Татяна Полякова
Нейната малка тайна (10)

10

Естествено че нито през този, нито през следващия ден аз отидох някъде и въобще не се появих до оградата. Владимир Иванович ми се обади още веднъж. Слушалката вдигна Доктора и дълбокомислено разговаря с него около пет минути. На другия ден откъм оградата се разнесе гласът на моя съсед.

— Варя — настойчиво ме повика той. Аз плахо се приближих. — Защо не идваш при мен? — попита Тати. Аз свих рамене. — Твоят Леонид Андреевич ли не ти разрешава?

— Той е добър човек — измърморих — и казва, че не бива да досаждам на хората. Освен това бих могла да ви поставя в конфузно положение, както миналия път с вашия приятел. Само че той изобщо не ви е приятел — зная това със сигурност и не можах да го премълча. А Леонид Андреевич ми се скара.

— Виж какво, я ела тук — въздъхна съседът ми. — Но по-добре мини през портичката.

— Не — поклатих глава аз. — При вас има едни момчета, те сигурно вече знаят за мен и… ще ми се смеят.

— Промъкни се през оградата — свъси вежди моят по-голям приятел. — И не се притеснявай, никой няма да ти се смее.

След тридесет секунди вече бях в градината му, а той ме хвана за ръка и ме поведе към къщата. Ако Владимир Иванович сериозно се поинтересуваше от моята особа, ако зададеше няколко въпроса на запознати хора и получеше няколко отговора на тях, то аз можех да изпадна в доста деликатно положение: например възрастта ми в някаква степен би го озадачила. Макар че, след като бях луда, значи известно изоставане в развитието ми беше напълно обяснимо. Всички откачалки изглеждат като деца почти до тридесетата си година. Общо взето, не биваше да се тормозя предварително. Настанихме се на верандата, но почти не играхме шах, а само разговаряхме. От този ден нататък нашите отношения придобиха друг характер. Владимир Иванович проявяваше все по-голям интерес към мен и все по-малък към шаха. Много го занимаваше и Доктора. Наложи ми се в движение да измислям историята на приятелството между него и моите родители.

— Сега той не е на работа и затова ме взе във ваканция.

— Откъде? — не разбра Владимир Иванович.

— От болницата. Леонид Андреевич е лекар, той смята, че не е задължително да стоя в болница.

— Правилно смята, болницата е затвор — изтърси той.

— А Леонид Андреевич има ли семейство?

— Няма — поклатих глава аз. — Отдавна са разведени с жена му.

— Значи той ти е… като баща?

„Хубав въпрос! — изсумтях наум. — По-скоро аз съм му като майка.“

— Не… — Успях да произнеса това не с такъв тон, че мислите на Владимир Иванович се завъртяха като вихър в главата му.

— Варя, какво, да не би той да ти посяга? — попита, едва събрал сили за такъв въпрос, събеседникът ми, а аз изплашено поклатих глава.

— Не, какво говорите… той просто е строг. Какво лошо има в това да си поговоря с някого? Или да ида на кино? Леонид Андреевич няма време, защото пише дисертацията си, а никъде не ме пуска сама.

Съседът ми кимна.

— Ако седиш по цял ден зад оградата, все едно че си в болницата.

— Не — поклатих глава. — В болницата е лошо.

— А после къде ще идеш? — попита след малко Владимир Иванович. — След ваканцията.

— Леонид Андреевич подготвя документите ми, ще ме изпратят в дом за инвалиди.

— Че какъв инвалид си ти? — сепна се той.

— Ами… така се нарича…

— А-а! — стъписано рече Тати и ме погледна. — Слушай, Варя, няма нужда да ходиш в никакъв дом за инвалиди, ти си съвсем здраво момиче… Какво ще правиш там?

Усмихнах се леко:

— Не мога да живея сама. За да живея сама, трябва да работя, но мен никъде няма да ме вземат, пък и трябва да съм под лекарско наблюдение. Нямам роднини, а Леонид Андреевич не може да ме държи непрекъснато при себе си… Но вие не се притеснявайте — усмихнах се аз. — Вече ходихме да видим онзи дом, там е хубаво. Има голяма градина, селото е наблизо, ще работя във фермата. Отбих се там, телетата са толкова смешни! Поговорих си и с едно момиче, тя каза, че обстановката при тях е нормална, възпитателите са добри, не бият. Леонид Андреевич обеща да ме взема за ваканциите… Май съвсем ви разстроих — опомних се внезапно. — Хайде по-добре да поиграем шах.

На него не му се играеше шах, той все по-дълго задържаше погледа си върху мен и размишляваше издълбоко.

След два дни, седнали сутринта на верандата, аз и моят съсед се захванахме да решаваме кръстословица. Докато безделничех, бях натрупала доста опит в това занимание и започнах да я люпя като семки. Владимир Иванович само се изумяваше и едва успяваше да записва.

— Откъде знаеш това? — засмя се той, когато на мига отгатнах някаква много засукана дума.

— Просто обичам кръстословиците — свих рамене аз. — А също и да играя морски шах. В института много често играехме с една приятелка по време на лекции…

— Ти в институт ли си учила? — попита Владимир Иванович, опитвайки се да уточни дали той нещо не е разбрал, или моят мозък дава фира.

— Да. В педагогическия. След това една година работих в училище.

— А… — Владимир Иванович постоя като ударен, а после боязливо започна: — Как стана така, Варя?

— Защо попаднах в болницата ли питате? Нещо стана с мен…

— Какво?

— Не помня. Нещо лошо. Леонид Андреевич казва, че потискам спомените вътре в себе си и съм под тяхна власт. Ако можех да ги разкажа, вероятно щях да се избавя от страха си и изобщо… да се излекувам. Той често ме разпитва, понякога ми се сърди, защото мисли, че нарочно мълча, но аз наистина нищо не помня.

„Кучи син е този Леонид Андреевич! — разяри се моят приятел, но само наум. — Взел момичето и си прави опити с него, а после и дисертация ще напише…“

В подобни разговори измина една седмица. В сряда на гости на Владимир Иванович отново дойде дънковият Андрей, а аз се разбързах да си ходя, но домакинът ми направи знак с ръка да си седя и да си пия чая. Дънковият ме гледаше мрачно, но се насилваше да се усмихне. Аз се настаних в ъгъла на верандата, а те се грееха на слънчице и тихо разговаряха. Седях кротко като мишка в течение на четиридесет минути и се вслушвах, разбира се, не в разговора, а в мислите на дънковия. Най-сетне Андрей си тръгна, а ние с Владимир Иванович се отправихме на разходка в градината.

— Защо си толкова мълчалива? — развеселено полюбопитства той.

— Така… — свих рамене аз, повървях натъжена и добавих: — Лош приятел си имате.

— Защо не ти харесва? — искрено се учуди Тати. — Не си права, Варя — заговори сериозно той след кратко мълчание. — Андрей е читаво момче, с него сме приятели от много години и неведнъж сме имали повод взаимно да се проверим. Нали знаеш поговорката за торбата сол?

— Зная я… Не искам да се ядосвате и затова няма да говоря нищо по адрес на вашия Андрей. Обаче усещам, че е лош човек.

„И те дебне, стари глупако — много ми се искаше да добавя. — А ти ми дрънкаш глупости за торбата сол. Разбира се, няма да му дам да ти свети маслото, но и ти недей да лапаш мухите.“

Измина една седмица. Владимир Иванович толкова свикна с мен, че не сядаше да закусва, ако не бях до него. Все по-често ме наричаше наум дъщеря и намираше необикновена прилика между нея и мен. През последните дни той ходи на гробището само два пъти и щом се върнеше вкъщи, веднага ми се обаждаше.

Момчетата от охраната също свикнаха с мен, аз почти не предизвиквах никакви размисли в главите им. Поначало при тях положението с размислите беше сложно — дори и да се мернеше нещо в ума им по повод на моите достойнства, то веднага изчезваше: момчетата знаеха, че не съм с всичкия си, както и това, че ако започнеш да общуваш с откачалка, като нищо и сам можеш да откачиш. Не след дълго изобщо престанах да се интересувам от техните мисли.

В една тиха сутрин седях на верандата на Владимир Иванович и самотно пиех чай, тъй като домакинът разговаряше по телефона в хола. До стъпалата стърчеше едното момче от охраната, което се казваше Володя, а в този момент на верандата се появи и Резо. Напоследък ние с него почти се бяхме сприятелили, казвам почти, защото главата на Резо беше съвсем празна и за него като че ли беше абсолютно невъзможно да се научи нещо. Макар че той не беше обикновено момче и дори имаше принципи. Пък и не обичаше да разговаря пред Тати, тъй като получаваше пари не за да дрънка, а за да охранява и точно това беше един от неговите принципи. В по-голямата част от времето той мълчеше и се оглеждаше наоколо, сякаш търсеше нещо. Ако не знаех мислите му, със сигурност щях да започна да се боя от него, защото изглеждаше доста страховито с тъмния си костюм и черните си очила, особено привечер, когато не успяваше да се избръсне втори път — четината му растеше направо с фантастична скорост, а той невинаги сколасваше да я бръсне два пъти на ден и на стъмване често придобиваше звероподобен вид. Само Резо и още един от охранителите — русокосият, който се казваше Толя, живееха постоянно в къщата, а другите се сменяха.

Та Резо се появи на верандата и докато гледаше приятелчето си до стълбите, смръщено си помисли: „Тоя Вова защо е толкова изнервен напоследък?“

„Наистина защо ли?“, помислих си и аз и реших да узная.

Вова беше стабилно момче и ако в тази ситуация аз бях на негово място, щях да съм не просто изнервена, а направо да ходя на ушите си. Но той се държеше непоклатимо, вярно — все гледаше встрани, избягваше погледите на приятелите си и най-вече — очите на шефа си. А напразно. Ето че на Резо това вече му бе направило впечатление и шефът му също можеше да забележи, защото изобщо не бе глупак — той беше смотаняк, но само на вид, ала мислите в главата му изобщо не бяха смотани.

Впрочем Володя много добре разбираше това, боеше се до отчаяние и така още повече влошаваше положението си. А аз, честно казано, се радвах, защото вече ми беше омръзнало само да седя на чуждата веранда и много ми се щеше да поставя на нова плоскост отношенията си с нашия домакин, а нямах повод за това.

Измислих набързо един малък план и следобед се заех да го осъществявам. Ние все по-често седяхме на верандата, Владимир Иванович ми разказваше случки от живота си и пътьом измъкваше от мен разни неща за моя. Погледнах часовника си и станах.

— Аз тръгвам.

— Рано е още — отбеляза той. — Или вече ти е скучно.

— Не. Просто имам работа… трябва да си събера нещата. Заминаваме. Всъщност дойдох да се сбогувам с вас. — В този момент плахо се усмихнах и напълних очите си със сълзи. Не чак толкова, че да се търкулнат по бузите ми, но те видимо присъстваха.

— Къде заминаваш? — не разбра Владимир Иванович.

Аз свих рамене:

— Нали ви казах…

— Чакай малко, как така? — развълнува се той. — Къде заминаваш, защо?

— Утре, в осем сутринта.

— Нищо не си ми казала…

— Не исках да ви разстройвам… Зная, че се отнасяте добре към мен, усещам го…

— Варя… — започна Тати и се запъна. — Къде се намира този дом? — Той се ядоса и дори не се опита да скрие това.

— Наблизо, на около петдесет километра. Само че не ми идвайте на посещения — помолих аз. — Вие сте добър човек, ще ви стане жал за мен и само ще се разстроите. Довиждане, Владимир Иванович, благодаря ви за всичко. Е, аз вече ще тръгвам, нали така? Трудно ми е да се сбогувам с вас и затова не ви казах… Довиждане. — На това място слязох по стълбите и почти на бегом се отправих към оградата.

— Варя! — извика той някак изплашено, а аз му махнах с ръка, без да се обръщам.

Проврях се в нашата градина и едва си поех дъх. „Лицемерка!“, изсумтях наум и се отправих към Доктора.

— Ако се обади, не вдигай слушалката! — предупредих го аз, но никой не се обади. Макар и да преживяваше тежко раздялата ни, Владимир Иванович беше нормален човек, в смисъл че не беше смахнат и разбираше, че не можеш да риташ срещу съдбата. Аз се настаних на дивана, а Доктора седна до мен и започна да ми досажда с въпросите си. Наложи се да му обясня всичко, тъй като той имаше много значима роля в моя план. Доктора слушаше, мръщеше се, но беше принуден да се съгласи, че не е в състояние да предложи нищо друго — и само кимна.

Привечер с огромно нетърпение започнах да поглеждам към часовника, опитах се и да чета, но не успях, защото бях страшно притеснена: ако днес нищо не се получеше, утре трябваше да замина, а друга възможност да се докопам до Тати нямаше да имам.

След половин час заваля дъжд — отначало топъл и кротък, но после задуха вятър, който заогъва брезата под прозореца, небето стана оловно, просветна мълния и започна истински порой.

Погледнах през отворения прозорец и поклатих глава: буйството на природата ми идваше дюшеш като фон на предстоящата покъртителна сцена. Нямаше нищо по-подходящо за нея от вилнеещ ураган, стига само проливният дъжд да не подплашеше моя по-голям приятел и той да не предпочетеше да си остане вкъщи.

В 21.10 казах на Доктора: „Моли се за мен, ако си вярващ“ — и хукнах навън, като при това, за по-голяма убедителност, си останах по басмената рокличка и с боси крака. От страх да не закъснея аз се появих до площадката пред входа на скъпия си приятел по-рано от предвиденото и временно трябваше да се скрия край съседската ограда в гъстите клони на люляка. Впрочем улицата беше съвършено пуста и едва ли някой ме бе забелязал.

Бях настръхнала от студ, потропвах с крака в образувалата се локва и тъжно си мислех: „Със сигурност няма да тръгне“, но в този момент вратата на гаража се отвори, оттам се появи огромна черна кола, чиято марка не познавах — вероятно беше нещо американско, а аз се хвърлих срещу нея, размахвайки ръце и крещейки с цяло гърло: „Владимир Иванович.“

И все пак той бе успял доста да се привърже към мен, защото колата не само че спря, а и самият той, въпреки дъжда, излезе от нея и дори не помисли за костюма си, когато аз, мокра като кокошка, се хвърлих на шията му.

— Владимир Иванович — треперейки и заеквайки, зашепнах с посинели устни (всичко си беше самата истина — и треската, и сините от студ устни, но той реши, че е от вълнение, и правилно постъпи, защото много разчитах на това). — Владимир Иванович, моля ви, не заминавайте, много ви моля…

— Варя — смути се той и дори се опита леко да се отдръпне, но аз се бях впила в него като кърлеж.

— Владимир Иванович, аз не съм луда, така стана и когато майка ми почина, аз винаги предчувствам, и сега… за бога, не заминавайте, вие няма да се върнете, моля ви, повярвайте ми… — Ридаех, крещях и се опитвах да надвикам дъжда, а Владимир Иванович окончателно се шашна. От колата изскочиха и момчетата, но те не знаеха какво да направят, защото не получаваха нареждания, а никой не рискуваше да ме отдръпне от Тати на своя отговорност.

В този момент, дочакал реда си, иззад храстите се появи и Доктора, който също бе успял да подгизне от дъжда и се носеше към нас с вид на много разгневен човек.

— Веднага се прибирай вкъщи! — изкрещя той, след като ни приближи.

— Какво е станало? — все още смутено попита Владимир Иванович.

— Тя изведнъж реши, че нещо ще се случи с вас — обясни Доктора. — Пуснете я най-после… Бях принуден да я заключа в стаята й, защото цяла вечер напираше да ви се обади по телефона и да ви предупреди, а след това избяга през прозореца…

Докато той говореше, аз продължавах да си дудвам своето, леех сълзи и току сграбчвах скъпия си приятел за ръката. Всички бяха напълно шашардисани, защото пред очите им се разиграваше абсолютно нелепа и дори идиотска сцена. И тогава аз за пореден път изпищях:

— Той лъже, аз зная, аз винаги зная, не съм луда!

В главата на Владимир Иванович се мерна любопитна мисъл и той попита:

— Истината ли казва за майка си?

— Това беше съвпадение, вие сте нормален човек и трябва да го разберете — озверя Доктора. — Такива случаи са просто съвпадения, разберете, тя не е на себе си и си мисли, че има предчувствия.

— Хайде да влезем вътре — съвсем спокойно заяви Владимир Иванович, с което — длъжна съм да призная — учуди всички. Той ме хвана за ръката и ние хукнахме към къщата, забравили за колата, а шофьорът даде заден и се върна през още незатворената врата. От всички действащи лица се стичаше вода върху мраморните плочки, но в хола беше тихо и ние можехме да си говорим спокойно, т.е. можеше Владимир Иванович, а аз изобщо не бях в състояние да кажа каквото и да било и само го държах за ръката. — За какво става дума? — попита той Доктора. — Само че по-кратко и без вашите медицински термини.

— Момичето е решило, че ви застрашава опасност и че днес ще умрете. От два дни непрекъснато повтаря: „Ще стане нещо“, а днес привечер… сам виждате.

— Виждам. Случвало ли се е и друг път?

— Да — намръщи се Доктора. — Тя е болна, нали ви разказах…

— Така… А предчувствията й потвърждават ли се понякога?

— Нали вече ви казах: това са съвпадения… Не можете сериозно да мислите, че…

— Да или не?

— Да. Просто съвпадения! — ядоса се Доктора.

— Колко пъти? — прекъсна го Владимир Иванович. Той беше практичен човек.

Доктора поклати глава, отмахна мократа коса от челото си и въздъхна:

— Разберете най-сетне…

— Колко? — рязко попита моят по-голям приятел и Доктора с огромно нежелание измърмори тихо:

— Винаги… Тя е… болна, но вие сте разумен човек…

— Млъкнете за малко! — изкрещя Тати и Доктора млъкна, защото молбата беше поднесена с такъв тон, че не търпеше възражения.

Охраната беше изгубила ума и дума, а Володя хапеше устни. Впрочем той не се канеше да пътува с шефа си и когато чу шума, се появи от вътрешността на къщата, а сега стоеше на вратата и усилено избягваше погледа ми.

В този момент най-неочаквано се обади Резо, макар че той, общо взето, рядко ощастливяваше обществеността със звученето на своя глас, а пък в тази ситуация изобщо би трябвало да си мълчи, но тъкмо Резо беше този, който отвори уста и ме накара да се почувствам щастлива:

— Владимир Иванович, не бива да ходите там.

Владимир Иванович помисли малко, а после кимна:

— Резо, обади се на Андрей… Не, по-добре аз да му се обадя, а ти изпрати момчетата…

Резо кимна и заяви на Володя:

— Ти ще идеш.

Не зная как Вова успя да се задържи на краката си, ала тръгна към колата с доста изтерзан вид, но на това едва ли някой — освен мен и Резо — обърна внимание.

Володя и още две момчета седнаха в колата и заминаха нанякъде, а ние останахме в къщата: аз, Владимир Иванович, Доктора и двама охранители. Сега моят скъп приятел просто не биваше веднага да се хвърля към телефона.

Притворих очи, седнала на една стругована пейка до стената — бях мокра, със сини устни и пребледняло от вълнението лице. Уморително нещо е това лицемерие, трябва да дават мляко за вредност на всеки, който го практикува.

Най-сетне те ми обърнаха внимание и по-скоро не на мен, а на моя плачевен вид, защото в този момент аз вече се свличах по стената.

— Варя! — хвърли се Доктора към мен, макар от само себе си да бе ясно, че аз нищо не можех да му отговоря и затова само още по-силно забелих очи. На това място и Владимир Иванович се постресна и също се хвърли към мен.

— Какво й става? — попита тревожно той.

— Вълненията са й противопоказни — измърмори Доктора. — Трябва да я пренесем на дивана.

— Занесете я в хола. — Владимир Иванович лично ме взе на ръце, пренебрегвайки грижите на Доктора, и ме помъкна към хола, но не разчете добре силите си, защото беше вече на възраст, а аз бях тежко момиче, макар и крехко на вид. Вездесъщият Резо се притече на помощ на шефа си и аз се озовах на дивана.

— Някой да отскочи до нас — тревожеше се Доктора, — в кухнята до масата има лекарска чанта.

Един от охранителите забърза под дъжда, а останалите участници в спектакъла продължиха да се блещят срещу мен. Резо се подпря на стената, намръщи се и съкрушено замига с клепачи — миглите му бяха дълги и изглеждаха някак странно при тази големина на очите му; Доктора и Владимир Иванович стояха до дивана и държаха двете ми ръце, но на Владимир Иванович не му беше удобно в позата, която бе заел, тъй като стоеше приведен, ала той сякаш не обръщаше внимание на това и най-важното беше, че изобщо бе забравил за желанието си да се обажда по телефона. Момчето се върна с чантата и Доктора ми направи една инжекция с успокоително, което изобщо не ми беше излишно. Охранителят също се наведе и му прошепна в ухото:

— Намерих ключовете, бяха на масата, заключих вратата, защото всичко става…

Доктора кимна в знак на благодарност за проявената грижовност, а аз едва не прихнах — добре че успокоителното започна да ми действа.

— Трябва да я пренесем на леглото — заяви Доктора и прибра спринцовката в чантата си. — Известно време ще спи. — „Как ли пък няма да заспя тук!“, помислих си аз със сарказъм в отговор на неговите думи. — Ей сега ще докарам колата…

— Защо? — намеси се Владимир Иванович. — Можете да я оставите тук. В къщата има много място. И на мен ще ми е по-спокойно.

— Това… не е много удобно — сви рамене Доктора.

— А вие не се съобразявайте с разни предразсъдъци. Трябва да преоблечем момичето и хубаво да го завием, цялото е подгизнало, ще вземе да настине. Не е удобно аз или момчетата да направим това, но вие сте лекар…

Пренесоха ме на леглото. Доктора съблече роклята ми, зави ме с две одеяла и прошепна в ухото ми:

— Преструвана! — И скръцна с вратата. Както стана ясно по-късно, той заварил Тати в хола на телефона, но по някаква причина съседът ни не можел веднага да се свърже с когото искал. И попитал Доктора:

— Как е?

Доктора му отговорил нещо, а Владимир Иванович се впуснал да задава въпроси за моята дарба да предвиждам и не бързал да набира номера отново. А когато се обадил… общо взето, изненадал приятеля си, с когото беше изял една торба сол, защото онзи вече го смятал за покойник. Разбира се, Владимир Иванович не знаел това и обяснил накратко, че не можел да отиде, като притурил още нещо в добавка. Според свидетелствата на Доктора той говорел съвършено спокойно и като че ли нищо не подозирал. Впрочем Доктора много скоро се върна при мен, защото се чувстваше неуютно в компанията на нашите съседи.

Някъде след около половин час се разнесе звън на телефон, а след това в къщата настана суматоха, по която можеше да се съди, че стопаните й са развълнувани. И имаше защо да се вълнуват, тъй като се оказа, че колата на Владимир Иванович била обстреляла десет минути след като момчетата напуснали гаража, вследствие на което тя се превърнала в купчина негодно желязо, а двамата младежи в нея и шофьорът й се възнесли в небесата.

Скоро бройката на покойниците се увеличи и пръв сред попълнението стана Дънковия. Тати направи кратко разследване и съратниците в сплотените му редици намаляха. Въпреки че Дънковия официално се водеше като безследно изчезнал, аз можех да посоча мястото на неговия гроб (макар Толя да се хвалеше, че никой никога не ще може да го намери). Кончината на Дънковия беше много ефектна, но аз не се поинтересувах от подробностите, за да не изгубя приятните си сънища нощем.

Доктора седеше до леглото ми, нервничеше и се страхуваше да говори, защото се боеше, че наоколо има подслушващи устройства и други такива глупости, които му се привиждаха, тъй като от безделничене по цял ден гледаше екшъни.

— Докторе — повиках го тихо, той трепна и се приближи към мен, а аз видях, че лицето му изглежда доста бледо на светлината на нощната лампа. — Всичко е наред — уверих го.

— Добре би било, ако е така — въздъхна той и метна поглед към вратата.

— Сега всичко зависи от теб — обадих се отново аз.

— В какъв смисъл?

— В прекия. И на глупака е ясно, че веднага ще започнат да ни проверяват, а ти трябва да изпревариш събитията и да разкажеш моята история максимално достъпно, но, разбира се — и покъртително. Така че у Тати да не останат никакви съмнения. А ако останат…

— Какво? — сепна се Доктора.

— Значи смъртта ни ще е грозна — изсмях се аз.

— Варвара! — покри се с петна той.

— Не се бой — утеших го. — Ще се измъкнем, най-важното е да се държиш в ръце.

— Дявол да го вземе! — засъска той. — Защо ти е всичко това? И така можеше да вкараш този Тати в затвора.

— Е, Докторе — обидих се аз. — Не е интересно просто да го вкарам, нали си романтик — наслаждавай се на ситуацията…

— Ама че наслада! — Беше ядосан.

— Добре де — потупах го по ръката. — Ти всичко знаеш, всичко можеш и аз съм сигурна, че ще успееш. Постарай се… Разбира се, историята ни изглежда подозрително, но нищо не ни пречи да обърнем нещата в наша полза. Така че не стой тук, а върви и действай!

— Сега ли?

— Естествено. А какво да чакаме? Тати да научи, че Орлов ме е посещавал няколко пъти? Или това, че съм се шляла по казината и съм пръскала пари?

— Мислиш ли, че ще научи?

— Разбира се, ако поиска. А той ще поиска, защото ако не греша, решил е да ме остави в дома си. Но няма да научи всичко това още днес, така че имаме време да обясним нещата правдоподобно. — Тъй като видях, че Доктора се изплаши още повече и сякаш се вцепени, аз го подканих: — Върви, Докторе, работи! Много те моля, постарай се заради нас.

— Господи… — поклати глава той, но стана и тръгна към вратата. А когато хвана дръжката, се обърна и ме погледна. „Ти си луда“, ясно произнесе той, но всъщност наум, защото на откачалките такива неща не се говорят направо.

Доктора излезе, а аз задрямах. А по-нататък се случило горе-долу следното: Доктора намерил домакина, крайно развълнуван, в гостната.

— Владимир Иванович — казал той, — Варя спи, направих й инжекция, тя ще прекара нощта спокойно и няма да ви създава проблеми.

— Какво говорите? — като че ли се засегнал Владимир Иванович. — Как е сега?

Доктора свил рамене:

— След такива пристъпи при нея винаги се наблюдава спад на силите, депресия, сънливост… Това е в рамките на нормалното… Ще я взема утре в осем сутринта… Всичко хубаво. — Тръгнал към вратата, но домакинът го спрял:

— Леонид Андреевич…

— Да? — Въпреки ужасния си страх, Доктора успявал да си придаде много внушителен вид. Направо истинско светило на медицината и това си е.

— Исках да поговоря с вас за Варвара — несигурно започнал Владимир Иванович, а Доктора уж се учудил:

— Слушам ви.

— По-добре седнете. Разговорът не е лек и не бива да го започваме на крак…

Естествено Доктора седнал във фотьойла и се вторачил в домакина. Той пък се разходил из стаята, размишлявайки, а после попитал с въздишка:

— Нали вие сте лекар, кажете честно: тя задължително ли трябва да стои в лудницата?

— Вижте — обидил се Доктора, — каква лудница? Варя отива в дом за инвалиди…

— И какви са тези инвалиди? Знам ги аз тези домове. — Изведнъж домакинът се ядосал и дори от раздразнение махнал с ръка. — По-лоши са от затвор. Ще я пердашат и ще й бият всякакви гадости, докато съвсем откачи. Момичето е красиво и със сигурност ще се намери някой мръсник от персонала или друго място, който… ще си каже, че тая е невменяема и… — Тати се доближил до масата, бързешком си налял водка в една чашка, изпил я, успокоил се малко и предложил на Доктора: — Искате ли?

— Не, благодаря… — Доктора предъвкал устни и казал:

— Разбирам чувствата ви, за съжаление нравите в тези заведения са далеч от съвършенството, макар че ние имахме възможност да избираме и този дом е най-добрият. Аз ще посещавам Варя и ако… веднага ще взема мерки.

— Защо трябва да ходи там? — задал въпроса си Владимир Иванович, макар да не го формулирал много точно, но естествено Доктора го разбрал.

— Защото си няма никого, кой би могъл да се погрижи за нея? И защото трябва да се намира под лекарско наблюдение.

— Вие сте лекар — напомнил му Владимир Иванович.

— Да, но нямам възможност да я държа при себе си. Трябва да работя, а парите, които тя имаше, вече са на привършване…

„Естествено! — помислил си злобно Тати. — Разигравал си си коня с нейните пари, а сега ще пратиш момичето в лудницата“, но на глас казал:

— Добре, хайде да направим така: нека тя да остане тук. Ако трябва да се оформят някакви документи, само кажете…

— Къде тук? — шашнал се Доктора.

— Тук. В тази къща. С мен.

— Да не сте полудели? Как си представяте това?

— Аз ви попитах дали е наложително Варя да живее в лудница, вие отговорихте, че тя не може да живее сама. Така няма да е сама, ще бъде с мен, а вие сте лекар и можете да идвате всеки ден и да наблюдавате момичето. Ще ви плащам.

— Почакайте — помолил Доктора, свалил очилата си и разтъркал лицето си с ръка. — Владимир Иванович, разбирам вашите чувства… но и вие трябва да ме разберете, тя е жив човек, при това — с болна психика, това не е куче… отговорността е голяма.

— Аз не съм на двадесет години, че да слушам глупостите ви, разбирам всичко не по-зле от вас. Тя цял месец беше пред очите ми и аз не видях в нея… лоши неща, абе… т.е. не забелязах никаква лудост. Варвара е хубаво момиче, усмихнато, добро и по-умно от много умници. Е… има една странност — ей тези предчувствия например, но зная, че такива неща се случват, и на самия мен са се случвали… И какво, за това нещо в лудницата ли да я вкараме…

— Принуждавате ме да ви разкажа някои неща — казал Доктора. — Макар че това е в разрез с принципите ми, но в този случай… Владимир Иванович, Варя беше съвсем нормално момиче, завърши институт и една година работи в едно училище. В Деня на учителя отишла на ресторант и там се запознала с някакъв младеж. Но вие сигурно сте чували тази история, за нея дълго се говореше в града. Сега Варя има друга фамилия. — Доктора разказал накратко предисторията на моята среща с тримата малоумници, а после много цветисто и подробно описал и телесните повреди, с които съм постъпила в болницата. — Изобщо много си е изпатила… Не зная чий мозък би издържал, а това момиче е възпитавано строго, то е скромно и благонравно… Много трудно я измъкнахме, но на психиката й беше нанесен съкрушителен удар. Измъчваха я кошмари и постоянен страх и тя на няколко пъти се опита да се самоубие. — На това място Доктора малко попреувеличил, но аз не му се разсърдих. — После майка й почина и момичето остана съвсем само. Две години се влачи по болниците, усърдно работихме с нея и явно постигнахме обнадеждаващи резултати, защото постепенно тя започна да се оправя. Лежа няколко месеца в една московска клиника, а след като я изписаха, случайно се запозна с един младеж. Вие сте прав: Варя е красавица… Мислех, че те се обичат, бъдещият й мъж беше състоятелен човек и можеше да й подсигури необходимите грижи… Ожениха се. И… не ми е удобно да ви разказвам това, но, общо взето, започнаха трудности от сексуален характер. Варя… наложи ми се да разкажа всичко на мъжа й, надявах се, че той ще разбере и в крайна сметка любовта и търпението ще си кажат думата… Той замина в чужбина, но без Варя, вярно — остави й пари. Външно тя възприе това спокойно, само някак притихна и всъщност на практика престана да разговаря. Веднъж, когато вече живеехме тук, тя си дойде от разходка много весела и възбудена и ми разказа, че когато се връщала от пазара, срещнала някакъв младеж и той я докарал с колата си. Не знаех дали да се радвам, или да се тревожа, но Варя трепетно чакаше неговото обаждане и изглеждаше толкова щастлива… Той действително й се обади и й определи среща за пет часа. Тя беше много развълнувана и дори тръгна по-рано, а се върна късно вечерта в страшно състояние. След като малко се посвести, започна непрекъснато да повтаря едно и също: „Той го уби.“ Едва успях да я успокоя. На сутринта не помнеше нищо от станалото предишния ден, фантазираше си разни неща, плачеше и се опита да пререже вените си. Трудът, който бяхме положили в течение на две години и половина, отиде по дяволите. Сега разбирате ли?

— Естествено — кимнал Владимир Иванович, който през цялото време, докато Доктора говорел, стоял, без да помръдне, а на лицето му се появили признаци на душевно страдание. — Да се върнем към моя въпрос. Тя задължително ли трябва да бъде в лудница?

— Аз…

— Задължително ли е?

— Вие готов ли сте да поемете отговорността за живота на един човек? Чуйте ме, дори и аз не зная какво може да провокира рецидив, може да е някакъв спомен, дума, фраза, нещо, прочетено във вестника…

— Тя се държеше като напълно нормален човек. Напълно.

— Да, но защото през цялото време живя почти изолирано. Къщата, градината, аз, вие и още няколко души, които бяха доброжелателно настроени към нея. Варя се успокои, развесели се, но неочакваната й постъпка днес говори за много неща.

— Това не беше неочаквана постъпка, а предчувствие — обидил се Владимир Иванович, но своевременно замълчал. — Тя ще живее в тази къща в покой и в обкръжението на хора, които са способни да се погрижат за нея. Вие можете да идвате всеки ден и да наблюдавате състоянието й. Ще я измъкнем с Божията помощ. Какво ще кажете? — попитал той след малко. Както вече обясних, Тати по свой начин беше забележителен човек, дори бих казала — рядко добър.

— Съжалението невинаги е добър съветник — подсмихнал се Доктора. — Да се грижиш всеки ден за болен човек е доста уморително занимание. И неблагодарно.

— Това вече си е моя работа — измърморил Владимир Иванович и още веднъж попитал: — Какви документи са необходими?

— Никакви — свил рамене Доктора. — Така държавата само ще се отърве от излишни грижи.

— Това е много добре! — Един господ знае на какво се зарадвал Владимир Иванович, но Доктора станал и казал искрено:

— Внимавайте да не съжалите за това. — Впрочем аз не го бях молила да прави подобни изявления.

Утрото беше слънчево, а настроението ми — прекрасно. Някой плахо почука на вратата ми и на прага се появи Владимир Иванович. Имаше малко смутен вид и подбираше наум думите си, тъй като се чудеше как по-достъпно и по-просто да ми обясни, че оставам да живея при него. През нощта той не само че не се бе отказал от намерението си, но дори още повече бе затвърдил своето желание. Както вече казах, Владимир Иванович не бе лишен от сантименталност. А и егоизмът, който не е най-нехарактерната за човешката същност черта, също изигра своята роля: Тати бе решил, че не би било зле на стари години да помисли за душата си, на която тежаха много грехове, а доброто дело нямаше да мине безследно, пък и, току-виж, съм отгатнала това-онова покрай него.

Той разсъждаваше като разумен човек и аз го похвалих наум. Придърпах одеялото до брадичката си и изплашено го попитах:

— Защо съм у вас?

— Варя. — Той не се реши да влезе в стаята и продължи да стои на прага. Съобразителен мъж. — Ти се облечи, а аз ще те почакам в хола. Трябва да поговоря с теб.

Тати се скри зад вратата, аз скочих, намъкнах роклята си, измих се, сресах се, сплетох двете дошли ми до гуша плитки и тръгнах към хола да разговарям със своя скъп приятел.

Той седеше във фотьойла и явно нервничеше. Настаних се на дивана, подвих крака, сложих ръце на коленете си и се вторачих в него — истинско безпризорно сираче и това си е.

— Варя — отрони той с въздишка, — вчера се посъветвахме с Леонид Андреевич и решихме, че не бива да избързваш със заминаването си. Поживей малко при мен, почини си, ако ти хареса — можеш изобщо да останеш, а Леонид Андреевич ще те посещава всеки ден.

Аз сведох премрежените си от сълзи очи, събрах сили и изрекох:

— Благодаря ви, Владимир Иванович, зная, че сте добър човек и… благодаря, но ще е по-добре да замина.

— Защо, Варя? — учуди се той. — Нали ти харесваше тук и дори си допаднахме с теб.

— Разбира се — усмихнах се леко. — Но… защо съм ви аз? — Това се получи толкова сърцераздирателно, че дори и мен нещо ме стисна за гърлото.

— Варя — смути се той. — Как така защо? Защо му е един човек на друг? Ти си нямаш никого и аз съм сам, на теб са починали родителите ти, а на мен — дъщеря ми. Не си мисли лоши неща, просто се привързах към теб в последно време… Аз не съм беден, няма да ми тежиш и много ще се радвам, ако останеш. Съгласи се…

И ето че в този момент той ме разчувства. Ама че хора сме: знаех, че е отвратителна гадина и бандюга и при удобен случай такъв зверски нрав можеше да покаже, че направо да викаш: „Помощ!“, но сега ето на как ме омайваше, и то — съвсем искрено, направо да скочиш и със сълзи на очи да се хвърлиш на шията му, та да си поплачете заедно, а сетне да се усмихнете щастливо през сълзи и да тръгнете да посрещате изгрева. Аз въздъхнах и тихо казах:

— Съгласна съм, много се радвам, само че… може би по-късно ще съжалите за това ваше решение.

— Няма да съжаля — сериозно каза той, а аз си помислих: „Ех, чичко, не се заричай.“

После настъпи малко неловка пауза, защото аз, въпреки всичко, не се хвърлих на шията му, а пък той изобщо не знаеше какво да направи: не можеше да ме сложи на коленете си, защото бях голяма госпожица, не можеше да ме почерпи и с бонбон — това пък щеше да е съвсем глупаво, та затова аз се разплаках кротко, но от все сърце, а той се приближи, започна да ме гали по главата и — ей богу! — без малко сам не се разплака. Притиснах се към него, не към гърдите му — няма да лъжа, а към корема му, защото той стоеше, а аз седях, и ние притихнахме за кратко, погълнати от наплива на чувствата си. След това се отдръпнах, избърсах очите си, усмихнах се малко плахо и попитах:

— Кога ще дойде Леонид Андреевич?

— Обеща да бъде тук привечер. Хайде ние с теб да пием чай.

Моето настаняване в къщата беше ознаменувано от две събития: изчезването на котето и смъртта на кучето. Кварт се изгуби още първия ден след като се преместих и въпреки че много усърдно го издирвахме, тъй и не го намерихме. Подозирах, че за неговото изчезване беше виновен доберманът и пронизвах омразното псе със свирепи погледи. Дали по тази или по друга причина, но псето пукна. Една прекрасна сутрин го намериха до площадката пред входната врата. И макар че занесоха тленните му останки на ветеринар и ги изследваха, за да установят дали няма наличие на отрова в организма му, никой със сигурност не можа да посочи причината за неговата смърт. Мисля, че животното почина от разрив на сърцето, тъй като не можа да преживее моята непробиваема омраза.

Нашият съвместен живот с Тати бързо влезе в руслото.

Владимир Иванович страдаше от ревматизъм, а освен това по природа беше предпазлив човек, не обичаше да напуска дома си и вършеше работата си като паяк — седеше в собствения си ъгъл и ловко плетеше мрежите си.

Той нямаше никакви грижи с мен. Аз се държах кротко и с маниерите си много напомнях на дресирана болонка: седях си мирно и тихо в своята стая и на никого не пречех, а щом ме повикаха, веднага се появявах. Ние се разхождахме в градината и водехме дълги разговори. Владимир Иванович никога не разпитваше за предишния ми живот, но разказваше с желание за своя. И го правеше сполучливо.

Аз постепенно се настаних и в кухнята и се заех с домакинската работа, като лека-полека изместих наетата за тази цел готвачка. Обикалях незабелязано с прахосмукачката и създавах ред. Веднъж Владимир Иванович ме завари, потънала в заниманията ми, и каза, че изобщо не е задължително да върша тези неща, но аз му отговорих, че грижите за дома са ми приятни и от този ден нататък той започна да се отнася към мен като към домакинята в своята къща. Аз проявявах особено внимание към вкусовете на Тати и се стараех да му доставям удоволствие. За мен беше фасулска работа да разбера какво например ще иска за вечеря, естествено самият Владимир Иванович не се досещаше, че за мен това е фасулска работа и постоянно се изненадваше:

— Ама, Варвара, как позна, знаеш ли, току-що си мислех, че много ми се ядат палачинки — и ето ти палачинки. Сякаш можеш да четеш мисли… — доволно се смееше той.

„По цял ден това правя“, смеех се и аз, разбира се, не на глас.

Самата аз внимавах с храната. Моят изпосталял вид натъжаваше Тати и той непрекъснато ме гощаваше с деликатеси, но аз не наблягах на тях, защото като нищо можех да се закръгля от манджите на домакина и да започна да люлея бюст под носа на скъпия чичко, а пък той не беше чак толкова стар, нито аз — малолетна. Затова, хвърляйки по един скръбен поглед към храните, аз предимно гладувах, тъй като бях решила, че стопанинът трябва да вижда в мен отишлата си без време от този свят своя дъщеря и никого другиго, та по тази причина се стараех колкото можех. С удоволствие ловях пеперуди, четях му стихове (той много обичаше Некрасов) и с щастлив поглед тичах да донеса шаха, когато Владимир Иванович казваше:

— Варя, дали да не изиграем една партия?

Дните минаваха един след друг еднакви, спокойни и дори щастливи.

Веднъж Владимир Иванович ме взе със себе си на гробището, ние дълго седяхме на пейката и разговаряхме, докато момчетата ни чакаха настрани и се измъчваха в жегата. От този ден нататък ходехме там все заедно. Аз винаги носех цветя, не казвах нищо излишно, а ако казвах нещо, то беше съвсем на място. Общо взето, към средата на лятото Владимир Иванович трудно можеше да си представи как е живял досега без сирачето в мое лице. Естествено мен ме проверяваха. Разказаната от Доктора история принципно се потвърди, макар че ако стопанинът пожелаеше, можеше да забележи някои несъответствия, но той не искаше това сериозно и всичко вървеше гладко.

В къщата също бях под наблюдение. Аз не звънях по телефона, не смеех да се приближавам до кабинета на домакина, докато подреждах дома, и прекарвах по-голямата част от времето в своята стая и на верандата. Не задавах въпроси, а пред светлия взор на Владимир Иванович се появявах само ако ме повикаха.

Провериха и Доктора. Както предварително се бяхме разбрали, той се върна на работа в родната си психиатрия, където го приеха с радост. Сведенията, с които се сдобиха момчетата на Тати, напълно съответстваха на разказаната история.

Ала Тати не беше глупав човек, затова, въпреки че ме обикна от цялата си душа, не губеше бдителност и ме наблюдаваше. На няколко пъти провериха и за какво си говорим с Доктора. Претърсиха стаята ми, прослушаха и телефона. И накрая полека-лека се успокоиха.

Веднъж, докато играехме шах, аз попитах:

— Владимир Иванович, а защо момчетата ви наричат Тати?

— Защо? — малко се посмути той, опитвайки се да се сети кой идиот би могъл да изтърси това пред мен. — Ами… аз съм стар човек, а те са млади момчета. Сигурно затова.

— А мога ли и аз да ви наричам така? — попитах подир малко. След като му се водех за откачалка, значи имах право на такъв въпрос…

— Че какво пък, наричай ме, щом искаш — кимна той. — Нямам нищо против.

Така започнах да наричам Тати тати — не с голяма, а с малка буква и почти на законно основание.

Аз странях от дечицата на Тати и винаги минавах покрай тях със сведени очи. На няколко пъти споменавах Ваня, но Владимир Иванович ми отговаряше, че той си има работа. По това време Ваня вече четиридесети ден лежеше в гробището, загубил буйната си глава в неравна битка, но Тати си траеше по този въпрос, защото се боеше да не нанесе поредната травма на психиката ми. За да му доставя удоволствие, престанах да споменавам Ваня. Веднага се разбра, че бяха възложили на Резо да ме следи, затова ние с него прекарвахме доста време заедно. Още през първия ден аз се порових из мозъчните му гънки и щом си съставих представа за моя охранител, престанах да забелязвам, че той съществува на белия свят. Но Резо не оправдаваше очакванията ми и дори ме учудваше, а понякога направо ме поставяше в небрано лозе.

Първо се оказа, че съвсем не е мълчаливец и изобщо няма нищо против да разговаря с мен, след това стана ясно, че макар гънката му да беше само една, то тя бе толкова сложно извита, че човек можеше да се оплете в нея. Той се отнесе с разбиране към моето заселване в къщата. Обикаляше наоколо, усмихваше се и понякога ми намигаше. Нормален кретен.

Една вечер Резо реши да ме посвети в тайната на своето постоянно присъствие до мен.

— Тати заръча да те пазя. Като зеницата на окото си. За да не ти се случи никаква неприятност. Може би не ти е много приятно, че аз винаги съм покрай теб, но това ми е работата. Разбираш ли за какво ти говоря?

— Естествено — кимнах аз.

— Така — кимна и той. — Ще се постарая да не ме забелязваш, но когато един човек е винаги до теб, това обикновено дразни. Схващаш ли? — разтревожи се Резо, тъй като очевидно си спомни, че съм смахната.

— Схващам — отново кимнах аз.

— Така… Опитай се да не ми обръщаш внимание. Просто прави каквото си искаш, сякаш мен ме няма, а аз ще си върша работата.

„Ти пък откъде се взе такъв?“, учудих се наум, а на глас казах:

— Резо, задължително ли трябва да се правя, че не те забелязвам, а може ли например да си поговоря с теб? Ами… на мен понякога ми става скучно, Тати е зает човек, а ми се иска да си поприказвам с някого… Това ще навреди ли на работата ти?

— Няма да навреди — отвърна той след малко. Изобщо Резо беше разсъдително момче, не прибързваше и винаги мислеше, преди да отговори нещо.

В едно неделно утро аз се измъкнах от леглото и тихо се изнизах от къщата с огромното желание да проверя неговата бдителност. Отидох на спирката на тролея и се отправих с петицата към Илинската църква, като непрекъснато поглеждах през прозореца. Пред църквата си вързах бяла забрадка, прекръстих се и влязох. Вътре нямаше много хора, така че едва ли не бих забелязала Резо. Човек трябваше да се държи скромно в Божия храм, затова не се обръщах непрекъснато, но все пак поглеждах настрани — нямаше никого. Службата свърши, аз тръгнах към изхода и в този момент го видях: моят страж стоеше встрани, близо до вратата, и с посърнал вид разглеждаше обувките си. Щом разбра, че съм го забелязала, той мило ми се усмихна и по навик ми намигна.

Излязохме заедно от църквата. Зърнах черния джип с марка „Опел“, с който обикновено се движеше Резо — колата бе спряна до църковната ограда и плакнеше очите на енориашите.

— Не знаех, че ходиш на църква — казах.

Резо хитро присви очи.

— Аз по принцип не ходя на църква — отвърна, след като, както винаги, първо се позамисли.

— А ние къде се срещнахме току-що? — попитах.

— А… всъщност карах след теб — съобщи ми той с дълбокомислен вид.

Аз не се церемоних кой знае колко с него и веднага се почудих:

— Не думай?

Той кимна, отвори вратата на колата, изчака, докато се настаня на седалката, и заяви с израз на висша проява на разум върху физиономията си:

— Длъжен съм да ти кажа, че не постъпи правилно.

— Кога?

— Сутринта. Не бива да излизаш сама.

— Защо? — попитах, мръщейки вежди.

Този път той размишлява почти цяла минута.

— Мисля, че това не е моя работа — отрони накрая.

— Кое не е твое? — сепнах се аз.

— Ами… ти попита: „Защо?“, а аз ти отговорих: мисля, че това не е моя работа. Тати заповяда да съм до теб и аз ти го казах. А ти крадешком избяга.

— Не съм избягала — прекъснах го. — Излязох. Това са различни неща, схващаш ли?

— Да — кимна той. — Ти излезе, но го направи така, като че ли избяга. Защото излезе неправилно.

— А как е правилно? — полюбопитствах аз.

— Правилно е да дойдеш при мен и да кажеш: „Резо, отиваме на църква.“ А най-добре би било, ако ме предупредиш от предишния ден — тогава няма да се бавим взаимно. Успяваш ли да следиш мисълта ми? — загрижи се внезапно.

— Успявам — кимнах и Резо продължи:

— Така, ти казваш: „Отиваме на църква“, т.е. ти отиваш, което всъщност е едно и също, защото аз съм длъжен да бъда до теб. Щяхме да идем с колата или да се разходим пеша. Ако те дразни това, че съм до теб, щях да вървя отстрани, а ако не те дразни, щяхме да вървим заедно. Ако поискаш да си поприказваме, можеш просто да ми го кажеш.

— Аха… — зарадвах се аз. — А как да постъпя, ако искам да отида с колата, но не искам ти да си с мен? Нямам своя кола.

Той се замисли, намуси се и дори се почеса по врата.

— Можеш да поискаш кола от Тати — заяви накрая Резо. — Но ще ти кажа честно, че едва ли той ще ти разреши да седнеш зад волана. И не защото ти няма доверие — нищо подобно, просто движението в града е натоварено, а ти си неопитен шофьор. Но, разбира се, можеш да му поискаш.

— Ами ако въпреки това не ми разреши? — продължих да настоявам аз.

Резо се почеса повторно.

— Мисля, че все пак ще ни се наложи да пътуваме с една кола: аз ще си мълча, а ти ще си мислиш, че ме няма.

— Как мога да си мисля, че те няма, след като седиш до мен? — изумих се искрено.

— Ами… ще ти се наложи да си представиш, че ме няма…

— Ясно — кимнах аз, опитвайки се да разбера как се случи така, че с Резо се срещнахме при Тати, а не в трето отделение на градската психиатрична болница. — Ще се оплачеш ли на Тати? — попитах и също се почесах по ухото.

— Мисля, че ще ми се наложи да му кажа — заяви Резо. — Той трябва да ти обясни защо не бива да излизаш сама. Аз съм охранител и не е моя работа да обяснявам, изобщо няма значение какво ще кажа аз, а Тати си е Тати. — Погледна ме въпросително, а аз бързешком кимнах:

— Успявам.

— Добре — зарадва се Резо и най-сетне запали мотора. Вече си мислех, че бе решил да ме умори от жега в своя опел: сутринта бе гореща, а той бе избрал най-напеченото от слънцето място, за да паркира колата. — Да не си помислиш, че имам нещо лично към теб — заяви с очевидното желание да ме утеши. — Просто ще кажа на Тати, а той ще си поговори с теб, за да ти изясни нещата. — В този момент хитро се усмихна и добави: — Макар че днес ми дойде нанагорно. Без малко да те изтърва.

„И защо ли този глупак не си спи!“, с въздишка си помислих аз, разглеждайки го. Въпреки оплакванията и думичката без малко, той беше облечен в своя любим тъмен костюм и черна копринена риза. Този тоалет предизвикваше възхищението ми, тъй като още сутринта температурата беше двадесет градуса, а към обед обещаваха да стане над тридесет. Войнишката му якичка плътно обхващаше мощния му врат, а всичките му копчета бяха закопчани догоре.

— Не ти ли е горещо? — попитах.

— Днес е топличко — съгласи се той, но така и не разкопча нито сакото си, нито яката на ризата си.

Потеглихме към къщата, а Тати, когото заварихме да пие чай на верандата, ни посрещна с усмивка. Аз отидох да си измия ръцете, а Резо се наведе към ухото на шефа си и започна да ме колади. Когато се върнах, верният страж изчезна, а Тати продължаваше да се усмихва, но някак угоднически.

Казах му, че съм ходила на църква, а той, подбирайки с известно затруднение думите си, започна да провежда възпитателна работа с мен.

— Варя, трябваше да кажеш, че отиваш на църква.

— Мислех да го направя, но вие още спяхте и не посмях да ви обезпокоя.

— Трябваше да кажеш на Резо.

— Не бива ли да излизам от къщи? — попитах след кратък размисъл.

— Какво говориш, Варя, можеш да правиш каквото си искаш, но аз трябва да съм сигурен, че с теб няма да се случи нищо лошо. Сега времената са такива… — Тати започна да ми носи вода от девет дерета все в този дух, а в това време аз слушах, свела скромно очи, и си мислех: „Давай, чичко, хвърляй ми прах в очите колкото си искаш, току-виж — хванало дикиш.“

Едно нещо стана абсолютно ясно: щях да се намирам под непрекъснат контрол и ако се опитвах да хитрувам, контролът щеше се засили, а аз естествено щях да попадна под подозрение.

След като разбрах, че не ще мога да се отърва от Резо, реших да го опитомя. Веднъж, докато играехме шах с него под сянката на липите, го попитах:

— Резо, как попадна в нашия град?

Тук трябва да отбележа, че той говореше без акцент и не приличаше нито на грузинец, нито на руснак, а на хитър примат. На мен много добре ми беше известно, че се бе родил в нашия град и не бе ходил никъде другаде, освен в Москва, но тъй като откровените разговори трябваше да наченат отнякъде, аз започнах с въпрос.

— Ами тука съм си се родил — заяви той и се почеса зад ухото (имаше такъв навик, макар че кой знае дали беше навик, може би — просто имаше бълхи?), взе пешката, подържа я малко и я върна на мястото й.

— А къде са родителите ти? — не преставах аз.

— Мама почина миналата година.

— Болна ли беше? — съчувствено попитах и се приготвих да ревна.

— Да. Имаше цироза на черния дроб. Сигурно не е много хубаво да говоря така за майка си, но тя… малко си пийваше. Общо взето, аз живеех с баба си. Баба ми почина отдавна, тогава бях в осми клас.

— А баща ти?

— Баща ми е бил летец-изпитател и се е разбил със самолета си, когато съм бил на две години. Мама ми показваше снимката му. Аз дълго я пазих, но накрая я изгубих. Тя беше много измачкана, но въпреки това ми стана мъчно.

— Значи не помниш баща си? А защо и ти не стана летец? Обикновено синовете мечтаят да продължат делото на бащите си, ти нямаше ли такова желание?

— Мисля, че баща ми е продавал цветя на пазара. Такова желание аз не съм имал.

— Но нали е бил летец? — учудих се аз.

— Мисля, че мама е измислила всичко, за да не ми е неприятно.

— А-а!… — Останах с отворена уста и се загледах за малко в него, тъй като ми се стори, че портретът на родителите му не излезе особено сполучлив, а Резо добави:

— Мисля, че все пак баща ми е бил добър човек, оженил се е за майка ми и й е изпращал пари, виждал съм пощенските записи, макар мама да казваше, че това е пенсията му.

— И аз също нямам родители — изскимтях жално на свой ред. — Лошо е да си сам.

— Аз свикнах — сви рамене той.