Татяна Полякова
Нейната малка тайна (9)

9

В десет часа се обади приятелят на Доктора и каза, че нещата с къщата са уредени и можем да огледаме мястото. Доктора замина и се върна след два часа.

— Е, как е? — попитах.

— Би трябвало да ти хареса — сви рамене той. — Искат луди пари.

— Парите нямат значение — опитах се да го утеша. — Ако ни потрябват, веднага ще намерим.

— И все пак не разбирам много-много какво си намислила.

— Плановете са в процес на разработка — сериозно казах аз и полюбопитствах: — Кога можем да се преместим?

— Още днес.

— Значи трябва да си събираме багажа.

Приготовленията не отнеха много време. Оставих на Саша следното съобщение на телефонния секретар: „Сашенка, наложи ми се спешно да замина. Обичам те.“ Кратко и съдържателно. Сега нямах нужда от Монаха, нещо повече — той можеше да попречи на моя замисъл, а ако ми се удадеше да осъществя идеята си, можех да си спомня и за пръстена.

Натоварихме багажа в колата и се отправихме към новото си местожителство. Въпросният квартал ми направи благоприятно впечатление: навсякъде цареше чистота, уют и мирис на много пари. Разбира се, срещаха се и доста скромни къщи, само по на два етажа, с гаражи за две коли в приземните катове, с веранди, балкони и с розови храсти под прозорците, но имаше и дворци. Аз въртях глава наляво и надясно и възторжено сочех с пръст навън, опитвайки се да привлека вниманието на Доктора, но като че ли той нищо не виждаше. В отговор на моя възторг Доктора се мръщеше, тъй като чуждото богатство, кой знае защо, го дразнеше.

Още не бях успяла да се полюбувам до насита на местните забележителности, когато спряхме пред една метална врата. Къщата не се виждаше добре заради високата ограда.

— Тук ли сме? — попитах, а Доктора кимна в отговор.

След няколко минути вече се носех из временното ни жилище. Къщата не изглеждаше кой знае колко скромно, но не беше и дворец. Преброих осем стаи, пет помощни помещения (ателие, дрешник с пералня, два килера и котелно), а предназначението на още три от помещенията остана тайна за мен — това бяха две абсолютно празни стаи без прозорци и с големина по петнадесет на три метра (не ме домързя да ги измеря с крачки), и още една с натрупани вътре железарии. Нарекох помещението с железариите инквизиторска, а двете празни стаи — канцеларии. Фантазията ми предизвика прилив на отрицателни емоции у Доктора, между веждите му се врязаха бръчки, а обърнатият му към мен поглед стана загрижен.

След като свърших с огледа на къщата, изтичах в градината, но тя не ме порази с нищо — там растяха няколко плодни дръвчета, зелена трева и храсти покрай оградата. А самата ограда будеше респект, защото беше направена от тухлени стълбове и метални пръти, които се устремяваха към небето и много напомняха пики.

— Доста пари са хвърлени тук — кимнах аз и отидох да подреждам жилищното пространство, което беше с изглед към улицата.

Нашата къща бе обозначена с номер двадесет и седем и бе последна в редицата на улицата, която беше застроена от двете страни до номер двадесет и три, а нататък следваше кръстовище и къщи само от нечетната страна, след които имаше градини, тухлени гаражи и дере. Мястото беше тихо и като цяло ми хареса.

Оставаше да разбера на какво разстояние от къщата, която ме интересуваше, се намирах, тръгнах по пресечката и скоро с радост констатирах факта, че въпросната улица минаваше паралелно на онази, на която се бяхме заселили ние, а щом след десет минути се ориентирах в номерацията на къщите, направо пощурях от щастие, защото господин Петров, по прякор Тати, с когото мечтаех да осъществя запознанство, се оказа мой съсед, т.е. неговата частна собственост граничеше със собствеността, която временно ми бе предоставена, а тези две собствености бяха разделени от една съвсем прозрачна ограда. Подвиквайки от възторг, аз се прибрах вкъщи.

Доктора седеше на площадката пред входа и изглеждаше нещастен, което ме възмути, защото нещата се подреждаха повече от добре и киселата му физиономия предизвикваше протест у мен.

— Извадихме късмет — реших да го поободря аз. — Въпросният Тати ни е съсед. От нашата градина безпроблемно може да се попадне в неговата.

— Ти така и не ми каза защо ти е всичко това — изпъшка Доктора.

— Веднага щом го измисля, непременно ще ти разкажа — уверих го и отидох да си избирам стая.

Доктора тръгна след мен с лека въздишка. След като обсъдихме как да разпределим жилищната площ, ние се настанихме в две от стаите, които имаха обща баня помежду си, а тази, която си избрах аз, беше с излаз към верандата. Останалите помещения не ни трябваха, ние затворихме плътно вратите им и решихме да забравим за тях.

Следващият ден не донесе нищо особено в живота ни. Аз се занимавах предимно с това да отслабвам, поглеждах се през час-два в огледалото и постоянно установявах, че физиономията ми продължава да пращи от здраве. Бях принудена напълно да се откажа от храната и да наблегна на чая. След три дни се появи някакъв намек за отслабване и болезненост — по-скоро заради гладнишкия блясък в очите ми, но това беше по-добре, отколкото нищо, и аз се заех с гардероба си: в него се появиха тесни панталонки, трикотажни блузки по тялото и обикновени полички, които едва покриваха задника ми. Никакъв грим и конска опашка на тила (въпреки всичко, не посмях да си сплета две плитки). От фаталната жена не остана нищо, което означаваше, че вече можех смело да се промуша през оградата.

Но нямаше как да се провра просто ей така, затова Доктора отиде на пазара и донесе оттам едно коте — съвършено черно и с изумително големи уши. Докато го вадеше от чантата, той заяви:

— Ето, новият квартирант пристигна.

Котето стана Квартиранта, а впоследствие името му бе съкратено на Кварт или Кварти. Разчитах именно на него, за да попадна на вражеската територия.

Следващите два дни преминаха в разузнаване. Аз лежах на тревата с бинокъл в ръце и наблюдавах съседната къща, по-точно — двора й, защото къщата почти не се виждаше. Старанията и търпението ми бяха възнаградени: веднъж видях един младеж с охранена мутра, който пикаеше под ябълково дърво и весело си подсвиркваше, после го съзрях да играе волейбол в компанията на други младежи, които също имаха охранени мутри, а на два пъти зърнах мъж на средна възраст да се разхожда с един доберман. Всъщност доберманът никога не тичаше сам из градината и това ми вдъхваше известни надежди.

В едно прекрасно утро, след като си поговорих малко с Господа (говорех предимно аз, но към края на петата минута ми се стори, че Господ съвсем ясно изрече: „Давай!“), аз решително поех към оградата, мушнала Кварт в джоба на жълтия си сукман. На главата си бях нахлупила сламена шапка, та двете ми нахални плитки да не бодат чак толкова очите, кльощавината и нездравият, по-точно — гладнишки блясък в очите ми намекваха за скрита в дълбините на моя организъм тежка болест.

Опряла нос в оградата, аз понаблюдавах известно време вражеската градина и след като се убедих, че е пуста, се опитах да се промуша между прътите. Ненапразно бях гладувала и това ми се удаде, само че възникна проблем с главата ми — разбира се, свалих шапката, но се изплаших, че ако продължа да стоя в много неприятната поза, която бях заела, можех да се лиша от ушите си.

Ушите ми си останаха на мястото, а аз се озовах на вражеска територия. Огледах я още веднъж и пуснах котето. Според замисъла ми то трябваше весело да заподскача към къщата, в която живееше Тати, а аз да тичам след него и да подвиквам високо: „Кварт!“ и „Пис-пис!“

Но въпреки моя замисъл, подлото животно веднага хукна обратно към нашата градина.

— Ела тук! — ядосах се аз и започнах да примамвам котето със зловещ шепот: — Пис-пис. Веднага ела тук!

След като отскочи на около метър от оградата, котето седна, пооблиза лапата си, измяука високо и замря, примижавайки срещу слънцето с жълтите си очички.

Не можех да рискувам втори път ушите си, затова промуших ръката и рамото си между прътите и преминах към жален шепот, опитвайки се да привлека вниманието на котето. Наложи ми се да държа главата си обърната едва ли не под ъгъл от 180 градуса, затова не можех да видя какво върши животното от другата страна. Както стана ясно, животното не правеше нищо, а продължаваше да си седи по същия начин, наблюдавайки ме с известно недоумение.

— По дяволите! — изругах и запълзях да го хвана.

Щом ме дочака да се озова до него с почервеняло от гняв и купища неизречени претенции лице, подлият котак направи три скока и се оказа от другата страна на оградата. Втурнах се подире му, страхувайки се, че той като нищо ще вземе някакво друго решение и аз тъй и ще си умра, без да осъществя замисъла си.

Котето се отдалечи на бегом на няколко метра от оградата и легна в тревата. Тропнах с крак в желанието си да го изплаша и да го накарам да продължи да тича нататък, но то се обиди и се обърна. В този момент клоните на съседните храсти се разтвориха и аз видях младежа с охраненото лице, облечен с карирана риза.

— Какво правиш тук? — попита той.

— Здравейте! — пребледнях аз. — Котето ми избяга, а пък зная, че вие имате куче…

— Ти да не си съседката ни? — изсумтя младежът.

— Да — ободрих се аз. — Живея в тази къща. Моля ви, не пускайте кучето, сега ще намеря котето си, то не е отишло далеч, съвсем мъничко е още.

— Какво е на цвят?

— Черно. — Застанах на колене и започнах жално да викам: — Пис-пис.

— Мяу — отвърна Кварт, а младежът се закова на място и наостри уши.

— Мяучи някъде.

— То е тук, тук е — уверих го аз, отдалечавайки се пълзешком от мястото, на което се дислоцира животното. Котакът радостно подскочи след мен. — Ама че си мерзавец! — изсъсках. — Би трябвало да те търсим поне още половин час.

В този момент откъм къщата се разнесе лай и котето хукна към храстите.

— Кучето! — изплаших се аз. — Ще го разкъса.

— Няма да го пипне — поклати глава младежът, между клоните се мерна фигура на човек, а към нас се понесе забелязаният от мен преди време доберман. Сметнах за излишно да пищя, но сграбчих младежа за ръката и се притиснах към рамото му. — Кротко, Дяволе! — каза той. Доберманът ме гледаше със злобните си очички, а аз от сърце и душа му пожелах наум: „Да пукнеш дано, изчадие адово!“ Песът помръдна уши, жално изскимтя и тръгна назад, а младежът се учуди: — Какво ти става, глупако?

В разгара на тази сцена до оградата се появи един мъж — беше на около шестдесет години, среден на ръст, мършав, с обикновено, незапомнящо се лице и почти плешив. Беше облечен с дънки и светла риза, а в ръцете си държеше пръчка, от което можеше да се предположи, че си играеше с кучето.

— Здравейте! — кимнах аз, все още вкопчена в младежа, той леко се поотдръпна от мен, а доберманът се скри зад краката на своя появил се стопанин и току поглеждаше към мен оттам.

— Съседката — с леко смущение започна да обяснява младежът. — Казва, че котето й е избягало тук. А в това време дотърча Дявола.

Сякаш в потвърждение на тези думи котето измяука отнякъде, Дявола хукна в тази посока, но плешивият тип заповяда:

— Седни! — И кучето замря на място.

Аз бях доста заинтригувана от поведението му. Ами ако у мен се бе появил още един талант и сега разполагах с дарбата да внушавам? Почти бях на път да проверя това, хвърляйки едно око към младежа, но размислих: ако и той започнеше да скимти след добермана, тогава нашата дружба с Плешивия надали щеше да се осъществи.

Чичкото ме разглеждаше, а аз свенливо се усмихнах и помолих:

— Извинявайте, че влязох при вас… тъй де, през оградата… Видях, че имате куче и се изплаших.

— Ами ако Дявола тичаше без надзор и те беше ухапал? — засмя се стопанинът, а аз свих рамене.

— Мислех, че Кварти е тук, наблизо, и не е успял да влезе навътре. Той е мъничък.

— Ваня, прибери кучето! — кимна Плешивия към младежа.

Онзи хвана добермана за нашийника и го поведе към къщата, а аз вдигнах шапката си от земята и започнах нежно да подвиквам:

— Кварт, Кварт.

Очевидно котакът беше много сърдит, защото не пожела да се отзове.

Ние усърдно го търсихме в продължение на близо петнадесет минути. Ваня се върна и започна да пълзи по земята заедно с мен. И точно той намери котето. То кротко дремеше, излегнато в тревата.

— Ето го — зарадва се Ваня и го сграбчи с огромното си ръчище. — Лежи си тука… Ще останеш без опашка, глупчо, ако се пъхаш, където не трябва.

Тези думи стреснаха котето и то започна страховито да мяучи.

— Не бой се, миличко — взех да се лигавя аз, гушнах котето и веднага добавих забързано: — Благодаря, извинявайте много, ще трябва да преградим плета отдолу, за да не се промушва… — След като казах всичко това, сложих котето в джоба си и се наканих да се провра между прътите, мислейки си съкрушено: „Този път със сигурност ще се заклещя.“ Възползвайки се от моето колебание, котето се измъкна от джоба ми, пльосна се на земята, аз възкликнах, а то се шмугна в храстите. Ваня и Плешивия дружно се разсмяха.

След това ние още около пет минути търсихме котака, намерихме го и бъбрейки, поехме към дървената портичка, защото преценихме, че този път е за предпочитане.

От време на време Ваня ме поглеждаше с възхищение, макар да не обичаше кльощави момичета, но след като мислено ми прибави десет килограма, реши, че с тях цена нямаше да имам и започна да гадае на колко ли съм години. На вид е съвсем като хлапачка, мислеше си той, гони някакво коте, но пък я какво тяло има — всяка жена би й завидяла, макар че сега не можеш да ги разбереш — понякога и хлапачките приличат на кобили.

„Абе връстници сме бе, глупако“, мислено му отвърнах аз, а той като че ли помръдна уши.

Плешивия вървеше от лявата ми страна и любезно ми говореше, но мислеше за друго. Засега не можех да се ориентирам в мислите му и те дори ми се сториха безинтересни. Стигнахме до дървената портичка, аз още веднъж се извиних, казах „Благодаря“ и „Довиждане“, Плешивия също каза „Довиждане“, а Ваня закачливо ми намигна.

На другия ден отидох да се попека на слънце в градината, банският ми костюм беше повече от скромен, лежах на едно одеяло близо до оградата, закачах котето с една тревичка, а пред мен беше шахматната дъска с подредените върху нея фигури.

Първо се появи доберманът, подскочи към оградата, погледна ме, но не посмя да ме залае. Аз му се изплезих и се обърнах. След добермана дойде и Ваня.

— Здрасти! — каза усмихнато.

— Здравей! — отвърнах аз и се понадигнах.

— Печеш ли се?

— Да… времето е хубаво.

— Как е твоят звяр? — попита той и посочи с глава котето.

— Благодаря, добре е.

— Аха… — Младежът не знаеше какво друго да каже и съсредоточи вниманието си върху мен.

„Банският й е боклук — реши той. — Такива не носят дори по селата. А циците й… си ги бива…“ Въздъхна с копнеж.

„И това изобщо не е чудо на природата — прихнах наум аз. — А последно постижение на пластичната хирургия. Но няма смисъл да се звериш, не съм се старала заради теб.“

— Играеш ли шах? — сети се да попита той.

— Да. Само че няма с кого. Сама не ми е интересно. А ти играеш ли?

— Тцъ. Предпочитам да играя на 21.

— Жалко…

Младежът седна от другата страна на оградата заедно с шашнатия доберман и започна да се чуди какво ли по така би могъл още да ми каже.

— Това баща ти ли беше? — попитах аз в желанието си да поддържам разговора.

— Владимир Иванович ли? Тцъ. Аз работя тук. Охранител съм. Къщата е богата… — неопределено отбеляза той.

— А ти със старите си ли живееш?

— Тази къща не е наша, дойдохме тук на почивка.

— Ясно. Отдалеч ли сте?

„Изчезни, досадо!“, помислих си, прехвърляйки наум какво да му отговоря.

— Ваня! — кресна някой от къщата, сякаш беше прочел мислите ми. Младежът стана.

— Викат ме… Ще се видим… До скоро.

— До скоро — видимо натъжена кимнах аз.

Младежът изчезна, а след него изчезна и доберманът, като преди това ми метна един поглед и жално изквича.

Вечерта взех една пазарска чанта, прокраднах се до съседната улица и се сдобих с възможността да наблюдавам отпътуването на един почетен ескорт от два черни мерцедеса и едно волво, които поеха в редичка от площадката пред входната врата на къщата, върху която бях съсредоточила вниманието си. Щорите бяха спуснати и тя изглеждаше като необитаема.

„Къде ги понесе неволята? — разстроих се аз. — Ами моите планове…“

Тъй като беше неразумно да се мотая по съседната улица, защото си имах своя и трябваше да се движа по нея, без да предизвиквам подозрения, аз отново се настаних в градината. Лежах там три дни в пълна самота, ако не се брои котакът. В градината на съседите ми не се появи никой, вярно, сред храстите се мерна доберманът, но той тъй и не дръзна да се приближи до оградата. Като цяло между нас с него се оформиха добри отношения.

Аз скучаех и проклинах съдбата. На четвъртия ден късметът ми се усмихна. Щом чух стъпки от другата страна на оградата, започнах жално да подвиквам: „Кварт, Кварт!“, като преди точа предвидливо мушнах котака в една кошница с капак, а пък нея скрих в храстите, и видях самия Владимир Иванович. Той се усмихна и попита:

— Какво, пак ли се е изгубил?

— Пак! — разперих ръце аз.

— Да не би да е прескочил при нас?

— Ами че аз закрих дупките с дъска…

— Би могъл да се промуши по-нататък — засмя се Владимир Иванович. — Оградата е голяма. — И извика: — Пис-пис!

Подложеният на тормоз в кошницата котак не пожела да се отзове. Ние го потърсихме известно време, сетне аз освободих животното и радостно извиках:

— Намерих го. — И за доказателство го показах. — Истинска мъка е да се занимаваш с него — оплаках се. — Като живак е.

— Всички малки животни не се спират на едно място — кимна Владимир Иванович и в този момент забеляза моя шах. — С котарака ли играеш?

— Няма с кого другиго — отвърнах. — Тук не познавам никого, а Леонид Андреевич няма време.

— Той роднина ли ти е?

— Всъщност не, но е добър приятел на родителите ми.

— Значи тук си на гости, така ли?

— Укрепвам здравето си — засмях се аз.

— Това е добре. Я вземи шаха и ела при мен, ще поиграем.

— Наистина ли?

— Разбира се. Да вървим…

Престорих се на притеснена:

— Почакайте малко, само да попитам Леонид Андреевич. — И се спуснах на бегом към къщата. Доктора четеше вестник на верандата. — Дръж котака! — извиках. — Гепих го…

— Кого? — шашардиса се той.

— Тати… По дяволите, къде са чехлите ми?

— Варвара, чехлите са на краката ти.

— Аха… — Втурнах се презглава от верандата към градината, но след малко тръгнах спокойно, а когато стигнах до оградата, вече бях с кисела физиономия.

— Не те ли пусна? — подсмихна се Владимир Иванович.

— Леонид Андреевич каза, че не е хубаво да преча на хората.

— Че ти няма да ми пречиш. Аз също си почивам и укрепвам здравето си. Така че — да вървим!

— Да взема ли шаха? — засуетих се отново.

— Недей, аз имам. Иди до портичката, ще ти отворя.

— По-добре да мина през оградата — издърдорих. — По-бързо ще стане.

Този път дори и не помислих за ушите си, а след минута, стоях до моя нов приятел, който се усмихна и ние тръгнахме към дома му.

Къщата се оказа двуетажен урод, изграден от червени тухли, с отразяващи стъкла на прозорците на първия етаж и с огромна открита веранда, от която се излизаше на двора. На нея имаше стругована маса и плетени фотьойли, а върху остъклената й част тихо работеше климатик. Същински земен рай и това си е! Тъй като можеше да се предположи, че къщата, в която живея, не беше с нищо по-лоша от тази, аз не започнах да блещя наоколо очи от почуда, а преливаща от щастие, погледнах Владимир Иванович и попитах:

— Тук ли ще седнем?

— Разбира се. Винаги е по-приятно на чист въздух. Как мислиш?

В този момент забелязах един едър младеж, който ме наблюдаваше много проницателно, Владимир Иванович го извика и му нареди да донесе шаха. Той го донесе и незабавно се оттегли, а ние седнахме да играем.

Първия път трябваше да спечеля, та на чичкото да му стане интересно, и аз бързичко мобилизирах всичките си сили. Занареждах фигурките, докато чичкото ме гледаше лениво, и общо взето — убиваше времето си. Стиснах в ръцете си две пешки и ги протегнах.

— Лявата — кимна той. Падна ми се да играя с черните фигури.

Изглежда, Владимир Иванович беше добър шахматист, защото направо се измъчих с него. Имаше и едно хубаво нещо — обичаше продължително да мисли. Втренчваше се в дъската, подпрял бузата си с длан, и сякаш спеше. Спечелих първата партия. Изпищях от възторг и плеснах с ръце, а след това, разбира се, се засрамих и казах:

— Извинете.

— Браво! — поклати глава той. — Имаш талант.

— Ще изиграем ли още една? — зарадвах се.

— Хайде!

Подредих бързо фигурите. Играхме втората партия дълго и след изтощителна борба спечели Владимир Иванович.

— Трета за победител? — предложих аз.

— Хайде! Само че първо ще пием чай… Бива си те, Варвара.

Аз засиях като тулски самовар и ние отидохме в кухнята да пием чай. Известното безредие там подсказваше, че в къщата по-скоро няма жена. Точно така се и оказа: всъщност жена имаше — една, която идваше да чисти три пъти в седмицата, но пък за сметка на това из стаите се мотаеха двама охранители — проницателният от верандата и още един, когото не видях, а само чух.

Владимир Иванович сложи чайника на печката, а аз се настаних зад голямата маса, подвила крака на стола, сякаш това беше съвсем естествено. Изобщо усилено изобразявах поотхвръкнало чадо, чието детство малко се е проточило.

— Кой те е учил да играеш? — попита Владимир Иванович.

— Татко — малко натъжено отвърнах аз. — Само че татко умря, а Леонид Андреевич не обича да играе шах и рядко го прави. А пък аз не обичам да гледам телевизия. И общо взето, или чета, или играя сама със себе си.

— Значи си почиваш? Май че още не е време за ваканцията…

„Да не би да си мисли, че съм още ученичка?“ Това ме изненада. Чаят беше благоуханен, с листа от боровинки, и сладкото също беше от боровинки. Изядох цяла купичка, а после се изчервих.

— Не се притеснявай — усмихна се Владимир Иванович. — Слава богу, сладко има.

Върнахме се на верандата и продължихме битката. Владимир Иванович се мръщеше, а аз се чудех как би било по-добре: да спечеля или да загубя и в края на краищата спечелих.

— Браво! — поклати глава той. — Честно казано, не очаквах.

— Трудно се печели с вас — похвалих го аз в отговор, прибирайки фигурките.

— Хайде и утре да играем — предложи той. — Сутринта съм свободен, към десет часа, съгласна ли си? Или за теб е рано?

— Не, аз ставам в седем. Дали да не ви оставя телефонния си номер, обадете ми се и аз ще дойда, защото, току-виж, изведнъж плановете ви се променили.

Владимир Иванович си записа номера и ме изпрати до портичката.

— Тук наоколо живеят много младежи — каза той. — Сприятелихте ли се с някого?

— Не — свих рамене аз, свеждайки измъчен поглед. — Леонид Андреевич не ми разрешава да излизам сама. Почивам си в градината с Кварт.

— С кого?

— Така се казва котето.

— Кварт… Смешно име.

Сбогувахме се, аз тръгнах по улицата, обърнах се и му махнах с ръка, в отговор Владимир Иванович също ми махна, аз ускорих крачка и след две минути свърнах към моята къща.

Доктора лежеше в хамака, но когато ме видя, стана и влезе в къщата.

— И какво? — попита неуверено.

— Май че всичко е наред — кимнах аз. — Играхме шах. Той си мисли, че съм дошла тук на гости да си почивам.

Доктора изпи един сок, повъртя чашата в ръката си и предпазливо попита:

— Тъй и не ми каза какво си намислила.

— Да се внедря в организацията им и да я разруша отвътре — дълбокомислено заявих аз.

— Но този човек не е виновен за онова, което се е случило с теб…

— Докторе, аз се боря с цялата престъпност, а не с един конкретен човек…

— Разбира се — кимна той. — Просто се тревожа… Това е много опасно и…

— Ние сме в пълна безопасност — убедих го. — Нали знаеш, че той още няма да е успял сериозно да заподозре нещо, а аз вече ще съм го засякла. И ние ще изчезнем.

— Трябва да се обадиш на Орлов — съвсем не на място се сети Доктора.

— Не трябва. Орлов не знае къде сме и това е много добре. Сега най-важното е да бъдем предпазливи. В името на нашата безопасност — добавих.

Доктора помисли малко и кимна. Той съвсем истински вярваше в справедливостта и прочее глупости и трябваше да се съобразявам с това. Ако му кажех истината, тя като нищо можеше да го разстрои, а аз не исках да разстройвам Доктора, защото нямах по-близък човек от него в целия свят.

На сутринта Владимир Иванович ми се обади точно в десет часа.

— Варя ли е? Имаш ли нещо против да изиграем един шах?

— С удоволствие — зарадвах се аз. — Ей сега ще дотичам, само не пускайте кучето.

След пет минути вече се провирах между прътите на оградата, а както стана ясно по-късно, Владимир Иванович стоял и ме чакал до портичката. Та затова не се срещнахме веднага. Аз се качих на верандата и извиках:

— Владимир Иванович. — Вратата се отвори, а пред светлия ми взор се възправиха двама охранители. Това, че бяха охранители, се виждаше от пръв поглед, защото с такава външност не можеха да бъдат никакви други.

Бяха с еднакъв ръст, широкоплещести, в еднакви костюми и с еднакви тъмни очила. Първият беше рус, а много късата му коса, също като пухче на пиле, блестеше на слънцето. Лицето му беше строго, а гарнирано с тъмните очила, приличаше на истинска гранитна маска. Вторият беше кестеняв и също късо подстриган, а двудневна, черна до синкави оттенъци четина красеше едрата му челюст. Доста големите му по рождение устни бяха така стиснати, че изглеждаха тънки като струна. И двамата бяха обладани от една и съща мисъл, която издаваше известно объркване.

— Здравейте! — казах високо. — Владимир Иванович не е ли вкъщи?

— Вкъщи е — отвърна самият той през смях, доближавайки се зад мен.

— Ще играем ли? — попитах.

— Разбира се.

Докато ние се настанявахме край масата, момчетата изчезнаха.

— Това ваши гости ли са? — полюбопитствах аз. — Може би моментът не е подходящ?

— Подходящ е. Тази сутрин станах много рано и се подготвих за турнира, едва дочаках да стане десет часът, за да ти се обадя.

— Да бяхте звъннали по-рано — натъжих се аз. — Нали ви казах, че ставам още в зори.

— Не ми беше удобно.

Започнахме да играем партията си. След упорита борба победата удържах аз.

— Гледай ти! — поклати глава Владимир Иванович. — Варвара, да не би случайно да си шампионка по шах?

— Не — отвърнах тъжно. — Просто имам много свободно време. Тренирам.

Той загуби и втората партия. Плесна с ръце по бедрата си и се разсмя.

— Ще играем ли? — попитах с надежда.

— Разбира се — кимна той и подвикна високо: — Резо…

На верандата тутакси се появи кестенявият младеж с двудневната четина, а Владимир Иванович му направи жест да се приближи:

— Виж какво прави с мен това момиче…

Резо взе един стол, седна с лице към облегалката му, облакъти се на нея и замря. „Май че това момче е останало без език покрай службата си“, помислих си аз, той ме погледна и бързешком отмести очи.

След малко Резо свали очилата си и повече не вдигна поглед към мен, ала поглъщаше с очи дъската.

— Е, какво ще кажеш? — попита го Владимир Иванович и те започнаха да обсъждат играта.

— Не е честно двама срещу един — засмях се аз и малко след това естествено загубих.

— Добре де, наистина не е честно — каза Тати. — Ще смятаме победата за недействителна.

По време на следващата партия Резо седеше като препариран и следеше моите ходове. Владимир Иванович загуби.

— Ама че работа… Резо, играй ти.

— Какво говорите, Владимир Иванович, че аз играя по-лошо от вас.

— Не се прави на скромен! — сряза го той и ние с Резо започнахме да играем. Партията беше рекордно кратка и естествено — той загуби.

Аз направо сияех от щастие, Владимир Иванович се изсмя, а Резо разлепи устни, което би трябвало да мине за усмивка.

Поговорихме си малко за шаха, а след половин час аз се преместих на собствена територия с обещанието, че утре ще дам на Владимир Иванович възможност за реванш.

На другия ден и тримата се настанихме на верандата. Резо се блещеше срещу шахматната дъска и от време на време нечленоразделно мучеше. Този път ужасно не ми вървеше и аз не успях да спечеля нито една партия. Щом видя, че късметът напълно ми е изневерил, Владимир Иванович започна да хитрува, но аз го възпрях:

— Така не е честно, нарочно ми отстъпвате.

— Просто малко се поуморих — започна да се оправдава той, но въпреки това спечели.

Отидохме в кухнята да пием чай и аз се заех да поровя в чуждите мозъци. Както и преди, у Резо не се срещаха никакви мисли, в смисъл че по принцип той, разбира се, имаше такива, но те бяха крайно неинтересни: например, докато пиеше чай, мислеше как би протекла партията, ако аз не бях жертвала коня си, и разни други глупости от този сорт; а Владимир Иванович мислеше за мен и много искаше да научи някои неща, но през този ден не се осмели да ми задава въпроси.

Откровеният разговор се състоя само след една седмица, а дотогава ние редовно и с променлив успех играехме шах. Този път Резо го нямаше и аз, уж между другото, попитах:

— А къде е Ваня? — И се изчервих.

— Ваня ли? — вдигна глава Владимир Иванович, сякаш се мъчеше да си спомни за кого точно говоря. — Има си работа момчето. Какво, да не би да ти е харесал? — Аз свих рамене и отместих поглед. — Откъде си? — попита Тати.

— Общо взето, израснала съм в този град, просто три години живях на друго място, а Леонид Андреевич има приятели в този квартал — вашите съседи, сега те са в чужбина и ни разрешиха да поживеем в къщата им.

— Почакай — понавъси се моят нов приятел. — А родителите ти къде са?

— Нямам родители. И роднини — също. Имам само Леонид Андреевич, той е приятел на семейството ни, но не може непрекъснато да ме държи… Изобщо в момента съм във ваканция.

— А къде учиш?

— Не уча… аз… — На това място изобразих смущение и изрекох бързешком: — Струва ми се, че Леонид Андреевич ме вика. — И забързах към заветната ограда.

Владимир Иванович беше озадачен и дори заинтригуван. Затова на другия ден, веднага след като седнахме да играем шах, той започна с въпросите:

— Варя, я ми кажи защо живееш като затворник. Ти си младо и хубаво момиче, а май нямаш приятели, освен твоя Леонид Андреевич, странно е някак си.

Аз свих рамене:

— Така се случи.

— А какво се е случило? — сепна се той.

— Всичко. Извинете ме, но не ми се говори за това, по-добре да поиграем шах.

Оттук нататък мислите му постоянно се връщаха към моята особа, а любопитството просто го раздираше. Аз обмислях как да задълбоча приятелството си с Владимир Иванович, защото шахът, разбира се, беше хубав повод за запознанство, но в моя случай трябваше и още нещо.

Дните минаваха и нищо интересно не се случваше. Тъй като разбрах, че няма да дочакам помощ от съдбата, реших да изкова щастието си със свои ръце — мислех си например, че щеше да е чудесно, ако можех да спася Владимир Иванович от някакви врагове. Той сигурно имаше такива. Нямаше да е зле, да речем, да го прикрия със собствените си гърди. След като поразсъждавах още малко върху тази възможност, аз се усъмних: дали идеята беше чак толкова добра — ами ако изведнъж някой умник вземеше, че ме гръмнеше от престараване? Все пак бях младо момиче, пък и нали имах мисия на земята… Може и да не беше мисия, но все едно — на мен ми бе интересно и не бързах да умирам. Главата ми не раждаше нищо по-умно и аз започнах да се опасявам, че отношенията ни с моя съсед тъй и ще си останат на мъртвата точка — ще си играем шах и от време на време ще си разменяме по някоя дума. Подобна перспектива направо ме хвърляше в униние, аз изгубих апетит, отслабнах и заприличах на един наистина много болен човек. Доктора се мръщеше и стоеше нащрек.

— Не разбирам какво искаш да постигнеш?

— Искам да станем приятели с него, ако това не се случи, целият ми план ще иде по дяволите — ядосвах се аз.

— Ако умреш от глад, това едва ли ще ти помогне да постигнеш целта си.

Лесно му беше на Доктора да разсъждава: седеше си по цял ден на верандата и четеше вестници, докато аз бях потънала в грижи.

Изобщо с всеки изминал ден все повече и повече отслабвах и ставах все по-загадъчна. Владимир Иванович се опита да събере сведения за мен, но не успя да открие нищо съществено, а впрочем — не се и постара особено. Шахът вече ужасно ми беше омръзнал, дразнех се и постоянно печелех от яд.

В разгара на една от битките ни на верандата изневиделица се появи един чичко с дънков костюм. Ако трябва да бъда точна, първо се появи не той, а охранителят му — същият онзи рус младеж, който ме посрещна първия път на същата тази веранда заедно с Резо. Казваше се Толя. Той много предпазливо се приближи на пръсти, доколкото телосложението му позволяваше това, и тихо зашепна нещо в ухото на Владимир Иванович. Естествено аз не се заслушах и дори не им обърнах никакво внимание. Впрочем Резо, който, както обикновено, седеше на стола с лице към облегалката и следеше играта, също не трепна.

Владимир Иванович изслуша съобщението, кимна, Толя се оттегли, а моят съперник се съсредоточи върху шаха. Някъде след около двадесетина минути отново се появи Толя, но този път не прошепна нищо, а просто влезе в полезрението на Владимир Иванович и когато той му обърна внимание, кимна.

Чак тогава вратата се отвори и на верандата се възправи дънковият мъж. Беше висок, слаб и кой знае защо — докарваше го на каубой: липсваха му само една широкопола шапка и ботуши с шпори. Владимир Иванович протегна ръка, те се здрависаха, а моят съсед и благодетел каза:

— Погледни, Андрей, какво прави с мен това момиченце.

— Да не би да губиш! — възкликна онзи. — Това не може да бъде.

— Може — и още как!

Резо бързешком стана и отстъпи стола си на новодошлия, но не си тръгна, а се курдиса зад гърба на Владимир Иванович и продължи да наблюдава играта.

Андрей се настани на стола и започна да си дава вид, че играта много го интересува. Но всъщност всичко, което в този момент ставаше на верандата, му беше дълбоко безразлично. Впрочем не. Владимир Иванович не му беше безразличен. След няколко минути аз едва не извиках от възторг: въжделеният случай най-сетне ми бе предоставен, този случай седеше вляво от мен в дънков костюм и скърцаше със зъби.

След около петнадесетина минути ние завършихме партията си, спечели Владимир Иванович, ала за целта му се наложи да се поизпоти. Стиснахме си ръцете и аз се наканих да си вървя вкъщи. Но Владимир Иванович ме прегърна през раменете и ме поведе към кухнята, прегърна и дънковия мъж и започна да го потупва по гърба — съдейки по поведението им, те бяха стари приятели или по-точно — минаваха за такива.

— Нашата Варвара има рядък талант — хвалеше ме Владимир Иванович. — Аз си мислех, че мога да играя шах, ама — не, бил съм в дълбоко заблуждение по отношение на способностите си.

— И откъде се взе тази симпатична Варвара? — бодро се поинтересува дънковият Андрей.

— Съседка ми е, от отсрещната къща. — Владимир Иванович извади от хладилника бира, а за мен наля сок.

— Тръгвам си, Владимир Иванович — плахо се обадих аз.

— Закъде бързаш?

— Имате гости, не ми е удобно.

— От мен ли се изплаши? — усмихна се гостът, оголвайки златните си зъби.

Беше с около десетина години по-млад от Владимир Иванович, но изглеждаше някак болнав. Беше невротичен и кокалест. Опитваше се да се усмихва мило, но нравът му на акула направо се набиваше на очи.

— Не ми обръщай никакво внимание — продължи той. — С Владимир Иванович сме стари приятели и просто се отбих да го видя, нямаме никаква работа, само преливаме от пусто в празно, така че не бързай да си ходиш заради мен.

— И все пак ще вървя — свих рамене аз, оставих чашата на масата и плахо се обърнах към Владимир Иванович: — Той приятел ли ви е?

— Кой? Андрей ли? — учуди се домакинът. — Разбира се.

Аз облизах устни, след това погледнах остро дънковия мъж в очите и казах:

— Не е вярно. Той е лош човек и ви мрази.

Настъпи зловеща тишина, в смисъл че е прието тишина като тази да се нарича зловеща. И в същата тази тишина аз тръгнах към вратата, сподирена от погледите на двама ошашавени мъже.

— Какво говориш, Варя? — успя да изрече Владимир Иванович, идвайки мъчително на себе си.

— Чувствам го — промълвих аз с мъка в очите.

— Тая луда ли е? — пророни Андрей.

„Уцели десетката, чичка“, щеше ми се да му отговоря, но непристойният тон беше неуместен, затова бързешком напуснах кухнята, а също и къщата на моя съсед.

Доктора лежеше в хамака и като че ли спеше, но аз го разтърсих и го помъкнах към къщи.

— Какво е станало? — развълнува се той, а аз започнах да му обяснявам, обикаляйки в кръг:

— Докторе, ако не днес, то утре непременно трябва да отидеш при съседите. Ще идеш и ще им кажеш, че се тревожиш от моите отсъствия. След това сърцераздирателно ще им разкажеш за перипетиите ми на сираче и най-вече — за историята на заболяването ми.

— На кое заболяване? — стресна се Доктора.

— Ще ме побъркаш! — ядосах се аз. — Ти трябва да обясниш на хората, че съм малко така. — На това място красноречиво завъртях пръст до слепоочието си.

— Варя, защо? — притесни се още повече той.

— За да предизвикаш съжалението им. У нас обичат слабоумните. Държавата ни така е устроена, че пред глупаците и откачалките всички врати са винаги отворени. Стига, Докторе, престани да се блещиш, хайде да седнем и да изготвим конспект на твоята утрешна реч. Тя трябва да отговаря на две изисквания: да разтърсва душата и да не предизвиква излишни въпроси. Тъй че — на работа.

Доктора се съвземаше в течение на следващите петнадесетина минути, след това най-сетне схвана какво искам от него и започна трескаво да мисли.

Ние спретнахме речта и дори я изрепетирахме.

— Едно не мога да разбера: защо ти е всичко това? — попита все пак Доктора.

— Кое това? — направих се, че не разбирам аз.

— Цялата тая дивотия с твоята мнима болест.

— До гуша ми дойде да играя шах — въздъхнах аз, но Доктора естествено не ми повярва и дори се обиди, че пазя плановете си в тайна от него. Винаги става така: кажеш ли на някого истината, можеш да си абсолютно сигурен, че няма да ти повярва.

На другата сутрин Владимир Иванович се обади някъде към единадесет часа. Честно казано, не очаквах да ми позвъни, защото мислех, че след вчерашния инцидент просто ще престане да ме кани и нашата дружба ще пресекне, но той се обади и естествено — аз се зарадвах.

Слушалката вдигна Доктора и заговори с онзи свой глас, от който направо полудявах, защото звучеше някак издълбоко и по професорски.

— Извинете, с Владимир Иванович ли разговарям? — започна Доктора, а аз нервно се изсмях, тъй като се изплаших, че ще изтърси нещо от сорта на имам честта, което, разбира се, беше връх на любезността и прочее, но все пак за нашия съсед беше малко прекалено. Владимир Иванович отговори, че това наистина е той. Тогава Доктора каза: — Извинете, но искам да се срещна с вас… Отнася се за Варя… да… сега, ако е възможно.

Оказа се, че е възможно и Доктора започна да се приготвя.

— Постарай се с всички сили! — наставлявах го аз. — Нека бъде много сърцераздирателно и прочее.

Той само махна с ръка, тъй като беше много нервен. Разбира се, да ходиш в леговището на врага не бе кой знае какво удоволствие, но в този момент не виждах повод за особено вълнение.

Доктора тръгна, а аз се настаних в хамака и зачаках. Изминаха около двадесет минути, но той не се връщаше. Започнах да се тревожа и да се питам за какво ли си говорят толкова дълго. Моята история трябваше да бъде тъжна, но не и досадна.

Най-сетне Доктора се върна. Не изглеждаше добре, ръцете му трепереха, а погледът му блуждаеше. В първия момент се изплаших, защото си помислих, че враговете са разкрили хитростите ни, но веднага се успокоих. Той изглеждаше зле и в момента изгаряше от срам, че бе надрънкал куп чисти лъжи, защото отново беше яхнал любимия си кон (като че ли не бе ходил да лъже бандит, а да се изповядва пред свещеник!), а освен това се опитваше да проумее смисъла на подхванатата от мен игра. Вече сто пъти му бях казала, че няма никакъв смисъл — абсолютно никакъв, но той продължаваше да го търси.

Доктора изпи чаша студена вода, седна във фотьойла и се замисли. А аз започнах да крача из стаята и да си подсвирквам.

— Знаеш ли — изрече с въздишка, — според мен той не е лош човек.

— Кой? — прихнах аз.

— Този Владимир Иванович.

— Тати ли? Тати не е лош. Прочете ли досието му, което донесе Орлов? Със сигурност не е лош. Дори ще ти кажа нещо повече: той е добър човек. Ако имах талант, щях да напиша книга за него и щях да я озаглавя просто и с вкус: „Историята на един добър човек“. Или още по-добре — „Животописание“, как мислиш, а, Докторе?

— Стига си се лигавила! — ядоса се той.

— Поне направи ли онова, за което те помолих? — поинтересувах се с тежка въздишка, макар да знаех отговора, но Доктора не обичаше да се ровя из мозъка му, а аз уважавах чуждите желания и затова започнах да му задавам въпроси.

— Разбира се — каза Доктора също с въздишка и добави с недоумение: — Според мен той се е привързал към теб.

— Докторе, не се разсейвай, моля те.

— Отидох и казах нещо от сорта на това: Владимир Иванович, аз съм единственият близък човек на Варя, момичето е болно, а аз по всевъзможни начини се опитвам да го предпазя от външния свят, затова не одобрявах запознанството му с вас. Но не възразявах, тъй като не виждах нищо кой знае колко опасно в него. Но вчера Варя се върна от вас много развълнувана, а точно това е нещото, което е крайно противопоказно за нея. Настоятелно ви моля да прекратите тази дружба… и други такива.

— Каза ли му, че съм смахната?

— Казах му, че си болна.

— Но той правилно ли те разбра?

— Надявам се. — Доктора поклати глава в знак на крайно недоволство и се вторачи в мен. Канеше се да запее любимата си песен.

— Всичко е наред — уверих го и бързешком изчезнах в стаята си. Сега трябваше да чакам и да видя как щеше да постъпи Владимир Иванович. Най-вероятно щеше да се вслуша в молбата на Доктора и тогава аз щях да бъда принудена да организирам бягството си от него и да разиграя покъртителна сцена. Намръщих се. Кой знае защо, трагедиите винаги предизвикваха у мен глупава усмивка, най-вероятно — на нервна почва, и все пак се надявах, че до трагедия нямаше да се стигне и ние щяхме да продължим да играем шах.

Отначало си помислих, че сметката ми е била грешна. На сутринта никой не се обади. Аз се щурах из трите помещения, в които живеехме, и току поглеждах към телефона, но без никакъв резултат. И следващата сутрин премина горе-долу по същия начин.

Тогава се преместих до оградата. Разстлах едно одеяло, взех шаха и започнах да си играя с котето. То дълго тича, после се умори и скоро заспа до мен, а аз стоях с наострени уши, за да доловя дали пък няма да се разнесе шум от стъпки от другата страна. В крайна сметка шумът от стъпки се разнесе, но аз видях не Владимир Иванович, а Резо. Той погледна към мен, после — към шаха, след това — пак към мен и каза:

— Здрасти!

— Здравейте! — отвърнах. Доста преигравах в стремежа си да изглеждам като малко момиченце, макар че всъщност юначният охранител беше по-голям от мен само с около пет години, дори едва ли имаше и толкова. Просто физиономията му беше такава, че точната му възраст не можеше да бъде определена. Аз без малко не го подхванах на тази тема, но според мен самият той не знаеше на колко години е точно.

Шахът заинтригува Резо и той клекна, загледан съсредоточено във фигурките. Тук е мястото да кажа, че до този момент го бях виждала винаги с тъмни очила и за пръв път можех да се полюбувам на светлия му взор. Очичките му бяха малки, дълбоки и с весел блясък. Цветът им не подлежеше на определяне — те бяха по-скоро жълти, отколкото кафяви. Без очила страшно приличаше на любопитна маймуна, впрочем той и иначе приличаше на маймуна, но с очила.

В този момент въпросният достоен представител на човекоподобните същества подпря брадичката си с якото си юмручище и замря, гледайки с копнеж към шаха. Той мислеше. Аз се излегнах и зачаках да видя какво ще стане по-нататък, т.е. гледах към шаха и също мислех.

— Интересно — кимна накрая той.

„Не думай! — без малко да му подхвърля язвително аз. — Що не се разкараш… Аз чакам твоя шеф, а пък ти нямаш никаква работа тук.“

Той вдигна очичките си към мен и с усмивка пророни:

— Може би ще излезе нещо интересно.

Бях извадила страхотен късмет: пред мен стоеше примат, който беше луд по шаха.

— Не искате ли да се промушите тук — казах тъжно, — защото на мен не ми разрешават да идвам при вас.

— Кой? — учуди се Резо.

— Леонид Андреевич.

— Това да не е онзи тип, с когото живееш?

— Да.

— Винаги може да се намери изход от всяко положение — заяви абсолютно сериозно той. Я виж ти колко бил умен!

— Бутни насам шаха — предложи младежът.

Аз го преместих, като при това яко и нецензурно изругах наум събеседника си, и ние започнахме да играем.

Резо продължаваше да стои клекнал, казваше какъв ход иска да направи, а аз местех фигурките. В този момент вече със сигурност знаех, че най-много от всичко на света мразех шаха. Обладана от тази мисъл, аз разбих Резо на пух и прах. Той остана доволен, протегна ръка през прътите на оградата, стисна любезно дланта ми и каза:

— Браво!

— Благодаря — отговорих аз. Точно в този миг се появи Владимир Иванович.

— Добро утро — бодро рече той, аз кимнах, отмествайки поглед, а Резо моментално изчезна — както си седеше, тъй се и изпари.

Владимир Иванович обмисляше как да подхване разговора, а аз бързешком събирах нещата си, нервничех, изпуснах шаха и фигурките се разпиляха.

— Как вървят нещата при теб? — измисли най-сетне какво да попита той.

— Благодаря, добре — отвърнах, взех котето, което от уплаха силно измяучи, и поех навътре в градината.

— Варя — не се сдържа и ме повика моят съсед.

Спрях и дори го погледнах, а той раздразнено замълча, понеже не можеше да намери нужните думи. Аз прехапах устни, отклоних поглед, а после попитах:

— Леонид Андреевич беше ли при вас?

— Да — сви рамене той.

— И ви каза, че съм луда, нали?

— Варя…

— Затова вие вече не ме каните да играем шах? — Наместих в ръцете си пищящото коте и тръгнах към къщата си.

— Варя — повика ме отново той.

Обърнах се и тихо казах:

— Не се тревожете за мен. — И се разплаках, след което поех нататък, а Владимир Иванович остана да стои и да се терзае.

Странни същества са хората. Ей този Тати например. Доктора май беше прав: той не беше лош човек и искрено съжаляваше тази откачалка, т.е. мен. В този миг аз се погледнах с неговите очи: някакво момиче с коте под мишницата, с две плитки, с нелеп басмен сукман, с лице без възраст и с очи, пълни със сълзи и страшна самота. Листо на върха на дървото, песъчинка в морето — ако човек се напънеше, можеше да измисли поне десетина поетични сравнения.

Но аз не се интересувах от поетичните сравнения, а от неговите мисли. Те правеха чест на такъв тип като Владимир Иванович и предизвикваха гордост от човешкия род като цяло.

След един час телефонът в хола иззвъня. Доктора погледна въпросително, а аз вдигнах слушалката. Гласът на Владимир Иванович леко трепереше, беше ясно, че той бе още под впечатлението от срещата ни и емоциите му, тъй да се каже, преливаха.

— Варя? Исках… виж какво, идвай при мен, когато поискаш. Да играем шах или просто да пийнем чай. Аз почти винаги съм си вкъщи. И не чакай да ти се обаждам, идвай и толкова.

— Благодаря — отговорих и затворих слушалката.