Татяна Полякова
Нейната малка тайна (5)

5

Родният град ни посрещна с проливен дъжд. Пристигнахме доста късно, спряхме на околовръстния път, близо до поста на пътната милиция, и решихме да прекараме нощта в колата. В града никой не ни очакваше, а удоволствието да се мъкнем под дъжда в търсене на подслон не беше голямо.

Когато на сутринта отлепихме очи, закусихме на гарата, а сетне направихме опознавателно пътуване из града. За две години и половина той почти не се бе променил. Това предизвика у нас колкото тъга, толкова и задоволство.

Минахме покрай паметната психиатрична болница, Доктора се натъжи, а аз казах:

— Мисля, че с радост ще те върнат на работа.

Той не отвърна нищо, но на мен това не ми беше необходимо.

В осем и половина купих един току-що излязъл вестник и проучих колонката с обяви под наслов „Давам под наем“ и „Продавам“. Към пет часа вечерта ние вече се нанасяхме в една панелна гарсониера с голяма кухня и миниатюрна стая. Хазяйката — дама на около шестдесет години с яркооранжева коса и лице на булдог — ме пронизваше с поглед и в течение на повече от два часа ми обясняваше какво трябва и какво не трябва да правя. А после си отиде, след като получи срещу квартирата наема за половин година напред. Аз не предвиждах да живея толкова дълго в този развъдник на дървеници, но в момента нямах възможност да избирам особено, защото животът на колела не ме привличаше.

След една седмица ние се преместихме в приличен апартамент, по-точно — преместих се аз, а на този етап Доктора остана в гарсониерата. Беше решено, че оттук нататък ще живеем отделно. В началото Доктора възразяваше вяло и по-скоро от приличие, защото — каквото и да говореше — на него му тежеше да бъде по двадесет и четири часа в денонощие под моя бдителен контрол, а пък аз малко се дразнех от постоянното му присъствие покрай мен.

След известно време той също смени местоживеенето си и се настани недалеч от моята квартира — в напълно приличен едностаен апартамент. Грижите по обзавеждането ме отвлякоха от основната ми мисъл, а тя беше: защо се върнахме? Доктора бе сигурен, че целта беше да отмъстим на оскърбителите, да ги накажем, да ги възмездим и други такива. Както вече казах, мисълта за отмъщението не предизвикваше у мен особен ентусиазъм, но за сметка на това опитът, който придобих в Москва, ми вдъхна доста надежди. Искаше ми се да наситя живота си със съдържание, независимо дали това мое съдържание би се сторило на някого една нелепост. По-важното за мен беше да ми бъде интересно.

Да започна новия си живот в града, където се бях подвизавала като врачка, беше неразумно, в Москва имаше огромни възможности, но и трудностите бяха с камари, беше ми необходим среден град — не много голям, но и не много малък, а в такъв случай, щом родното ми място отговаряше на моите изисквания, беше съвсем нормално да се върна там.

В първата свободна вечер, след като приключихме с проблемите по обзавеждането, тръгнахме по казината. Доктора си мислеше, че отиваме на разузнаване и общо взето, това беше горе-долу вярно, макар че аз не търсех врагове, а приложение на своите способности.

Както винаги, казината ни накараха да се почувстваме щастливи. След като пет поредни вечери се мотахме в пет различни заведения, аз разбрах, че едва ли щях да изпитам скука в родното си място. Предимството на малкия град пред столицата беше очевидно, защото не възникваше никаква необходимост от допълнителни сведения, тъй че за две седмици аз узнах почти всички тайни от живота на областния център. Но едно беше да знаеш, а съвсем друго да намериш достойно приложение на знанията си, и аз започнах да мисля какво да правя със своите знания.

И в този момент си спомних за един мой стар познат, който разговаря с мен преди две години. Всъщност тогава той с нищо не можа да ми помогне, но ми направи впечатление на порядъчен и дори искрен човек, макар да беше ченге. Фамилията му подхождаше на ченгесарската му професия — Орлов, казваше се Евгений Петрович, а съгласно вида на службата, в която работеше, той се бореше с организираната престъпност. След като поразсъждавах малко, аз реших да му помогна в това благородно дело. Сдобих се със служебния му телефон чрез „Справки“ и му се обадих към края на работния ден.

— Орлов слуша! — бодро гракна той, а аз мило поздравих и хванах бика за рогата:

— Евгений Петрович, имам интересно съобщение за вас, то засяга Сергей Теплов, когото вие много добре познавате.

— Има си хас! — въздъхна Орлов, без да изразява нито кой знае какво учудване, нито кой знае каква заинтересованост.

— Според мен той здравата ви къса нервите — добавих аз.

— Къса ми ги — отново се съгласи Орлов. — И какво чак толкова интересно искахте да ми съобщите, уважаема? — Съдейки по известната игривост в гласа на Орлов, той смяташе, че аз съм едно от безбройните момичета на Теплов и изгарям от жажда за мъст, тъй като моето приятелче е предпочело поредната красавица пред мен. Нямах намерение да го разубеждавам.

— Доколкото ми е известно, вие не разполагате с нищо сериозно срещу него, но можете да задържите Теплов за незаконно притежание на оръжие.

— Нима? — възрадва се Орлов и дори се разсмя, защото беше човек с чувство за хумор. — Но доколкото ми е известно, Теплов никога не носи железа в себе си, умна гадина е той. Не би държал такова нещо и в апартамента си.

— В колата е — прекъснах го аз. — В колата му е оборудван тайник. Сигурен. Толкова хитро е измислен, че ако човек не знае къде е, едва ли ще го открие. Аз не съм го виждала, но самият Теплов мисли точно така. Колата му е изработена специално за него и той шофира сам, така че ако го пипнете, едва ли ще успее да се измъкне.

Орлов помълча около половин минута, сигурно защото се съвземаше от споходилото го щастие, а в това време аз обясних къде се намира тайникът.

— Надявам се, че не се шегувате? — попита той, след като ме изслуша.

— Чувството ми за хумор никакво го няма…

— Ако сте научили за тайника от Теплов, трябва да ви предупредя, че много рискувате.

— Ни най-малко — уверих го аз. — Можете да не се тревожите за мен. Утре Теплов има среща в 20.00 часа в ресторант „Аякс“, ще отиде там с приятелчето си Панкратов и не се кани да взема никого друг, така че…

Орлов помълча още малко, а после каза несигурно:

— Какво пък… благодаря за информацията.

— Се стараем! — гракнах по войнишки в отговор аз и затворих слушалката. Обаждах се от уличен автомат, но въпреки това побързах да се отдалеча.

На другия ден около седем часа седнах в колата си (тъй като сега с Доктора живеехме отделно, на мен ми се наложи да се сдобия с индивидуално превозно средство: „Жигули“ шестица, бежово на цвят, ненатрапчиво и развиващо прекрасна скорост), та с въпросното жигули аз се добрах до областния театър. Господин Теплов живееше недалеч оттук, нямаше начин да отиде на срещата, без да мине покрай театъра, и аз много се надявах, че в най-скоро време ще го видя.

Грамадният черен мерцедес се появи в седем и тридесет и пет, пътят до „Аякс“ беше около двадесет и пет минути, тъй че Теплов правилно беше разчел времето си. Пропуснах го да мине пред мен и потеглих. Край него не се забелязваше нищо, наподобяващо охрана. Мерцедесът се движеше сам и се отдалечаваше от мен с доста висока скорост, макар че в момента се намирахме в самия център на града.

Тъкмо бях решила, че ще го изгубя и ще пропусна най-интересната част от събитието, ала в този момент мерцедесът беше принуден да намали скоростта си. До Червената кула, която се извисяваше в средата на булеварда, се извършваха някакви ремонтни работи, една жълта кола със сигнална лампа бе преградила пътя от страна на платното, по което се движехме ние, и служител на пътната полиция, свъсил чело, разпределяше колите с палка: едните продължаваха да се нижат в тънка колона по булеварда, а други строго биваха пренасочвани в дясната пресечка.

Накараха мерцедеса да завие надясно. Теплов зави с ниска скорост, вероятно псувайки с всичка сила, тъй като след него повече не пренасочиха натам никого. Той не успя да стигне далеч. Две полицейски коли изникнаха сякаш изпод земята, преградиха пътя на мерцедеса, появиха се и момчета с маски, които измъкнаха Теплов и приятелчето му от купето и ги тръшнаха по очи на асфалта. Аз наблюдавах всичко това от прозореца на своето жигули, което бях скрила в самото начало на пресечката.

Удоволствието ми развали един милиционер, който се появи някъде отляво и настоятелно ме посъветва да изчезна. Не ми се удаде да видя увлекателното представление до края му и бях принудена да напусна наблюдателния си пункт, ругаейки. Колата със сигналната лампа вече се бе преместила до Червената кула, служителят на пътната полиция беше изчезнал и движението бе възстановено.

Аз пътувах, подсмихвах се и дори от време на време се смеех на глас. А вечерта забързах към любимото си казино. То се казваше „Венеция“, намираше се в сградата на бившето Дворянско събрание и се славеше с това, че тук и сега често се провеждаха събрания, но те изобщо не бяха дворянски.

На входа аз и Доктора бяхме старателно претърсени с очи от двама симпатични здравеняци с еднакви костюми. Моята поява привлече вниманието им и в двете бръснати глави се мерна една и съща мисъл. Външно тя се прояви в излишна деловитост и мазни погледи. Отначало си помислих, че бих могла да възнаградя момчетата с усмивка, но сетне прецених, че не заслужаваха чак толкова, и с гордо вдигната глава закрачих към залата.

Тази вечер хората бяха някак развълнувани, но причината изобщо не се криеше в хода на играта. Не всички, разбира се, но някои не бяха в състояние нито да говорят, нито да мислят за друго, освен за изненадващия арест на Теплов.

Той носеше смешния прякор Слънцето (постоянно използваше тази дума), но въпреки прозвището си, беше опасен човек и минаваше за необикновен късметлия. И изведнъж да стане такава издънка! Гражданите бяха добре запознати с подробностите около задържането му, затова изказваха безброй предположения, които в общи линии се свеждаха до следното: ченгетата не са намерили тайника случайно и тъй като много малко хора са знаели за него, предателят трябва да се търси сред обкръжението му, при това — сред най-близкото.

След като малко се поблъсках между масите, разбрах, че в скоро време работата в моргата щеше да се увеличи, а грижите на милицията би трябвало да понамалеят. Моята намеса беше като хвърлен във водата камък — от него по гладката й повърхност започнаха да се образуват кръгове. А животът веднага ми се стори значително по-интересен.

На другия ден се обадих на Орлов. Ако се съдеше по гласа му, той беше щастлив.

— Пак съм аз — съобщих му непретенциозно и полюбопитствах: — Как сте?

— Добре. А вие?

— Прекрасно. Имам още нещо интересно.

— А не искате ли да се срещнем и да си поговорим? — предложи Орлов. Нямах нищо против. Колкото по-рано осъществяхме запознанството си, толкова по-добре. Пък и нямаше да е зле да се поровя из главата му, а за съжаление не можех да правя това по телефона, тъй че възникваше необходимост от личен контакт.

Ние си уговорихме среща, по-точно аз му съобщих адреса си и му казах, че го очаквам вечерта по всяко удобно за него време.

Когато научи за това, Доктора призеленя.

— Ти си полудяла! — клатеше глава той и се въртеше в кръг из стаята. — Какво, не разбираш ли колко опасно е това?

— Да се срещам с ченге ли? — учудих се аз. — Чичкото е още млад и съседите ще си помислят, че ми е любовник.

— Изобщо не говоря за това… ако някой научи, че…

— Стига, Докторе… Кой ще направи връзка между мен и Теплов? Прекарах малко повече от час на масата срещу него и на два пъти си разменихме нежни погледи. На кого ще му хрумне, че са го арестували в резултат на това?

— Ами ченгето? Нали той знае, а когато знаят двама, значи знаят всички.

— Че кой ще му каже? Не ми се ще пак да ходя в лудницата, а ако споделя с някого, че мога да чета мисли, той най-вероятно ще ме посъветва да се подложа на лечение. Не, нямам намерение да посвещавам Орлов в тайните си, но виж — един договор за сътрудничество при взаимноизгодни условия не би ни навредил.

— Каква изгода имаш предвид? — учуди се Доктора, а аз свих рамене:

— Е, никога не можеш да знаеш предварително. Може пък и ченгето да ми потрябва за нещо.

— Рискуваш — свъсено повтори Доктора. — Той не е глупак и ще поиска да разбере откъде имаш информация.

— Скоро ще си изясним дали е глупак, или не е и това ще бъде нашата задача днес. Желанието за сътрудничество би трябвало да събуди любопитство у умното ченге. А пък ако е глупаво, изобщо няма да имаме проблеми.

— Напразно се отнасяш толкова несериозно към тази работа. — Наум Доктора добави още нещо от сорта на това, че хората имат къса памет, което било много жалко…

— Чуй ме — реших малко да го поуспокоя аз. — Нямам намерение да обяснявам нищо на Орлов и ако някой в органите за сигурност се заинтересува от неговия източник на информация, той ще трябва да се оправя сам, иначе източникът му веднага ще пресъхне, но виж — ако се заинтересуват момчетата…

— А защо не? — ядоса се Доктора. — Пълно е с продажни ченгета и ти естествено ще разбереш това, но едва ли тогава ще има някакъв смисъл, тъй като те също вече ще знаят за теб.

— Ако момчетата имат поне една гънка в главите си, няма да се хванат на приказките на едно ченге, защото аз съм в града от един месец и не съм завързала никакви запознанства в техните среди. Просто обичам да профуквам паричките си по казината, но какво отношение може да има това към нещастието, сполетяло господин Теплов? — Вярно, предишния път момчетата не се уповаваха на логиката, а пък мен така и не ме изслушаха, тъй че тук Доктора, разбира се, беше прав. Но преди две години аз бях твърде далеч от подобни неща, а сега имах опит и по-точно не опит, а знания… Ако дадеше бог, щяха да ми свършат работа. — При всички случаи късно е да обсъждаме това — въздъхнах аз. — Вече му се обадих, казах му коя съм и сега той се кани да ми дойде на гости.

— Да се надяваме, че Орлов е порядъчен човек — пророни Доктора, но личеше, че силно се съмнява в това. Понякога той беше прав.

Седях във фотьойла до прозореца и се опитвах да чета, а погледът ми непрекъснато се връщаше към стрелките на часовника. Макар че с Орлов не се бяхме уговаряли за точен час, аз започвах да нервнича. Доктора се щураше из кухнята и приготвяше вечеря, твърдейки, че физическият труд го успокоява. Предложих му да си отиде, но в отговор той ме стрелна с такъв поглед и ме възнагради с такива мисли, че аз хукнах към стаята си, мрънкайки си съвсем неподходящото: „Бели пеперудки, къде отлетяхте…“

Доктора успя да приготви вечерята и ние успяхме да я изядем, а ченгето все не идваше.

— Може би няма да се появи? — усъмни се Доктора, а аз се учудих:

— Шегуваш ли се? Та той би трябвало да прояви любопитство… поне малко. Работата му е трудна, работното му време е ненормирано, така че ще трябва да почакаме.

Тъкмо бях престанала да лея сълзи за тежката участ на ченгето, когато на вратата се позвъни.

— Аз ще отворя — заяви, кой знае защо шепнешком, Доктора.

Аз останах във фотьойла. Доктора отвори входната врата, а аз се вслушах: ако се съдеше по тишината, в антрето беше станал малък конфуз. Явно Орлов изобщо не бе очаквал да види тук импозантен мъж с хубав костюм и бе решил, че е сбъркал мястото или нещо още по-лошо — че просто са му вързали тенекия.

— Влизайте, Евгений Петрович! — подвикнах, за да го успокоя.

— Как разбрахте, че съм аз? — попита той, влизайки в стаята. — Да не би да имате дарба да провиждате?

— Всичко е далеч по-просто — усмихнах се колкото се може по-искрено. — При нас никой не идва, а пък вас ви очаквах. Моля, седнете и се чувствайте като у дома си. Ако искате, можем да измислим нещо за пийване.

— Благодаря — леко се усмихна той и седна във фотьойла срещу мен.

Доктора, който бе влязъл в стаята след него, помълча малко на прага и изчезна към кухнята.

— Да ви призная, Варвара Сергеевна, вие ме заинтригувахте. А сега и лицето ви ми се струва познато. Случайно да сме се срещали преди?

— Срещали сме се — кимнах аз и се усмихнах още по-широко. — Преди повече от две години…

Той се вгледа внимателно в мен, замълча и дори се намръщи. А някъде след около две минути каза:

— Не може да бъде…

— Може — изсумтях аз.

— Та нали бяхте напуснали града? А сега сте се върнали?

— Да, стана ми мъчно.

— Омъжили сте се, съпругът ви е в чужбина, а вие — хоп! — назад при руските брези, така ли?

— Точно така. Просто имам някаква непреодолима непоносимост към тъй наречената чужбина, страхувам се да не умра от мъка там, не ставам за емигрант.

— Страшно сте се променили — недоволно поклати глава той. — Не бих ви познал. Женитбата ли ви се отрази така?

— И още как! Нищо не разкрасява жената така, както истинската любов.

— И как живеете с такава любов на различни места?

— При мъжете работата винаги е на първо място и се налага да проявявам разбиране.

Ние внимателно се вглеждахме един в друг. Не знаех какво бе забелязал той, но аз разбрах всичко, което исках. И се успокоих. Опасенията ми, че ще се наложи да говоря дълго с Орлов, да му обяснявам и да го убеждавам, веднага изчезнаха. Подготвената ми предварително реч се оказа смехотворна. Орлов беше циник, при това убеден, вярваше в законността, колкото аз — в обещанията от рекламите, а думата справедливост го караше да се подсмихва снизходително. По стар ченгесарски навик той злостно и неотклонно мразеше бандитите и съвсем искрено смяташе, че те трябва да бъдат бесени по стълбовете на уличните лампи. Например по дължината на булеварда. Ако ги хванеха през нощта, да ги обесват на сутринта, а до тях — и адвокатите им, та да не защитават тази измет. И те да си висят по лампите — за радост на честните хора и за назидание на разните боклуци.

В главата му можеха да се намерят много такива практични идеи. Аз винаги се отнасях с уважение към хората с принципи — може би защото нямах собствени. Освен с тези мисли, съзнанието му беше заето и с други неща, а по-точно — с кариерата му. Орлов бе преминал границата на четиридесетте, от небето не му падаха звезди, заплатата на ченге му навяваше тъга, а постоянните ругатни на началството му го дразнеха. Той все по-често си мислеше с отчаяние, че по-високите чинове не го очакват — няма нужните познанства, а и не блести с талант, което означаваше, че скоро ще излезе в унизителна заради мизерната сума пенсия и ще стане или нечий охранител, или нещо още по-лошо — пазач. И до края на живота си ще брои копейките си, ще бъде подчинен на някого и ще слуша упреците на жена си.

Очевидно моите настойчиви погледи малко го посмутиха, защото Орлов се подсмихна накриво, настани се по-удобно в креслото и каза:

— Е, целият съм в слух…

— Да не би да си мислите, че ще чуете някакъв увлекателен разказ? — подсмихнах се в отговор аз. — Просто исках да подновим запознанството си… да разбера как се чувствате, а и да ви благодаря, че преди две години се отнесохте към мен с искрена съпричастност.

— И само това ли? — усъмни се той, а аз се засмях:

— Не, разбира се. Имам едно предложение: нека да обединим усилията си, да се борим с престъпността и едновременно с това да градим вашата кариера. Ще излезете в пенсия като генерал. Как ви звучи тази перспектива? Вдъхновява ли ви?

— Перспективата е цветуща, няма що! — развесели се той. — Но генерал току-така не се става.

— И вие няма да станете току-така, а ще ви произведат заради доблестни постижения в борбата с организираната престъпност. Ако правите по три-четири удара на месец — такива като вчерашния например, можете да разчитате на поредната звездичка. Или и при вас също е бардак и звездичките не се дават за доблестни постижения?

— Господ е милостив! — въздъхна той, пронизвайки ме с поглед, и каза: — Сериозно ли говорите? Нямам предвид звездичките, а вашата информираност.

— Имахте възможност сам да се убедите в моята информираност, нали така?

— Имах, Варвара…

— Може без официалности^[1] — прекъснах го. — Аз съм младо момиче, така че няма да се обидя.

— Варя… надявам се, че си давате сметка…

— Разбира се — отново го прекъснах аз. — Нали знаете, че съм интелигентна и няма да си сложа главата в торбата от глупост…

— И смятате да се преборите с бандитите сама, така ли?

— Че защо сама? — обидих се аз. — А вие? А прокуратурата? Не, сама не бих се наела…

— И как мислите да получавате информацията, нали за това става дума?

— Извинете, но това си е моя работа. А вашата е да арестувате бандитите и мошениците.

— Винаги ще се радвам да ги арестувам. И да ги тикна в затвора за дълго, стига да има за какво… Градът ни се напълни с всякаква измет. Но…

— Евгений Петрович — разперих ръце аз, — пак ли започвате? Аз нямам намерение да се разкривам, а вие сте умен човек и ще измислите какво да кажете на своите хора… по непроверени данни и други такива. Извинете, може би не се изразявам правилно. Познанията ми за вашата работа са единствено от книгите, но проблемът е там, че не обичам криминалните романи, така че дори по тази линия знанията ми са нищожни. Но вчера за мен беше истинско удоволствие да наблюдавам вашата работа, макар че не ми позволиха да й се насладя докрай — изпъдиха ме. Жалко, беше много въздействащо.

— Значи на всичкото отгоре вие сте решили да проверите и как ще реагираме? — поклати глава той.

— Изобщо не съм проверявала. Гонеше ме любопитството.

— Тази черта от човешкия характер заслужава извинение… — Орлов помисли малко и се зае отново да ме убеждава, но по-скоро от приличие: — Вие сте станали изключително красива жена и имате достъп до хорските тайни, от което аз си правя извода, че имате приятел, който споделя с вас своите тайни. От опит зная, че такива хора не живеят дълго. Контраразузнаването на престъпниците е смазана машина, работи със страшна сила и колкото и да е обиграно вашето момче, в края на краищата ще го засекат, а той ще повлече със себе си и вас. А вие много добре знаете какво ще стане по-нататък. Мога само да добавя, че едва ли ще извадите късмет втори път. В смисъл — да оживеете.

— Странна личност сте вие — обидих се аз. — Човек иска да бъде полезен на правосъдието, а вие го разубеждавате…

— Не го разубеждавам, а го предупреждавам — подсмихна се той. — Впрочем длъжен съм да го направя.

— Аз пък съм чела в книжките, че вие вербувате хората да работят за вас. Май че дори и пари им давате. А аз го правя от идейни подбуди…

— Добре — засмя се той. — И какво искате от мен? Наистина ли имате само идейни подбуди и нямате никакъв интерес?

— Имам интерес, признавам си. Обмен на информация. Ще ми трябват някои сведения за хората от вашия контингент, само онова, което ще помогне на работата ми. Както виждате, не искам нищо особено. Е, спазарихме ли се?

В този момент в главата на Орлов кръжаха орляци от мисли, чиято същност се свеждаше до следното: „Девойката си е въобразила, че е Мата Хари, както и да е, нека се прави на интересна. Това по никакъв начин не ми вреди. Мога и да си трая за нейното съществуване, ако научи нещо читаво, ползата ще е явна, а ако изгори, какво да се прави… аз я предупредих.“

— Съгласете си — засмях се аз. — Няма да съжалявате. Все едно, вие нищо не рискувате, а може и да станете генерал — какво ли не прави дяволът, когато Господ спи.

И ние си стиснахме ръцете. Появи се Доктора, донесе коняк и някакви мезета и пресушавайки бутилката, ние кротко разговаряхме, изпълнени с взаимно любопитство, и обсъждахме предимно криминалната обстановка в града. Тя предизвикваше скръб у органите и тревога сред гражданите.

Доктора изглеждаше замислен, но участваше в разговора и внимателно слушаше.

Чак към единадесет часа, след като се уговорихме къде и как би трябвало да се обаждам и за всеки случай измислихме разни завързани думички, наподобяващи пароли, Орлов си тръгна за вкъщи. За миг през ума му мина мисълта: кой кого завербува днес? Тази мисъл се мерна и изчезна, без да придобие опасни размери, и аз въздъхнах с облекчение.

— Доволна ли си? — попита Доктора. Аз миех чиниите, а той пушеше до прозореца.

— Ще съм доволна, когато от нашата дружба излезе нещо читаво.