се измъкне оттам.

Хукнах презглава към гаража. Резо винаги носеше със себе си ключовете от опела, но освен опел, там имаше и един много стар форд. Тати отдавна искаше да се отърве от него, ала все не му стигаше време и колата спокойно си ръждясваше в кьошето. Впрочем за ръждясването беше силно казано, фордът изглеждаше съвсем прилично, дори бих казала — луксозно. Естествено не според Тати, а според мен. Ключовете му висяха тук, в гаража, на един пирон до входа. Натиснах копчето, изчаках вратата да се отвори и запалих мотора, долавяйки как от къщата се разнася шум от ритмични удари — беше Резо, който се опитваше да се освободи. След пет минути вече летях по булеварда. Сега Резо не можеше да ме догони дори и с опела си, защото просто нямаше да открие следите ми.